Марк Твен
Човекът, който поквари Хадлибърг (2)

2

Градчето Хадлибърг се пробуди световноизвестно, учудено, щастливо, суетно. По-суетно, отколкото човек можеше да си представи. Неговите деветнадесет изтъкнати граждани и техните съпруги се ръкуваха едни с други, грейнали, усмихнати, като си честитяха и заявяваха, че тази случка прибавяла нова дума в речника — Хадлибърг, синоним на непокварим, — дума, предопределена да остане завинаги в речниците! А по-маловажните и незначителни граждани и техните съпруги се държаха точно по същия начин. Всички тичаха до банката, за да видят чувала със златото; а още преди пладне ядосани и завистливи тълпи започнаха да прииждат от Брикстън и от всички съседни градове; следобед и на другия ден започнаха да пристигат репортьори от цялата страна, за да видят с очите си чувала и със собствените си уши да чуят историята, да я напишат отново цялата, да нарисуват замайващи скици на чувала и къщата на Ричардс, и банката, и презвитерианската черква, и баптистката черква, и градския площад, и кметството, където щеше да бъде направена проверката и където щяха да бъдат предадени парите. Направиха също така ужасни портрети на семейство Ричардс, на банкера Пинкъртън, на Кокс, на администратора, на преподобния Бърджес, на началника на пощата — а дори и на Джак Холидей, безобидния лентяй, добродушен, несериозен, непочтителен рибар, ловец, приятел на момчетата и на бездомните кучета, една своего рода забележителност на града. Дребничкият, подъл, подсмъркващ, мазен Пинкъртън показваше чувала на всички новодошли и потриваше самодоволно гладките си длани, като говореше надълго и нашироко за старата репутация на града за честност и за това чудесно нейно потвърждение, изразявайки своята вяра и надежда, че примерът на града ще се разпространи надлъж и нашир из целия американски свят и ще бъде от епохално значение за нравственото възраждане. И така нататък, и така нататък.

До края на седмицата духовете отново се поуспокоиха; бурното опиянение от гордост и радост бе стихнало и се бе превърнало в нежна, приятна, безмълвна наслада — един вид дълбоко, безименно, неизразимо доволство. По всички лица се четеше кротко, свято щастие.

След това настъпи промяна. Това стана постепенно: толкова постепенно, че началото й едва се забеляза; може би изобщо не се забеляза, освен от Джак Холидей, който винаги всичко забелязваше и винаги се подиграваше на всичко, каквото и да бе то. Той започна да подхвърля насмешливи забележки за това, че хората не изглеждали толкова щастливи, колкото били преди един-два дни; а след това захвана да поддържа, че новото чувство, обхванало градските жители, се задълбочава в тъга; след това пък, че преминава в болезненост; а най-после, че всички са станали толкова унили, замислени и разсеяни, че би могъл да открадне един цент от дъното на джоба и на най-стиснатия човек в града, без това да наруши замислеността му.

В този стадий — или около този стадий — главата на всяко от изтъкнатите деветнадесет семейства започна да казва по време на лягане, обикновено с въздишка:

— Ах, каква ли е могла да бъде забележката, която е направил Гудсън?

И веднага — с потрепване — се чуваше следният отговор от съответната съпруга:

— О, недей! Какви ужасни неща ти идват на ума? Изхвърли ги за бога от главата си!

Но същият въпрос се изтръгна от гърдите на мъжете и следващата вечер… и получаваше същия отговор. Само че по-слаб.

А на третата вечер мъжете отново си задаваха този въпрос — загрижено и унесено. Този път — и на следващата вечер — съпругите понервничиха малко и се опитаха да кажат нещо. Но не проговориха.

Обаче на по-следващата вечер те вече се окопитиха и отговориха с копнеж:

— О, ако само бихме могли да отгатнем!

