Георги Коновски
Калейдоскоп (42)

Глава тридесет и осма

За село Айдушко някога и в наши дни

Даааа… Знае си Ванчо работата — не само се вписал в новото време, ами и направо се изписал като модерен герой. Ами така е, нали си е от село Айдушко. Не знаете кое е село Айдушко? О, слушайте тогава.

Векове наред животът в село Айдушко си течеше спокойно, безметежно. Жителите му бяха хора обикновени, с нормални за селото си характери. Те не се увличаха по празните приказки, а по пълните кесии. Не ги привличаше бледата луна, а тихата тъма. Не гонеха жерав в небето, а търсеха врабче под чужда стряха. Не скачаха през куп за грош, а и двата прибираха в торбата. Не попадаха никога от трън на глог, освен ако не се налагаше да прескачат чужди огради.

Най-голяма слава получавал някой, който успявал от съселянин нещо да отмъкне. Ето — веднъж Стефан Тихото зърнал жена си и съседа си Димо, заети във волна програма на сеновала. И какво — втурнал се с вилата? Не, тихо с промъкнал и гащите на Димо прибрал. Та после цяло село го хвалило и славило, а на неумелия любовник даже насмешлива песен изкарало.

Не се отказали от навиците си даже, когато люта суша ги загризала. Направили голям курбан, метнали в казана цяло теле, прибрано от съседното село заспало. Та не е за чудене, че на другия ден господ се смилил, рукнал обилен дъжд, разцъфтели ниви и градини. Ама дъждът се излял над съседното село — там, отдето отмъкнали телето…

Защо ви разказвам тази история ли? Ами защото днес и село Айдушко е останало с едни старци на доизживяване. Младите вече ги няма, по градовете са и столицата наша любима. Не ги ли познавате? Фараони, банкери, застрахователи, политици, министри… ония, дето с чужда пита помен правят и продължават делото на деди и прадеди.