Проспер Мериме
Кармен (1)

I

Винаги съм подозирал географите, че не знаят какво говорят, когато поставят бойното поле край Мунда^[2] в областта на бастули-пените^[3] близо до днешната Монда, на около две мили северно от град Марбела. Съгласно някои мои изводи от анонимния текст на Bellum Hispaniense^[4] и според сведенията, които събрах в прекрасната библиотека на дук д’Осуна^[5], предполагах, че трябваше да потърся в околностите на Монтиля онова паметно място, където Цезар за последен път заложил всичко на една карта срещу защитниците на републиката. Намирах се в Андалусия в началото на есента на 1830 година и предприех доста продължителна обиколка, за да разсея останалите все още у мен съмнения. Надявам се, че изследването, което ще публикувам скоро, ще премахне и последните съмнения в умовете на всички добросъвестни археолози. Но докато чакам трудът ми да разреши най-сетне географския проблем, който държи в неведение научния свят на Европа, искам да ви разкажа една малка случка; тя с нищо не предрешава интересния въпрос за местоположението на Мунда.

Наех в Кордова водач и два коня и потеглих на път с Коментариите на Цезар и с няколко ризи, които съставяха целият ми багаж. Един ден, както се скитах по високата част на Каченската равнина, смазан от умора, умиращ от жажда, опален от лъчите на жаркото като разтопено олово слънце и от все сърце пращах по дяволите Цезар и синовете на Помпей, забелязах доста далеч от пътеката, по която вървях, малка зелена поляна, изпъстрена с тръстика и камъш. Това ми подсказа близостта на извор. И наистина щом се приближих, видях, че така наречената полянка е тресавище, където се губеше едно поточе, което, изглежда, извираше в тесния проход между две високи възвишения на Сиера де Кабра. Реших, че ако се изкача покрай потока, ще открия по-прясна вода с по-малко пиявици и жаби, а може би и сенчица сред скалите. В началото на прохода конят ми изцвили и веднага му отвърна друг кон, който не виждах. Едва бях направил стотина крачки, когато проходът се разшири внезапно и пред очите ми се откри нещо като естествен амфитеатър, съвсем засенчен от високия склон, който го заобикаляше. Невъзможно бе да се намери друго място, което да обещава на пътника по-приятна почивка. В подножието на отвесни скали водата бликаше с клокочене и падаше в малък басейн, чието дъно бе постлано с бял като сняг пясък. Пет-шест красиви зелени дъба, на завет от вятъра и постоянно освежавани от извора, се извисяваха край бреговете му и го засенчваха с гъстите си корони; най-сетне около него се разстилаше нежна лъскава трева. Тя предлагаше постеля, по-добра, от която човек не би намерил в никой хан на десет мили околовръст.

Не на мен се падаше честта да открия това тъй хубаво място. Там вече се бе настанил един човек и той без съмнение е спял, когато навлязох в прохода. Събуден от цвиленето, той бе станал и стоеше до своя кон, който беше използувал случая да се напасе хубаво с тревата наоколо.

Беше млад здравеняк, среден на ръст, но як на вид, с мрачен и горд поглед. Цветът на лицето му вероятно е бил хубав, но под въздействие на слънцето беше станал по-тъмен и от косите му. С едната си ръка държеше юздите на коня, а в другата — къса медна пушка. Да си призная, отначало оръжието и дивият изглед на неговия притежател ме стреснаха малко, но аз вече не вярвах в крадци, защото са ми разправяли много за тях, а досега не бях срещнал нито един. Виждал съм толкова честни селяни да отиват на пазар въоръжени до зъби, че видът на едно огнестрелно оръжие не ми даваше право да се съмнявам в порядъчността на непознатия. „Освен това — казах си аз — за какво са му моите ризи и елзевирското издание^[6] на Коментариите?“ Поздравих дружелюбно човека с пушката и го попитах усмихнато дали не съм смутил съня му. Той ме измери мълчаливо от глава до пети и после, като че ли доволен от огледа, изгледа със същото внимание и моя водач, който се приближаваше. Видях, че водачът пребледня и се спря видимо ужасен. „Лоша среща!“ — казах си аз. Но благоразумието веднага ме посъветва да не издавам безпокойствието си. Скочих от коня, казах на водача да разюзди конете и като приклекнах до брега на извора, потопих в него глава и ръце; после се напих добре с вода, легнал по корем както лошите войници на Гедеон^[7].

