Веселин Ханчев
Балада за бащата и сина

Както, земята работили

в село деня и нощя,

тръгнали в същата рота

двамата — син и баща.

 

Крачил с обоза бащата,

момъкът — с пушка в ръка.

Тъй ги повлякла войната

в свойта желязна река.

 

В някаква утрин мъглива

срещнал ги вражия залп.

Стиснали устни. „Отивай!“,

твърдо бащата казал.

 

Цял ден се взирал нататък,

дето напирал врагът.

— Идат ли? — попитал той вятъра,

кончето, пустия път.

 

— Идат ли? — питал и сякаш

в нивата стара седял,

взирал се, малкия чакал

в топлата родна бразда.

 

В миг се опомнил, погледнал —

носят по пътя войник.

Син му, изпънат и бледен,

с черни, барутни страни.

 

Син му — от камък издялан —

там, на тревата, стоял,

а под шинела изкалян

бликнала тъмна струя.

 

Взел му главата в ръцете си,

шепнел му мили неща,

но във очите му ледени

светела само нощта.

 

В тази нощ пак се събрали,

пак били заедно те.

Кротко до татко си спяло

малкото русо дете.

 

Дълго ли шепнал и дишал?

Своята кръв ли му дал?

В миг под шинела войнишки;

мръднала мъртвата длан.

 

В миг като живи потрепнали

свитите сини уста.

Чул до ухото си шепот

стария сведен баща.

 

„Ставай! Отивай на смяна!

Чуваш ли, татко, стани!

Празен окопа остана!

Ти вместо мен се върни!“

 

Бавно надигнал се стария.

Гледа — момчето мълчи.

Пушката свети, изгаря го

с остри метални очи.

 

Стиснал я с пръсти корави,

бързо целунал синът,

после, във мрака изправен,

тръгнал по стръмния път.