Елизабет Гейдж
Гобленът (5)

Пета глава

Едва когато стигнаха в дома на Марк, Карен усети, че нещо не е съвсем наред. В имението нямаше жива душа, като се изключи единствената прислужничка, госпожа Критендън. Карен се беше надявала да се срещне със семейството на Марк. Когато го попита къде са близките му, той обясни, че баща му е на дълго посещение при някакви роднини във Франция.

— Вероятно сме се разминали с него — продължи Марк. — Нямам голямо желание да се виждам с него.

— Ами брат ти?

— Дейвид има апартамент в предградията. Сигурно ще го видиш тия дни. Но не разчитай много на това. Скучен е като миялна машина.

Съдейки по начина, по който говореше, тя бе убедена, че той спестява част от истината, ала замълча.

Корабът акостира в пристанището на Ню Йорк много рано сутринта, полетът до Ню Орлийнз пък закъсня и Карен се чувстваше уморена и с размътена глава, ето защо се остави Марк да я води в потъналата в мрак къща. Озоваха се в пищно обзаведена спалня, украсена с тежки брокати и гоблени по стените. Плътни завеси скриваха високите прозорци.

— Това не е стаята, в която бяхме преди — отбеляза тя на входа.

— Надявам се да ти хареса.

— Красива е. — Карен наистина се възхити от обстановката. — Изглежда ми някак нереална. Имам чувството, че съм влязла в машина на времето.

— Тук всеки предмет е бил притежание на семейството ми поне от сто години — засмя се Марк. — С изключение на дюшеците, естествено.

Тя се усмихна и огледа леглото.

— Гоблените са висели в библиотеката на плантацията ни нагоре по течението на реката — продължи Марк. — Армията на янките подпалила къщата, но робите на Белфорт успели да спасят някои вещи. — Той посочи комплект позлатени гребени и четка на тоалетката. — Били са собственост на пра-пра-пра-пра-баба ми. Донесла ги от Франция след като се омъжила в семейството. На онези войници сигурно много им се е искало да ги задигнат. Ето, виж инициалите.

Карен взе едната четка. Върху златната дръжка личаха инициалите АКВ.

— Какво значат тези букви? — попита тя.

— Казвала се Амели Курвоазие — обясни Марк. — Произхождала от една от най-старите аристократични френски фамилии в кралството от Средните векове.

Тежък бронзов бюст на жена стоеше на една масичка встрани. Беше много красив, с множество детайли до последните гънки на дрехата. Лицето бе поразително.

— А коя е тя? — попита Карен.

— Никой не може да каже със сигурност. Разгледаш ли я по-отблизо, може да откриеш някои от характерните черти на фамилията Белфорт. Но никой от историците на семейството не е успял да установи със сигурност нейната самоличност. Бронзът датира от началото на осемнайсети век.

Марк видимо се преобрази, докато показваше скъпоценните реликви на семейството си, разположени в стаята. Гордост, съчетана с горчивина, лъхаше от дълбокия му глас — нещо, което Карен чуваше за първи път.

— Нещо безпокои ли те, Марк? — попита тя.

— Не, вече всичко е наред. — Той я прегърна и я целуна.

— Сигурен ли си? — добави Карен. — Струваш ми се някак странен.

Марк я заведе до леглото, даде й знак да седне, ала остана прав, без да откъсва очи от лицето й.

— „Като си помисля само, че отрова като тази е от плът и кръв…“ — произнесе някак замечтано и разсеяно.

— Какво искаш да кажеш? — смути се тя.

— Някой го беше написал. Няма значение.

Отпусна се до нея и леко я бутна назад върху покривката на леглото. Целува я дълго и страстно, постепенно я покри с тялото си.

— Знаеш ли — обади се Карен между две целувки, — за първи път се чувствам у дома си. Май това място може да стане и мой дом.

— Ще стане — целуна я той отново.

— Бих искала.

— Само когато наистина разбереш.

— Какво да разбера?

— Че не може да има повече никакви сеньори Лопес-Муньос.

— Какво значи това? — стъписа се тя.

— Че няма да се възхищаваш вече от някакви испански господа — гласеше отговорът. — Нито френски, нито швейцарски, германски или английски. Никакви мъже повече.

— Марк, наистина не разбирам за какво говориш!

Той подпря глава на дланта си и се загледа в нея.

— Толкова си красива! Много ми се иска нищо между нас да не се променя. Знаеш ли, желанието на другите мъже те покрива с особено излъчване.

Последните му думи й се сториха някак приповдигнати, а и съчетани с подозрителните му погледи, съвсем я объркаха.

— Марк, държиш се някак странно.

— Моля те само за едно — промълви той. — Вярност.

— Вярност ли?

— Как звучи само тази дума от устата на една жена! Няма по-голямо противоречие в света.

— Защо говориш така? — Карен се беше ядосала вече.

— Забелязах как те гледат мъжете, докато бяхме в Европа — въздъхна Марк. — Колкото по-близки ставаме, толкова по-зависим се чувствам от теб, толкова по-често се обръщат след теб. Наистина ми е мъчно за теб, та ти дори не си даваш сметка за това.

— За какво не си давам сметка? Че ме гледат ли? Всяка жена знае, когато някой я заглежда.