В същото време не изпусках из очи моя водач и непознатия. Спътникът ми се приближаваше доста неохотно; но непознатият, изглежда, нямаше лоши намерения спрямо нас, защото бе пуснал коня си, а пушката, която държеше вдигната, сега сочеше земята. Реших да не обръщам внимание на пренебрежението, с което се отнесоха към собствената ми личност, изтегнах се на тревата и непринудено запитах човека с пушката дали има огниво в себе си. Същевременно извадих табакера с пури. Все още безмълвен, той порови из джоба си, извади огниво и побърза да ми даде огън. Очевидно се очовечаваше, защото седна срещу мен, но все още не изпускаше оръжието. Запалих пурата, избрах най-хубавата от останалите и го запитах дали пуши.

— Да, господине — отвърна той.

Това бяха първите думи, които произнесе, и аз забелязах, че не изговаря S по андалуски^[8], от което заключих, че е пътник като мен, но едва ли археолог.

— Ето тази е добра — казах аз, като му предложих една истинска хаванска регалия.

Той кимна леко с глава, припали от моята пура, благодари с ново кимване и запуши с видима наслада.

— Ах — възкликна той, като бавно изпусна първото кълбо дим през устата и ноздрите, — колко отдавна не съм пушил!

В Испания една предложена и приета пура е знак на гостоприемство, така както в Ориента поднасянето на хляб и сол. Моят човек се оказа по-разговорчив, отколкото очаквах. Но въпреки че се представи за жител на партидо^[9] де Монтиля, той, изглежда, слабо познаваше страната. Не знаеше името на очарователната долина, където се намирахме; не можа да назове никое село в околността; най-сетне, когато го запитах дали не е виждал наоколо разрушени стени, широки керемиди с ръбове, изваяни камъни, той призна, че никога не обръщал внимание на подобни неща. Но за сметка на това се показа добър познавач на коне. Разкритикува моя, което не беше много трудно, после проследи родословието на своя, произлязъл от прочутия конезавод в Кордова, едно наистина благородно животно, издръжливо на умора, което, както твърдеше притежателят му, един ден изминало тридесет мили в галоп и тръс. Посред тирадата си непознатият спря неочаквано, сякаш изненадан и разсърден, че е казал прекалено много неща.

— Работата беше там, че бързах да отида в Кордова — поде той с известно притеснение, — трябваше да ходатайствувам пред съдиите за едно дело…

Докато говореше, той гледаше моя водач Антонио, който сведе очи.

Сянката и изворът така ме очароваха, че аз си спомних за чудесната шунка, която моите приятели в Монтиля бяха поставили в дисагите на водача ми. Наредих му да я донесе и поканих чужденеца да вземе участие в импровизираната закуска. Това, че не беше пушил отдавна, ме накара да мисля, че не беше и ял поне от четиридесет и осем часа. Поглъщаше храната като изгладнял вълк. Явно срещата ни е била като провидение за клетия човечец. Ала моят водач ядеше малко, пиеше още по-малко и никак не говореше, въпреки че от началото на пътуването ни се прояви като безподобен бъбривец. Очевидно присъствието на госта ни го притесняваше и двамата явно изпитваха един към друг някакво недоверие, чиято причина не можех да отгатна.

Последните трохи от хляба и шунката бяха сече изчезнали; изпушихме още по една пура. Наредих на водача да постави юздите на конете и тъкмо се готвел да се простя с новия си приятел, когато той ме попита къде смятам да прекарам нощта.

Преди да забележа знака, който ми напрани Антонио, аз вече отговорих, че отивам към вента^[10] дел Куерво.

— Лошо място за човек като вас, господине. Аз също отивам там и ако ми позволите да ви придружа, ще пътуваме заедно.

— На драго сърце — казах аз.

Моят водач, който придържаше стремето, докато се качвах на коня, ми направи нов знак с очи. В отговор свих рамене, за да го убедя, че съм съвършено спокоен и ние потеглихме.

