Урсула Ле Гуин
Приказки от Землемория (9)

1. Ирия

Бащините й предци имаха широко, богато владение на широкия, богат остров Уей. Без да претендират за титла и дворцова привилегия в дните на кралете, през цялото тъмно време след падането на Махарион те държаха земята и хората си в здрави ръце, като влагаха приходите в земята, поддържаха справедливост и отблъскваха дребните тирани. След като редът и мирът се върнаха на Архипелага под давлението на мъдрите мъже на Роук, известно време семейството, стопанствата и селата процъфтяваха. Това благоденствие, както и красотата на ливадите, планинските пасища и увенчаните със стари дъбове хълмове направи владението им пословично дотолкова, че хората казваха „дебел като ирианска крава“ или „късметлия като ирианец“. Господарите, а и много обитатели на владението, добавяха името му към своето и се наричаха ирианци. Ала макар селяните и пастирите да поддържаха от сезон на сезон живота си стабилен и възпроизводителен, като дъбовете, с времето и обстоятелствата родът, притежаващ земята, започна да запада.

Раздели ги спор за наследството между братята. Единият наследник от алчност занемари имота си, другият го провали от глупост. Единият имаше дъщеря, която се опита да ръководи имението си от града, другият имаше син, чиито синове също се изпокараха и разделиха разделената вече земя. По времето, когато се роди момичето Драгънфлай^[1], Ирия, макар все още да беше един от най-красивите райони на Землемория със своите хълмове, поля и ливади, се бе превърнала в бойно поле на семейни вражди и съдебни спорове. Орните земи буренясаха, без покриви останаха стопанските постройки, опустяха оборите, а пастирите тръгнаха след стадата си през планината да дирят по-добри пасища. Старата къща, която бе центърът на владението, беше наполовина в развалини на хълма сред дъбовете.

Собственикът й бе един от четиримата мъже, които наричаха себе си „господари на Ирия“. Другите го наричаха „Господаря на Старата Ирия“. Цялата си младост и остатъка от наследството си бе пропилял из съдилища и в преддверията на владетелите на Уей в Шелиет в усилие да докаже правата си над цялото имение, както е било отпреди сто години. Върна се неуспял и огорчен, и остатъка от живота си изкара в пиене на силното червено вино от последното си лозе и в обикаляне на границите си с глутница злобни прегладнели псета, за да пъди натрапниците от земята си.

Беше си взел в Шелиет жена, за която никой в Ирия не знаеше нищо, защото, разправяха, дошла от друг остров, някъде от запад; а тя така и не се появи в Ирия, беше умряла при раждането в града.

Когато се прибра у дома, докара със себе си тригодишна дъщеря. Даде я на икономката и веднага я забрави. Понякога се сещаше за нея, щом се напиеше. Намереше ли я, я караше да стои до стола му или да седне на коленете му и да слуша за всичките лошотии, които злите хора са причинили нему и на рода Ирия. Ругаеше, плачеше и пиеше, а караше и нея да пие, като я заричаше да почита наследството си и да бъде вярна на Ирия. Тя отпиваше по глътка вино, но мразеше ругатните му и заричанията, и заканите, и лигавите ласки, които ги съпровождаха. Измъкваше се при всяка възможност и слизаше долу при кучетата, конете и говедата. Пред тях се кълнеше, че ще остане вярна на майка си, която никой не бе зачитал, нито й беше бил верен, освен нея.

Като стана на тринадесет, лозарят и икономката, единствените, които бяха останали от домашната прислуга, казаха на господаря, че е време дъщеря му да отпразнува имения си ден. Попитаха дали да повикат заклинателя от Западно езеро, или селската вещица ще свърши работа. Господарят на Ирия изпадна в бяс.

— Селска вещица? Някаква дърта вещерка да даде истинското име на ирианска дъщеря? Или оня трътлест дърт шарлатанин, слуга на ония нагли грабители на чужда земя, дето отмъкнаха Западно езеро от дядо ми? Ако тоя пор дори само стъпи в земята ми, ще насъскам псетата дроба да му разкъсат, това идете и му кажете, ако щете!

