Включено в книгата
Оригинално заглавие
For Whom the Bell Tolls, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 17 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012)
Допълнителна корекция
mrumenov (2013)

Издание:

Ърнест Хемингуей. За кого бие камбаната

Американска

Първо издание

Превел от английски: Димитри Иванов

Редактор: Жени Божилова

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Стоян Панчев

Коректори: Петя Калевска, Евдокия Попова

Дадена за набор: юли 1979 г.

Подписана за печат: декември 1979 г.

Излязла от печат декември 1979 г.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул, „Н. Ракитин“ 2


Човекът не е Остров, вътре в себе си затворен;

Човекът има връзка с Континента, той е част от всичко друго;

отмъкне ли Морето буца Пръст, по-малка става територията на Европа,

както ако откъсне Полуостров цял или събори Замък

на твой приятел или твоя собствен Замък;

всяка човешка смърт ме намалява,

аз съм част от цялото Човечество;

и затова недей да питаш за кого бие камбаната:

камбаната бие за теб.[1]

Джон Дън

Глава първа

Той лежеше на кафявата горска земя, покрита с борови игли, опрял брадичка на скръстените си ръце, а високо над него вятърът шумолеше във върхарите на боровете. Там, където той лежеше, склонът не беше стръмен, но след това изведнъж се спускаше надолу и се виждаше как пътят се вие през прохода като смолиста лента. Край пътя течеше река, долу, в отсрещния край на прохода се виждаше дъскорезница и водата, която се втурваше по преливника и се белееше на лятното слънце.

— Това ли е дъскорезницата? — запита той.

— Да.

— Не си я спомням.

— Построиха я, след като ти си отиде. Старата е по-нататък, в ниското след пролома.

Той разгъна на горския килим военната фото карта и внимателно се вгледа в нея. Старецът надничаше зад рамото му. Беше нисък, здрав старец с черна селска риза, панталон от сив плат, остър като тенеке, и платнени обувки с въжени подметки. Беше още задъхан от изкачването, ръката му почиваше върху едната от двете тежки раници, които те носеха.

— Значи, моста не се вижда оттук.

— Не — отвърна старецът. — Тук прохода върви по равното и реката тече спокойно. По-надолу, зад завоя, където пътя се губи между дърветата, изведнъж се спуска и навлиза във върл пролом…

— Спомням си.

— Мостът прехвърля пролома.

— И къде са им постовете?

— Един пост има при дъскорезницата, ей там, дето го виждаш.

Младежът, който изучаваше местността, извади бинокъла си от джоба на избелялата зеленикава фланелена риза, изтри лещите с кърпичка и завъртя окулярите, докато очертанията на дъскорезницата станаха отчетливи — тогава видя дървената пейка до вратата, големия куп стърготини зад навеса, където беше циркулярът, и на отвъдния бряг част от улея, по който свличаха трупите от планината. Оттук реката изглеждаше бистра и тиха и през бинокъла се виждаше как вятърът отвява водния прах от падащата струя.

— Няма часовой.

— Коминът на дъскорезницата дими — каза старецът. — И на въжето са прострени дрехи.

— Това виждам, но не виждам никакъв часовой.

— Може да е отишъл на сянка — обясни старецът. — Сега там е горещо. Сигурно е на сянка, от оная страна, дето не се вижда оттук.

— Възможно е. А къде е следващият пост?

— След моста. В колибата на пътния, на петия километър от билото на прохода.

— Колко войници има там? — Той посочи дъскорезницата.

— Сигурно четирима и един ефрейтор.

— А долу?

— Там са повече. Ще проверя.

— А на моста?

— Винаги двама. По един на всеки край.

— Ще ни трябват хора — каза той. — Колко души можеш да осигуриш?

— Мога да доведа колкото искаш — отговори старецът. — Из тия планини сега има много хора.

— Колко?

— Повече от стотина. Но са пръснати на малки отряди. Колко души ще ти трябват?

— Ще ти кажа, като огледам моста.

— Искаш ли сега да го огледаш?

— Не. Сега искам да отида там, където ще крием взрива, докато му дойде времето. Искам да го скрием на съвсем сигурно място и ако може да не е на повече от половин час път от моста.

— Лесна работа — каза старецът. — Оттам, където отиваме, спускаш се и — право при моста. Но за да стигнем дотам, ще трябва малко катерене. Гладен ли си?

— Да — отвърна младежът. — Но ще ядем по-късно. Как се казваш? Забравих. — Мина му през ум, че забравянето не вещае добро.

— Анселмо — каза старецът. — Викат ми Анселмо и съм от Барко де Авила. Дай да ти помогна да нарамиш торбата.

