Включено в книгата
Оригинално заглавие
The King of Torts, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 15 гласа)
Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Джон Гришам. Кралят на исковете

ИК „Обсидиан“, София, 2003

ISBN: 954-769-047-7


1

Пукотът от оръжието, изстреляло петте куршума, които се забиха в главата на Тиквата, бе чут от поне осем души. Трима от тях инстинктивно захлопнаха прозорците си, провериха дали са заключени входните врати и се оттеглиха в безопасността, или поне в относителното усамотение, на малките си апартаменти. Други двама, с опит в подобни инциденти, напуснаха района едва ли не по-бързо от самия стрелец. Шестият — местният събирач на вторични суровини — тъкмо ровеше за алуминиеви кутии от бира в контейнера, когато чу опасно близо до себе си острите звуци от поредната квартална престрелка. Той се просна по корем зад една купчина кашони и когато канонадата престана, се шмугна в тясната странична уличка, където се натъкна на онова, което бе останало от Тиквата.

Последните двама видяха почти всичко. Те седяха върху пластмасовите каси от прясно мляко пред магазина за алкохол на ъгъла на „Джорджа“ и „Ламонт“, полузакрити от една паркирана кола, така че стрелецът, макар да се озърна за миг, преди да проследи Тиквата в страничната уличка, не ги забеляза. По-късно двамата щяха да кажат в полицията, че са видели момчето да бърка в джоба си и да вади пистолет; сигурни бяха, че са видели и пистолета — малък и черен. Секунда по-късно бяха чули изстрелите, макар от мястото им да не се виждаше, че Тиквата е получил два куршума право в главата. След още секунда младежът с пистолета бе изхвръкнал от уличката и по някаква необяснима причина бе побягнал право към тях. Тичаше, превит на две. Приличаше на подплашено псе, цялата му стойка излъчваше гузност. Беше с жълто-червени баскетболни обувки, които изглеждаха с четири номера по-големи и шляпаха по тротоара.

Когато стигна до тях, младежът все още стискаше в ръка пистолета, най-вероятно 38-калибров. Забеляза ги и се сепна, явно осъзна, че са видели прекалено много. В продължение на една ужасяваща секунда той сякаш се канеше да вдигне оръжието, за да премахне свидетелите, но и двамата успяха да се преметнат през глава заднишком от касите за мляко и да побегнат, размахвайки ръце и крака като два подгонени плъха. После младежът изчезна.

Единият свидетел отвори вратата на магазина за алкохол и изкрещя на продавача да извика полиция, защото отвън се стреля.

След трийсет минути в полицията постъпи сигнал, че млад мъж, отговарящ на описанието на нападателя, очистил Тиквата, е бил засечен на два пъти да размахва пистолет и да се държи твърде странно дори за минувачите по Девета улица. Бил се опитал да подмами поне още едно лице в изоставеното пространство между две сгради, но набелязаната жертва се била усетила навреме и после съобщила за инцидента.

Полицията го откри час по-късно. Казваше се Текила Уотсън, чернокож, двайсетгодишен, с обичайното полицейско досие за притежание и пласиране на дрога. Без родители и роднини. Без постоянно местожителство. Последният му известен адрес бе центърът за рехабилитация на наркомани на Дабъл Ю Стрийт. Междувременно бе успял да се отърве от пистолета, а ако изобщо бе обрал Тиквата, бе захвърлил също и парите или наркотиците, или каквото там бе задигнал. В джобовете му нямаше нищо, в очите също. Полицаите бяха убедени, че при арестуването си Текила не беше под въздействие на каквото и да било. Още на улицата бе проведен бърз, но подробен разпит, после му сложиха белезници и го натикаха на задната седалка на патрулната кола.

Закараха го обратно на Ламонт Стрийт, където му направиха импровизирана очна ставка с двамата свидетели. Първо го заведоха в страничната уличка, където бе оставил Тиквата.

— Бил ли си някога тук? — запита единият от полицаите.

Текила не отговори, просто гледаше със зяпнала уста локвата прясна кръв върху мръсния бетон. Двамата свидетели бяха доведени тихомълком в уличката на безопасно разстояние от него.

— Той е — казаха в един глас те.

