Константин Симонов
Хората не се раждат войници (1)

Първа глава

Командирите на полковете се разотиваха след посрещането на Новата година у командира на дивизията. Последен си отиде командирът на триста трийсет и втори полк майор Барабанов. Серпилин мълчаливо, многозначително му стисна ръката: „Знам, че ще си долееш още, не си доливай много. Разбра ли ме, Барабанов?“

Макар че му идеше да му каже това гласно, въздържа се. Все пак е командир на полк. Ако оставиш човека да свикне с мисълта, че не разчиташ на съвестта му, можеш да изгубиш и онази, която му е останала.

Приемаха гостите в землянката на началник-щаба полковник Пикин — най-широката от всички и дори с килимче над леглото, пратено от жена му. На изпращане се облякоха и излязоха на въздух тримата — с Пикин и замполита, полковия комисар Бережной.

— Точно двайсет и три — каза Пикин, като повдигна ръкава на кожухчето и освети с фенерче часовника си. — Първия етап от посрещането завършихме според плана, не се забавихме. До биенето на часовника на кулата ще си бъдат по местата, ще започнат и — кой на каквото е способен.

— Ще ми се някои да бъдат способни на по-малко — рече Серпилин. — Безпокоя се за Барабанов…

— Нищо, Левашов ще го задържи — рече Бережной.

— Ами, ще го задържи твоят Левашов!

— Защо пък, характер срещу характер…

Серпилин не отговори; не му се искаше нито да спори, нито да говори. Искаше му се просто да постои мълчаливо под високото мразовито небе, да почувствува неговата висота и тържественост.

Беше тихо, едва чуто шумолеше снегът, който вятърът слабо гонеше по земята. Волга не се виждаше оттук, тя лежеше окована в ледове далеч-далеч зад левия фланг на фронта, но Серпилин все пак невидимо я усещаше сега — и нейния студ, и нейната широта, зад която се разстилаха безбрежните снегове на Заволжието, и в тях — преметените, продухани от ветровете снежни пътища, и тънкият като хвърлено в снега черно косъмче еднолинеен железопътен клон от Красний Кут до Елтон — дълбок тил, болници, болници…

Отпред беше Сталинград, все още непревзет от немците напълно, а сега вече шест седмици обкръжен от нас. Там, в ледения капан, заели кръгова отбрана по целия огромен обръч от двеста километра, стояха немците — двадесет и две дивизии — стояха и чакаха! Серпилин си представяше ясно какво могат да чакат хората в обкръжение — чакаха и нашия щурм, и помощ, и заповед да си пробият път, и чудо, и гибел — всичко заедно.

А ние след ноемврийските и декемврийските боеве вече трета седмица все не атакувахме и не атакувахме — готвехме се. И днес, в тази новогодишна нощ, тук, на северозапад от Сталинград, войната само едва чуто шаваше. На предната линия се пръсна отделна мина, изтрака картечен откос, после едва чуто, като далечна въздишка, достигна отзвук от силен взрив — там, вътре в обръча на немците, и отново всичко затихна. Цялата война с всичката й безмерност човек не можеше дори да си представи напълно. Но като слушаше тишината тук, където стоеше неговата дивизия, очаквайки настъплението, Серпилин си представяше ясно нощта там, дето сега се водят главните военни действия — на юг, в голите степи на половин път от Ростов, или на югозапад, също в степите, край Тацинския, или на Воронежкия фронт, който режеше сега немския тил на триста километра оттук, при Чертково и Милерово.

Там войната миришеше на бензин и пушек, на горяло желязо и барут; тя скърцаше с гъсеничните си колела, стреляше с картечници и падаше в снега, и отново под огъня се вдигаше на лакти и колене и с дрезгаво „ура“, с псувни, с шепот „мамо“, пропадайки в снега, вървеше и тичаше напред, като оставяше зад себе си петната на кожухчетата и шинелите върху одимения, изстъпкан сняг.

Там, където днес ставаше най-главното, за хората изобщо не съществуваше никаква новогодишна нощ: те просто не си спомняха за нея.

Той беше военен човек и знаеше, че на война не се тича от място на място, за да търсиш къде е по-горещо: когато си на война, чакаш своя час. Той не можеше сега да бъде с дивизията си там, в самия център на разтърсилия равнините на Южна Русия земетръс; но макар умът му да не се поддаваше на такива мисли, сърцето му усещаше долитащите оттам тържествени и страшни тласъци. И това прозвуча в гласа му, когато след дълго мълчание рече:

— Да, засега у нас е тихо…

— В такава нощ и ние не би трябвало да мълчим, а да воюваме! — рече Бережной.

