Проспер Мериме
Кармен (2)

II

В Кордова прекарах няколко дни. Бяха ме насочили към един ръкопис в библиотеката на доминиканските монаси, в който трябваше да намеря интересни сведения за древната Мунда. Добрите отци ме посрещнаха много сърдечно и аз прекарвах по цял ден в тяхната обител, а вечер се разхождах из града. В Кордова към залез-слънце тълпа безделници се струпваше върху кея на десния бряг на Гуадалкивир. Там човек вдишва изпаренията на една кожарница, поддържаща все още старинната слава на страната по обработване на кожи; но за сметка на това може да се наблюдава едно зрелище, което си струва труда. Няколко минути преди ангелуса^[1] на брега на реката под доста високия кей се събират много жени. Нито един мъж не би посмял да се смеси в тази тълпа. Смята се, че когато забие камбаната за вечерня, нощта е настъпила. При последния удар жените се събличат и влизат във водата. И тогава се разнасят викове, смехове, адска врява. От височината на кея мъжете наблюдават къпещите се, ококорват очи, но не виждат нещо особено. Обаче тези бели и неясни силуети, които се открояват върху тъмния лазур на реката, възбуждат поетичните духове и с малко въображение не е трудно да си представите къпещата се Диана и нейните нимфи, без да се боите, че може да ви сполети съдбата на Актеон. Разказаха ми, че няколко злосторника се наговорили един ден да подкупят катедралния звънар и го накарали да бие камбаната двадесет минути преди законния час. Макар че било още светло, нимфите на Гуадалкивир не се поколебали и доверявайки се повече на камбаната, отколкото на слънцето, се приготвили със спокойна съвест за къпане, което става много просто. Не съм бил там. По мое време звънарят беше неподкупен, здрачът — малко прогледен и само една котка би могла да различи най-старата продавачка на портокали от най-красивата гризетка на Кордова.

Една вечер, в часа, когато вече нищо не се вижда, аз пушех, облегнат на парапета на кея; една жена се изкачи по стълбата, водеща към реката, и седна до мен. В косите си бе затъкнала голям стрък ясмин, чиито листенца излъчваха опияняващо ухание. Беше облечена просто, дори бедно, цялата в черно, както повечето гриветки привечер. Порядъчните жени носят черно само сутрин; вечер те се обличат a la francese. Щом приближи до мен, моята нимфа отметна на раменете си мантилята^[2], която покриваше главата й, и при неясната светлина на звездите видях, че е дребна млада жена с красива снага и големи очи. Захвърлих веднага пурата. Тя оцени това внимание като проява на чиста френска учтивост и побърза да ме увери, че обича много аромата на тютюна и че самата тя пуши, ако й попаднат леки papelitos. За щастие имах точно такива в табакерата и не се поколебах да й предложа. Тя благоволи да вземе една и я запали от края на горящата връв, която някакво дете донесе за петаче. Смесвайки дима на нашите пури, ние с красивата нимфа приказвахме толкова дълго, че останахме почти сами на кея. Помислих, че няма да постъпя нескромно, ако й предложа да изядем по един сладолед в неверията^[3]. След известно колебание тя прие; но преди това пожела да узнае точния час. Аз включих пеещия механизъм на часовника си и неговият звън я изуми много.

— Какви чудни неща имате вие, чужденците. Откъде сте, господине? Може би сте англичанин^[4]?

— Французин и ваш покорен слуга. А вие, госпожице, или, госпожо, навярно сте от Кордова?

— Не.

— Поне сте андалуска. Личи по мекия ви говор.

— Ако така хубаво разпознавате хората по произношението им, би трябвало да отгатнете коя съм.

— Предполагам, че сте от страната на Исуса, на две крачки от рая^[5].

— Ха! Раят… тукашните хора казват, че не е създаден за нас.

— Тогава сте мавританка или… — Спрях се, не смеейки да кажа: еврейка.

— Хайде, хайде! Виждате много добре, че съм циганка; искате ли да ви врачувам? Не сте ли чували да се говори за Карменсита? Това съм аз.

По това време, вече петнадесет години оттогава, аз бях такъв неверник, че не се стъписах ужасен, като разбрах, че се намирам до една вещица. „Прекрасно — рекох си, — миналата седмица вечерях с един разбойник, нека сега похапнем сладолед с тази служителка на дявола. Когато човек пътува, трябва да види всичко.“ Имах и друга причина да се запозная с нея. За мой голям срам ще призная, че след като завърших колежа, пропилях известно време, за да изучавам окултизма и даже неведнъж съм се опитвал да призовавам духовете на мрака. Излекуван отдавна от страстта си към подобни експерименти, запазих известно любопитство към всички суеверия и сега се радвах, че ми се отдава случай да узная докъде се е издигнало изкуството на магията у циганите.

Без да прекъснем разговора, ние влязохме в неверията и седнахме на малка масичка, която се осветяваше от свещ, поставена в стъклен глобус. Сега имах пълната свобода да разгледам моята гитана, докато в това време няколко почтени люде се чудеха над своите сладоледи, че ме виждат в подобна компания.