Той поклати глава, сякаш се забавляваше от нейното невежество.

— Онова, което не знаеш обаче е, че именно ти изпращаш сигнали, които ги привличат. Само че аз ги улавям. Забелязах как от теб се излъчва сияние. Как се усмихваш. Жените все не го разбират. Такава е природата им. Няма нужда да говорят, нито да се появят на прозореца. Мъжете долавят аромата, който жените излъчват от километри разстояние. Можеш да ги чуеш дори как вият нощем.

Карен седна и загрижено го изгледа.

— Марк, говориш несвързано. А и забравяш, че аз съм самостоятелна личност. Не съм животно.

— И затова ли флиртуваше с Лопес Муньос? — попита той.

— Само разговарях с него. Ти също.

Марк също седна, но се отдалечи и опря гръб в стената.

— Щом така го наричаш, аз се оттеглям.

Карен беше объркана. Марк й се струваше неузнаваем. Никога досега не беше говорил с нея с този тон, нито я бе гледал така. Мъжът, чиято любов бе станала център на нейния свят през последните няколко седмици, сега бе сякаш на километри разстояние, издигнал помежду им стена от подозрителност, а като си помисли, и тази потънала в мрак къща…

Той вероятно бе отгатнал мислите й, защото протегна ръце, привлече я към себе си и впи властно устни в нейните.

— Марк…

— Не. Стига вече думи.

Люби я, без да сваля дрехите й. Откри с пръсти нейните тайни места и започна да я милва. Властта, която имаше над нея, а и непознатата стая, само засилиха желанието й и тя усети, че отново неудържимо се стреми към него.

Пръстите й се впиха в пищната покривка на леглото. Очите й бяха затворени. Перлената кожа на бедрата й едва се виждаше в мрака, докато краката й обгръщаха кръста му. Когато Марк бе вече проникнал в нея, Карен простена и промълви нещо като молба той да бъде онова, което е бил в самото начало и което тя очакваше той да бъде за нея и в бъдеще.

В тласъците му имаше и триумф, и едва ли не жестокост, дланите му обгръщаха кръста й, притегляйки тялото й към неговото. Стори й се, че го чува да казва нещо, но вълната от собствените й чувства така я заля, че тя така и не успя да разбере какво казва той.

— Марк! — извика само. — Марк!

Сетне и двамата се отпуснаха задъхани един до друг. Карен притискаше главата на своя любим до гърдите си. Толкова искрено се надяваше физическата им интимност да прогони недоразумението, което очевидно го бе карало да страда преди малко.

Той идваше постепенно на себе си, целуваше и милваше косите й. Това бе същият Марк, сигурна беше. Усмихваше се като преди, владееше я като преди.

По едно време той се изправи.

— Стой така — въздъхна Марк и я погледна втренчено — все още облечена, ала със запретната пола и с всички белези на онова, което се бе случило току-що между тях. Косата й беше разрошена, а лицето й грееше от удоволствие.

„Към чуждите желания си нежна,

а само аз от теб не бивам чут.

Но както в тия пълни океани

приют намира онзи скитник дъжд

сред другите неща, така желани,

ти приюти и мен, поне веднъж.“

Карен не познаваше цитата, но меланхоличната му красота й напомни за Шекспир, пък и любовта на Марк към поета й беше добре известна.

— Марк, как може да говориш такива неща? — стъписа се Карен. — Нима наистина си мислиш тези неща за мен?

За пореден път лицето му се изкриви от онази странна смесица от тъга и циничност.

— А ти дори и не го разбираш — въздъхна той, без да откъсва очи от разголеното й тяло. — Защото си просто такава жена, а значение има и от коя част на страната идваш.

— Не те разбирам.

Марк закопча ризата си там, където нетърпеливите й от страст пръсти бяха я разкопчали.

— Скоро ще разбереш, Карен. Това ще е моят подарък. Да те накарам да проумееш думите ми.

Той се завъртя на токовете си и се стопи сред сенките, изпълнили стаята. До слуха на Карен достигна звукът от тихите му стъпки и тихото щракване на ключалката.

Тя дълго лежа неподвижно, размишлявайки за онова, което се случи между тях тази вечер. Умората й пречеше да мисли спокойно и трезво. Конфликтът, който бе възникнал така неочаквано между двамата, й се струваше някак нереален. Ала не и последвалите ги любов и ласки — те бяха повече от всякога наситени със страст и копнеж. Сякаш пукнатината в отношенията им бе засилила еротичното привличане във физическия им контакт.

Най-накрая Карен стана и се опита да излезе навън. Вратата беше заключена.

Тя притихна в сенките на стаята, замислена над случилото се, над това, как внезапното й пристигане в една къща, сторила й се в първия момент истински дом, се превърна в най-странното нещо на земята.

Реши да дръпне завесите.

Зад тях нямаше прозорци — само висока стена, покрита с копринени тапети отпреди сто години.

Забеляза срещу леглото тясна врата. Натисна дръжката и я отвори. Пред очите й се разкри малка красиво обзаведена баня с тоалетна, вана и умивалник, но… Отново никакъв прозорец!

В стаята нямаше никакви други врати или прозорци. Карен бе в плен.