Младият — той беше висок и слаб, със светла коса, изрусяла, на кичури, с обветрено и загоряло лице, носеше избеляла фланелена риза, селски панталони и платнени обувки с въжени подметки — се наведе, вкара ръка под единия от ремъците и метна тежката раница на гръб. Успя да пъхне другата ръка в ремъка и намести товара на плещите си. Ризата му беше още мокра на гърба, там, където бе лежала раницата.

— Готов съм — каза той. — Откъде ще минем?

— Отгоре — каза Анселмо.

Превити под тежестта на раниците, изпотени, те равномерно заизкачваха склона, обрасъл в борова гора. Младежът не виждаше да има пътека, но те се изкачваха все по-високо, ту право нагоре, ту с обход по склона, после прехвърлиха един ручей и старецът, без да спира, продължи напред покрай ръба на скалистото корито. Изкачването стана по-стръмно и по-трудно, а накрая ручеят, изглежда, се спускаше от ръба на един гладък гранитен надвес, който се извисяваше над тях, и старецът поспря в основата на надвеса и зачака младият да се изравни с него.

— Е, как е?

— Добре — отвърна младият. Той беше плувнал в пот и мускулите на бедрата му потрепваха от усилното изкачване на стръмнината.

— Почакай ме тук. Ще отида да ги предупредя. Да не вземат да стрелят по теб с това, дето го носиш.

— С това шега не бива — каза младият. — Далеч ли е?

— Съвсем близо. Как ти викат?

— Роберто — отговори младежът. Той беше свалил раницата от плещите си и внимателно я положи върху два балвана край коритото на ручея.

— Тогава, Роберто, почакай тук, а пък аз ще се върна да те взема.

— Добре — каза младият. — Но смяташ ли оттук да се спуснем към моста?

— Не. Като тръгнем към моста, ще минем по друг път. По-къс и по-лек.

— Ще ми се този материал да го укрием по-близко до моста.

— Ще видиш. Ако не си доволен, ще намерим друго място.

— Ще видим — каза младият.

Той седна до раниците и загледа стареца, който започна да се катери по надвеса. Катереше се с лекота и от това как бързо, почти без да гледа, намираше издатините, за които можеше да се хване, младежът разбираше, че много пъти е минавал оттук. А ония горе, които и да бяха те, наистина бяха внимавали — не личеше никаква пътека.

Робърт Джордън — така се наричаше младежът — беше много гладен и освен това разтревожен. Той често биваше гладен, но обикновено не се тревожеше, защото не се замисляше над това, какво ще се случи с него, и от опит знаеше колко просто е в тази страна да се придвижваш в тила на противника. То беше тъй просто, както и да пресечеш фронтовата линия, стига да имаш добър водач. Трудно беше само когато започнеш да се замисляш над това какво ще се случи с теб, ако те заловят; трудното беше това, а също и да решаваш на кого можеш да се довериш. На хората, с които работиш, трябва да се доверяваш напълно или никак и трябва да решаваш да се довериш ли, или не. Нито едно от тези неща не го тревожеше. Тревожеха го други.

Анселмо беше добър водач и правеше много добри преходи в планините. Робърт Джордън също вървеше добре и след като го беше следвал няколко часа от преди зазоряване насам, знаеше, че старецът може да го умори до смърт от ходене. Дотук Робърт Джордън се бе доверявал на този човек — на Анселмо, във всичко, само не на способността му да преценява правилно. Още не бе имал случай да го види как взема решение, а, така или иначе, за решенията отговаряше той самият. Не, Анселмо не го тревожеше и задачата с моста не беше по-трудна от много други задачи. Нямаше такъв мост, който той да не може да хвърли във въздуха — беше взривявал мостове с всякакви размери и конструкции. В раниците имаше достатъчно взрив във всичко необходимо, за да се взриви този мост както трябва, дори да беше два пъти по-голям, отколкото го бе описал Анселмо, и от това, което си спомняше още от 1933 година, когато той, на екскурзия из тия места, бе минал по него, отивайки към Ла Гранха, и отколкото се посочва в описанията, които Голц му бе прочел преди две вечери в онази стая на горния етаж в къщата пред Ескориал.

— Да взривиш мост е нищо — беше казал Голц, докато сочеше с молива по голямата карта, а бръснатата му, покрита с белези глава блестеше под светлината на лампата. — Разбирате ли?

— Да, разбирам.

— Това е абсолютно нищо. Само да взривиш моста, е равносилно на провал.

— Да, другарю генерал.

— Да взривиш моста точно в посочения час, съобразен с времето, определено за започване на настъплението — ето какво е нужно. Естествено, разбирате това. Това се иска от вас и трябва да го знаете.