Думите на Бережной го засегнаха. Съществува още у хората този глупав навик да отидат на предната линия и ако там тъкмо в тази минута е тихо, непременно да открият огън, да предизвикат отговор, като че за войниците е малко онова, което е легнало на плещите им. Бережной нарича това „повдигане на активността“, а всъщност то е обикновена момчещина. И отгоре на това не за възрастта му: скоро ще навърши четирийсет лазарника! — Докога ще се радваш, че си храбър и ще доказваш това с риск за своя и за чуждия живот!

— Но нима аз за това, Фьодор Фьодорович? — Бережной беше готов да избухне, но се въздържа.

— А за какво друго, Матвей Илич?

— Аз изобщо казах…

— Какво значи „изобщо“? Предлагаш да минем тая нощ в настъпление ли? Да уведомим ли армията или сами да почнем, пък те да се присъединяват?

— Защо си се заял с мене, Фьодор Фьодорович, по случай празника ли? — сопна се Бережной.

— Ами за това съм се заял с тебе, скъпи ми приятелю, че вчера на съвещанието у командуващия вече чух тази блестяща мисъл да вдигнем малко шум тази нощ, за да развалим Новата година на немците. А едновременно и на себе си. Чух и възразих. Изказах гледището, че ако сериозно искаме да се възползуваме от новогодишната нощ за настъпление — има смисъл. А ако искаме просто да вдигнем шум, тогава трябва и себе си, и войниците да пожалим, да не им разваляме такава нощ. Впрочем, немците празнуват не толкова Нова година, колкото Рождество. На Бъдни вечер трябваше да вдигнем шум. Да благодарим на члена на Военния съвет, че ме подкрепи. Току-що отбих отгоре, а ти вече отдолу натискаш…

Серпилин с невидима в тъмнината усмивка прегърна Бережной и приятелски го потупа по рамото.

— Не се сърди на празника, че инак цялата година ще се караме. И да видим дали навсякъде ще запазят тишина — командуващият предостави това на дивизионните командири.

— Съседите засега мълчат — рече Пикин.

— Те и там, при Батюк, мълчаха двамата — рече Серпилин. — Едва после, когато аз възразих, а Захаров ме подкрепи, по израза на лицата им разбрах, че и те са за тишината.

— Не искаха с възраженията си да развалят настроението на Батюк — хапливо рече Пикин.

— А аз, мислиш, исках? — рече Серпилин. — Всички сме хора, седях и чаках, може би някой друг ще стане пръв.

— Вече е двайсет и три и десет — рече Пикин, като освети пак с фенерчето часовника си.

— Виждам, от нищо не се боиш, скоро ще почнеш да пътуваш с фарове…

— Ех, не им е до това сега! — Пикин махна с ръка към немците. — Да се върнем ли? Че пронизва…

— Заповядайте в моята землянка — рече Серпилин. — Ще чуем часовника на кулата, ще пийнем чай…

— Вървете, ей-сега ще дойда и аз — рече Пикин, — да взема само нещо.

Той се обърна и тръгна към своята землянка, а Серпилин и Бережной влязоха в землянката на Серпилин.

— Птицин, пригответе ни чай — рече Серпилин на своя ординарец, когато минаваше заедно с Бережной през предното отделение на землянката, която той наричаше „съблекалня“.

В „съблекалнята“ се намираше дъсченият одър на Птицин, закрит с платнища, беше поставена една саморъчно измайсторена печка, която завършваше с огледало в другата, главната част на землянката.

— Какво, наистина ли ще пием чай? — попита Бережной, когато седнаха на масата.

— Наистина. Освен ако Пикин ми наруши плана. Не се ли обиди, че те покритикувах пред него?

— Пред него или не, каква разлика? Ние с Пикин толкова пъти сме се виждали един друг в разни положения, че нямаме тайни.

— Да речем, че е така — рече Серпилин.

А на себе си помисли, че не би задал такъв въпрос — обидил ли се е или не се е обидил, ако не беше настъпила неотдавна промяна в положението на Бережной: беше комисар на дивизията, а след заповедта за единоначалието стана замполит. Тази заповед, по дълбокото убеждение на Серпилин, беше съвсем правилна, тя само поставяше точка над „i“, потвърждаваше положението, което практически се беше създало в хода на войната. А ако тази заповед променяше нейде отношенията между командир и политработник, това беше само там, дето те поради слабостта на командира или поради взаимно неразбиране се изграждаха погрешно в ущърб на войната, която не е Новгородско вече^[1]! Между тях двамата, слава богу, нямаше такова нещо. Ала Серпилин все пак чувствуваше, че Бережной в душата си съжалява за скъпата дума „комисар“, с която беше свикнал от младини. Дори при най-добри отношения такава промяна на служебното положение криеше някаква особена болка.