Забележките на Холидей всеки ден ставаха все по-неприятни и язвителни. Той усърдно обикаляше насам-нататък, като се подиграваше на града индивидуално и общо. Обаче единствено неговият смях се чуваше сега в градеца: той звучеше като някаква куха и тъжна празнота. Никъде не се виждаше дори и усмивка. Холидей разнасяше една кутия за пури на триножник, като даваше вид, че това е фотографски апарат, спираше всички минувачи, насочваше към тях апарата и казваше:

— Готово!… А сега се усмихнете, моля — но дори и тази чудесна шега не успяваше да предизвика някакво смекчаване на тъжните им лица.

Така изминаха три седмици — оставаше още само една. Беше събота вечер, след вечеря. Вместо предишното съботно оживяване, шум, пазаруване и забавления, улиците бяха пусти и безлюдни. Ричардс и неговата стара съпруга седяха отделно един от друг в малката си гостна, нещастни и замислени. Сега това беше станал техен вечерен обичай: предишният дългогодишен навик да се чете, да се плете, да се води приятен разговор, да се ходи на гости у съседи или да се приемат гости беше преустановен, изчезнал и забравен от векове… от преди две или три седмици. Сега никой не разговаряше, никой не четеше, никой не ходеше на гости — хората от целия градец си седяха в къщи, като въздишаха, тревожеха се и мълчаха. Всички се мъчеха да отгатнат забележката.

Пощаджията остави едно писмо. Ричардс погледна безразлично надписа и пощенския печат — и двата непознати, — а после хвърли писмото на масата и се върна към неосъществимите си мечти, към безнадеждността, теготата и нещастието си. Два или три часа по-късно жена му се надигна уморено и тръгна да си ляга, без да му пожелае лека нощ — нещо, което сега им бе станало навик, — но се спря до писмото, погледа го малко без всякакъв интерес, а сетне го отвори и започна да го чете. Ричардс, който седеше на опряния до стената стол с брада между коленете, чу нещо да пада. Беше жена му. Той скочи и се спусна при нея, но тя извика:

— Остави ме на мира, ужасно съм щастлива. Прочети писмото… прочети го!

Той го прочете. Погълна го и главата му се завъртя. Писмото беше изпратено от далечен щат и гласеше:

Вие не ме познавате, но това няма значение: трябва да ви кажа нещо. Току-що пристигах от Мексико и научих за онази случка. Разбира се, вие не знаете кой е направил забележката, но аз знам и съм единственият жив човек, който знае това. Човекът беше Гудсън. Преди много години го познавах добре. Минавах през градчето ви през същата онази нощ и му бях на гости до пристигането на среднощния влак. Дочух как той направи тази забележка на чужденеца в тъмното — това стана на Хейл Али. Поприказвахме си с него по този въпрос, докато вървяхме към тях и докато седяхме и пушехме в дома му. При разговора той спомена имената на мнозина от вашите съграждани, като за повечето се изказа по доста неласкав начин, обаче за двама или трима се изказа благоприятно; между последните бяхте и вие. Казвам „благоприятно“ — нищо по-силно. Спомням си, че ми каза, че не обичал нито един човек в града — нито един; но, струва ми се, каза, че вие — почти съм сигурен, че се отнасяше до вас — веднъж сте му направили някаква много голяма услуга, вероятно без да съзнавате пълната й стойност. Каза също, че ако притежавал богатство, би желал, когато умре, да го остави на вас, а на останалите граждани по една клетва. Така че ако сте му направили онази услуга, вие сте неговият законен наследник и имате право на чувала със злато. Зная, че мога да разчитам на вашата честност и почтеност, защото у един гражданин на Хадлибърг тези добродетели са негова непоклатима наследственост, поради това ще ви съобщя забележката, напълно спокоен, че ако не сте въпросният човек, вие ще потърсите и намерите този човек и ще се погрижите дългът на благодарност на клетия Гудсън за сторената услуга да бъде заплатен. Ето забележката: „Вие съвсем не сте лош човек; идете си и се поправете.“

Хауард Л. Стивънсън

— О, Едуард, парите са наши и аз съм така благодарна, о, така благодарна… целуни ме, миличък, от цял век не сме се целували… а така много се нуждаехме — искам да кажа, от парите… а сега ти можеш да се отървеш от Пинкъртън и от неговата банка и вече няма никому да робуваш; струва ми се, че просто бих могла да хвръкна от радост.