Тайнствените знаци на Антонио, неговото безпокойство, някои реплики, които непознатият изпусна неволно, особено разказът за извървените от коня му тридесет мили и малко вероятното обяснение за тях, бяха оформили мнението ми за моя спътник. Не се съмнявах, че имам работа с някой контрабандист, а може би и крадец; но какво от това? Познавах добре испанския характер и бях уверен, че няма защо да се страхувам от човек, който беше ял и пушил с мен. Неговото присъствие беше даже сигурна защита срещу всяка лоша среща. При това с удоволствие бих узнал какво представлява един разбойник. Тях човек не среща всеки ден и има някаква прелест в чувството, че се намираш до такова опасно същество, особено когато то е кротко и опитомено.

Надявах се да предразположа постепенно непознатия към откровение и въпреки смиганията на водача ми поведох разговор за разбойниците по пътищата. Не ще и дума, че говорех за тях с уважение. По това време в Андалусия се подвизаваше един прочут бандит, наречен Хосе-Мария, чиито подвизи се носеха от уста на уста. „Ами ако до мен е самият Хосе-Мария?“ — мислех си аз.

Разказах всички истории, които знаех за този герой и които всъщност го величаеха, и изказах възхищението си от неговата храброст и великодушие.

— Хосе-Мария е само един негодник — каза студено чужденецът.

„Самоосъжда ли се, или си придава излишна скромност?“ — запитах се мислено аз, понеже колкото повече се вглеждах в спътника си, толкова повече откривах в него белезите на Хосе-Мария, които бяха описани по афишите, залепени по вратите на повечето андалуски градове. „Да, това е само той… Руси коси, сини очи, голяма уста, хубави зъби, малки ръце, тънка риза, кадифен жакет със сребърни копчета, гетри от бяла кожа, червеникав кон… Никакво съмнение! Но да уважим неговото инкогнито.“

Пристигнахме в странноприемницата. Тя беше такава, каквато той ми я описа, тоест една от най-лошите, които съм срещал. Една голяма стая служеше за кухня, трапезария и спалня. Върху плосък камък сред стаята гореше огън и димът излизаше през пробита в покрива дупка или по-скоро се спираше там, като образуваше облак на няколко стъпки от пода. На земята покрай стените бяха проснати пет-шест стари покривала за мулета — това бяха леглата за пътниците. На двадесет крачки от къщата или по-точно от единствената стая, която току-що описах, се издигаше нещо като навес, предназначен за конюшня. В тази прелестна обител нямаше други човешки същества, поне за момента, освен една бабичка и едно момиченце на десет или дванадесет години; и двете бяха черни като сажди и облечени в отвратителни дрипи. „Ето всичко, което е останало — си казах — от населението на древната Мунда Бетика^[11]! О, Цезаре, О, Секстус Помпее! Как бихте се изненадали, ако се върнехте отново на този свят!“

Като зърна спътника ми, бабата изпусна неволно учуден възглас:

— А! Сеньор дон Хосе! — извика тя.

Дон Хосе се намръщи и вдигна ръка с повелителен жест, който прекъсна веднага бабата. Аз се обърнах към моя водач и с незабележим знак му дадох да разбере, че повече няма какво да ми обяснява с какъв човек щях да прекарам нощта. Вечерята се оказа по-добра, отколкото очаквах. На малка масичка, висока една стъпка, ни поднесоха фрикасе от стар петел, подправен с ориз и лютиви пиперки, после чушки в зехтин и най-сетне — гаспачо, вид салата от чушки. Трите ястия, подправени по такъв начин, ни принуждаваха да прибягваме често до меха с монтилско вино, което се оказа превъзходно. След вечерята аз съзрях една мандолина, закачена на стената — в Испания навсякъде има мандолини, — и попитах момиченцето, което ни прислужваше, дали може да свири на нея.

— Не — отвърна то, — но дон Хосе свири така хубаво!

— Бъдете добър — обърнах се към него да ми изпеете нещо; — страстно обичам вашата народна музика.

— Нищо не мога да откажа на един толкова любезен господин, който ме черпи с такива великолепни пури — извика дон Хосе във весело настроение.

Той поиска мандолината и пя, като си акомпанираше. Гласът му беше груб, но приятен, мелодията — странна и меланхолична; колкото до текста, не схванах нито дума.

— Ако не се лъжа — казах аз, — това, което изпяхте, не беше испанска песен. Прилича на zorzicos^[12], които съм слушал в Провинциите^[13], и думите трябва да са на баски език.