Дали Бережной разбра за какво мисли Серпилин. Дали сам мислеше за това, но като поседя около минута на масата, рече:

— Не се грижи толкова, Фьодор Фьодорович, дали ще ме засегнеш в новото ми положение. Не забравяй, че ние, политработниците, се грижим за чиновете си на последно място!

— Тоест как да разбирам това? — попита Серпилин. — Вие, политработниците, сте борци за идеята, а ние, командният състав, мислим само за чинове и звания? Така ли?

— Виж, това е друга работа, така те искам! — разсмя се Бережной. — Виж, така и занапред няма да си прощаваме! Че напоследък забелязах: ти мене като пиленце от инкубатор все ме завиваш в памук.

— Ех, чак пък в памук? — усмихна се смутено Серпилин и изведнъж попита за онова, за което вече отдавна се канеше да пита: — А как приемат в полковете твоите замполити своето ново положение?

— Обикновено. Щом партията е заповядала — ще го приемат — рече Бережной. — Само Левашов имаше с мене разговор, молеше ме, щом ни дадат новите звания, веднага да му дам строева длъжност, не иска да бъде заместник на Барабанов, с него той се разбира като котка с куче. Какво пък, от него ще излезе добър батальонен командир!

— Може да излезе и повече от батальонен командир — замислено рече Серпилин, — но жалко е да се оставя полкът без такъв политработник. А ако Барабанов остане в полка, още повече.

— А ще остане ли той?

— Не ми подлютявай раната. Нали знаеш, че ме насилиха! Ето тъй ще отстъпиш, няма да поставиш въпроса ребром, а после по цели нощи няма да спиш: с какво ще заплатиш греха си? Да почна настъпление с един командир на полк, в който слабо вярвам — е жива мъка!

— Не се тревожете, Фьодор Фьодорович — рече Бережной, — нашата дивизия е добра, самичък Барабанов не може да развали работата.

— Не е точно така!

Ординарецът донесе чайника, запарен чай и чаши.

— Такива ми ти работи, комисарю — рече Серпилин; той по навик нарече Бережной комисар, след като изчака ординарецът да излезе. — Сърдя се на себе си, че взех Барабанов. Първите дни се вглеждах, мъчех се да мисля, че командуващият е прав, а аз греша, а сега отгоре на всичко стана ясно, че и пие! Какво да мисля повече! Ти как го искаш, по-силен ли?

— По-силен. След такива разговори действително трябва да се пие само чай — разсмя се Бережной.

— А ето го и Пикин — рече седналият с лице към вратата Серпилин. — Какво мъкнеш?

Пикин свали кожухчето си и сложи тържествено на масата бутилка шампанско.

— Ти ме смайваш! — рече Серпилин.

— И аз съм смаян — отвърна Пикин, като сядаше на масата. — Съпругата ми го изпрати по човек още за рождения ми ден, а аз го запазих досега. Да го отпушим ли?

— Да потърпим до двайсет и четири — рече Серпилин. — Сега пий чай.

— Тогава ще почакам — рече Пикин. — Дай, Фьодор Фьодорович, резултатите, които ни чете, искам с очите си…

Серпилин бръкна в джоба на рубашката си и извади няколко листчета, изписани гъсто с четлив писарски почерк. Това бяха „Резултатите от шестседмичното настъпление на нашите войски“, предадени от Москва и записани от дивизионните радисти. С тяхното четене на глас започна днес новогодишното посрещане. След като ги размножиха с индиго, дадоха ги на полковите командири преди заминаване, за да извадят през нощта в полковете и батальоните колкото се може повече копия и да запознаят с тях всеки войник, без да чакат пристигането на армейския вестник сутринта.

За силата на впечатлението Серпилин съдеше по себе си. Кое занимание на света поглъща човека така, както войната. И изведнъж, когато днес за първи път, още не на глас, а за себе си прочете шестседмичните резултати от боевете, той усети целия истински мащаб на събитията, който обикновено се изплъзваше във всекидневните грижи, с които дивизионният командир бе отрупан от сутрин до вечер. Неговата дивизия беше само малка част от онова действително огромно нещо, което беше се извършило през последните шест седмици и продължаваше още да се върши. Но това чувство нямаше нищо общо със самоподценяването; наопаки, това беше възвишаващо душата чувство за своето малко, но безспорно участие в нещо тъй колосално, че сега още не се побира в съзнанието, а после ще се нарича история на тази велика и страшна война.