— Същите дрехи, същите обувки, само дето патлакът липсва.

— Той е!

— Няма никакво съмнение…

Текила бе набутан повторно в патрулката и откаран в ареста. Там го затвориха в една килия по обвинение в убийство, без някаква непосредствена възможност за парична гаранция. Дали от опит или от страх, но Текила не каза нито дума на полицаите, колкото и да го разпитваха, увещаваха кротко или заплашваха. Нищо, с което да им подхвърли някаква улика или да им помогне да стигнат до истината. Нито следа от мотив да убие Тиквата. Нито намек за някогашни взаимоотношения между тях двамата. Един стар и опитен детектив отбеляза отстрани в протокола, че това убийство му се струва малко по-безпричинно от повечето останали.

Арестуваният не помоли да проведе полагащия му се телефонен разговор. Не направи опит да се свърже с адвокат, не поиска да бъде пуснат под гаранция. Текила Уотсън изглеждаше объркан, но не и нещастен. Седеше в претъпканата килия и гледаше тъпо в стената.

Бащата на Тиквата беше неизвестен и неподлежащ на идентифициране, но майка му работеше като охрана в сутерена на голяма административна сграда на Ню Йорк Авеню. На полицията й бяха нужни три часа, за да установи истинското име на сина й — Рамон Тико, да намери адреса му, както и да открие съсед, готов да съобщи, че младежът има майка.

Аделфа Тико седеше зад голямо бюро малко навътре от входа и си даваше вид, че наблюдава една редица монитори. Беше едра, месеста жена с плътно прилепнала униформа в цвят каки, пистолет в кобур на кръста и абсолютно безизразно лице. Полицаите, които пристъпиха към нея, бяха извършвали стотици пъти това действие. Те първо й съобщиха новината, после тръгнаха да търсят прекия й началник.

В град като Вашингтон, където млади хора се избиват ежедневно, несекващата кървава вакханалия е направила хората коравосърдечни. Кожата им е дебела, а всяка майка познава много жени, които са загубили децата си. С всяка загуба на дете усещането за неизбежна насилствена смърт се засилва и всяка майка свиква с мисълта, че и за нейния собствен син следващият ден може да е последен. Майките се наблюдават една друга как преживяват ужаса на страшната загуба. Докато Аделфа Тико седеше на бюрото си, заровила лице в длани, пред очите й се яви нейният син, по-скоро безжизненото му тяло, проснато някъде в недрата на града, опипвано и оглеждано от непознати.

Тя се закле да отмъсти на убиеца.

Прокле бащата на сина си, задето го бе изоставил.

Разплака се за детето си.

И в този момент вече знаеше, че ще го преживее. Все някак щеше да го преживее.

Аделфа отиде в съдебната зала, за да наблюдава предявяването на обвинението. От полицията й бяха казали, че хлапакът, убил сина й, днес ще се яви за пръв път пред съда — бърза и напълно рутинна процедура, при която извършителят нямаше да се признае за виновен и щеше да поиска адвокат. Тя седеше на задния ред; от едната й страна беше брат й, от другата — един съсед. От очите й капеха сълзи в подгизналата вече кърпичка. Тя искаше да види младежа. Искаше да го залита защо, но съзнаваше, че няма да има тази възможност.

Приставите вкарваха престъпниците в залата на групички по няколко, като добитък на търг. Всичките бяха чернокожи, всичките с оранжеви арестантски костюми и белезници; всичките млади. Какво разхищение на човешки материал!

Поради особената тежест на извършеното престъпление в допълнение към белезниците си Текила беше издокаран с вериги между китките и глезените, макар че когато го довлякоха в залата с поредната група арестанти, във вида му нямаше нищо заплашително. Той се огледа крадешком за познати лица, сякаш се надяваше някой от публиката да е дошъл да му стиска палци. Накараха го да седне на първата редица, като за по-сигурно един от приставите се наведе и му прошепна:

— Майката на младежа, когото уби, е ей там, отзад.

