Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Conjoint sur mesure, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и корекция
tanqdim (2014)

Издание:

Макс дьо Вьози. Съпруг по поръчка

Френска. Второ издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 1992

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: София Яневска

ISBN: 954-459-016-1

История

  1. — Добавяне

I

Без да погледне към вратата, на която се почука, Мари Жусран, изпълняваща службата на компаньонка на госпожица Фремон, продължи да работи невъзмутимо.

Една млада прислужница открехна вратата и влезе колебливо в стаята.

— Аз съм, госпожице — каза тя малко смутено.

— Ах, ти ли си, Селин! Е, доволна ли си, че започна? Работата не е много уморителна и е добре платена. Ако си сериозна и усърдна, няма да имаш грижи за издръжката на семейството си.

— О, да! Казват, че госпожица Фремон е много добра.

— Тя е прекрасна за този, който знае да я разбира.

— Точно затова се осмелих да ви потърся, госпожице. Вие бяхте много великодушна към родителите ми и благодарение на вас можах да заема това място. Бих искала да не съжалявате никога, че го направихте за мен.

Възрастната жена погледна младото момиче.

— Защо да бъда недоволна от теб, Селин? — запита тя благосклонно.

— Може неволно да направя някоя грешка, досега не съм работила никъде и не зная много неща.

— Вярно! Ти си начинаеща в ролята си на камериерка.

Тя посочи стол на младото момиче.

— Седни там, малката. Ние можем да си поприказваме. Госпожицата ще се прибере най-рано след един час.

Селин се настани на посочения стол и госпожица Жусран я запита с усмивка:

— А сега кажи ми какво те смущава?

— Ще ви кажа! — заяви младото момиче сериозно. — Госпожица Фремон заповядва много бързо. Чувствувам, че трябва да я разбирам от половин дума…

— Е, да, ти трябва да отгатваш какво желае още преди да си отвори устата. Най-важното е да не отговаряш никога на забележките й.

— Да не отговарям никога?

— Никога!

— Даже ако госпожицата направи някоя несправедлива забележка?… Има случаи…

— Най-вече, когато тя няма право.

— Я гледай! — възкликна камериерката учудена.

— Това е необходимо и не прави никакви изключения. Когато госпожицата не е права, тя много добре си дава сметка за това, защото е изключително умна! Но точно в тези моменти е необходимо да си на нейното мнение, да отстъпиш или да замълчиш.

— Намирам, че е доста странно! Младата господарка няма да бъде щастлива в живота, ако не търпи никакво противоречие.

Младото момиче поклати неодобрително глава.

— Преди всичко човек трябва да си даде сметка какво е госпожица Фремон — подхвана възрастната жена твърдо. — Баща й беше един от най-богатите хора във Франция и обожаваше дъщеря си. На единадесет години момиченцето имаше бюджет от хиляда франка месечно за своите дребни разходи. Когато стана петнадесетгодишна, същата сума й се даваше всяка седмица и девойката смяташе, че това е недостатъчно, за да задоволи капризите си и да посрещне всичките си нужди. Госпожица Фремон е толкова щедра, колкото и разточителна. Парите текат през пръстите й, без да държи сметка за какво отиват.

Селин бе разтворила широко очи от учудване.

— Толкова много пари! — промълви тя. — Човек просто не може да си го представи: една жена, която харчи, без никога да държи сметка!

Госпожица Жусран се усмихна.

— За този, който познава Клод Фремон, това пилеене на пари е второстепенно. Тя е приказно богата и затова няма нищо чудно, че прахосва доходите си. Но това, което учудва, е начинът, по който богатството се е отразило върху характера й.

— Не се съмнявам, че госпожицата е много оригинална.

Възрастната жена поклати глава.

— Преди всичко тя е независима и своеволна. През ума й не минава мисълта, че за нея може да има позволени или забранени неща. Това, което й прави удоволствие, е закон за нея. Ако не върши нещо лошо, то е, защото не чувствува нужда. По природа е много пряма и сериозна. Но аз съм сигурна, че ако някой път пожелае да извърши глупост, никакви съвети не ще бъдат в състояние да я разубедят.

— Това е непонятно!