Голц погледна молива и почука с него по зъбите си. Робърт Джордън не отговори.

— Разбирате, че тъй трябва да се извърши и че това е, което се иска от вас — беше продължил Голц, като го гледаше и кимаше. После бе почукал с молива по картата. — Ето как трябва да действувам. А не действуваме така.

— Защо, другарю генерал?

— Защо — бе повторил сърдито Голц. — Малко ли настъпления сте видели, та ме питате защо? Какво ни гарантира, че заповедите ми няма да бъдат променени? Какво ни гарантира, че настъплението няма да бъде отменено? Какво ни гарантира, че настъплението няма да се отложи? Какво ни гарантира, че то ще започне, макар и шест часа след уреченото време? Имало ли е случаи настъплението да тръгне както трябва?

— Ако го ръководите вие, ще започне навреме — беше казал тогава Робърт Джордън.

— Никога не ръководя настъпленията — беше казал Голц. — Аз ги осъществявам. Но не ги ръководя. Артилерията не ми е подчинена. Трябва да моля за поддръжка. Никога не ми дават, каквото искам, дори когато го имат. И това е най-малкото. Има други неща. Знаете що за хора са те. Няма защо да влизаме в подробности. Все има нещо. Все някой ще попречи. Сега, надявам се, разбирате.

— Тогава кога трябва да се взриви мостът? — бе запитал Робърт Джордън.

— След като започне настъплението. Щом настъплението започне, не по-рано. Така че по този път да не могат да дойдат подкрепления. — Той посочи с молива. — Трябва да съм сигурен, че този път е отрязан за подкрепления:

— А кога ще започне настъплението?

— Ще ви кажа. Но денят и часът трябва да ви служат само за приблизителна ориентация. Наближат ли, бъдете готов. Ще взривите моста тогава, когато настъплението е започнало. Ето вижте — посочи той с молива. — Това е единственият път, по който могат да пристигнат подкрепления. Единственият път, по който те могат да докарат танкове или артилерия, или поне камион да изпратят към прохода, който нападам. Трябва да знам, че с моста е свършено. Но не предварително, така че да успеят да си го поправят, ако настъплението се отложи. Не. Започне ли настъплението, тогава трябва да се взриви и аз да знам, че с него е свършено. Там има само двама часови. Човекът, който ще ви придружи, е току-що пристигнал оттам. Казват, че на него можело да се разчита напълно. Ще видите. Той има хора в планината. Вземете колкото ви трябват. Колкото по-малко, толкова по-добре, но да са достатъчно. Няма смисъл да ви повтарям тези неща.

— А как ще знам, че настъплението е започнало?

— В него ще участвува цяла дивизия. Като подготовка ще има въздушна бомбардировка. Не сте глух, нали?

— Значи, щом чуя бомбардирането, мога да смятам, че настъплението е започнало?

— Невинаги е така — каза Голц и поклати глава. — Но в дадения случай ще бъде. Настъпвам аз.

— Ясно — беше отвърнал тогава Робърт Джордън. — Ясно, макар да не ми е много приятно.

— Нито пък на мен. Ако не желаете да се заемете, кажете още сега.

— Ще се справя — бе казал Робърт Джордън. — Ще направя всичко както трябва.

— Само едно трябва да знам — беше казал Голц, — че пътят е прерязан и нищо не може да мине по този мост. Това ми е абсолютно необходимо.

— Разбирам.

— Не обичам да изпращам хората с такива задачи и по такъв начин — беше продължил Голц. — Не мога да ви заповядам да го направите. Разбирам към какво може да ви насиля, след като поставям такива условия. Обяснявам подробно, за да ви е ясно, за да знаете всички възможни трудности и значението на акцията.

— А как ще се придвижите към Ла Гранха, ако мостът е взривен?

— Ще тръгнем напред, готови да го възстановим, след като превземем прохода. Една твърде сложна и красива операция. Сложна и красива както винаги. Планът е измъдрен в Мадрид. Това е поредното творение на Висенте Рохо, шедьовър на неосъществилия се професор. Ще настъпвам аз и, както винаги, с недостатъчни сили. Все пак операцията е осъществима. За нея съм по-спокоен, отколкото обикновено. Тя може да успее, ако се премахне мостът. Можем да превземем Сеговия. Погледнете, ще ви покажа как ще се развива. Виждате ли? Нанасяме удар, но не в горната точка на прохода. Нея оставяме за по-късно. Започваме много по-нататък. Ето — оттук — ей така…

— Предпочитам да не знам — беше казал Робърт Джордън.