А защо после? То вече и сега е история.

— Вземи, прочети още веднъж гласно — рече Серпилин, като отмести чашата с чая и подаде листчетата на Пикин.

— „В резултат на успешния пробив и настъплението на нашите войски в района на Сталинград са обградени следните съединения и части немски войски: 14, 16 и 24-та немски танкови дивизии… 71, 76, 79, 94, 100, 113, 297-а…“ — четеше Пикин, а Серпилин, облакътен на масата, слушаше така, сякаш го чуваше за първи път.

Пикин четеше номерата на обкръжените и разбити немски дивизии, цифрите на унищожените и взети оръдия, танкове и самолети, цифрите на километрите, изминати от войските на Сталинградския, Донския, Югозападния и Воронежкия фронт на юг, север и запад от Сталинград, по горното и средно течение на Дон, при Калитва и Чир, в Донските и Калмицките зимни степи…

Монотонният глас на Пикин звучеше тържествено и застрашително, а в душата на Серпилин ставаше нещо странно. Той вече не се облягаше на масата, а седеше до стената, далеч и от Пикин, който четеше бюлетина, и от Бережной. Беше се отместил така, сякаш искаше да вижда по-добре и двамата. Пък и така беше.

Онова, което чуваше в четенето на Пикин, беше като грохот, като нещо далечно, страшно и нарастващо, на чийто фон само можеха да съществуват мислите за собствената му дивизия и тези двама души, седнали пред него.

За да излезе сега всичко така, както го четеше Пикин, тяхната дивизия трябваше още по-рано, преди това, да извърши всичко, което й се беше стоварило. А ако не беше направила това, всичко, което беше постигнато сега, нямаше да го има.

Да, тя сега стоеше и чакаше своя час, а те настъпваха там в кръв и дим. Но за да могат сега през зимата да настъпват там, тя цялото лято и цялата есен се излага на милиони куршуми и десетки хиляди снаряди и мини, мачкаха я в окопите и я заравяха жива с бомби в земята. Тя отстъпваше и контраатакуваше, изоставяше, задържаше и отново изоставяше позициите, лееше кръв и се попълваше и отново се обливаше в кръв…

За него разправят, че умее да щади хората си. Но какво значи „да щадиш хората си“! Не можеш да ги построиш в колона и да ги отведеш от фронта там, дето не стрелят и не хвърлят бомби и дето не могат да ги убият. Да щадиш хората във войната — значи само да не ги подлагаш на безсмислена опасност, като ги хвърляш без колебание срещу необходимата опасност.

А мерилото за тази необходимост е действително, ако си прав, и лъжливо, ако сгрешиш — всичко лежи на тебе и на твоята съвест. На война няма репетиции за проба — не така, а после така, както трябва. Тук няма чернови, които можеш да скъсаш и да препишеш на чисто. Тук всичко се пише с кръв, всичко, от начало до край, от „а б“ до последната точка…

И ако превишиш властта си — това значи кръв, а и ако не я използуваш в минута на необходимост — също значи кръв. Къде е тук мерилото за твоята власт? Нали най-често не началството или в краен случай не съдът я определя със задна дата, а ти самият в минутата, когато заповядваш! Началството после взема под внимание на първо място как е свършена работата: с успех или несполука, а не какво си мислил и чувствувал, когато си превишавал властта си или, наопаки, не си я използувал.

Много от ония решения и заповеди, съобразно с които беше длъжен да действува през лятото и есента, му се струваха сега не най-добрите, неправилни, неоправдани. Но все пак, в края на краищата, всичко, взето заедно, се оказа оправдано, защото беше довело до тази победа, за която говореше монотонният глас на Пикин, който се приближаваше вече към края и четеше сега имената на фронтовете и презимената на командуващите.

— Да, оправдано е. Но хората, хората!… Ако ги съживим всички и ги наредим наоколо…

Той усети зад гърба си мълчаливата тълпа на мъртвите, които вече никога нямаше да чуят онова, което той чува сега, и почувствува как сълзи напират в гърлото му.

А Пикин и Бережной, които бяха воювали заедно с него от оня първи юлски ден, когато дивизията влезе в бой, все пак живи и здрави седят сега тук до него, макар да не може да се каже, че са се щадили.