Съмнявам се много, че г-ца Кармен е чистокръвна циганка; тя беше поне безкрайно по-красива от всички жени на нацията й, които някога съм срещал. Испанците казват, че за да бъде една жена красива, тя трябва да съчетава тридесет „толкова“^[6] или, ако щете, да може да се определи с поне десет прилагателни, всяко от които да се отнася към три части на нейната личност. Например три неща у нея трябва да са черни: очите, миглите, веждите, а три — тънки: пръстите, устните, косите. За останалото вижте Брантом^[7]. Моята циганка не можеше да претендира за такова съвършенство. Нейната великолепна гладка кожа имаше цвета на мед. Очите й бяха полегати, но възхитително изрязани; устните й бяха доста пълни, но добре очертани и откриваха зъби, по-бели и от обелен бадем. Косите й, малко корави, бяха черни със синкав отблясък, дълги и лъскави като крило на гарван. За да не ви отегчавам с излишни описания, ще ви кажа изобщо, че наред с всеки недостатък тя притежаваше и по едно очарователно качество, което изпъкваше още по-силно вследствие на контраста. Това беше странна и дива хубост, която отначало изумяваше, но не можеше да се забрави. Особено очите й имаха сластно и същевременно свирепо изражение, което оттогава не съм виждал у ничий друг поглед. „Око циганско — око вълче“ — казва една испанска поговорка и тя издава добра наблюдателност. Ако нямате време да посетите зоологическата градина, за да разучите погледа на вълка, наблюдавайте вашата котка, когато дебне врабче.

Би било наистина смешно да ми гадаят в кафене. И затова поисках позволение от хубавата вещица да я придружа до дома й; тя прие без колебание, но искаше да знае колко е часът и пожела да чуе отново мелодията на пеещия ми часовник.

— Наистина ли е златен? — попита тя, като го разглеждаше с изключително внимание.

Когато потеглихме, беше вече дълбока нощ; повечето магазинчета бяха затворени и улиците пустееха. Минахме моста на Гуадалкивир и в края на предградието спряхме пред една къща, която никак не приличаше на дворец. Отвори ни някакво дете. Циганката му заговори на непознат за мен език, който се оказа романи или чипе кали, циганско наречие. Детето изчезна веднага и ни остави сами в доста широка стая, обзаведена с малка масичка, две столчета и ракла. Да не забравя: и една делва с вода, купчина портокали и връзка лук.

Щом останахме сами, циганката измъкна от раклата карти, които изглеждаха много употребявани, магнит, изсушен хамелеон и няколко други, потребни за изкуството й предмети. После ми каза да направя с една монета кръстен знак върху лявата си длан и магическите церемонии започнаха. Безполезно е да ви предам нейните предсказания, а що се отнася до похватите й, беше ясно, че не е случайна вещица.

За нещастие скоро бяхме обезпокоени. Изведнъж вратата се отвори с трясък, в стаята влезе някакъв мъж, загърнат до очи в кафява мантия, и прекъсна циганката по не съвсем любезен начин. Не разбрах какво казваше той, но интонацията на гласа му подсказваше, че не беше в добро настроение. При вида му циганката не прояви нито изненада, нито гняв, но се спусна насреща му и изрече с необикновена бързина няколко фрази на онзи тайнствен език, с който вече си беше служила пред мен. Тя повтаряше често думата пайло, единствената, която разбрах. Знаех, че циганите наричат така всеки човек, който не е от тяхната раса. Предполагах, че говори за мен и се готвех за деликатно обяснение: бях стиснал крака на едно столче и изчаквах подходящия момент, в който да го запратя по главата на натрапника. Но той отблъсна грубо циганката и пристъпи към мен: после направи крачка назад.

— А, господине — каза той, — това сте вие!

Аз го изгледах на свой ред и познах приятеля си дон Хосе. В този момент малко съжалявах, че го бях спасил от бесилото.

— О, вие ли сте, драги! — провикнах се аз, като се смеех колкото се може по-непринудено. — Вие прекъснахте госпожицата точно в момента, когато ми съобщаваше някои интересни неща.

— Все същата си е! Но това скоро ще свърши — процеди той през зъби и я изгледа свирепо.

Обаче циганката продължаваше да му говори на своя език. Тя постепенно се разпалваше. Очите й се наляха с кръв и станаха страшни, чертите й се свиха, тя затропа с крак. Стори ми се, че го подтикваше настоятелно да стори нещо, на което той не се решаваше. Досещах се за какво се касае, като я видях да прекарва няколко пъти своята малка ръчичка по гърлото си. Склонен бях да вярвам, че ставаше дума да се пререже нечие гърло и подозирах, че това гърло беше моето.

На целия този порой от красноречие дон Хосе отвърна само с две-три заповеднически думи. Тогава циганката му хвърли поглед, изпълнен с дълбоко презрение; после седна по турски в ъгъла, избра един портокал, обели го и започна да го яде.