— Правилно — бе се съгласил Голц. — Когато се прехвърлим при врага, не носи голям товар.

— Винаги предпочитам да не знам. Тогава, ако нещо се случи, няма да ме подозират, че съм издал.

— Да, по-добре е да не знаеш — беше казал Голц, поглаждайки чело с молива. — Много пъти ми се е искало самият аз да не зная. Но вие знаете за моста онова, което ви е нужно, нали?

— Да. Това знам.

— И аз тъй мисля — бе казал Голц. — Не възнамерявам да ви държа реч. Да пийнем. Като говоря толкова много, ожаднявам, другарю Хопдън. Името ви звучи смешно по испански, другарю Хоп-дум.

— А как звучи по испански Голц, другарю генерал?

— Хоце — бе отвърнал Голц и се бе усмихнал, произнасяйки името си с дълбоко придихание, като че ли беше настинал. — Хоце — изграчи той. — Камарада хенерал Хоце. Ако знаех как испанците произнасят Голц, щях да си избера по-добро име, преди да дойда да воювам тук. Помислете си само — идваш да командуваш дивизия, можеш да си избереш каквото искаш име и си избираш Хоце. Хенерал Хоце. Но вече е късно да го променям. Харесва ли ви партизанската война? — Това беше руският термин за действия в тила на противника.

— Много — бе отвърнал Джордън засмяно. — Много е полезно да дишаш чист въздух.

— И на мен ми харесваше, когато бях на вашите години — бе казал Голц. — Казват, че умеете да взривявате мостове. По всички правила. Така говорят. Аз още не съм виждал вашата работа. Може пък нищо да не правите. Наистина ли умеете да ги взривявате — подразни той Робърт Джордън. — Пийте! — И му подаде чаша испански коняк. — Наистина ли умеете да ги взривявате?

— Понякога.

— Вижте какво, с този мост — никакво „понякога“. Но стига сме говорили за моста. Вече знаете достатъчно за него. Ние сме сериозни хора, така че умеем здраво да се шегуваме. Я признайте, има ли много момичета от другата страна на фронта?

— Не, няма време за момичета.

— Не съм съгласен. Нередовна служба, нередовен живот. Вашата служба е много нередовна. Освен това много ви е дълга косата.

— Не ми пречи — отвърна Робърт Джордън. Оставаше да си обръсне главата като Голц. — И без момичетата имам достатъчно грижи — добави той мрачно. — Каква униформа се полага да облека?

— Никаква — бе отвърнал Голц. — И косата ви е подходяща. Исках само да ви подразня. Двамата сме тъй различни — бе казал Голц и бе напълнил отново чашите.

— Вие мислите не само за момичета, а и за много други работи. А аз въобще не мисля. И защо ми е да мисля? Аз съм General Sovietique[2]. Аз изобщо не мисля. Не можеш да ме подлъжеш, че да се хвана с мислене.

Един от неговите щабни офицери, който беше склонил глава над картата на чертожната дъска, изръмжа нещо на езика, който Робърт Джордън не разбираше.

— Мълчи — бе казал Голц на английски. — Приятно ми е — шегувам се. Много съм сериозен, защото мога да се шегувам. А сега пийнете и тръгвайте. Разбрахте, нали?

— Да — бе казал Робърт Джордън. — Разбрах.

Бяха си стиснали ръцете, той бе отдал чест и бе тръгнал към щабната кола, в която старецът го чакаше, заспал, и с тази кола бяха поели по шосето край Гуадарама, там старецът бе продължил да спи, после бяха свърнали по пътя към Навасерада и бяха стигнали до хижата на алпийския клуб, където той, Роберт Джордън, бе спал три часа, преди да поемат отново.

Тогава за последен път беше видял Голц с неговото странно бяло лице, което никога не хващаше слънчев загар, ястребовите очи, едрия нос, тънките устни и бръснатата глава, върху която бръчките се пресичаха с белезите. Утре вечер по тъмно ще започне движението по пътя пред Ескориал; дългите колони от камиони ще поемат пехотата в тъмнината; бойците с тежко снаряжение ще се качват в камионите; картечните взводове ще товарят картечниците на камионите; цистерните с гориво ще се изтеглят върху дългите бензиновози; дивизията ще се готви за нощен поход и за настъпление към прохода. Няма да мисли за това. То не е негова работа. То е работа на Голц, Той има една задача, която трябва да изпълни и трябва да мисли за нея, трябва да обмисли всичко напълно ясно и да бъде готов за всичко; да не се тревожи за нищо. Да се тревожиш, е толкова лошо, колкото и да си уплашен. Само ти става по-трудно.