Ето го Пикин, сух и прав като върлина. Началник-щаба на дивизията Генадий Николаевич Пикин, който е най-възрастният от всички в щаба, защото вече е навършил петдесетте. Пикин, които е бил щабс-капитан още в царската армия, а после в гражданската не воювал, а служил в запасен полк, защото не му доверявали, и кой знае, това може би тогава е било справедливо.

Пикин, когото през двайсетте години бяха уволнили от пехотната школа, защото жена му била сестра на непман и той трябвало да почне живота си отново, да завърши задочно института и по дългата канцеларска стълба да стигне до главен счетоводител на народния комисариат.

Пикин, който бе започнал войната като войник от опълчението и бе станал началник-щаб на дивизията, и на който можеш да се довериш като на себе си. У него и сега, през войната, е останало нещо от главния счетоводител и в смисъл на точност, и в смисъл на упоритост.

Пикин, неспал и неуморим, но никога незабравящ да си хапне и пийне навреме, Пикин със своите червеникави подобни на четка мустаци, със своето сухо от стария режим лице и мършава фигура, заради която в дивизията му викат „Врангел“, с редовните писма до дебелата си жена, за която сериозно казва, че в двайсетте години била най-красивата жена на Москва, и със своето момиче от свързочната рота, което неизвестно защо обожава тъкмо него, макар че би могло да се влюби и в някой по-млад.

Знаейки за Пикин всичко, което може и трябва да знае, Серпилин сега, като го гледа, изпитва благодарност към него, загдето е останал жив и седи тук и дочита този бюлетин…

И Бережной е жив, макар да беше много трудно да се очаква това от него, и също седи тук и слуша Пикин, и в очите му напират сълзи, защото той е от ония, които и се смеят, и плачат, без да се замислят.

Бережной с отмененото през време на войната строго мъмрене заради брат му, бивш секретар на градския комитет в Донбас, за което той, доколкото си спомня Серпилин, нито веднъж не бе заговорил, види се не вярва, че брат му е враг на народа, но не може да го каже с пълен глас, а не умее полугласно.

Бережной — обръснатият до голо, къс, як, с дебела шия, с дебели железни ръце, шумния и сантиментален Бережной със своите миньорски духовитости и миньорски песни, със своята донбаска младост от двайсетте години и несръчни стихчета във вестник „Кочегарка“. Кой знае защо той и досега ги носи заедно с младежката си снимка; оказва се, че е имал такава разкошна черна къдрава коса, каквато сега просто не можеш да си представиш, като гледаш плешивата му глава.

Бережной — дете на Комсомола, а преди това улично момче, благодарение на петнистия тиф на петнайсет години кръгъл сирак и, между другото, по документи евреин. Малцина в дивизията знаят, пък и надали то има някакво значение за него.

Бережной, горещ и пристрастен към хората, но винаги готов, без да се замисля, да отдаде живота си за когото и да е от тях.

Серпилин и нему също е благодарен, загдето е жив и седи сега тук до него, би му било много тежко да изгуби ей този Бережной.

Пикин — това е юлската заповед на Сталин, същата тази страшна заповед след предаването на Ростов и Новочеркаск: „Нито крачка назад!“ Четоха я пред строя, когато направо от ешелоните хвърлиха дивизията в боевете, за да запушат дупката още там, отвъд Средния Дон, далеч от Сталинград. Но беше вече късно да се запуши дупката и дивизията стана магнит, който притегляше от сутрин до вечер върху себе си ударите от земята и от въздуха. Тя взе върху себе си част от онова, което се полагаше на други, някои спаси от гибел, но и сама загиваше. Бяха й отрязали фланговете и бяха й излезли в тил, а заповед за отстъпление все не идеше, и за двамата убити по пътя офицери за връзка, които носеха тази заповед, Серпилин научи едва от трети офицер.

Но още преди да се добере най-сетне до тях този трети офицер, една вечер в окопа дойде при Серпилин изсъхналият като клечка Пикин и каза, като тикаше в ръката му една хартийка:

— Ето заявлението ми.

От изненада в началото Серпилин не разбра какво е това заявление (дори му мина през ум нелепата мисъл: дали не си дава оставката?), а после разбра и рече:

— Не на мене, дай го на комисаря.

— Не съм го виждал от сутринта — рече Пикин — и не знам дали ще го видя. Вземете!

Серпилин взе хартийката, сложи я в джоба на рубашката си и попита само:

— Добре ли помислихте?

— Горе-долу имаше време — отвърна Пикин, обърна се и тръгна по окопа.

