Джеймс Ролинс
Кръвта на сатаната (2)

Понеделник, 20 август, 11:52 ч.
Университет „Джон Хопкинс“
Балтимор, щата Мериленд

Пръстите на професор Хенри Конклин леко потрепериха, когато свали последния слой бинтове, обвили неговото замръзнало съкровище. Затаи дъх. В какво състояние ли се намираше мумията, пропътувала пет хиляди километра от Андите дотук? В Перу бе опаковал тялото много внимателно с помощта на сух лед, но при дългото пътуване до Балтимор можеше да се случи какво ли не.

Прокара пръсти през тъмната си коса, доста посивяла впрочем, след като миналата година навърши шейсет години. Помоли се на Бог последните три десетилетия, които бе посветил на научноизследователска работа в лаборатории и на обекти, да се реализират. Втори шанс нямаше да има. Пренасянето на мумията от Южна Америка почти бе пресушило сумата, отпусната му за научни изследвания. Днес такива средства се предоставяха само на по-млади хора. В Тексас бяха започнали да го възприемат като динозавър. Продължаваха да го уважават, но вече се отнасяха към него по-скоро снизходително и не го приемаха много сериозно. Най-новото му откритие обаче — развалините на малко инкско селище високо в Андите — можеше да промени всичко това. Особено, ако успееше да докаже истинността на смелата си теория.

Внимателно свали последния ленен бинт. Парата, издигаща се от топящия се сух лед, моментално замъгли погледа му. Размаха ръка, за да разсее изпаренията, и пред очите му се появи сгърчената фигура. Коленете и бяха опрени до гърдите, а ръцете бяха обвили краката. Бе заела сякаш зародишна поза. В такава поза я бе открил в малка пещера в близост до замръзналия връх на планината Арапа.

Вгледа се в находката си. Изпод кичурите права черна коса, останали върху черепа, го гледаха древни очни кухини, зеещи и празни. Зад устните, изсъхнали и набръчкани, се виждаха пожълтели зъби. По пергаментната кожа все още бяха прилепнали остатъци от погребален саван. Мумията бе така добре съхранена, че под хирургическата светлина на изследователската лаборатория започнаха да сияят ярко дори остатъците от черната и дреха.

— Боже мой, та това е съвършено! — възкликна глас зад гърба му.

Хенри леко подскочи. Бе потънал толкова в собствените си мисли, че за миг бе забравил за присъствието на други хора в помещението. Обърна се и бе заслепен от мълнията на фотосветкавица. Репортерката от „Балтимор Хералд“ се отмести зад рамото му и зае позиция за друга снимка, без да отлепва „Никона“ от лицето си. Русата и коса бе прибрана зад ушите и вързана на делова конска опашка. Тя направи още няколко снимки, без да престава да говори.

— На каква възраст е според вас, професоре?

Като примигваше, за да се освободи от ефекта на светкавицата, Хенри направи крачка назад, за да могат и другите да видят останките. Двама учени с инструменти в ръка се приближиха към него.

— Как да ви кажа… Според мен мумифицирането е било извършено някъде през шестнайсети век. Значи преди четиристотин-петстотин години.

Репортерката престана за миг да се занимава с апарата си, но не отмести поглед от фигурата върху лабораторната маса. Леко сви горната си устна.

— Имах предвид друго. На каква възраст е бил мумифицираният, когато е умрял?

— Разбрах въпроса ви — отвърна той и намести очилата си с метални рамки върху носа. — На около двайсет години. Трудно е да се извърши по-точна датировка на пръв поглед.

Един от двамата лекари, дребна жена на около петдесет години с тъмна коса, падаща на копринени кичури върху гърба и, ги погледна. Бе започнала да оглежда мумията и държеше в ръката си пинцет за притискане на език.

— Бил е на трийсет и две години, когато е умрял констатира равнодушно.

