Веселин Ханчев
Разговор с войната

Навън е нощ. А тук — покой.

Децата тихо спят.

Не спи зеленото око

на моя апарат.

 

Потраква морзът. Вие джаз

по някаква вълна.

Но в миг — американски глас.

Това си ти, война!

 

Това си ти. Пълзи край мен

гласа ти с дъх на ром,

пълзи от твоя континент

към моя мирен дом.

 

Това си ти. С гореща цев,

обвита още в дим.

Със теб лице срещу лице

настръхнали стоим.

 

Какво? Ти искаш, ти гориш,

да минеш там, отвъд,

където мойте дъщери

в креватчето си спят.

 

Да скочиш с вик, като на лов,

внезапно у дома?

Да вбиеш в топлото легло

ковбойската кама?

 

Не дръзвай! Не мисли дори

да стъпиш тук, война!

Над спящите ми дъщери

бди моята страна.

 

Тя бди до мен като войник,

неумолим и твърд,

срещу нахлулите вълни,

които носят смърт.

 

И в мрака като от окоп

аз шепна с гняв: „Назад!“ —

срещу зеленото око

на моя апарат.