И Серпилин, макар да не го попита за това нито тогава, нито после, разбра: Пикин беше помислил нея вечер за пленничеството, и своето заявление до партията, което отдавна очакваха от него, беше подал тъкмо защото беше помислил за пленничеството. Ако попаднеха в плен и им викнеха: „Кои от вас са комунисти?“ — началник-щабът на дивизията, щабс-капитанът от царската армия, безпартийният Пикин не искаше да се поддаде на изкушението да остане в строя, когато неговият дивизионен командир излезе крачка напред. Сигурно през оная отчаяна вечер, когато изглеждаше, че дивизията ще остане обкръжена и ще загине, той искаше да избие напълно мисълта за възможна снизходителност там в пленничеството.

Пикин — това е преминаването през Дон, след като половината от дивизията сложи кости там, отвъд Дон. В онзи ден Серпилин се оказа в обкръжения откъснат полк и когато на залез слънце все пак си проби път и изведе останките от полка към переправата, оказа се, че там няма суматохата, от която се страхуваше, а ред, и този ред беше въдворил дошлият тук с ядрото на дивизията Пикин. Прехвърлените оттатък Дон батареи прикриваха с огън переправата, в степта се издигаха в полукръг пушеците от запалените немски танкове; две гнезда от по четири картечници, поставени на понтонния мост, задавяйки се, безстрашно, от упор стреляха по пикиращите переправата самолети.

На переправата беше същински ад, всяка минута гинеха хора, и все пак на нея имаше ред и този ред беше осигуряван от Пикин, застанал на брега, не в окопа, който му бяха изкопали, а в цял ръст, пред лицето на смъртта, защото това сега се изискваше от него.

А на пет крачки от Пикин, върху тревата, разперил ръце, лежеше мъртъв помощник началник-щабът на полка по разузнаването, старши лейтенант Брускин.

— Убили са Брускин — рече Серпилин, загледан в мъртвия.

— Разрешете да доложа, другарю дивизионен командир — обърна се към него Пикин, долепил до козирката здраво стиснати нетрепкащи пръсти, — бившият комендант на переправата Брускин, напуснал самоволно своя пост, беше върнат и разстрелян във връзка със създалата се обстановка. Лично от мен.

И чак сега Серпилин забеляза: Брускин лежи на земята в рубашка с откъснати петлици.

Да, Пикин — това е оня ден на переправата и много други такива дни, изобщо, когато мислиш за Пикин, неволно си спомняш най-тежките дни, навярно защото той там се оказваше на висотата на положението. А леки дни имаше малко.

Бережной — това са също нелеки дни. Бережной — това е заревото на горящия Сталинград в деня, когато немците си пробиха път до Волга и трябваше да се отдръпва флангът и да се отстъпва на север. На хоризонта пламтеше заревото на Сталинград и те седяха през нощта двамата в самотната къщичка на кръстопътя на отвеждащите в тила пътища и Бережной плачеше от мъка и за това, че, останали двама, за пръв път от много дни и нощи можеше да даде воля на чувствата си.

Той бе ранен, но не беше излязъл от строя. Бузата и надвеждната му кост бяха разсечени от парче мина, бръснатата му глава беше бинтована на верев: от едното, откритото око течаха сълзи, а на мръсния бинт под другото око, беше избило мокро петно, защото закритото око на Бережной също плачеше под бинтовете.

— Но какво правим ние с тебе? — яростно през сълзи питаше Бережной. — През юли четохме заповедта на Сталин, клехме се във всичко свято и все пак стигнахме до Волга — живи! Не сме ли подлеци след всичко това!

И макар в гласа на Бережной да звучеше отчаяние, то беше само минутна външна обвивка на неговата решителност да се сражава до последния час.

Бережной — това е първият ден на настъплението през септември, на север от Сталинград, когато получили заповед да се промъкнат до сталинградците, още през първите часове се придвижиха три километра. На всички се струваше, че работата е тръгнала, и Бережной, с фуражка, посипана с пръст, с шинел, разкъсан от шрапнели, се втурна в наблюдателния пункт при Серпилин, след като пеша и пълзешком беше обходил двата полка и жадно пиеше вода от канчето, разказвайки през смях как на два пъти едва не го убили, а щом узна, че в трети полк има застой и връзката е прекъсната от бомбардировката, все тъй весело махна с ръка, нахлупи фуражка, каза: „Нищо, ще се добера“ — и се помъкна към полка.

Но Бережной — това е и следващият ден от същото настъпление, когато стана ясно, че немците са ни спрели, задушили са ни от въздуха, притиснали са ни към земята и когато в наблюдателния пункт на дивизията посред бял ден под бомбите се промъкна със своя вилис командуващият армията Батюк и още от прага с люти псувни взе да ругае Серпилин, загдето дивизията му от сутринта не е изминала нито метър.