Сега той седеше край ручея и гледаше как прозрачната вода тече между камъните, а на другия бряг забеляза гъсто расъл мокриш. Прехвърли потока, откъсна две шепи, изми калта от корените в течението, после седна до раницата си и започна да яде чистите, студени зелени листа и крехките, приятно нагарчащи стебълца. Коленичи до потока, премести пистолета на поясока към гърба си, за да не се намокри, наведе се, опрял лице о двата валуна, и отпи от потока. Водата беше толкова студена, че го заболяха зъбите.

Надигна се на ръце, извърна глава и видя, че старецът се спуска по надвеса. С него имаше още един човек, също с широка черна селска риза и бозави панталони, които в тази провинция носеха едва ли не като униформа, платнени обувки с въжени подметки и карабина през рамо. Човекът беше гологлав. Двамата слизаха по скалите със скокове, като кози.

Приближиха се към него и Робърт Джордън се изправи.

— Salud, Camarada — каза той на човека с карабината и се усмихна.

— Salud — изръмжа другият. Робърт Джордън разгледа тежкото му брадясало лице. То беше почти кръгло, главата, също валчеста, се сливаше с раменете. Очичките му бяха силно раздалечени, а ушите малки и плътно прилепнали към главата. Беше човек набит, висок около пет фута и десет инча, с големи ръце и крака. Носът му беше счупен, един белег започваше от ъгъла на устата му, разсичаше горната устна и долната челюст и се забелязваше дори през космите на брадата, покрила лицето му.

Старецът кимна към този човек и се усмихна.

— Той е шефът тук — засмя се той, после сви лакти, сякаш за да покаже мускулите си, и посочи човека с карабината с полунасмешливо възхищение. — Много е як.

— Личи си — каза Робърт Джордън и пак се усмихна. Видът на човека не му хареса и вътрешно той съвсем не се усмихваше.

— С какво ще удостовериш самоличността си? — запита човекът с карабината.

Робърт Джордън отвори безопасната игла, която придържаше капачето на джоба на ризата му, извади сгънат лист и го подаде на човека, който го разгъна, погледна го недоверчиво и го повъртя в ръце.

Не може да чете, каза си наум Робърт Джордън.

— Погледни печата — каза той.

Старецът му показа печата с пръст и човекът с карабината пак повъртя листа, проучвайки печата.

— Какъв е тоя печат?

— Не си ли го виждал?

— Не.

— Те са два — каза Робърт Джордън. — Ето този е на СВР — Служба военно разузнаване. А този — на Генералния щаб.

— Да, този печат съм го виждал. Но тука само аз командувам — каза той намръщено. — Какво носите в раниците?

— Динамит — каза гордо старецът. — Снощи минахме през фронта в тъмното и днес цял ден сме мъкнали тоя динамит през планината.

— Динамитът няма да ми е излишен — каза човекът с карабината. Той върна листа на Робърт Джордън и го изгледа. — Да. Динамитът може да ми влезе в работа. Колко сте ми донесли?

— Не съм го донесъл за теб — каза му Робърт Джордън с равен глас. — Динамитът е за друга цел. Как се казваш?

— Какво те интересува?

— Той е Пабло — каза старецът. Човекът с карабината мрачно изгледа двамата.

— Добре. За тебе съм чувал все хубави неща — каза Робърт Джордън.

— Какво си чувал за мен? — запита Пабло.

— Чувал съм, че ти си отличен партизански командир, че си верен на Републиката и го доказваш на дело, че си човек сериозен и храбър. Нося ти поздрави от Генералния щаб.

— Къде си чул всичко това? — запита Пабло. Робърт Джордън отбеляза мислено, че ласкателствата не са подействували.

— За това говорят от Буитраго до Ескориал — каза той, което означаваше целият район от другата страна на фронта.

— Не познавам никого, нито в Буитраго, нито в Ескориал — отвърна му Пабло.

— По отвъдните склонове на планините сега има много хора, дето не са били там по-рано. Откъде си?

— От Авила. Какво ще правиш с динамита?

— Ще взривя един мост.

— Кой мост?

— Това е моя работа.

— Ако е в тоя край, тогава е моя работа. Не може да взривяваш мостове близо до мястото, където живееш. Трябва да живееш на едно място, а да действуваш другаде. Знам си аз работата. Който е останал жив след цяла година, той си знае работата.

— Това е моя работа — каза Робърт Джордън. — Но можем да я обсъдим заедно. Ще ни помогнеш ли с раниците?

— Не — каза Пабло и поклати глава.

