Георги Коновски
Калейдоскоп (52)

Глава четиридесет и осма

За демокрацията и бъдещето

Тъкмо да ставаме с олекотени от приказките й глави, до нас се спря някакъв човек. Погледнах го — малей, ама това ли е???

— Здравей! Аз съм не се чуди. Съсухрен, жълт, но още жив. В градския транспорт младите се хилят: „Чичка, в отпуск от гробището ли си?“. Жертва на прехода, брат.

А какъв бях преди… Помниш ли оня хулиган, дето го спипах в парка? Как го тръшнах с една ръка? Ама тогава… Защото сега е демокрация и всичко е разрешено. Преди известно време гледам — гори някаква сграда. Тичам, пък полицаи ме дърпат да не преча, а някакви репортерчета ми обясняват, че това било изблик на народния гняв. Пък един такъв народен като ми закрещя… Три дни изкарах в болница. Не, не ме би. Алкохолно отравяне получих от дъха му…

А друг път гледам — изтегнали се едни на моравата, като овце на пладнина. Таман да им направя забележка — зърнах телевизията и се оттеглих. И сега вече не се меся. Оня ден видях как един отваря чужда кола. Ама явно чужда — личи му, озърта се, ключове изпробва… Аз… минах и заминах. Ами ако има я разрешително, я демократичен протест изказва? Вчера пък на улицата зърнах една физиономия, дето я показваха на синия екран. Търсели го, ще знаеш. Е, аз ли да го хвана? Прокурорът го пуснал — той да си го лови. И без това животът ми е сложен — всеки месец напъхвам четирицифрени разходи в трицифрени доходи. И пак чакам демокрацията. Ние не я дочакахме, поне децата да я видят. Но, както е тръгнало — жалко за децата!