Съпрузите прекараха изпълнен с щастие половин час във взаимни ласки на дивана; старите дни се бяха върнали — дни, започнали с тяхното ухажване и продължили без прекъсване, докато странникът донесе проклетите пари. След малко съпругата каза:

— О, Едуард, какъв късмет, че тъкмо ти си направил тази голяма услуга на клетия Гудсън! Аз никога не съм го харесвала, но сега го обичам. И колко благородно и великодушно от твоя страна никога да не споменеш и да не се хвалиш с това. — И тогава с оттенък на укор добави: — Но ти трябваше да кажеш на мене, Едуард, ти трябваше да кажеш това на твоята съпруга.

— Да, хм, хм… Знаеш, Мери.

— Престани да мънкаш и да извърташ и ми кажи как стои работата, Едуард. Винаги съм те обичала, а сега се гордея с тебе. Всички вярват, че в този град е имало само един добър и великодушен човек, а сега се установява, че ти… Едуард, защо не ми разкажеш всичко?

— Да… хм… хм… Знаеш, Мери, не мога!

— Не можеш? Защо не можеш?

— Виждаш ли, той… хм… той ме накара да обещая да не казвам.

Жената го изгледа и каза много бавно:

— Накара… те… да обещаеш? Едуард, защо ми казваш това?

— Мери, мислиш ли, че бих излъгал?

За миг тя бе разтревожена и мълчалива, а сетне сложи ръка в неговата и каза:

— Не… не. Ние и без това много се отклонихме от правия път… бог да ни прости това! През целия си живот ти не си изрекъл нито една лъжа. Но сега… сега, след като здравата почва под нас изглежда, че се рони, ние… ние… — Гласът й се изгуби за миг и след това тя каза съкрушено: — „Не ни въвеждай в изкушение…“ Мисля, че ти наистина си дал това обещание, Едуард. Нека бъде така. Да не зачекваме този въпрос. Всичко това вече е минало; нека отново бъдем щастливи; сега не е време за черни облаци.

Едуард трябваше да положи големи усилия да възприеме съвета й, тъй като блъскаше ума си, мъчейки се да си спомни каква услуга бе направил на Гудсън.

Двамата съпрузи лежаха будни по-голямата част от нощта, Мери щастлива и заета с мислите си, а Едуард също зает с мислите си, но не така щастлив. Мери си правеше планове какво ще направи с парите. Едуард се стараеше да си припомни въпросната услуга. Отначало съвестта му го измъчваше заради лъжата, която беше казал на Мери, ако изобщо това беше лъжа. След дълги размишления той си каза: „Да предположим, че наистина беше лъжа? Тогава какво? Толкова ли е важно? Нима делата ни не са често пъти лъжи? Защо тогава човек да не може да изрече една лъжа? Ето и Мери — какво направи тя? Докато той бързаше да изпълни честно поръчението, какво направи тя? Вайкаше се, че не бяха унищожили писмата и задържали парите! Кражбата по-хубаво нещо ли е от лъжата?“