Навел глава, Текила бавно се извърна и погледът му срещна подпухналите, мокри от сълзи очи на въпросната майка, но се задържа там само миг. На свой ред Аделфа се взираше в кльощавия хлапак с прекалено широката арестантска униформа и се питаше къде ли е сега неговата майка и как ли го бе възпитавала, и дали имаше баща, и — най-важното — как така животът бе изправил тъкмо нейното момче на пътя му. И двамата, жертва и убиец, бяха горе–долу на една възраст, на възрастта на всички останали осемнайсет, двайсет, двайсет и една-две годишни. Полицаите й бяха разказали, че — поне засега — нямало данни в убийството да са намесени наркотици. Но тя не беше глупава. Наркотиците бяха просмукали във всяка пора от уличния живот. Аделфа не си правеше никакви илюзии. Тиквата беше пушил марихуана, беше взимал крек и имаше един арест зад гърба си, но само за притежание. Никога не се бе замесвал в тежки престъпления. Както казваше брат й, всички улични убийства бяха случайни, но за всяко си имаше причина.

От едната страна на съдебната зала имаше голяма маса, около която бяха насядали представителите на властта. Полицаите шепнеха нещо на прокурорите, които прелистваха папки и доклади и доблестно се опитваха да бъдат в крак с реда на явяване на обвиняемите. Отсреща имаше друга маса, където се изреждаха защитниците, докато конвейерът на задържаните се нижеше покрай тях. С припрян, насечен глас съдията редеше обвинения: наркотици, въоръжен грабеж, сексуално насилие, още наркотици, множество нарушения на условията за пускане под гаранция. При извикване на имената им обвиняемите биваха избутвани напред към съдийската банка, пред която заставаха мълчаливо. Прошумоляваха хартии, после обвиняемите биваха извеждани от залата и поемаха обратно към ареста.

— Текила Уотсън — обяви един от приставите.

Друг пристав изправи младежа на крака. Той се затътри напред; при всяка крачка веригите му подрънкваха.

— Мистър Уотсън, вие сте обвинен в убийство — заяви на висок глас съдията. — На колко години сте?

— На двайсет — отвърна Текила, свел поглед.

Обвинението отекна в залата и за няколко секунди се възцари тишина. Останалите обвиняеми в оранжевите си костюми изгледаха Текила с възхищение, адвокатите и полицаите — с любопитство.

— Можете ли да си позволите адвокат?

— Не.

— И аз така си помислих — промърмори съдията и погледна към масата на защитата. Плодородната почва на Наказателния съд на окръг Колумбия се ореше и тореше ежедневно от хората на Служба „Обществени защитници“ — СОЗ, последната предпазна мрежа за всички неплатежоспособни престъпници. Седемдесет процента от подсъдимите се представляваха от назначена от съда защита, като по всяко време поне половин дузина обществени защитници, или ОЗ-та, както им викаха, се мотаеха наоколо с евтините си костюми и охлузени обувки. От куфарчетата в ръцете им стърчаха съдебни дела. В този конкретен момент обаче на сцената присъстваше само едно 03, почитаемият Клей Картър II, който и без това се бе отбил, колкото да направи справка по две много по-незначителни дела, а изведнъж се бе оказал съвсем сам и обзет от неистово желание да побегне от залата. Но един бърз поглед наоколо му бе достатъчен, за да разбере, че освен него други няма и че съдията го е забелязал. И го гледа. Къде ли изведнъж се бяха дянали всички ОЗ-та?

Само седмица преди това мистър Картър бе приключил дело за убийство, което се бе проточило близо три години и накрая бе завършило с изпращането на неговия клиент в затвора, откъдето никога повече нямаше да излезе, поне през главния вход. Не че Клей особено страдаше, че извършителят е на топло; напротив — радваше се, че поне временно на бюрото му няма други убийства.

Очевидно обаче това бе на път да се промени.

— Мистър Картър! — каза съдията. Не беше заповед, а покана към него да се нагърби с професионалния дълг на всяко ОЗ — да защитава неплатежоспособния независимо от престъплението, което е извършил. Мистър Картър нямаше право да показва слабост, особено сега, пред погледа на полицаи и прокурори. Той преглътна на сухо и без да му мигне окото, пристъпи към съдийската банка с такава самоувереност, сякаш току-що официално бе изискал съд със съдебни заседатели. Пое от съдията папката с делото, прегледа набързо оскъдното й съдържание, без да обръща внимание на жалния умолителен поглед на Текила Уотсън, и накрая заяви:

— Ще пледираме, че обвиняемият не се признава за виновен, ваша светлост.