— Да — отвърна дон Хосе мрачно.

Той остави мандолината на земята, скръсти ръце и се загледа в гаснещия огън с особен израз на тъга. Лицето му, осветено от поставената на малката масичка лампа, беше едновременно благородно и сурово и ми напомняше Сатаната на Милтън^[14]. Може би като него моят спътник мислеше за изоставения си дом и за изгнанието, което сам си бе навлякъл. Опитах се да съживя разговора, но той не отговори, погълнат от тъжните си мисли. Старицата бе легнала вече в един ъгъл на стаята, преграден с обтегнато на въже продупчено одеяло. Момиченцето я последва в това убежище, запазено за нежния пол. Тогава моят водач се изправи и ме покани да го последвам в конюшнята, но при тези думи дон Хосе сякаш се сепна и го попита грубо къде отива.

— В конюшнята — отговори водачът.

— Какво ще правиш там? Конете имат храна. Легни тук, господинът ще ти позволи.

— Страх ме е, че конят на господина е болен. Бих желал господинът да го види: може би ще каже какво трябва да му направим.

Антонио явно искаше да ми говори насаме. Но аз не желаех да събудя подозрения у дон Хосе и при обстоятелствата, в които се намирахме, счетох за най-умно да му окажа доверие. Затова отвърнах на Антонио, че нищо не разбирам от коне и че ми се спи. Дон Хосе го последва в конюшнята, откъдето се върна след малко сам. Каза ми, че с коня всичко било наред, но моят водач го считал са толкова изнежено животно, че взел да го търка с жакета, за да се изпоти, и смятал да прекара нощта в това приятно занимание. През това време аз се изтегнах върху мулешките чулове, грижливо завит с мантията си, за да не се докосвам до тях. Дон Хосе се извини за дързостта да легне близо до мен и се настани пред вратата. Той не забрави да зареди пушката си и я постави грижливо под дисагите, които му служеха за възглавница. Пожелахме си взаимно лека нощ и след пет минути двамата бяхме вече дълбоко заспали.

Мислех, че съм достатъчно уморен, за да спя в подобно свърталище; но подир един час неприятен сърбеж прекъсна първия ми сън. Щом разбрах причината му, станах, убеден, че е по-добре да прекарам нощта под звездите, отколкото под този негостоприемен покрив. Стъпвайки на пръсти, аз стигнах до вратата, прекрачих леглото на дон Хосе, който спеше като праведник, и успях да изляза от къщата, без да го събудя. До вратата имаше широка дървена скамейка. Изтегнах се на нея и се нагласих как да е, за да прекарам нощта. Щях да затворя за втори път очи, когато ми се стори, че виждан да минават пред мен сенките на човек и на кон, които се движеха безшумно. Надигнах се и разпознах Антонио. Изненадан, че го виждам извън обора, в такъв час, станах и се отправих насреща му. Той ме забеляза и веднага спря.

— Къде е той? — попита Антонио шепнешком.

— Вътре е, спи; не се страхува от дървеници. Но защо извеждате този кон?

Тогава забелязах, че Антонио беше обвил грижливо копитата на животното с дрипите на стара завивка, за да не вдига шум при излизането от навеса.

— За бога, говорете по-тихо! — каза Антонио. — Нима не знаете кой е този човек? Това е Хосе Наваро, най-прочутият бандит на Андалусия. През целия ден ви правих знаци, които не пожелахте да разберете.

— Разбойник или не, какво ме засяга? — отвърнах аз. — Той не ни е обрал и аз бих се обзаложил, че няма такова намерение.

— И така да е, но ще дадат двеста дуката на този, който го издаде. Зная наблизо един пост улани, на миля и половина оттук. Ще доведа няколко юначаги още преди да съмне. Бих взел неговия кон, но той е толкова лош, че никой друг, освен Наваро, не може да се приближи до него.

— Дявол да ви вземе! — казах аз. — Какво зло ви е сторил този нещастник, че искате да го издадете? Впрочем уверен ли сте, че той е бандитът, за когото говорите?

— Съвсем сигурен. Когато ме последва в конюшнята, той ми каза: „Ти май ме позна. Ако кажеш на този добър господин кой съм, ще ти пръсна черепа.“ Останете, господине, останете при него; вие няма защо да се страхувате. Докато мисли, че сме там, няма да заподозре нищо.

