Ърнест Хемингуей
За кого бие камбаната (6)

Глава шеста

Робърт Джордън седеше на едно от покритите с нещавена кожа столчета до огъня в пещерата и слушаше какво говори жената. Тя миеше съдовете, а момичето Мария ги бършеше и ги нареждаше в една вдлъбнатина, като ниша в каменната стена, която им служеше за долап.

— Странно — обади се жената. — Защо ли го няма Сордо? Още преди час трябваше да е тук.

— Ти изпрати ли да го извикат?

— Не. Той идва всяка вечер.

— Може да е зает. Някаква работа.

— Възможно е. Ако не дойде, утре трябва да го потърсим.

— Добре. Далеч ли е?

— Не. Тъкмо ще се поразходим. Не се движа достатъчно.

— Може ли и аз да дойда? — запита Мария. — Може ли, Пилар?

— Да, хубавице — каза жената и извърна към Робърт Джордън едрото си лице. — Нали е красива? — запита тя Робърт Джордън. — Как ти се струва? Малко слабичка?

— Много ми харесва — отвърна Робърт Джордън. Мария наля чашата му с вино.

— Пий — подкани го тя. — Че да ти харесам още повече. За да ти изглеждам красива, трябва много да пиеш.

— Тогава по-добре да спра. Ти и така ми изглеждаш красива и не само красива.

— Ето това се казва приказка — възхити се жената. — Така трябва да говори истинският мъж. Освен че е красива, какво още?

— Умна — каза нерешително Робърт Джордън. Мария се изкикоти, а жената тъжно поклати глава.

— Как хубаво започна, а как свърши, дон Роберто.

— Не ми казвай дон Роберто.

— Само на шега. На шега и на Пабло му викаме дон Пабло. А на нея — сеньорита Мария.

— Не обичам такива шеги — каза Робърт Джордън. — Сега е военно време и трябва да се обръщаме един към друг с camarada — така е по-сериозно. С такива шеги започва разложението.

— За тебе политиката е като религия — подразни го жената. — Никога ли не се шегуваш?

— Напротив. Даже много обичам шеги. Но в обръщението към хората — не, с това шега не става. Обръщението е като знаме.

— Аз и със знамето мога да се шегувам. С което и да е знаме — засмя се тя. — Според мен човек може с всичко да се шегува. На старото знаме, с жълто и червено, му викахме гной и кръв. А на републиканското, дето има и лилаво, бяхме започнали да му викаме кръв, гной и перманганат. Това е само шега.

— Той е комунист — каза Мария. — Те са все сериозни gente.

— Комунист ли си?

— Не, аз съм антифашист.

— От колко време?

— Откакто разбрах какво е фашизмът.

— Отдавна ли си разбрал?

— Почти десет години.

— Не е много време — каза жената. — Аз съм републиканка вече двайсет години.

— Баща ми беше републиканец цял живот — обади се Мария. — Заради това го и застреляха.

— И моя баща бе цял живот републиканец. И дядо ми — каза Робърт Джордън.

— В коя страна?

— В Съединените щати.

— Застреляха ли ги? — запита жената.

— Que va — каза Мария. — Съединените щати са страна на републиканци. Там няма да те застрелят затова, че си републиканец.

— Все пак хубаво е, че имаш дядо републиканец — възкликна жената. — Значи, че си от сой.

— Дядо ми беше член на Националния комитет на републиканската партия — обясни Робърт Джордън. Това направи впечатление дори на Мария.

— А баща ти продължава ли да работи за Републиката? — запитало Пилар.

— Не. Той умря.

— А може ли да те запитам как умря?

— Застреля се.

— За да не го измъчват? — запита жената.

— Да — отговори Робърт Джордън. — За да избегне мъченията.

Мария го погледна със сълзи в очите.

— Баща ми — каза тя — не можа да се добере до оръжие. О, много се радвам, че баща ти е имал късмета да се добере до оръжие.

— Да. Късмет — каза Робърт Джордън. — Хайде да говорим за нещо друго.

— Значи, имаме еднаква съдба — въздъхна Мария. Тя сложи ръка върху неговата и се вгледа в лицето му. Той също се вгледа в мургавото й лице и в очите й, които досега не му бяха изглеждали толкова млади, колкото лицето й, а сега изведнъж бяха станали и гладни, и млади, и жадни.

— Като ви гледа човек, може да ви вземе за брат и сестра — каза жената. — Но според мен хубаво е, че не сте.

— Сега разбирам какво съм усещала прошепна Мария. — Сега ми стана ясно.

— Que va — каза Робърт Джордън и като протегна ръка, поглади я по главата. Цял ден му се бе искало да направи това, а сега, след като го стори, усети, че нещо го дави в гърлото. Тя отърка глава в ръката му и се усмихна, извърнала очи нагоре към него, а той усещаше под пръстите си копринената острота на остриганата коса, която се слягаше и пак се надигаше. Ръката му стигна до тила й и той я отпусна.

— Пак — помоли тя. — Цял ден ми се искаше да направиш това.

— После — обеща Робърт Джордън със задавен глас.

— Ами аз? — прогърмя гласът на жената на Пабло. — Да седя и да ви светя ли? За съвсем безчувствена ли ме мислите? Лъжете се. Като няма как, поне Пабло да се беше върнал.

Мария беше престанала да обръща внимание на нея и също на останалите, които играеха на карти на светлината на свещта.

— Искаш ли още вино, Роберто? — запита тя.

— Да — каза той. — Защо не?

— Май и ти като мен ще имаш до себе си пияница — каза жената на Пабло. — Освен онова особеното, той пие и вино. Чуй ме, Ingles.

— Не съм Ingles. Американец съм.

— Тогава слушай, американецо. Къде смяташ да спиш?

— Навън. Имам спален чувал.

— Добре — каза тя. — Нощта е ясна.

— И ще бъде хладна.

— Значи, навън — каза тя. — Е, добре, спи на открито. А нещата, дето ги донесе, ще спят при мен.

— Добре — кимна Робърт Джордън.

— Остави ни за малко — рече той на Мария и сложи ръка на рамото й.

— Защо?

— Искам да поговоря с Пилар.

— Непременно ли трябва да ви оставя?

— Да.

— Какво има? — запита жената на Пабло, когато момичето се бе отдалечило до отверстието на пещерата, там, където бе окачен големият мех с вино, и се загледа в играта на карти.

— Циганинът каза, че е трябвало аз да… — започва той.

— Не — прекъсна го жената. — Той греши.

— Ако е нужно аз да… — спокойно, но все пак с труд продължи Робърт Джордън.

— Щеше да го направиш, знам — каза жената. — Не, не е нужно. Аз те следих. Ти прецени правилно.

— Но ако е необходимо…

— Не е — натърти жената. — Казвам ти, че не е необходимо. На циганина все такива са му помислите.

— Но слабия човек може да стане опасен за всички.

— Не. Ти не разбираш. Той е свършен човек и вече не представлява никаква опасност.

— Не разбирам.

— Млад си още — въздъхна тя. — Ще разбереш. — После се обърна към момичето: — Ела, Мария. Вече си поговорихме.

Момичето се приближи, Робърт Джордън протегна ръка и я погали по главата. Тя се отърка в ръката му като котенце. После му се стори, че всеки миг ще се разплаче. Но потрепващите й устни се разтвориха в усмивка и тя го загледа.

— Добре ще е да отидеш да спиш — каза жената на Робърт Джордън. — От дълъг път идваш.

— Добре — каза Робърт Джордън. — Отивам да си взема нещата.