Веселин Ханчев
Романсеро за Хосе Санча

Хосѐ Санча,

Хосѐ Санча,

търся те, за да говоря

с тебе,

мили Хосѐ Санча,

мой приятел и художник,

с тебе,

побелял по гари,

остарял от нови срещи,

двадесет и пет години

обикалял по земята.

Питам те,

защо не можеш

вярно да я нарисуваш?

Питам те,

защо рисуваш в моите тракийски къщи

танцувачки на фламенко и мадони,

Хосѐ Санча?

Питам те,

защо рисуваш Северно море в червено,

в синьо, в розово, в зелено

и мъжете му рисуваш

с циганска тъга в очите?

Питам те,

защо рисуваш тия бикове край Сена,

тия златни кастанети

по небето на Варшава?

Питам те,

защо рисуваш белите немкини в черно,

с мантилята на Кармен,

защо изгряват рози

в хълмовете на гръдта им?

Питам те,

защо рисуваш кипариси и маслини

до брезите на Русия?

Питам те,

защо рисуваш в погледа на дъщеря

ми две големи нощи,

Санча,

два кинжала от Толедо?

 

Хосѐ Санча,

Хосѐ Санча,

ти мълчиш.

Не отговаряш.

Побелял по черни гарги,

остарял от нови срещи,

двадесет и пет години

обикалял по земята,

ти на всяка чужда гара

слизаш в своята Испания,

ти при всяка нова среща

виждаш своята Испания,

ти рисуваш по земята

само своята Испания.

 

По очите те целувам.

Хосѐ Санча,

Хосѐ Санча.