Серпилин мълчеше, защото, ако отвореше уста и кажеше всичко, което мислеше за Батюк и за ругатните му, излезлият от себе си Батюк можеше да се опита да го удари и тогава на Серпилин оставаше да забие куршум в неговото или в своето чело.

Но обръснатата глава на Бережной се наля с кръв и той с чужд, задавен глас попита, като пресече Батюк посред псувните му:

— Другарю командуващ, разрешете да се обърна към вас!

Гласът му беше такъв, че Батюк се спря и го погледна.

— Не знам защо мълчи командирът на дивизията — рече Бережной, — но как смеете да говорите с нас така, като че ние сме ваши слуги, мързеливи ратаи! Че какъв комунист сте вие след всичко това, другарю командуващ?…

Батюк с изкривено лице се запъти към Бережной и Серпилин вече скочи да застане между тях, но Бережной сам отстъпи две крачки назад в ъгъла на блиндажа, скри ръце зад гърба си, от червен стана бял и рече:

— Не приближавайте, другарю командуващ, аз не съм позволявал това и на баща си!

И Батюк се опомни. При всичката му грубост и дори безсрамие, в душата му не беше угаснало чувството за войнишка справедливост.

В първия сполучливо започнат ден той беше вече повярвал, че ще се промъкне до Сталинград и струпалите се после нещастия го бяха довели до отчаяние, до неудържима дива нужда да излее гнева си върху други. За това беше дошъл направо под бомбите, караше колата да препуска с долепения от ужас до кормилото шофьор, готов — дявол го взел! — също да загине тук, където залудо бяха загинали толкова хора. Собствената му смърт му се струваше без значение наред с онова, което беше станало — с несполучливото настъпление на армията му…

С това чувство се беше втурнал тук в блиндажа и изведнъж след думите на Бережной спря, тежко седна на столчето и рече на Серпилин:

— Дай картата.

Като приближи до себе си картата, но без още да я гледа, той се озърна — в землянката за щастие нямаше никой, освен тях тримата — възви се към Бережной, вдигна към него уморени очи и рече:

— Глупак си ти, комисарю. Мислиш, че мен ме глезят, мислиш, че в моята душа е останало здраво място?… Дай да пия вода.

Да, различни минути от живота бяха свързани в паметта му с Бережной и Пикин и всичко това беше кървавата четиридесет и втора, завършваща днес година…

— Фьодор Фьодорович, свърших… Ти какво се замисли? — от нейде далеч долетя до Серпилин гласът на Пикин.

— Чух, че свърши — рече Серпилин. — Наливай. Останаха само две минути.

Докато Пикин наливаше шампанското в чашите, Бережной включи радиото. Беше тъкмо време: музиката нахлу в шумовете и свирките на Червения площад. Тримата станаха и изправени мирно до масата, слушаха как в Москва далече и гръмко се отронват ударите на часовете.

Когато засвириха „Интернационала“, Бережной запя със силния си висок глас и пя до края, а Серпилин и Пикин стояха и слушаха мълчаливо.

Едва свариха да пият и издрънча телефонът. Серпилин вдигна слушалката.

— Благодаря, другарю командуващ. Благодарим… И на вас също. Поздравяваме Военния съвет на армията. Благодаря, всичко е в ред, тишина… Призори мисля да обиколя полковете. Тъй вярно, празнуваме… Благодаря… Командуващият помоли да ви предам поздравленията на Военния съвет за Новата година — рече Серпилин, като постави слушалката.

— Ако се съди по времето — рече Пикин, като погледна часовника си, — позвънил е първо в нашата дивизия.

Пикин беше чувствителен към такива неща, гордееше се, че дивизията му се ползува с добро име и ревнуваше, когато хвалеха съседите.

— Да — рече Бережной. — Нещо ми става на душата, не мога да разбера какво. Що за година беше тази четиридесет и втора!… Какво бяхме и какво станахме!

— Да, ако не беше другарят Сталин с неговото желязно самообладание, не знам как би свършила тази година — рече Пикин. — Миналата година при Москва до последната минута държа три армии в юмрука си, не даде да ги размъкнат по части — и удари! А сега тук при нас също съумя да изчака часа! Железните нерви във войната са велико нещо. Половината от цялата стратегия.

Серпилин мълчеше. Не му беше времето да се спори. Не само нямаше възможност, но и сега, след все новите и нови успехи, нямаше желание да спори.