Дон Хосе ме хвана за лакътя, отвори вратата и ме изведе на улицата. Извървяхме около двеста крачки в най-дълбоко мълчание. После той посочи с ръка:

— Вървете все направо и ще стигнете до моста.

След което ми обърна рязко гръб и бързо се отдалечи. Върнах се в хана донякъде смутен и в доста мрачно настроение. Най-лошото беше, че като се разсъбличах, открих, че ми липсва часовникът.

Различни съображения ми попречиха да си го поискам на другия ден или да помоля господин корехидора да се разпореди за издирването му. Завърших изследванията върху ръкописа на доминиканските монаси и отпътувах за Севиля. След няколкомесечно скитане из Андалусия пожелах да се върна в Мадрид и трябваше да мина през Кордова. Нямах намерение да оставам дълго там, защото бях намразил този красив град и нимфите на Гуадалкивир. Но за да видя някои приятели и да изпълня няколко поръчения, трябваше да престоя три-четири дни в древната столица на мюсюлманските владетели^[8].

Щом се появих в манастира на доминиканците, един от отците, който проявяваше жив интерес към изследванията ми върху местоположението на Мунда, ме прие с отворени обятия и извика:

— Слава тебе, господи! Добре дошъл, драги приятелю! Ние ви считахме за мъртъв и самият аз съм прочел не една молитва за спасението на душата ви и не съжалявам за това. Значи, не сте убит; а че са ви ограбили, това вече знаем.

— Как така? — попитах аз леко изненадан.

— Ами нали помните вашия чуден пеещ часовник, с който звъняхте в библиотеката, щом ви кажехме, че е време да се ходи на литургия? Той е намерен и ще ви го върнат.

— Всъщност — прекъснах смутен отеца — аз го бях изгубил…

— Нехранимайкото е зад решетките и понеже знаехме, че беше способен да убие някой християнин за една парица, умирахме от страх да не ви е убил. Ще ви придружа до корехидора и ще накарам да ви върнат хубавия часовник. А после смейте да разправяте у вас, че правосъдието в Испания не си гледа работата.

— Признавам — казах аз, — че бих предпочел да изгубя часовника си, отколкото да стана повод да се обеси някакъв клетник, особено защото… защото…

— О, не се безпокойте; той е добре известен и не може да се окачи два пъти на бесилото. Като казвам бесило, греша. Вашият крадец е идалго и ще бъде удушен^[9] вдругиден без отлагане. Виждате, че една кражба повече или по-малко не е от значение за съдбата му. Бог да го поживи, ако беше само грабил. Но той е извършил и няколко убийства, едно от друго по-ужасни.

— Как се казва?

— В областта го познават като Хосе Наваро, но другото му име е баско и нито вие, нито аз бихме могли да го произнесем. Той е много колоритна личност, а вие обичате особеностите на страната и не трябва да изпускате случая да разберете как мошениците в Испания напускат този свят. Той е в параклиса и отец Мартинес ще ви заведе.

Моят доминиканец така настоя да видя подготовката за това „малко упафко опесфане“^[10], че не можах да устоя. Отправих се към затворника и взех пакет пури, които се надявах да ми послужат пред него като извинение за моята нескромност.

Въведоха ме при дон Хосе в момента, когато обядваше. Той ме поздрави доста хладно и благодари учтиво за подаръка, който му носех. Преброи пурите от пакета и избра няколко от тях, а останалите върна със забележката, че нямало да му послужат.

Попитах го дали с малко пари или чрез влиятелни приятели не бих могъл да облекча съдбата му. Отначало той сви рамене и се усмихна тъжно, но скоро промени намерението си и ме помоли да отслужа панихида за спасението на душата му.

— Бихте ли желали — добави той боязливо — да поръчате панихида и за едно лице, което ви е обидило?

— Разбира се, драги мой — казах аз, — но доколкото зная, в тази страна никой не ме е оскърбявал.

Той ме хвана за ръката и я стисна тържествено. След минута мълчание поде:

— Смея ли да ви поискам още една услуга?… На път за родината си може би ще минете през Навара, поне ще минете през Витория, която не е далече оттам.

— Да — казах аз, — сигурно ще мина през Витория; но възможно е да се отбия в Пампелуна. Мисля, че заради вас бих направил това отклонение.

— Добре тогава, ако отидете в Пампелуна, ще видите много неща, които биха ви заинтересували… Красив град… Ще ви дам този медал (той посочи малкия сребърен медал, който висеше на врата му), ще го увиете в хартия… (той замълча малко, за да овладее чувствата си) и ще го предадете или препратите на една добра жена, чийто адрес ще ви дам. Кажете й, че съм умрял, но не й казвайте как.

Обещах да изпълня заръката му. На следващия ден го видях отново и прекарах част от деня с него. От устата му научих тъжните приключения, които ще прочетете.