Лекарката, доктор Джоан Енгел, бе ръководителка на катедрата по съдебна медицина в „Джон Хопкинс“ и стара приятелка на Хенри. Именно длъжността и в „Джон Хопкинс“ бе една от причините той да изпрати мумията точно в този университет. Тя започна да обяснява заключението си:

— Съдя за възрастта му по степента на изхабяване на вторите и третите кътници. Допускам точност от плюс-минус три години. Разбира се, резултатите от сканирането ще определят още по-прецизно възрастта.

Очите и ярко искряха, докато говореше, макар че чертите на лицето и издаваха спокойствие. Допирът с изсъхналите човешки останки съвсем не предизвикваше у нея отвращение. Хенри забеляза, че тя споделя неговата възбуда. Стана му приятно при мисълта, че интересът на Джоан към научните разкрития не бе отслабнал от студентските и години. Тя се завърна към огледа на мумията, но преди това погледна Хенри така, сякаш му се извиняваше, че бе възразила на неговата оценка за възрастта.

Той усети прилив на топлина в лицето. Дължеше се повече на смущение, отколкото на раздразнение. Джоан бе запазила някогашната си наблюдателност. Преглътна, опита да се успокои и се обърна отново към репортерката:

— Всъщност надявам се да докажа, че останките, открити в това инкско селище, принадлежат не на инка, а на представител на друго перуанско племе.

— Какво искате да кажете?

— Открай време е известно, че инките са били войнствено племе, което често е покорявало съседните племена и буквално ги е асимилирало. Строили са своите градове върху градовете на други. От моите наблюдения на Мачу Пикчу и на други развалини по отдалечените върхове на Андите стигнах до извода, че инките, обитавали низините, не са построили тези градове във висините, а са ги завладели. Те са били изградени от племе, съществувало преди тях, на което инките са отнели мястото в историята. Именно то е построило тези високопланински градове. Надявам се той да ни помогне да поправим тази историческа грешка. — Хенри кимна към мумията.

Репортерката направи още една снимка, но се отстрани, за да не попречи на двамата лекари да продължат огледа на тялото.

— Защо според вас тази мумия може да докаже истинността на теорията ви? — продължи с въпросите си тя.

— Гробницата, където я открихме, е по-стара поне с век от развалините на инките. Това ме навежда на мисълта, че пред нас е един от истинските строители на планинските крепости. Освен това, тази мумия има ръст, доста по-висок от ръста на обикновен инка от района. Дори и лицевите и черти са различни. Донесох я тук, за да докажа, че пред нас не е представител на племето на инките, а един от истинските архитекти на тези удивителни градове. Тъй като тук разполагаме с възможности за генетическо картографиране, надявам се да…

— Професор Конклин — прекъсна го Джоан. — Елате да видите нещо.

Репортерката се отмести, за да даде път на Хенри, и „Никонът“ отново закри половината от лицето и. Хенри застана между двамата изследователи. Те изучаваха гръдния кош и корема на тялото. Помощникът на Енгел, млад човек с пясъчна коса и големи очи, се бе надвесил над мумията. Внимателно сваляше с пинцет връв, увита около шията и.

— Гърлото му е било прерязано — констатира Джоан, като разкри костите под кожата. — Би трябвало да го изследвам под микроскоп, но според мен тази рана е нанесена ante mortem. Преди смъртта — повтори вече на английски, като погледна Хенри и репортерката. — Всъщност по всяка вероятност тя е причината за смъртта.

— Инките са имали вкус към кървавите ритуали — потвърди Хенри. — В много случаи са извършвали човешки жертвоприношения и са обезглавявали телата.

Асистентът на лекарката продължаваше да се занимава с раната и измъкна още връв от нея. След кратка пауза погледна ръководителката си.

— Според мен е някаква огърлица. — Дръпна силно връвта. Нещо под дрехата се раздвижи.

Джоан погледна въпросително Хенри. Той с кимане и даде знак да продължат.

Помощникът отново се зае с огърлицата. Каквото и да бе окачено на врата на тялото, бе внимателно укрито под дрехата. Тъканта се разкъса и предметът, висящ на връвта, стана видим за всички.