И прочие. Старата Маргарита се ската в кухнята, а старият Зайо се върна в лозето, а тринайсетгодишната Драгънфлай побягна от къщата надолу по хълма към селото, като сипеше бащините клетви върху псетата, които, побеснели от възбуда от виковете му, лаеха, джафкаха и тичаха подир нея.

— Марш обратно, кучко мръсна! — изрева тя. — Марш вкъщи, трътлест шарлатанино! — И кучетата млъкнаха и се затътрузиха назад към къщата с подвити опашки.

Драгънфлай завари селската вещица да вади червеи от забралата рана на задника на една овца. Прозвището на вещицата беше Роза, както на много жени на Уей и други острови в Хардийския архипелаг. Хората с тайно име, таящо в себе си силата им, както един диамант таи в себе си светлина, обикновено предпочитат публичното им име да е просто, обичайно като имената на останалите хора.

Роза мърмореше някакво заклинание против гниене, но повечето работа вършеха ръцете й и острото й ножче. Овцата понасяше търпеливо ровичкането на ножа, мътните й кехлибарени очи гледаха кротко и мълчаливо; само от време на време потупваше леко с малкото си ляво предно краче и въздъхваше.

Драгънфлай приближи и загледа какво прави Роза. Роза извади един червей, пусна го на земята, изплю се върху него и отново зачопли е ножа. Момичето се опря в овцата, а овцата се опря в момичето, даде му и получи утеха. Роза измъкна последния червей, хвърли го, заплю го и каза само:

— Я ми подай ведрото.

Изплакна раздраното с осолена вода. Овцата въздъхна дълбоко и изведнъж тръгна през двора да се прибира. От лекуване до гуша й беше дошло.

— Бъки! — викна Роза.

От храста, в който беше дрямало, се измъкна едно мърляво момче и тръгна подир овцата, която уж трябваше да пази, макар че тя беше по-стара от него, по-едра, по-охранена и сигурно по-умна.

— Казаха, че трябва да ми дадеш име — заяви Драгънфлай. — Баща ми е побеснял. Това е положението.

Вещицата не отвърна нищо. Знаеше, че момичето е право. Кажеше ли господарят на Ирия, че разрешава или не разрешава нещо, не се отмяташе, гордееше се със своята непреклонност, тъй като според него само слабите хора казват нещо, пък после се отмятат.

— Защо не мога сама да си дам истинското си име! — попита Драгънфлай, докато Роза плакнеше ножа и ръцете си в осолената вода.

— Не става.

— Но защо? Защо трябва човек да е непременно вещица или заклинател? Какво толкова правиш ти?

— Ами — каза Роза и плисна ведрото с осолената вода по спечената пръст на малкия двор пред къщата си, която, като повечето къщи на вещици, се намираше малко извън селото. — Ами — почна тя отново, като се изправи и се заоглежда унило наоколо, сякаш за отговор или за овца, или за кърпа. — Виж сега, човек трябва да знае нещо за силата — най-сетне довърши тя и изгледа Драгънфлай с едно око. Другото й око гледаше малко настрана. Понякога Драгънфлай мислеше, че кривогледството е в лявото око на Роза, друг път май беше в дясното, но винаги едното око поглеждаше право в теб, а другото гледаше малко по-настрана, зад ъгъла, оттатък някъде.

— Коя сила?

— Единствената — каза Роза. И също тъй изведнъж, както овцата си беше отишла, си влезе в къщата. Драгънфлай тръгна подир нея, но само до вратата. Никой не влизаше неканен в къщата на вещица.

— Ти каза, че съм я имала — подвикна от прага момичето към смрадливия сумрак в едностайната съборетина.

— Вярно, рекох ти, че в тебе има сила, и то голяма — рече вещицата от тъмното. — И ти го знаеш. Какво ще излезе от тебе не знам, ти също не знаеш. То ще се разбере. Но няма такава сила, че човек да може сам да се нарече.

