Майкъл Конъли
Кръв (43)

43.

Маккейлъб прекара нощта в неспокойни сънища нещо го теглеше надолу в дълбока и тъмна вода. Стана на разсъмване. Взе душ и си направи здрава закуска — омлет с лук и зелен пипер, сос и много портокалов сок. Когато свърши, той продължаваше да се чувства гладен и не знаеше защо. Слезе до банята и изпълни медицинската си процедура. Всичко беше наред. В седем и пет Маккейлъб позвъни на служебния номер на Джай Уинстън. Тя бе там и гласът й показваше, че е работила цяла нощ.

— Две неща — каза той. — Кога искаш да дам официалните си показания и кога ще получа колата си?

— Можеш да си получиш джипа по всяко време. Само трябва да се обадя.

— Къде е той?

— Тук е. На специалния ни паркинг.

— Предполагам, че трябва да дойда и да си го взема.

— Е, и без това трябва да дойдеш тук, за да ми дадеш показанията си. Защо не свършиш и двете неща едновременно?

— Добре, кога? Искам да приключа с това. Да се махна от тук, да си взема почивка.

— Къде ще ходиш?

— Не зная. Просто трябва да се махна, да се опитам да се освободя от цялата тази отрова. Може би във Вегас.

— Страхотно място за умствено възстановяване.

Маккейлъб не обърна внимание на сарказма й.

— Зная. Та кога можем да се срещнем?

— Можеш да дойдеш тази сутрин по всяко време.

— Тръгвам.

 

 

Бъди Локридж спеше на пейката в рубката. Маккейлъб го разтърси и той стреснато се събуди.

— Какво има… хей, Тери, ти си се върнал.

— Да, върнах се.

— Как е колата ми?

— Още върви. Виж сега, ставай, защото пак ми трябваш за шофьор.

Локридж бавно се надигна и седна. Беше използвал спалния си чувал за завивка. Зави се и разтърка очите.

— Колко е часът?

— Седем и половина.

— Мамка му, човече.

— Зная, но това ще е за последен път.

— Всичко наред ли е?

— Да, всичко е наред. Просто трябва да ме закараш до шерифското управление, за да си взема колата. По пътя ще се отбием през някоя банка.

Толкова рано още няма да е отворено.

— Когато стигнем до Уитиър ще е отворено.

— А кой ще върне джипа?

— Аз. Да вървим.

— Но ти ми каза, че не трябва да караш?

— Не се тревожи, Бъди.

Половин час по късно двамата бяха на път. Маккейлъб носеше сака си с чисти дрехи и всичко останало, което щеше да му трябва за пътуването. Носеше също термос с кафе и две чаши. Наля кафе и разказа на Бъди всичко, което се беше случило. През повечето време Локридж му задаваше въпроси.

— Предполагам, че утре ще трябва да си купя вестник — каза той.

— Навярно ще съобщят и по телевизията.

— Хей, дали ще пуснат книга? Вътре ще се споменава ли и за мен?

— Не зная. Историята навярно ще се появи по новините още днес. А да са се напише книга е необходима сензация.

— Плащат ли, за да използват името ти? Искам да кажа, в книга. Или във филм?

— Не зная. Сигурно би могъл да поискаш нещо. Ти си от важните участници в събитията. Нали откри онази изчезнала снимка от колата на Кордел.

— Точно така.

Локридж очевидно се гордееше с участието си и се радваше на вероятната перспектива да изкара малко пари.

— И пистолета. Аз намерих пистолета, който онзи кретен беше скрил под яхтата.

Маккейлъб се намръщи.

— Знаеш ли какво, Бъди? Ако някога се появи книга или пък започнат да те разпитват репортери или ченгета, предпочитам изобщо да не споменаваш за пистолета. Така много ще ми помогнеш.

Локридж хвърли поглед към него и после отново върна очи към пътя.

— Няма проблем. Няма да кажа и дума.

— Добре. Освен ако не ти позволя. А ако някой дойде при мен и ми каже, че иска да напише книга, непременно ще го пратя да разговаря с теб.

— Благодаря ти, човече.

Когато успяха да се преборят със задръстванията по пътя до Уитиър, вече минаваше девет. Маккейлъб каза на Локридж да спре до клон на „Банк ъв Америка“ и отиде да осребри чек за 1000 долара, като поиска да му го изплатят в десет и двайсетдоларови банкноти.

Няколко минути по-късно фордът спря на паркинга на шерифското управление. Маккейлъб отброи 250 долара и ги подаде на Бъди.

— За какво е това?

— За това, че ми даде да използвам колата ти и за днешното шофиране. Освен това няколко дни няма да ме има. Нали ще наглеждаш яхтата ми?

— Естествено, човече. Къде ще ходиш?

— Още не съм сигурен. И не зная кога ще се върна.

— Няма проблем. Двеста и петдесет кинта ще стигнат за много време.

— Спомняш ли си онази жена, която идваше при мен? Хубавата?

— Естествено.

— Надявам се, че ще дойде да ме търси на яхтата. Оглеждай се за нея.

— Добре. Какво да направя, ако се появи?

Маккейлъб се замисли.