И четиримата възкликнаха от удивление. Под халогенните лампи на лабораторията заблестя злато. Последва поредица от светкавици, тъй като репортерката направи няколко снимки.

— Това е кръст — каза Джоан. Всъщност констатира нещо, което бе очевидно.

Хенри се наведе към предмета.

— Не е просто кръст, а доминиканско разпятие — уточни той.

— Какво означава това? — попита репортерката, без да сваля фотоапарата от лицето си.

Хенри се изправи и махна с ръка.

— Мисионерите от Ордена на доминиканците са придружавали испанските завоеватели, когато те са завладявали Централна и Южна Америка.

— Какво излиза? Че тази мумия принадлежи на испански свещеник? Така ли? — попита репортерката, като отпусна апарата си.

— Да.

— Страхотно!

— Досега не бе известно инките да са мумифицирали испански завоеватели — каза Джоан, като почука кръста с пинцета си.

— Досега — да — потвърди кисело Хенри. — Надявам се това откритие да бъде споменато поне с кратка бележка в някое научно списание — добави. Златното разпятие разсея мечтите му да докаже истинността на теорията си.

Джоан докосна ръката му.

— Не бързай да се отчайваш. Може би кръстът е бил просто откраднат от някой испанец. Нека първо сканираме тялото, за да разберем какво още можем да научим за този приятел.

Хенри кимна утвърдително, но всъщност вече бе изгубил надежда. Погледна патоложката и видя в очите и искрено съчувствие. Отговори и с усмивка, на която, за негово учудване, тя отвърна. Хенри отдавна познаваше тази усмивка. Някога се бяха срещали, но тогава и двамата бяха твърде увлечени в учението, и познанството им не премина в нещо по-значително. След дипломирането и двамата поеха собствени пътища и само от време на време си разменяха коледни честитки. Хенри обаче не бе забравил нейната усмивка. Тя го потупа по ръката и се обърна към асистента си:

— Брент, би ли предал на доктор Рейнълдс, че сме готови да започнем сканирането. — После погледна Хенри и репортерката. — Вас двамата ще ви помоля да отидете в съседното помещение. Ще можете да наблюдавате процедурата през оловното стъкло на контролната стая.

Преди да излезе, Хенри огледа още веднъж мумията, за да се увери, че е надеждно закрепена върху масата за сканиране, а после протегна ръка към златното разпятие. Взе го и последва останалите, които вече напускаха помещението.

Прилежащата малка стая бе изпълнена с компютри и монитори. Екипът бе решил да използва техника, наречена компютърна томография, или КТ, за да направи множество рентгенови снимки, от които компютърът да изготви триизмерно изображение на вътрешността на тялото. Щеше да се постигне същинска аутопсия, без да се уврежда самата мумия. Всъщност това бе една от причините Хенри да я пренесе на такова разстояние. В „Джон Хопкинс“ и преди бяха правили подобни процедури с перуански мумии, открити в ледовете, а и все още разполагаха с подкрепата на дружеството „Нешънъл Джиографик“. Този университет освен това разполагаше и с модерно обзаведена генетична лаборатория, където можеше да се проследи произходът и родословието на обектите. Хенри бе смятал да подкрепи смелата си теория с конкретни факти. Доминиканското разпятие обаче променяше изцяло картината. След малко тежката врата с оловна обвивка безшумно се затвори зад тях.

Джоан ги представи на доктор Робърт Рейнълдс, който им махна с ръка и им даде знак да седнат. Техникът му започна да настройва скенера.

Докато останалите се струпаха със столовете си пред прозореца за наблюдение, Хенри остана прав, за да има поглед едновременно върху мониторите на компютрите и прозореца към помещението, където щеше да се извърши сканирането. Скенерът, голяма бяла машина, заемаше половината от него. Масичката с мумията бе поставена в тесен тунел, водещ към централната част на устройството.

— Да почваме — разпореди доктор Рейнълдс и натисна няколко клавиша.