— Единственото нещо, което е липсвало на това дете, е майка… Тя е загубила майка си още преди да навърши единадесет години и оттогава никакъв авторитет не е ограничавал волята й. Баща й не позволявал никому да й противоречи! Когато след смъртта на жена си ме повика, за да й стана гувернантка, той ми каза, че не желае да се противоречи на детето му, нито да го опечаляват. Трябваше да положа невероятни усилия, за да я направя щастлива и да задоволя всичките й желания… Една нейна сълза и аз загубвах мястото си! В замяна на това всичките й усмивки ми носеха възнаграждения…

Старата жена се спря и въздъхна.

— Аз приех — продължи. — Мястото беше добре платено, а аз трябваше да се грижа за старата си майка… Освен това се надявах, че ще мога да направя добро на това малко същество, което така всички ласкаеха…

— И успяхте ли?

— Да, никога не й противоречах и не я дразнех, което не ми попречи да се привържа към нея и да не искам да я напусна до края на живота си.

— Колко ли ви е измъчвала!

— Не, почти никак. Сърцето й е много добро.

— Но когато извършваше някоя глупост, тогава какво правехте вие? — настоя Селин.

— О, кротко я карах да осъзнае грешката и често разумът й я принуждаваше да дойде на моето мнение.

— Все пак фактът, че не се е омъжила още, показва, че характерът й…

Компаньонката прекъсна рязко камериерката:

— Никой никога не е критикувал характера й. Ако нашата млада господарка не се е омъжила, то е, защото не е харесала нито един от кандидатите, които се опитваха да я спечелят!

Селин се усмихна недоверчиво.

— За пръв път чувам, че една жена не иска да се омъжи! — каза тя.

— А защо да има такова желание? — възрази Мари Жусран разпалено. — От четири години, откакто баща й се помина, ние кръстосваме от единия край на света до другия и сме срещали най-различни хора. Това е достатъчно, за да загуби човек почти всичките си илюзии! С богатството си госпожица Клод действува като магнит на всички възможни кандидати.

— Хайде де!

— Достатъчно беше да отвори очи, за да види двадесетина жениха, които дебнат и най-малкото й движение.

Компаньонката повдигна рамене.

— Бедното момиче! — въздъхна тя печално. — Всички ламтят за парите й. Как може да вярва в истинската любов! Всичките й богати приятелки, омъжени преди нея, са нещастни. Изглежда, че не съществува нито един почтен съпруг за бедното сираче.

— Трудно е и за мъжете да не се подмамят от толкова пари! — съгласи се Селин унесено.

— Очевидно! Жените изпитват същото чувство пред накитите и тоалетите! Затова именно моята малка Клод, която е умна и прозорлива, не бърза да сложи хомота на врата си.

— Тя ще остане стара мома! — заяви младото момиче с такъв тон, сякаш предсказваше някаква катастрофа.

— Това невинаги е неприятно — отбеляза кротко старата госпожица. — Аз съм много щастлива! Докато съм при госпожица Фремон, тя няма защо да бърза и може да остане свободна и независима по-дълго време!

— Очевидно — каза замислено прислужничката. — Когато една жена може да плати всичко, каквото иска, тогава съпругът не е особено необходим.

В същия момент из обширния апартамент, който госпожица Фремон заемаше на авеню „Боа дьо Булон“, се разнесе шум от отваряне на врати.

Госпожица Жусран направи знак на Селин да си върви.

— Госпожицата идва; бързай на работа. Излишно е да те завари със скръстени ръце.

Прислужницата едва бе изчезнала, когато вратата на стаята се отвори и една висока девойка, облечена в скъпо самурено палто, влезе вътре.

— Колко е топло тук, когато се идва отвън!

Тя захвърли шапката и ръкавиците си върху едно кресло.

— Студено ли ви беше в „Боа“? — запита Мари Жусран.

— Не, не много! Направих чудна разходка. По дърветата има скреж, а вятърът зачервява носовете. Сгрешихте, Жусран, че не ме придружихте.

— Остарявам вече и студът ме плаши — каза тя, извинявайки се. — Предпочетох да работя за малките ви протежета; погледнете… дрешката напредва!

Тя посочи плетката, която Клод взе и разгледа.