И само дълбоко в душата му, въпреки всичко станало напоследък, лежеше като камък старият въпрос: а как така? Откъде все пак се взе тази донесла неизмерими последици внезапност на юни четиридесет и първа година? Как можа Сталин така сляпо да вярва в невъзможността на войната тогава, през юни? Да, сляпо. Няма да го кажеш гласно, но друга дума, колкото и да се мъчиш, не можеш да намериш. А ако се гледа истината в очите, тъкмо тази миналогодишна внезапност в края на краищата ни доведе тук, при Волга. Да, Пикин е прав: когато ние разгромяваме сега немците, зад това стоят и воля, и самообладание — това е Сталин.

Ами онова, което беше в началото? Кой е това?…

— Ти наистина ли ще отидеш на разсъмване по полковете? — обърна се Бережной към Серпилин.

С този въпрос започна разговорът за разните работи и дреболии в дивизията, които нямаха нищо общо с новогодишната нощ.

Серпилин от няколко дни вече се канеше да обиколи окопите на предната линия нощем, да види как върви службата.

— Ще поспя три часа и ще тръгна. Ще почна от Цветков. Мога да те взема за компания — рече той на Бережной.

Но Бережной си имаше свои планове. Още преди разсъмване искаше да замине в тила, в Зубовка, където на другия ден сутринта трябваше да пристигнат двеста души попълнение. Искаше да ги посрещне там и да поприказва с хората, още преди да са ги изпратили в дивизията.

— Нямаш търпение — рече Серпилин.

— Да, просто не мога да повярвам на това щастие. Аз например сега, когато на другите фронтове се води такава война, не бих отделил за нас нито един човек.

— Ех, не е точно така. И ние тук няма да стоим до края на войната — забеляза Серпилин и добави, че щом Бережной заминава в Зубовка, нека през деня на връщане надникне в медицинския санитарен батальон — да види, не се ли е създало там излишно мирно настроение във връзка със затишието. Има много признаци, че то скоро ще свърши!

— Боя се Бережной да не се забави в санитарния батальон — рече Пикин, — там, казват, пристигнал нов хирург, една много красива жена.

— Не се безпокой, няма да се забави, той не е такъв женкар като тебе, рече Серпилин. — Впрочем, ти би трябвало да си промениш фигурата, че тук заместникът по тила тия дни ми каза: видях ви, другарю генерал, отдалеч в свързочната рота, но докато да ви настигна, бяхте си вече заминали. А мен кракът ми не е стъпвал в свързочната рота.

Пикин с дългата си, жилеста фигура наистина приличаше отдалеч на Серпилин и това вече не за първи път беше в техния кръг предмет на шеги.

— Ето, ти заприказва за края на войната — обърна се Бережной към Серпилин, след като се посмяха над Пикин и отново станаха сериозни. — А кога ще дойде според тебе той, този край на войната, няма ли да уточниш?

— Къде? При нас в Сталинград, или изобщо?

— Изобщо.

— Разправяха ми миналата зима за Жуков, когато той още командуваше Западния фронт. Другите шофьори все подкокоросвали неговия: „Питай Жуков кога ще свърши войната.“ Не е лека работа да питаш Жуков, но шофьорът му веднъж пътувал с него заедно и най-сетне се решил… Тъкмо отворил уста, а Жуков се протегнал, въздъхнал и казал: „Ех, кога най-после ще свърши тази война!“

— Добре — разсмя се Бережной, — да допуснем, че Жуков не знае. А ти?

— Ако днешния ден сметнем за среда на войната — значи още една година, шест месеца и девет дни. На девети юли хиляда деветстотин четиридесет и четвърта…

— А според теб днешният ден може ли да се смята за среда на войната? — попита Бережной, като не разбра по интонацията на Серпилин дали се шегува или говори сериозно.

— Ако се съди по събитията от последно време, може.

— Множко е — мрачно рече Бережной. — Боя се да не стане нужда жените след войната да раждат от безпорочно зачатие!

— А съюзници се пишат! — рече Пикин. — И тази година ли няма да открият втори фронт?

— Е, щом заприказвахме за втори фронт, значи почнаха празните приказки. Не знам какво мислите вие, но аз имам намерение да си легна — Серпилин сложи ръце зад главата си и сладко се изтегна.

Когато Бережной и Пикин си отидоха, след като нареди на Птицин да го събуди точно след три часа, приготви леглото си, съблече се и легна. И вече легнал, още веднъж помисли: „Мигар наистина сме едва по средата на войната?“

Много му се искаше да мисли другояче. С това желание и заспа…