Хенри подскочи и насмалко не изтърва златния кръст, тъй като говорителите, свързани със съседното помещение, силно изпукаха. През прозореца видя как масата със свитата фигура, поставена върху нея, бавно започна да се придвижва към скенера. След като главата на мумията влезе в тунела, към пукота се прибавиха и шумни щракания. Устройството бе започнало да фотографира.

— Боб, направи първо повърхностна снимка на лицевите кости — каза Джоан. — Нека се опитаме да си изясним откъде е този мъж.

— Нима можете да определите това само по черепа? — попита репортерката.

Джоан кимна утвърдително, без да откъсва поглед от компютрите.

— Да. Формата на скулите и на костите над веждите и носа дава много точна представа за произхода и расовата принадлежност.

— Започва — съобщи доктор Рейнълдс.

Хенри отмести поглед от прозореца и надзърна над рамото на Джоан. На монитора се появи черно-бял образ, разрез на черепа на мумията.

Джоан си сложи очила и се доближи по-плътно до монитора. Наведе се към него, за да огледа по-добре изображението.

— Боб, можеш ли да го завъртиш на трийсет градуса?

Рентгенологът, който дъвчеше върха на молив, кимна утвърдително. Натисна няколко клавиша, след което черепът се отмести и ги погледна фронтално. Джоан взе в ръце малка линия и като се намръщи леко, направи някои измервания. След това почука екрана с пръст.

— Над дясното око има сянка. Можем ли да я видим в по-едър план?

След натискането на още няколко клавиша образът се уголеми. Рентгенологът отмести молива, който бе захапал, и подсвирна.

— Какво има? — попита Хенри.

Джоан се извърна към него и смъкна очилата си, за да го погледне над тях.

— Дупка. — Допря с пръст триъгълната сянка върху изображението на костта. — Не е от естествен произход. Някой е пробил черепа. Ако съдя по липсата на израстъци, това е било направено малко след смъртта.

— Значи, трепанация… — промърмори Хенри. — Подобни черепи съм виждал и в други части на света. Най сложни трепанации обаче са правили инките. Смятало се е, че са най-опитните хирурзи в тази област. Хенри си позволи искрица надежда. Може би бе успял все пак да открие перуански индианец.

Джоан сякаш бе прочела мислите му.

— Не ми е приятно да те разочаровам, обаче мумията с или без трепанация не е южноамериканска. Това съвсем определено е европеец.

— Сигурна… Сигурна ли си?

— Да — отвърна тя и прибра очилата си. Сетне въздъхна облекчено, сякаш вече бе поставила вярна диагноза.

— Да. Според мен този човек е дошъл от Западна Европа. Предполагам, от Португалия. С малко повече усилия бих могла да ти кажа и от коя провинция. Съжалявам, Хенри.

Той видя, че тя му съчувства. Бе изпълнен с отчаяние, но се опита да не се издаде. Погледна доминиканското разпятие в ръката си.

— Сигурно инките са го пленили — каза той. — А после са го принесли в жертва на техния бог Арапа. Щом са пролели кръвта му на такова свещено място, нямало е как да не го мумифицират, въпреки че е бил европеец. Вероятно и заради това са оставили разпятието му. Хората, изгубили живота си на свещени места, са били тачени и не се е позволявало да се взима нищо ценно от труповете им.

— Ще се получи хубав репортаж — възкликна репортерката. Записваше трескаво всичко чуто, макар да бе включила магнетофона си.

— Репортаж — да — потвърди Хенри. — Може би и една или две статии — добави, като повдигна рамене и се опита да се усмихне.

— Но не и това, което очакваше — вметна Джоан. — Това е куриоз и толкоз. Не ни казва нищо ново за инките. — Може би в разкопките ти в Перу ще се открие нещо интересно — каза патоложката.

— Иска ми се да си права. Племенникът ми и още няколко студенти сега се ровят в развалините на храм. Дано да ми съобщят добри новини.

— Ще ме уведомиш ли, ако има такова нещо? — усмихна се Джоан. — Открай време следя твоите открития в „Нешънъл Джиографик“ и „Археология“.