— Просто й кажи, че още ме няма, но че съм се надявал да дойде.

Маккейлъб отвори вратата. Преди да излезе, той стисна ръката на Локридж.

— Добре, сега заминавам.

— Ясно, човече. Приятно прекарване.

— А, почакай, знаеш ли какво? Навярно ще пътувам дълго. Имаш ли нещо против да взема назаем една от онези твои хармоники?

— Избери си.

Бръкна в джоба на вратата и извади три хармоники. Маккейлъб си избра онази, на която бе свирил предишната нощ по крайбрежната магистрала.

— Тази е добра. Тъкмо за теб.

— Благодаря, Бъди.

 

 

— Доста време ти трябваше, за да стигнеш до тук — каза Уинстън, когато Маккейлъб се приближи до бюро то й. — Чудех се къде ли си се запилял.

— Един час обикалях из паркинга ви — отвърна той. — Не мога да повярвам. Взели сте ми колата и сега аз трябва да плащам такса за транспортирането и престоя. Сто и осемдесет долара. На този свят няма справедливост, Джай.

— Виж, направо си късметлия, че не са я загубили и че си я получил цяла. Сядай. Още не съм съвсем готова.

— Тогава защо ми опяваш, че съм закъснял?

Тя не отговори. Маккейлъб седна отстрани на бюрото й и видя, че Уинстън преглежда написан на машина доклад, очевидно за да провери за грешки. После тя се подписа под всяка от страниците.

— Добре — каза Уинстън. — Искам да разговаряме в една от стаите за разпит. Видеото вече е заредено. Съгласен ли си?

— Почакай малко. Какво се случи, след като снощи си тръгнах?

— А, да бе. Теб те нямаше.

— Намерихте ли отпечатъци по луминесцентните тръби?

На лицето й разцъфна усмивка и тя кимна.

— Всичко, двете длани, и двата палеца, четири пръста. Вкарахме ги в компютъра и получихме аналог. Нашето момче е местно. Казва се Даниъл Криминс, трийсет и две годишен. Спомняш ли си онзи психологически профил, който направи за спецгрупата, разследваща Кодовия убиец? Е, познал си. Абсолютно точно.

Маккейлъб кипеше от енергия, макар че се мъчеше външно да изглежда спокоен. Мозайката най-после се подреждаше. Опита се да си спомни името на заподозрения от случая, но не успя.

— Разказвай.

— Учил в лосанджелиската полицейска академия и се провалил. Това станало преди пет години. Доколкото успяхме да установим, оттогава е работил в областта на безопасността. Нямам предвид като частен детектив. Компютри. Давал е съвети по Интернет, имал е страница в мрежата, пускал е реклами. Общо взето продавал компютърна сигурност. Научихме, че понякога си осигурявал работа, като прониквал в компютрите на някоя компания и после пращал на директора електронна поща, в която обяснявал колко е лесно това и защо би трябвало да го наемат да защити системата им.

— ЦОТКО?

— Позна. В момента наша група работи там, но преди малко се свързаха с нас. Един от шефовете си спомня, че миналата година получил електронна поща От Криминс. Но го помислил за майтап. Изтрил съобщението и не получил друго. Но това показва, че Криминс е влизал в ЦОТКО.

Маккейлъб кимна.

— Някой прегледал ли е досието му в лосанджелиското управление?

— Да, Аранго. Гризе го съвестта. Накратко, този тип издържал пет месеца. Причината за напускането му била — цитирам — „неспособност да се впише в колегиалната атмосфера в академията“. В превод това означава, че е бил затворен в себе си, човек, който просто не става за патрул. Никога не би успял да си намери партньор. Затова го изхвърлили. Но той бил ченге от второ поколение. Старецът му се пенсионирал преди десет години. Улиг накара някой от оперативното бюро да потърси баща му. Според него синът му в момента работел в лосанджелиското управление. Не знаел, че Дани е изхвърлен. Твърди, че не е виждал сина си от пет-шест години, но когато разговаряли по телефона, момчето винаги му разказвало бойните си подвизи.

— Да, просто си ги е измислял.

Наистина всичко съвпадаше. Комплекс за малоценност. След академията Криминс го беше прехвърлил от баща си върху лосанджелиската полиция. Изхвърлянето му навярно бе довело до психически срив, превърнал безобидния му измислен живот в смъртоносно забавление. Всички убийства бяха извършени на територията на лосанджелиското управление. Той доказваше на подценилата го институция колко е умен и опитен.

Маккейлъб се сети, че когато три години преди това беше разработвал профила на Кодовия убиец, той бе предложил първо да бъдат разпитани уволнени полицаи и хора, изключени от академията. Доколкото знаеше, това беше направено.

— Почакай. На времето би трябвало да са разпитали този тип. В психологическия портрет се включваше възможността за провалена кариера в органите на реда.

— Бил е разпитан. Затова Аранго се занимава с досието му. Криминс някак си е издържал теста. Разпитали са го хора от спецгрупата, но не е предизвикал никакви подозрения. Все пак това трябва да го е уплашило. Разпитът е станал четири седмици след последното кодово убийство. Възможно е да е престанал тъкмо заради това.