По тази точка той вече не се тревожеше — лъжата остана на заден план и на нейно място дойде успокоение. Изпъкна следващият въпрос: беше ли той направил тази услуга? Е, добре, налице бяха показанията на самия Гудсън, според както бяха предадени в писмото на Стивънсън; не би ли могло да има по-сигурни показания по този въпрос — те представляваха дори доказателство, че я беше направил. Разбира се. Така че и този въпрос беше разрешен… Не, не напълно. Той си припомни с потреперване, че този непознат г-н Стивънсън не беше съвсем сигурен дали човекът, който направил услугата, е бил Ричардс или някой друг и о, боже, той бе поставил това като въпрос на чест! Сам той трябва да реши къде трябва да отидат тези пари… а г-н Стивънсън не се съмняваше, че ако Ричардс не беше въпросният човек, той най-почтено ще потърси и намери съответното лице. О, ужасно беше да поставиш човек в такова положение. Ах, защо Стивънсън не бе изоставил това съмнение? Защо му е трябвало да го вмъква?

Друго съображение: как се е случило така, че името на Ричардс е останало в ума на Стивънсън, а не това на някой друг? Ето ти един добър довод. Да, доводът изглеждаше много добър. Той започна да изглежда все по-добър и по-добър, докато най-после се превърна в положително доказателство. И тогава Ричардс веднага престана да се занимава с този въпрос, тъй като инстинктът му подсказваше, че след като едно доказателство веднъж бъде установено, най-добре ще е да бъде оставено на мира.

Той вече се чувствуваше доста спокоен, обаче все още имаше една подробност, която продължаваше да се натрапва на съзнанието му: разбира се, той беше направил тази услуга това бе вече решено; но каква беше тази услуга? Той трябва да си я спомни — няма да заспи, докато не си я спомни; тогава ще се успокои напълно. И той мисли и мисли. Дойдоха му наум цяла дузина неща — възможни услуги, дори вероятни услуги, но никоя от тях не изглеждаше достатъчна, никоя не беше толкова голяма, че да заслужава наградата — парите, които Гудсън бе пожелал да завещае. А освен това, той изобщо не можеше да си спомни да бе направил такива услуги. Е, тогава… е, тогава… каква трябва да е тази услуга, която може да направи един човек толкова необикновено благодарен? О, да — спасяването на душата! Това трябва да е. Да, сега той си припомни как веднъж си бе поставил задачата да превъзпита Гудсън и бе работил в тази насока около — той се готвеше да каже три месеца, но като поразмисли повечко, това време се намали на един месец, после на една седмица, после на един ден, а после на нито един. Да, сега той си спомни, и то с неприятна за него яснота, че Гудсън му бе казал да се маха по дяволите и да си гледа работата — той не копнеел да последва Хадлибърг в рая!

Така това разрешение пропадна — той не бе спасил душата на Гудсън. Ричардс се обезсърчи. След малко му хрумна друга мисъл: беше ли спасил имуществото на Гудсън? Не, за такова нещо не можеше да се говори — той нямаше никакво имущество. Животът му? Това е! Разбира се. Та той можеше да се сети по-рано. Този път положително беше попаднал на прав път. Сега въображението му усилено работеше.

От този момент нататък, в продължение на два изтощителни часа, той бе усърдно зает да спасява живота на Гудсън. Спасяваше го по какви ли не опасни и трудни начини. При всеки отделен случай той го спасяваше успешно до известен момент; тогава, точно когато започваше да се убеждава, че това действително се бе случило, възникваше някаква обезпокоителна подробност, която правеше цялата работа невъзможна. Например по въпроса за удавянето. При този случай беше преплувал и довлякъл Гудсън в безсъзнание на брега пред очите на насъбралия се народ, който го поздравяваше. Но когато всичко беше вече завършено и бе започнал да си го припомня, изскочиха цял рояк обезсилващи обстоятелства: градът би знаел за този случай, Мери също щеше да знае, а в собствената му памет той щеше да блести като пламък, вместо да бъде някаква незабелязана услуга, която бе направил, „вероятно без да съзнава пълната й стойност“. Тук той си спомни, че изобщо не можеше да плува.