— Наистина ли? — Хенри леко се оживи.

— Да, видяха ми се страшно интересни.

— Непременно ще те известя — увери я Хенри с още по-широка усмивка. Бе решил да спази обещанието си. Тази жена притежаваше чар, който и сега го обезоръжаваше. И прекрасна фигура, която не можеше да бъде скрита напълно от лабораторната престилка. Хенри усети, че леко поруменява.

— Джоан, я ела насам — помоли тихо рентгенологът. — Нещо не е наред със сканирането.

— Какво има? — попита Джоан, като обърна поглед към монитора.

— Реших да измеря дебелината на костта, но кадрите не показват нищо. Доктор Рейнълдс посочи поредица от образи. На всяка снимка дълбочината на фотографиране се увеличаваше. На изображенията обаче във вътрешността на черепа се виждаше само голямо бяло петно.

— Нищо не разбирам — каза Джоан, докосвайки монитора с пръсти, сякаш от допира можеше да се разбере нещо. — Пренастрой го и да опитаме отново.

Рентгенологът натисна едно копче и пукотът спря. Появи се обаче друг звук. От говорителите се разнесе шум, наподобяващ изпускането на газ от балон. Всички погледи се насочиха към говорителите.

— Какъв, по дяволите, е този шум? — попита рентгенологът и натисна няколко клавиша. — Скенерът е напълно блокиран.

Репортерката на „Хералд“ се намести по-близо до прозореца с изглед към скенера. След миг внезапно подскочи и събори стола.

— Боже мой!

— Какво има? — попита Джоан и бързо отиде при репортерката. Хенри, уплашен да не би нещо да се случи на крехката мумия, се присъедини към тях.

— Какво става… — понечи да попита и също онемя от случващото се. Мумията продължаваше да лежи върху масичката за сканиране и се виждаше много добре. Главата и шията и обаче бяха обхванати от гърчове и се удряха с дрънчене върху металната повърхност, Устата и зееше широко отворена, сякаш се канеше да изкрещи. Хенри усети как коленете му отмаляват.

— Боже мой, тя оживя! — изстена ужасената репортерка.

— Това е невъзможно — промълви Хенри.

Гърчещото се досега тяло започна направо да се мята. Дългите му черни коси, подобни на хиляди змии, се развяха около тресящата се глава. В един момент Хенри реши, че тя ще се откъсне от тялото, но това, което се случи, бе по-лошо. Много по-лошо.

Горната част на черепа на мумията се взриви. Отвори се, подобно на диня. От него изригна жълто на цвят вещество, което опръска стената, скенера и прозореца. Репортерката едва се отдръпна от замърсеното стъкло. Бе шокирана. „Боже мой! Боже мой! Боже мой!“, произнасяше механично устата и.

Джоан запази професионално самообладание и се обърна към изумения рентгенолог.

— Боб, в това помещение трябва да се въведе карантина втора степен. Веднага!

Рентгенологът така и не отмести немигащ поглед от мумията. Тя прекрати напълно гърчовете си и застина.

— Майната му. Какво се случи? — прошепна най сетне.

Джоан спокойно отмести очилата си и огледа стаята.

— Не знам. Може би става дума за взрив на натрупал се газ. След като мумията е била замразена на голяма височина, възможно е метанът, получил се при разлагането, внезапно да се е освободил при бързото размразяване.

Репортерката най-сетне се съвзе и поиска да направи още една снимка, но Джоан я спря със знак на ръката си и поклати глава. Повече снимки нямаше да има.

Хенри така и не бе помръднал от мястото си от момента на взрива. Бе застанал до стъклото, прилепил длан към него. Не откъсваше поглед от остатъците от мумията и от блестящите пръски по стената и машината. На светлината на халогенните лампи веществото светеше с наситен жълт цвят.

— Какво, по дяволите, е това нещо? — попита репортерката с все още треперещ глас, като посочи с ръка замърсеното оловно стъкло.

— Злато — отговори смаян Хенри, като продължаваше да стиска доминиканското разпятие в дясната си ръка.