— Навярно. Но няма да е много добре, когато се разчуе, че този тип е бил разпитван и че не са му обърнали внимание.

— Адски жалко. Защото пресконференцията е определена за три часа.

Маккейлъб се замисли върху факта, че убийствата са престанали след разпита на Криминс. Изпитваше известно удовлетворение, че е възможно той да е причина за това. Докато се наслаждаваше на тази мисъл, Уинстън отвори една от папките на бюрото. Вътре имаше купчина цветни снимки. Тя извади най-горната и му я подаде. На нея се виждаше Криминс в униформа на курсант от академията. Добре подстриган, гладко обръснат, със слабо лице и замечтан поглед.

— Очевидно в ролята на Ноуан не си е направил много труд да се преобрази — каза Маккейлъб. — Само очилата и нещо под бузите, така че лицето му да изглежда по-пълно.

— Точно така. Навярно, защото е знаел, че ще е в пряк контакт с ченгета и че пълната маскировка ще го издаде.

— Мога ли да задържа снимката?

— Естествено, днес ще ги разпространим.

— Каква е следващата ти стъпка? Имате ли адреси?

— Нищо сериозно. Трябва да има друго жилище, освен склада. След като изключихме компютъра в склада, страницата му в мрежата все още е била отворена. Това означава, че някъде има друг компютър.

— Не могат ли просто да проследят телефонната връзка?

— Фирмата, която му осигурява достъп до Интернет, е анонимна.

— Как така?

— Целият поток за и от страницата минава през анонимната фирма. Не можем да го проследим, нито пък да открием фирмата заради онези глупости от Първата поправка. Освен това специалистът от бюрото Боб Клиърмаунтин ми каза, че хората като него сега използвали микровълнови, вместо обикновени телефони и че те били по-трудни за проследяване.

Маккейлъб не разбираше от техника. Той смени темата.

— Ще разкриеш ли самоличността му на пресконференцията?

— Мисля да го направя. Ще покажем снимката и записа от хипнотичния сеанс и ще видим какво ще постигнем. Между другото, ти ли съобщи на Кейша Ръсел от „Таймс“?

— Дължах й го. Тя ми помогна в самото начало. Тази сутрин й оставих съобщение. Реших, че трябва първа да научи. Извинявай.

— Нищо, харесвам я. И без това трябваше да разговарям с нея. Невънс ми каза какво си им обяснил снощи — че навярно нашият човек е пратил писмото, предизвикало публикуването на статията за теб във вестника.

— Да. Тя запазила ли го е?

— Не. Само си спомня, че май било подписано с името Боб. Сигурно е бил той.

Изведнъж Маккейлъб се сети: Грасиела Ривърс му бе споменала, че не е знаела за материала в „Таймс“ и че някакъв мъж, представил се като колега на Глори, й позвънил и й казал за статията. Тя отишла в библиотеката и едва тогава я прочела. Маккейлъб разбра, че мъжът би могъл да е Криминс, пускащ в действие плана си.

— Какво има? — попита Уинстън.

— Нищо. Просто се бях замислил.

Реши още да не й казва за това подозрение. Щете лично да го провери. Това му даваше повод да наруши обещанието си да не звъни на Грасиела.

— Е — каза Уинстън, — къде е той според теб?

— Криминс ли? — Маккейлъб се поколеба. — Нямам представа.

Уинстън внимателно го изгледа.

— Мислех, че имаш някаква идея.

Той замълча.

— Е, все отнякъде ще изскочи — накрая каза тя.

— Надявам се.

Оставаше само да запишат официалните му показания.

— Може би не е моя работа — каза Уинстън, — но как ще се справиш с всичко това?

— Работя по въпроса.

— Ако някога искаш да поговориш с някого…

Той кимна в знак на благодарност.

— Добре, искаш ли вече да свършваме?

 

 

Един час по-късно Маккейлъб седеше сам в стаята за разпит. Разказа историята на Уинстън и тя взе записа, за да го отнесе за транскрибиране. Разреши му да използва телефона на масата.

Той подреди мислите си и после набра номера на сестринската стая в спешното отделение в „Холи Крос“. Помоли да го свържат с Грасиела. Отговориха му, че я няма.

— В почивка ли е?

— Не, днес не е на работа.

— Добре, благодаря ви.

Затвори. Предполагаше, че Грасиела е казала, че е болна. Не можеше да я обвинява. Набра домашния й номер. Но на петото иззвъняване се включи телефонен секретар. След сигнала Маккейлъб със запъване каза:

— Грасиела, обажда се Тери, къде си?

Той направи дълга пауза, после продължи:

— Хм, просто исках… казаха ми, че не си на работа и аз… исках да те чуя и трябва да ти задам няколко въпроса. Общо взето неясноти… но ще ми помогнат да… както и да е, сега заминавам и навярно по-късно ще се опитам да се свържа с теб. Сигурно ще съм на път, така че няма нужда да ме търсиш.

Прииска му се да може да изтрие съобщението и да започне наново. Изруга се и затвори, после се зачуди дали ругатнята се е записала. Поклати глава, изправи се и излезе от стаята.