Аха… ето едно обстоятелство, което бе пренебрегнал още от началото: касаеше се за услуга, която бе направил, „вероятно без да съзнава пълната й стойност“. Ами че да, това би трябвало да е много лесно за отгатване — много по-лесно, отколкото всички други предположения. И малко по малко, ето ти, че той го откри. Преди много, много години Гудсън щеше насмалко да се ожени за едно много мило и хубавичко момиче, на име Нанси Хюет, обаче по един или друг начин сватбата бе осуетена; момичето умря, Гудсън си остана ерген и малко по малко се озлоби и се превърна в заклет човекомразец. Наскоро след смъртта на момичето градецът откри — или си помисли, че е открил, — че в кръвта на момичето е имало капка негърска кръв. Ричардс дълго въртя в ума си тази подробност, докато накрая му се стори да си спомня някои неща във връзка с тях — които трябва да се бяха объркали в паметта му поради дълго занемаряване. Струваше му се смътно да си спомня как сам той беше се научил за негърската кръв; как именно той бе разказал това на градчето; как градчето беше казало на Гудсън откъде е научило за това; как по този начин той бе попречил на Гудсън да се ожени за момиче със смесена кръв; как беше му направил тази голяма услуга, „без да съзнава пълната й стойност“, всъщност без да съзнава, че изобщо прави услуга. Но Гудсън е разбрал стойността й и как едва се е спасил от позора, поради което отишъл в гроба, благодарен на своя благодетел, с желанието да е бил богат, та да му остави имота си. Сега всичко беше ясно и просто и колкото повече мислеше за случая, толкова по-ясно и по-положително ставаше то; и най-после, когато се сгуши да спи доволен и щастлив, той си спомняше цялата работа така добре, сякаш беше се случила вчера. Дори нещо повече, той смътно си припомни как веднъж Гудсън му бе изразил благодарността си. Междувременно Мери бе изразходвала шест хиляди долара за нова къща за себе си и за нови чехли за своя пастор и след това бе се унесла в спокоен сън.

Същата тази събота вечер раздавачът бе донесъл по едно писмо на всеки един от най-видните граждани — всичко деветнадесет писма. Нямаше два еднакви плика и всичките бяха надписани с различни почерци, обаче писмата в тях бяха досущ еднакви във всички подробности, освен в една. Те всички бяха точни копия от полученото от Ричардс писмо — почерка и всичко — и всички бяха подписани от Стивънсън, но вместо името на Ричардс стоеше името на съответния получател.

През цялата нощ осемнадесет видни граждани се занимаваха с онова, което по същото време правеше и техният побратим Ричардс те влагаха цялата си енергия в старанието да си спомнят каква е била забележителната услуга, която несъзнателно бяха направили на Баркли Гудсън. За някои от тях работата не беше лесна; обаче все пак те успяха.

И докато разрешаваха тази задача, която беше трудна, съпругите им прекараха нощта в изразходване на парите, което беше лесно. През тази нощ деветнадесет съпруги изхарчиха средно по седем хиляди долара и всяка от четиридесетте хиляди в чувала, което правеше общо сто тридесет и три хиляди.

Следният ден донесе на Джак Холидей изненада. Той забеляза, че по лицата на деветнадесетте видни граждани и на техните съпруги отново се четеше старото спокойно и свято щастие. Той не можа да го разбере, нито успя да измисли някакви забележки, които биха могли да го нарушат или обезпокоят. Така че сега бе негов ред да бъде недоволен от живота. При по-внимателно преценяване всичките му лични догадки за причините на щастието пропадаха при всеки отделен случай. Когато срещна мисис Уилкокс и забеляза изражението на спокоен екстаз по лицето й, той си рече: „Котката й трябва да се е окотила“, след което отиде и попита готвачката: но това не беше вярно; готвачката доловила, че господарката й е щастлива, обаче не знаела причината. Когато Холидей откри точно същия израз на екстаз по лицето на Квакера Билсън (градски прякор), той беше сигурен, че някой съсед на Билсън си е счупил крака, обаче разследването показа, че такова нещо не се беше случило. Потиснатият екстаз, който се четеше по физиономията на Грегъри Иейтс, можеше да означава само едно нещо сигурно тъща му се беше поминала, — обаче и това предположение се оказа погрешно. „Ами Пинкъртън — Пинкъртън навярно бе прибрал десет цента, които е смятал за загубени.“ И тъй нататък, и тъй нататък. В някои случаи догадките трябваше да останат под съмнение, в други те се оказаха явни грешки. Накрая Холидей си каза: „Както и да е, работата се свежда до това, че деветнадесет от семействата на Хадлибърг витаят временно в рая. Не знам как е станало това; зная само, че днес провидението е в отпуска.“