Докато говорехме, ние толкова се бяхме отдалечили от къщата, че едва ли можеше да се чуе тропотът на конските копита. Антонио махна в миг дрипите, които ги обвиваха, и се приготви да яхне коня. Опитах се да го задържа с молби и заплахи.

— Беден човек съм, господине — каза той, — двеста дуката не са за изпускане, особено когато трябва да освободиш страната от такава гадина. Но пазете се, ако Наваро се събуди, той ще грабне пушката и тежко ви тогава! За мен е твърде късно да се върна; вие се оправете както знаете.

Хитрецът беше вече на седлото; той пришпори коня и скоро го изгубих из очи в тъмнината.

Бях много ядосан на водача си и доста угрижен. След минута размисъл аз се реших и влязох във вентата. Дон Хосе още спеше, навярно възстановяваше силите си, изтощен от умора и безсъние през доста неспокойни дни. Трябваше да го разтърся здравата, за да го събудя. Никога не ще забравя свирепия му поглед и жеста, с който той посегна да грабне пушката си; за щастие благоразумно я бях поставил на известно разстояние от постелята му.

— Господине — казах аз, — моля да ме извините, че ви събудих, но искам да ви задам един глупав въпрос: ще ви бъде ли приятно да видите тук половин дузина улани?

Той скочи на крака и ме попита със страшен глас:

— Кой ви каза това?

— Няма значение откъде иде предупреждението, стига да е вярно.

— Вашият водач ме е издал, но ще ми плати за това! Къде е той?

— Не зная… Може би в обора… някой друг ми каза…

— Кой?… Това не може да е старицата…

— Някой, когото не познавам… Но да не говорим повече: имате ли основания да не дочакате войниците, или не? Ако имате, не губете време, ако ли пък не — лека нощ и простете, че ви наруших съня.

— Ах, този водач, този водач! Той ми се стори съмнителен… но… ще му видя сметката. Сбогом, господине! Дано бог ви върне услугата, която ви дължа. Аз не съм толкова лош, колкото ме мислите… да, има в мене нещо, което заслужава състраданието на един порядъчен човек… Сбогом, господине… Съжалявам само за това, че не можах да ви се отплатя.

— В замяна на услугата, която ви направих, обещайте ми, дон Хосе, да не подозирате никого и да не мислите за отмъщение. Вземете няколко пури за из път и на добър час!

И аз му протегнах ръка.

Той я стисна мълчаливо, взе пушката и дисагите и като каза няколко думи на старата на някакво непонятно наречие, изтича към сайванта. След няколко минути чух тропота на коня му из полето.

Колкото до мен, аз легнах отново на пейката, но не можах да заспя. Питах се дали имах право да отърва един крадец, а може би и един убиец от бесилката само защото бях ял с него шунка и ориз по валенсиански. Не бях ли измамил водача си, който стоеше на страната на закона; не го ли изложих на отмъщението на един престъпник? А задълженията на гостоприемството?… „Дивашки предразсъдък — си казах аз, — сега ще трябва да отговарям за всички престъпления, които бандитът ще извърши“… Но предразсъдък ли е онзи инстинкт на съвестта, който се противопоставя на разума? В деликатното положение, в което се намирах, едва ли щях да се отърва от угризения на съвестта. Все още се колебаех как да оценя нравствеността на постъпката си, когато се появиха шест конника заедно с Антонио, който предпазливо яздеше отзад. Посрещнах ги и казах, че бандитът беше избягал преди повече от два часа. Бабичката, разпитана от ефрейтора, отговори, че познава Наваро, но живее сама и не би посмяла да рискува живота си, като го издаде. Тя добави, че той имал навик, когато идвал при нея, да си отива винаги посред нощ. Аз бях принуден да отида на няколко мили оттук, за да покажа паспорта си и да подпиша декларация пред местния алкаде^[15], след което ми се позволи да продължа археологическите си изследвания. Антонио ми беше сърдит; подозираше, че именно аз му бях попречил да спечели двеста дуката. Все пак ние се разделихме като добри приятели в Кордова; аз го възнаградих богато, доколкото позволяваха това моите финанси.