— Добра ми Жусран, вие ще ни спечелите места в рая с иглите си. Радвам се, че сте по-храбра от мен, аз не обичам много ръкоделието.

— Кой знае! Когато станете на моята възраст…

— Да, сигурна съм, че няма да се пързалям повече на кънки и че няма да ходя толкова, но за да се свия до камината и да плета, ще трябва много да се променя!

След това тя запита неочаквано:

— Прегледахте ли пощата?

— Да.

— Има ли нещо интересно?

— Няма.

— Обадиха ли се от „Алис“?

— Роклята ви е горе.

— Очаквах също и пратка книги.

— Пристигнаха.

— Отлично. Телефонирахте ли в „Казино дьо Пари“?

— Да. Имате желаната ложа.

— Много добре, ще имаме хубаво място, за да видим Морис Шевалие след многогодишно отсъствие. Трябва да не е вече много млад хубавият Морис!

Мари Жусран се усмихна:

— Нима възрастта на Морис Шевалие ви тревожи наистина, Клод?

— Напълно ми е безразлично — отговори девойката уверено.

След туй тихо въздъхна.

— Но това или друго забавление — няма значение. Така е, когато човек не знае как да убие времето си! О, Жусран, колко дълъг изглежда денят, когато човек няма цел и не знае какво да прави!

— Да пътуваме.

— На планина или на Ривиерата! Благодаря, пак същото.

— Да отидем другаде.

— Пътешествията не ме привличат вече. Не, наистина намирам, че през зимата е най-хубаво в Париж. Париж! Моят хубав Париж!

— Тогава защо се отегчавате?

— О, да, защо? — въздъхна тя, като свали бавно палтото си.

Замечтана, с унесен в далечината поглед, Клод продължи:

— Знае ли човек защо една млада двадесет и пет годишна богата, свободна и здрава девойка скучае някой път до смърт?

— Ах, Клод, какво означават тези печални мисли, които ви обземат от известно време? Да не би да имате неприятности, да ви измъчва скръб?

— О, не! — отвърна младото момиче, като повдигна рамене. — Не мога да открия никаква причина. Само ето: имам чувството, че опропастявам живота си и че губя лудешки времето си… Каквото и да правя: било, че се забавлявам, че работя или се разхождам, в себе си имам особено чувство на празнота, на ненужност… Уверявам ви, подобно чувство не е приятно.

— Трябва да се опитате да реагирате, малка моя… Може би като мислите още повече за бедните, за нещастните, ще се почувствувате полезна… Нужно е толкова малко, за да бъдеш доволен от себе си!

— Намирам, че съветът ви е безполезен, Жусран! Вие знаете отлично, че аз давам много за благотворителни цели…

— Не би било зле да посещавате сама протежетата си.

Младото момиче сподави една прозявка.

— Опитах се: не мога да се заинтересувам достатъчно за дребните им грижи. Когато бедните хора започнат да се оплакват, аз мисля само за едно: да ги обсипя с пари, за да не страдат повече, и да избягам бързо далеч от тях, за да не слушам повече оплакванията им и да не виждам посредствеността им. Страшно е да се каже, но ми се струва, че вече нямам сърце.

— Това би било много жалко, храбра ми Клод — каза, усмихвайки се, възрастната жена, — защото досега, колкото пъти съм се обръщала към него, то е било извънредно състрадателно.

— Да, да давам, винаги да давам! Не знам да правя друго, освен това! А сигурно е приятно и да получаваш някой път.

Тя замълча унесено и въздъхна. След това разтърси внезапно рамене, сякаш искаше да отхвърли някакъв товар:

— Но да оставим това — каза тя. — Колко хора биха искали да са на моето място. А аз се осмелявам да се оплаквам, че съм прекалено щастлива! Ох! Ще се върна при книгите си, те са все пак най-добрите ми приятели!

— Вие твърде много четете. Това кара въображението ви да работи.

— Поне в книгите няма измама: героите са прекрасни, почтени и смели. Що се отнася до младите момичета, те имат щастие и в излишък. Виждате ли, Жусран, само чрез книгите животът ми се вижда наистина хубав. А сега — прощавайте, стара ми приятелко; ще се видим на вечерята.