Изведнъж старецът се обърна към него и заговори бързо и яростно на диалект, който Робърт Джордън едва разбираше. Сякаш рецитираше Кеведо.[3] Анселмо говореше на стар кастилски и смисълът беше приблизително такъв: „Ти животно ли си? А? Говедо ли си? Да, и то какво! Ум имаш ли, или не разумееш. Идваме ние за дело от важност голяма, а той, да не би покоя на жилището му да нарушали, слага своето добруване по-горе от доброто на всички хора. От делото народно. Да му се изтаковам на баща ти в таковата! И на теб да ти се изтаковам в таковата! Дигай раницата!“

Пабло сведе глава.

— Всеки трябва да прави каквото може и да го направи така, че да е правилно — каза той. — Аз живея тук, а действувам отвъд Сеговия. Ако направиш беля тук, за нас вече няма място в тия планини. Държим се из тия места само защото нищо не правим тук. Така прави лисицата.

— Да — ожесточи се Анселмо. — Така прави лисицата, а ние трябва да правим като вълка.

— Аз съм по̀ вълк от тебе — каза Пабло и Робърт Джордън разбра, че той ще вдигне раницата.

— Хо! Хо!… — Анселмо го изгледа. — Той бил по̀ вълк от мен, а пък аз съм на шейсет и осем!

Той плю на земята и поклати глава.

— Наистина ли си на толкова много години? — запита Робърт Джордън, като виждаше, че засега всичко се урежда и му се искаше да улесни това.

— През юли ставам на шейсет и осем.

— Ако доживеем до юли — каза Пабло. — Дай да ти помогна с раницата — обърна се той към Робърт Джордън. — Другата остави на стареца. — Сега говореше по-скоро тъжно, отколкото сърдито. — Той е як старец.

— Ще си нося сам раницата — каза Робърт Джордън.

— Не — каза старецът. — Остави я на тоя здравеняк.

— Аз ще я нося — каза Пабло и сърдитият му глас прозвуча тъй жално, че Робърт Джордън отново се стегна. Тази жаловитост му беше известна и го разтревожи, щом я долови.

— Тогава дай ми карабината — каза той и когато Пабло му я подаде, той я метна през рамо и те потеглиха нагоре, старецът и Пабло отпред, той след тях — улавяха се за издатините, катереха се с труд по гранитната скала, накрая прехвърлиха надвеса и излязоха на зелена полянка сред гората.

Обходиха полянката отстрани и Робърт Джордън — сега му беше леко, крачеше без раница, усещаше с удоволствие твърдата цев на карабината на рамото си след тежката раница, от която беше плувнал в пот — забеляза, че на някои места тревата е изскубана и личеше, че там са били забивани колчета. Виждаше се и отъпкана пътечка, по която бяха водили конете на водопой, също пресен конски тор. Тук ги връзват да пасат нощем, а денем ги крият в гората, помисли си той. Интересно колко ли коне има тоя Пабло.

Сега си спомни, че — в първия момент бе забелязал това, без да го осмисли — панталоните на Пабло бяха силно излъскани от вътрешната страна на коленете и бедрата. Интересно дали има ботуши, или си язди с тия alpargatas. Сигурно си има пълна екипировка. Но тая негова печал не ми харесва, помисли си Робърт Джордън. Не е на добре тая печал. Така печални са хората, преди да дезертират или да ти изменят. Това е тъгата на онзи, който утре ще стане предател.

Пред тях в гората изцвили кон — там, където слънцето едва проникваше през гъстите, прорасли плътно един до друг борови върхари — и тогава той забеляза загона от въжета, опасани около стволовете. Конете бяха извърнали глави към хората, които се приближаваха, а при едно дърво до загона имаше струпани седла, покрити с брезент.

Когато се приближиха, старецът и Пабло се спряха и Робърт Джордън разбра, че очакват да се възхити от конете.

— Да — каза той. — Красавци. — Обърна се към Пабло. — Имаш цяла кавалерия.

Във въжения загон имаше пет коня — три дорести, един червен и един петнисто сив. След като ги бе видял вкупом, Робърт Джордън огледа всеки поотделно. Пабло и Анселмо им знаеха цената и докато Пабло сега стоеше до тях, горд и вече не тъй тъжен, и ги гледаше с обич, старецът имаше вид на човек, който е поднесъл на Робърт Джордън голяма изненада.

— Как ти се струват? — запита той.

— Всички са трофейни — каза Пабло и на Робърт Джордън бе приятно да долови в гласа му гордост.

— Това се казва кон — каза Робърт Джордън и посочи единия от дорестите — едър жребец с бяла звезда на челото и бяло на предния крак.

Беше красиво животно, сякаш слязло от картина на Веласкес.

