Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тери Маккейлъб (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blood Work, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 59 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2010)
Сканиране, разпознаване и корекция
?

Издание:

Майкъл Конъли. Кръв

Американска, първо издание

Редактор: Ани Николова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

Формат 84/108/32. Печатни коли 21

ИК „Бард“, 1998

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции и добавяне на липсващ текст от hammster

6.

Маккейлъб стоеше пред фоайето на участъка и чакаше такси. Кипеше от ярост, че е допуснал Аранго да го изиграе. Типове като него ужасно си падаха да ти подхвърлят нещо и после да ти го измъкнат изпод носа. Маккейлъб познаваше много хора като Аранго — и от двете страни на закона.

Но не можеше да направи нищо. Засега Аранго командваше парада. Не очакваше и да го потърси. Знаеше, че ще трябва той да му позвъни. Така се играеше тази игра. Маккейлъб реши да му даде време до следващата сутрин.

Когато таксито пристигна, той влезе на задната седалка. По този начин обезкуражаваше шофьора да го заговори. Погледна името на залепеното на таблото разрешително и видя, че е руско и непроизносимо. Извади малкия бележник от чантата си и му даде адреса на „Шърман Маркет“ в „Канога Парк“. Колата пое на север по булевард „Рисида“ и после на запад по „Шърман Уей“, докато стигнаха до малкия магазин до пресечката на „Уинетка Авеню“.

Таксито спря на паркинга отпред. Мястото бе безлично и обикновено. Стъклените витрини бяха облепени с пъстри реклами. Приличаше на хиляди други минимаркети в града. Само дето някой беше решил, че този трябва да бъде ограбен и че за тази цел си струва да бъдат убити двама души. Маккейлъб разгледа надписите, които покриваха витрините и не позволяваха да се види вътре. Знаеше, че навярно тъкмо това е причината, поради която убиецът е избрал този магазин. Дори хората, които минаваха по улицата с автомобили, не биха могли да видят какво става вътре.

Отвори вратата и излезе. Застана до левия преден прозорец на таксито и каза на шофьора да го почака. Когато влезе в магазина, той чу звън на камбанка над вратата. Щандът с касата, който бе видял на видеозаписа, се намираше до задната стена точно срещу входа. Там стоеше възрастна жена, която уплашено го гледаше. Беше азиатка. Маккейлъб разбра коя може да е.

Той започна да се оглежда наоколо, сякаш беше дошъл с друга цел, освен да получи представа за местопрестъплението, видя витрини, пълни с шоколад, и си взе блокче „Харши“. После се приближи до касата и го остави върху щанда. Забеляза, че стъкленият капак все още е напукан. И внезапно осъзна, че е на същото място, на което бе стояла и Глори Торес. Маккейлъб погледна към старицата с болезнено изражение и кимна.

— Нещо друго?

— Не, само това.

Жената регистрира сметката и той плати, като наблюдаваше колебливите й движения. Старицата знаеше, че не е от квартала, нито е редовен клиент. И все още се чувстваше неспокойна. Маккейлъб забеляза, че часовникът й е с широка, черна пластмасова каишка и голям циферблат. Беше мъжки часовник и изглеждаше огромен в сравнение с тънката й, крехка наглед китка. Бе го виждал и преди. На записа този часовник носеше Кюнгуон Канг. Спомняше си, че това му беше направило впечатление, когато раненият Канг се мъчеше да се задържи на щанда.

— Вие ли сте госпожа Канг? — попита Маккейлъб.

Тя замръзна на място и го погледна.

— Да. Познаваме ли се?

— Не. Просто… Чух какво се е случило тук. Със съпруга ви. Съжалявам.

Старицата кимна.

— Да, благодаря. — После, очевидно изпитала нужда от обяснение или от лек за раните си, тя прибави: — Единственият начин да не се поддаваме на злото е да не заключваме вратата. Не можем да го направим. Трябва да работим.

Сега бе ред на Маккейлъб да кимне. Навярно съпругът й беше казал нещо такова в отговор на тревогите й, че се занимава с пари в този пълен с насилие град.

Благодари и излезе. Когато минаваше през вратата, камбанката над главата му отново иззвъня. Върна се в таксито и пак разгледа магазина. Не откриваше никаква логика. Защо точно това място? Замисли се за записа. Ръката на убиеца събира парите. Едва ли бе взел много. На Маккейлъб му се искаше да знае повече за престъплението.

Вниманието му привлече телефонът на стената вдясно от витрината на магазина. Очевидно същият, който беше използвал неизвестният Добър самарянин. Зачуди се дали след като са разбрали, че няма да се появи, са го проверили за отпечатъци. Навярно не. Тогава вече е било прекалено късно. Така или иначе едва ли биха открили нещо.

— Накъде? — попита шофьорът. Акцентът му ясно се долавяше, въпреки че бе произнесъл една-единствена дума.

Маккейлъб се наведе напред, за да му даде адреса, но се поколеба. Забарабани с пръсти по изкуствената тапицерия на предната седалка и за миг се замисли.

— Не изключвайте брояча. Първо трябва да позвъня.