Един архитект строител от съседния щат неотдавна бе дръзнал да започне работа в това необещаващо градче и табелата му беше окачена от една седмица. Досега не бе влязъл ни един клиент; той беше обезсърчен и съжаляваше, че е дошъл в града. Но участта му изведнъж се промени. Най-напред една, а след това и друга от съпругите на видните граждани му каза поверително:

— Елате у дома след една седмица в понеделник… но засега не казвайте нищо по този въпрос. Смятаме да строим.

Този ден той получи единадесет покани. Същата вечер писа на дъщеря си и развали годежа й с нейния студент. Заяви, че тя би могла да се омъжи за много по-добра партия.

Банкерът Пинкъртън и двама или трима други заможни граждани възнамеряваха да си построят вили, обаче чакаха. Този вид хора не броят пилетата си, преди да са се излюпили.

Семейство Уилсън измисли нещо ново и грандиозно маскараден бал. Не заявиха това категорично, обаче казаха поверително на всичките си познати, че обмислят този въпрос и смятат, че ще устроят бала „и ако направим това, вие ще бъдете поканени, разбира се“. Хората бяха изненадани и си казваха едни на други:

— Та те са луди, тези бедни Уилсънови, те не могат да си позволят такова нещо.

Няколко измежду деветнадесетте съпруги казаха на съпрузите си:

— Това е добра идея: ще си мълчим, докато мине техният евтин прием, и тогава ние ще дадем такъв бал, пред който техният ще бледнее.

Дните се нижеха един подир друг и плановете за бъдещите разточителства ставаха все по-смели и по-смели, по-фантастични, по-глупави и по-безогледни. Започваше да изглежда, като че ли всеки член на деветнадесетте семейства не само щеше да изразходва всичките четиридесет хиляди долара преди деня на получаването им, но всъщност щеше и да задлъжнее до това време. Някои лекомислени хора не се ограничаваха само със съставяне на планове за харчене, те наистина харчеха — на кредит. Купуваха земя, чифлици, акции, хубави дрехи, коне и различни други неща, правеха ипотеки, плащаха капаро и се задължаваха да внесат остатъка… след десет дни. Но след това настъпи изтрезняване и Холидей забеляза, че по много лица започна да се появява страшна загриженост. Той отново се озадачи и не знаеше как да я тълкува. „Котетата на Уилкокс не са умрели, понеже изобщо не са се раждали; никой не си е счупил крака; тъщите не са намалели; нищо не се е случило — мистерията е неразрешима.“

Имаше и още един озадачен — преподобният мистър Бърджес. Дни наред, където и да отидеше, хората като че ли го следяха или дебнеха; и ако се намереше на някое уединено място, някой от деветнадесетте непременно се явяваше пред него, тикваше тайно в ръката му плик, прошепваше: „Да се отвори в салона на кметството в петък вечер“ и изчезваше като виновен. Той очакваше, че може би ще има един претендент за чувала — при все че и това беше съмнително, тъй като Гудсън беше мъртъв, — но и през ум не му беше минало, че всички тези хора биха могли да бъдат претенденти. Когато многоочакваният петък най-после дойде, той откри, че има деветнадесет плика.