— Всички са хубави — каза Пабло. — Разбираш ли от коне?

— Да.

— А така — каза Пабло. — Да виждаш някакъв недостатък в един от тях?

Робърт Джордън разбра: човекът, който не умееше да чете, сега му правеше проверка на документите.

Конете продължаваха да стоят неподвижни, с вдигнати глави и гледаха човека, Робърт Джордън се промъкна между двете ограждащи въжета и плесна сивия по задницата. Облегна се на въжетата на загона и загледа конете, които бягаха вътре в кръг, погледа ги още малко, след като те спряха, после се наведе и се измъкна между въжетата.

— Червената кобила накуцва със задния десен крак — каза той на Пабло, без да го гледа. — Копитото му се е разцепило. Ако се подкове както трябва, няма да се сцепи повече, но кобилата не трябва да се гони много по твърд терен, защото може да не издържи.

— Тя си беше с разцепено копито още когато я уловихме — каза Пабло.

— Най-хубавият ти кон е дорестият жребец с бяло на челото, но под коляното си има подутина, която не ми харесва.

— Дреболия — отсече Пабло. — Удари се преди три дни. Ако беше нещо по-сериозно, щеше вече да проличи.

Той отметна брезента и показа седлата. Имаше две обикновени седла на вакерос — говедарски седла като на американските каубои, едно седло за вакеро с богати украшения, с майсторски сплетени кожени орнаменти и тежки, закрити стремена; също две военни седла от черна кожа.

— Убихме двама от guardia civil[4] — каза той, обяснявайки какво търсят тук военните седла.

— Това е опасен лов.

— Бяха се спешили, по пътя между Сеговия и Санта Мария дел Реал. Бяха се спешили, за да проверят документите на един селянин с каруца. Затова успяхме да ги убием, без да раним конете.

— Много ли сте убили от тия патрули? — запита Робърт Джордън.

— Няколко — отвърна Пабло. — Но само тия двамата, без да пострадат конете им.

— Пабло е тоя, дето взриви влака при Аревало — каза Анселмо. — Пабло свърши това.

— С нас имаше един чужденец — той сложи динамита — каза Пабло. — Познаваш ли го?

— Как се казва?

— Не си спомням. Беше някакво много особено име.

— Как изглежда?

— Рус като тебе, но не толкова висок, с големи ръце и счупен нос.

— Кашкин — каза Робърт Джордън. — Това е бил Кашкин.

— Да — каза Пабло. — Такова едно, особено име. Като това, дето го каза. Какво стана с него?

— Умря през април.

— Всеки това го чака — каза Пабло мрачно. — Всички така ще свършим.

— Така свършват всички мъже — каза Анселмо. — Винаги са свършвали така. Какво става с тебе, човече? Какво те прихваща?

— Те са много силни — каза Пабло. Сякаш говореше на себе си. Тъжно огледа конете. — Нямате представа колко са силни. Все по-силни стават, все по-добре въоръжени. Все повече боеприпаси. Ето ме мен тук — с тия коне. Какво ме чака? Накрая ще ме хванат и ще ме убият. Друго няма.

— Ти дебнеш и тебе те дебнат — каза Анселмо.

— Не е така — каза Пабло. — Вече не е. И сега, ако трябва да напуснем тези планини, къде ще отидем? Отговори ми на това! Сега накъде?

— Малко ли планини има в Испания. Да не е лошо в Сиера де Гредос, ако ще се махаме оттук?

— Не е за мен — каза Пабло. — Омръзна ми да ме дебнат. Тук сме добре. А взривиш ли мост тук, ще ни подгонят. Ако ни надушат и започнат да ни търсят със самолети, ще ни намерят. Ако изпратят мароканци да ни търсят, те ще ни открият и ще трябва да бягаме. Омръзна ми всичко това. Чуваш ли? — Той се обърна към Робърт Джордън. — Какво право имаш ти, един чужденец, да идваш тук и да ми казваш какво трябва да правя?

— Изобщо не съм ти казвал какво трябва да правиш — отвърна му Робърт Джордън.

— Да, но ще започнеш — каза Пабло. — Ето, това е лошото.

Той посочи двете тежки раници, които бяха оставили на земята, докато наблюдаваха конете. При вида на конете онова, което се беше насъбрало в него, бе потърсило отдушник, а след като бе видял, че Робърт Джордън разбира от коне, езикът му се беше развързал. Тримата стояха до въжетата на загона, шарената сянка играеше по гърба на дорестия жребец. Пабло го погледна, после побутна с крак тежката раница.

— Ето го злото.