После отново излезе навън, насочи се към телефона и за пореден път извади бележника си. Потърси номера и го набра. Отговориха му незабавно.

— „Таймс“, тук е Ръсел.

— Ръсел ли каза или съсел?

— Много смешно. Кой се обажда?

— Кейша, тук е Тери Маккейлъб.

— Хей, как си, човече?

— Добре съм. Исках да ти благодаря за онзи материал. Трябваше да ти се обадя по-рано. Но все пак ти благодаря.

— Хей, страхотен си. Никога не са ме търсили, за да ми благодарят за каквото и да е.

— Е, не съм чак толкова страхотен. Обаждам се и защото имам нужда от услуга. Компютърът ти включен ли е?

— Наистина знаеш как да развалиш нещо хубаво. Да, компютърът ми е включен. Какво има?

— Ами, търся нещо, но не съм сигурен как да го открия. Мислиш ли, че би могла да ми помогнеш с едно от онези издирвания с ключови думи? Интересуват ме съобщения за крадец, който убива хора.

Тя се засмя.

— Това ли било? — попита Кейша. — Знаеш ли колко често се случва по време на обир да застрелват хора? Тук е Лос Анджелис, нали?

— Да, така е, това беше тъпо. Добре, можеш да прибавиш и „скиорска маска“? Проверката може да се ограничи само до последната година и половина. Мислиш ли, че така ще стане по-лесно?

— Възможно е.

Той чу, че клавиатурата й започва да трака, докато Кейша влизаше в компютъризираната библиотека на вестника. С помощта на ключови думи като „грабеж“, „скиорска маска“ и „стрелба“ тя щеше да е в състояние да открие всички включващи ги репортажи.

— Какво става, Тери? Мислех си, че си се пенсионирал.

— Пенсионирах се.

— Ами! Да не би да разследваш нещо?

— Нещо такова. Правя проверка за един приятел, а пък лосанджелиското полицейско управление не се е променило. Даже е още по-лошо, когато нямаш значка.

— За какво става дума?

— Все още не е за вестника, Кейша. Ако изскочи нещо, ти ще си първата, на която ще кажа.

Тя въздъхна.

— Не мога да понасям, когато се държите така. Искам да кажа, защо да ти помагам, когато не ме оставяш аз да реша дали нещо става за вестника, или не? Аз съм репортерката, не ти.

— Зная, зная. Просто не искам да говоря, преди да видя как стоят нещата. После ще ти разкажа всичко. Обещавам, че ти първа ще получиш материала. Навярно няма да излезе нищо, но така или иначе ще ти кажа. Откри ли нещо?

— Да — с престорено недоволство отвърна тя. — Шест удара за последната година и половина.

— Шест? За какво става дума?

— Шест репортажа. Ще ти прочета заглавията и ти ще ми кажеш дали искаш да отворя самите материали.

— Давай.

— Добре, ето. „Двама застреляни по време на опит за грабеж“. После имаме „Застрелян човек, ограбен край банкомат“. След това „Полицията иска помощ за стрелба край банкомат“. Чакай да видя, следващите три като че ли се отнасят за един и същи случай. Заглавията са „Собственик на магазин и клиент, застреляни по време на грабеж“, „Умира втората жертва, служител на «Таймс»“ — о, мамка му, изобщо не съм чула за това. Ще трябва и аз да го прочета. И последното заглавие е „Полицията търси Добрия самарянин“. Това е.

Маккейлъб се замисли за миг. Шест репортажа, три различни случая.

— Можеш ли да отвориш първите три и да ги прочетеш, ако не са много дълги?

— Защо не?

Клавиатурата й отново започна да трака. Погледът му блуждаеше покрай таксито по „Шърман Уей“. Улицата имаше четири платна и движението беше доста натоварено — дори нощем. Зачуди се дали Аранго и Уолтърс са успели да открият други свидетели.

Маккейлъб премести поглед оттатък улицата и видя човек, който седи в автомобил на паркинга. В мига, в който го забеляза, мъжът вдигна вестник пред лицето си. Колата бе чуждестранна марка и стара, което отхвърляше вероятността Аранго да му е пуснал опашка. Той остави тази мисъл и се заслуша в Кейша, която започна да чете от екрана на компютъра си.

— Така, първият е от 8 октомври миналата година. Съвсем кратък е. „В четвъртък съпруг и съпруга бяха ранени от крадец, който после бил повален на земята и заловен от група минувачи, съобщиха от ингълуудската полиция. Двойката вървяла по булевард «Манчестър» в единайсет часа, когато към тях се приближил мъж със скиорска маска и…“

— Значи мъжът е бил заловен, така ли?

— Така пише.

— Добре, остави този репортаж. Интересуват ме неразкритите престъпници.