— Благодаря, мистър Картър. Да разбирам ли, че сте готов да поемете защитата като назначен от съда адвокат?

— Засега, да. — Още докато казваше това, мистър Картър обмисляше как най-безболезнено да тръсне въпросното дело на някой свой колега от СОЗ.

— Много добре, благодаря ви — каза съдията, докато ръката му вече посягаше към следващото дело.

Адвокат и клиент се съвещаваха няколко минути на масата на защитата. Картър внимателно попиваше оскъдната информация, която Текила беше склонен да му отпусне. Обеща да се отбие в ареста на следващия ден, за да поговорят по-подробно. Докато си шепнеха, около масата изведнъж се събра тълпа от млади адвокати от СОЗ, все колеги на Картър, които сякаш изникнаха от нищото.

Дали не му бяха устроили засада? Дали не бяха изчезнали умишлено в решителния момент, когато беше дошъл редът на обвинен в убийство нещастник? Самият Картър бе погаждал подобни номера на колегите си през последните пет години. Клинченето от гадни, неблагодарни дела беше издигнато в изкуство от служителите в СОЗ.

Той грабна куфарчето си и забързано закрачи по централната пътека, покрай редиците столове, където бяха насядали разтревожени роднини, покрай Аделфа Тико и групичката нейни близки поддръжници и излезе в коридора, претъпкан с чакащи обвиняеми, с техните любещи майчици, приятелки и адвокати. Сред служителите в СОЗ имаше и такива, които се кълняха, че смисълът на живота им е хаосът в съдебната зала — вечното напрежение от заплетените процеси, усещането за смътна опасност, породено от досега със закоравели престъпници, болезненият конфликт между жертвите и техните нападатели, безнадеждно дългите списъци с обвиняеми, чиито дела чакаха да им бъде даден ход, професионалното призвание да се защитават бедните и да им се осигури справедливо отношение от страна на полицията и съдебната система.

Ако изобщо някога се бе чувствал привлечен от кариерата на обществен защитник, Клей Картър отдавна вече не помнеше защо. След седмица щяха да се навършат пет години от назначението му в СОЗ — юбилей, който се надяваше да мине незабелязано, без церемонии и, за предпочитане, без изобщо някой да се сети за него. На трийсет и една години Клей Картър вече беше напълно изхабен, сврян в кабинет, който се срамуваше да покаже на приятелите си, търсещ изход, който водеше незнайно къде. А сега изведнъж се бе оказал затиснат от поредното безсмислено дело за убийство, което с всяка минута му тежеше все повече.

В асансьора той се наруга мислено, задето толкова глупаво се бе оставил да му го нахлузят на шията. Беше направил типичната грешка на новобранеца, а би трябвало след пет години да е достатъчно опитен, за да избегне подобен капан, особено при такива ясни обстоятелства. Е, сега вече напускам, зарече се за пореден път той — клетва, която си повтаряше всеки ден през последната година.

В кабината имаше още двама души: някаква секретарка, нарамила куп папки, и мъж на четирийсет и нещо, с бутикови черни джинси, черна тениска, черно кожено яке и ботуши от крокодилска кожа. В ръката си държеше вестник и си даваше вид, че чете през малките очила, закрепени на източения му изящен нос; всъщност изучаваше внимателно Клей, който не забелязваше нищо. Защо ли някой би проявил внимание към другиго в този асансьор в тази сграда?

Ако сетивата на Клей Картър бяха нащрек, ако не беше така улисан в мрачни мисли, той вероятно щеше да забележи, че господинът в асансьора е твърде добре облечен, за да е обвиняем, а същевременно твърде спортно, за да е адвокат. В ръцете си държеше само вестник, което също беше странно, тъй като съдебната зала беше всичко друго, но не и читалня. Така че въпросният господин нямаше вид нито на съдия, нито на обвиняем, нито на прокурор или на защитник, а Клей Картър така и не го забеляза.