— Дошъл съм, за да си изпълня дълга — каза му Робърт Джордън. — Тук съм по заповед на тези, които ръководят военните действия. Ако поискам от теб да ми помогнеш и ти ми откажеш, ще намеря други, които ще ми помогнат. Но засега дори не съм потърсил помощ от теб. Трябва да свърша онова, което ми е заповядано, и мога да те уверя, че то е важно. А че съм чужденец, не е моя вина. Предпочитам да се бях родил тук.

— За мен най-важното е да не ни закачат тук — каза Пабло. — Дълга ми е да се грижа за моите хора и за себе си.

— За себе си. Да — каза Анселмо. — Ти отдавна за себе си само мислиш. За себе си и за конете свои. Докато нямаше коне, беше с нас. Сега и ти стана един капиталист.

— Това не е право — каза Пабло. — Аз през цялото време излагам на опасност тия коне заради делото.

— Много малко ги излагаш — каза презрително Анселмо. — Както виждам, много малко. Ако е за крадене — да. Ако е за ядене — да. Ако е да убиваш — да. Ако е да се сражаваш — не!

— Ти, старче, някой път ще си навлечеш беда с тоя твой език.

— Аз съм стар човек, дето от никого се не бои — отвърна му Анселмо. — Аз съм стар човек, без коне.

— Ти си един старец, дето може и да не живее дълго.

— Аз съм един старец, който ще живее, докато умре — каза Анселмо. — И не се боя от лисици.

Пабло замълча и вдигна раницата.

— Нито от вълци — добави Анселмо и вдигна другата раница. — Ако ти се смяташ за вълк.

— Затваряй си устата — каза му Пабло. — Ти си ужасно бъбрив старец.

— И винаги върша това, което говоря — продължи Анселмо, превит под тежестта на раницата. — А сега искам да ям. Искам да пия. Върви, върви — партизански командире с тъжно лице. Заведи ни да хапнем нещо.

Започна зле, помисли си Робърт Джордън. Но Анселмо е мъж. Когато са добри, нямат равни на себе си. Когато са добри, са по-добри от всички, а когато са лоши, от тях по-лоши няма. Вероятно Анселмо е знаел какво върши, когато ме поведе насам. Но на мен не ми харесва. Никак не ми харесва тази работа.

Единственият добър признак беше, че Пабло носи раницата и че му бе дал карабината си. А може би винаги си е такъв, помисли Робърт Джордън. Има ги такива, мрачни хора.

Не, каза си той, не се самозаблуждавай. Не го знаеш какъв е бил по-рано; но знаеш, че сега кривва по лош път, кривва бързо и не го крие. А започне ли да го крие, значи, вече е взел решение. Помни това, каза си той. Направи ли приятелски жест към теб, значи, е взел решение. А конете са наистина хубави, хубави коне са. Чудя се какво ли би могло да ме направи такъв, какъвто конете са направили Пабло? Старецът е прав. Конете са го направили богат и веднъж станал богат, той иска да си поживее. Сигурно не след дълго ще започне да страда, че не може да влезе в жокейклуба. Pauvre Пабло. Il à manque son Jockey[5].

Тази мисъл го развесели. Той се засмя, вгледан в двата превити гърба и големите раници, които се мяркаха между дърветата отпреде му. През целия ден не се бе пошегувал наум и сега, след като му бе хрумнало нещо смешно, почувствува се по-добре. И ти ще станеш като тях, каза си той. И ти ставаш мрачен. Та не беше ли мрачен и тържествен с Голц. Задачата го бе позамаяла. Малко го бе замаяла. Дори не малко, а много. Голц беше весел, искаше и него да развеели, преди да тръгне, но не беше успял.

Най-добрите са весели, като си помислиш. Много по-добре е да си весел — то показва нещо. Все едно, че постигаш безсмъртие още приживе. Май че малко сложно стана. Но, така или иначе, останаха малцина такива. Да, малцина от веселите останаха. Повечето ги няма. И ако ти, драги, не престанеш да мислиш за това, и тебе няма да те има сред тези, които са останали. Изключвай, щракни копчето и престани да мислиш, стари приятелю. Сега си мостовзривател. Не мислител. Ама съм гладен! Дано при Пабло да хранят добре.

Бележки

[1] Стиховете преведе Владимир Левчев.

[2] Съветски генерал (фр.). — Б.пр.

[3] Кеведо и Вилегас (1580 — 1645) — испански поет, памфлетист и сатирик. Известен и със сатиричните пародии на народни и арагонски градски песни. — Б.пр.

[4] Жандарми (исп.). — Б.пр.

[5] Бедният Пабло. Не му провървя да влезе в жокейклуба (фр.). — Б.пр.