— Добре, следващият материал е от петък, 17 януари. Заглавието е „Застрелян човек, ограбен край банкомат“. Няма подзаглавие. И той е кратък. „В сряда вечер бил застрелян човек от Ланкастър, теглил пари в брой от банкомат. Заместниците на лосанджелиския областен шериф нарекоха убийството «безсмислено». Джеймс Кордел, трийсетгодишен, бил убит с изстрел в главата от неизвестен убиец, който после взел току-що изтеглената от банкомата сума от триста долара. Убийството е станало приблизително в десет часа вечерта при клона на «Риджънъл стейт банк» на «Ланкастър Роуд» № 1800. Детектив Джай Уинстън съобщи, че част от престъплението било заснето от камерата на банката, но не достатъчно, за да идентифицират убиеца. Той се вижда само на един кадър и носи на главата си тъмна, плетена скиорка маска. Уинстън обаче каза, че според записа Кордел не се съпротивлявал и не отказал да даде парите. «Това е абсолютно хладнокръвно убийство — отбеляза Уинстън. — Онзи тип просто се приближи, застреля жертвата и взе парите. Беше много жестоко и брутално. Изобщо не му пукаше. Просто е искал парите. Кордел паднал пред добре осветения банкомат, но трупът му бил открит едва петнайсет минути по-късно от друг клиент. Лекарят от бърза помощ го заварил мъртъв.»“ Добре това е. Готов ли си за следващия материал?

— Готов съм.

Маккейлъб записваше в бележника си някои от подробностите. Той подчерта името „Уинстън“ с тройна линия. Познаваше я и си мислеше, че може би ще му помогне — повече, отколкото Аранго и Уолтърс. Джай Уинстън не танцуваше трудното танго. Маккейлъб усещаше, че най-после е попаднал на нещо.

Кейша Ръсел започна да чете следващия материал.

— Добре, пак същото. Няма подзаглавие. Кратък е и е излязъл два дни след това. „Според заместниците на шерифа няма заподозрени в убийството на мъжа, теглил пари от банкомат. Детектив Джай Уинстън каза, че полицията би желала да разговаря с всички, които са се намирали в района на «Ланкастър Роуд» № 1800 в сряда вечер и може да са видели убиеца преди или след престъплението. Трийсетгодишният Джеймс Кордел е бил убит с изстрел в главата от крадец, който носел скиорска маска. Жертвата е загинала на място. Били са му отнети триста долара. Макар че част от престъплението е заснета от камерата на «Риджънъл стейт банк», детективите не са успели да идентифицират заподозрения заради маската, която носел. «По някое време трябва да я е свалил» — каза по този повод Уинстън. — Не може просто да е вървял или шофирал по улицата с маска на главата. Някой трябва да го е видял и ние бихме искали да разговаряме с този свидетел.“ Това е краят.

Маккейлъб не си бе записал нищо от втория материал. Но си мислеше за онова, което Кейша току-що му беше прочела, и не отговори.

— Тери, още ли си там?

— Да. Извинявай.

— Ще ти свърши ли някаква работа?

— Да, струва ми се.

— И все още ли не искаш да ми кажеш за какво става дума?

— Не още, Кейша, но ти благодаря. Ти ще си първата, която ще научи.

Той затвори и извади от джоба на ризата си визитката, която му бе дал Аранго. Реши да не чака детективът да го потърси. Сега вече имаше друга следа, по която да тръгне, независимо дали лосанджелиската полиция щеше да му окаже съдействие. Докато чакаше да му отговорят, Маккейлъб погледна към паркинга. Автомобилът с мъжа, който четеше вестник, беше изчезнал.

Отговориха му на шестото иззвъняване и най-после го свързаха с Аранго. Маккейлъб го попита дали Бъскърк се е върнал.

— Лоша новина, амиго — каза Аранго. — Лейтенантът се върна, да. Но не иска да ти предаваме докладите.

— И защо така? — попита Маккейлъб, като се опитва те да скрие раздразнението си.

— Ами не съм го питал, но си мисля, че се вбеси, защото не си отишъл първо при него. Казах ти. Трябваше да спазиш протокола.

— Това беше малко трудно, като се има предвид, че сутринта лейтенантът го нямаше. И аз ти казах, първо питах за него. Ти съобщи ли му го?

— Да. Мисля, че се върна от бюрото в Долината в лошо настроение. Навярно са го дъвкали за нещо, после той пък сдъвка мен. Понякога става така. Чак до последното звено в хранителната верига. Както и да е, имаш късмет. Показахме ти цялата история на записа. Това е добро начало. Не бяхме длъжни да ти помагаме.

— Това е някакво начало. Нали знаеш, удивително е, че изобщо нещо се разкрива, въпреки цялата бюрокрация. Мислех си, че е така само във ФБР. Наричахме го „Федерално бюро за разтакаване“. Но очевидно навсякъде е едно и също.

— Слушай, нямаме нужда от твоите глупости. Имаме си достатъчно. Шефът си мисли, че аз съм те поканил тук и сега ми е ядосан. Достатъчно. Щом искаш да ни се сърдиш, това си е твоя работа. Но просто ни остави на мира.

— Оставям ви, Аранго. Няма да чуеш за мен повече, докато не хвана вашия убиец. Ще ви го доведа в участъка.

Маккейлъб разбра, че се е изхвърлил още в мига, в който го каза. Но от 9 февруари все повече откриваше, че не може да понася кретени.

Аранго саркастично се изсмя.

— Да бе. Ще има да чакам.

И затвори.