— Но защо не? Има ли човек нещо по-свое от собственото си истинско име?

Дълго мълчание.

Вещицата се появи с вретено и къделя мръсна вълна. Седна на дървената пейка до вратата и завъртя вретеното. Изпреде половината къделя преди да отговори.

— Моето име съм аз самата. Така е. Добре, но какво е едно име? Това, с което ме нарича някой друг. Ако няма никой друг, за какво ще ми трябва име?

— Но… — почна Драгънфлай и млъкна, разбрала, че няма какво да възрази. След малко промълви: — Значи едно име трябва да е дар?

Роза кимна.

— Дай ми името ми, Роза.

— Баща ти е казал не.

— А аз казвам: дай ми го.

— Той е господарят тук.

— Той може да ме държи бедна, неука и никаква, но не може да ме остави без име!

Вещицата въздъхна, също като овцата — неловко и притеснено.

— Тая нощ — каза Драгънфлай. — При нашия извор, под хълма Ирия. Ако не го разбере, няма да го заболи. — Гласът й беше колкото придумващ, толкова и свиреп.

— Трябва да си получиш имения ден, както си му е редът, празника си, с танци, като всяко младо — каза вещицата. — Името се дава на съмване. И трябва да си има музика, празненство и всичко. Не може тъй. Да се промъкваш крадешката нощем и никой да не знае.

— Аз ще знам. Как разбираш какво име да кажеш, Роза? Водата ли ти го казва?

Вещицата поклати посивялата си глава.

— Не мога да ти кажа. — Но нейното „не мога“ не значеше „няма“. Драгънфлай зачака. — От силата е, както казах. Просто ей тъй, идва. — Роза спря да преде и погледна с едното око нагоре, към един облак на запад; другото гледаше малко по на север. — Заставате значи във водата, двете, ти и детето. Първо му прибираш детското име. Хората може да продължат да го използват ката ден, но то не е нейното име, нито пък е било нявга. Тъй че тя вече не е дете, а име още си няма. А ти — чакаш. Там, във водата. И си отваряш ума, ей тъй. Както кога отвориш вратите на къщата си, да влезне вятър. И ти иде. Езикът ти го изрича името. Дъхът ти го прави. Ей това даваш на детето — дъха, името. Не можеш го измисли. Оставяш го то да дойде при тебе. Трябва да дойде през тебе и през водата до оная, на която принадлежи. Ей туй е силата, така става. Това е. Не го правиш ти. Ама трябва да знаеш как да го оставиш да стане. Това е целият майсторлък.

— Маговете могат повече от това — каза след малко момичето.

— Никой не може повече от това.

Драгънфлай завъртя глава, докато прешлените на врата й не изпукаха, и запротяга нервно дългите си ръце и крака.

— Е, ще го направиш ли?

След малко Роза кимна. Веднъж.

Срещнаха се на пътеката под хълма Ирия посред нощ, много след залез и много преди изгрев слънце. Роза направи смътен лъжесветлик, да виждат къде стъпват по блатясалата земя около извора и да не паднат в някоя хлътина из папура. В студената тъма, под няколкото звезди и черната извивка на хълма двете се съблякоха и нагазиха в плитката вода, стъпалата им затънаха в кадифената тиня. Вещицата докосна ръката на момичето и каза:

— Отнемам ти името, дете. Вече не си дете. Нямаш име. Беше съвсем тихо.

Вещицата изшепна:

— Жено, получи името си. Ти си Ириан.

Още миг постояха така, съвсем безмълвни; после нощният вятър смрази голите им рамене и разтреперани, двете излязоха от водата, подсушиха се, колкото можаха, изгазиха боси и окаяни през режещите тръстики и сплетени коренища и най-сетне намериха пътеката. А щом тръгнаха по нея, Драгънфлай заговори шепнешком, накъсано и с ярост:

— Как можа да ме наречеш така! Вещицата не отвърна нищо.

— Не е честно! Това не е истинското ми име! Мислех, че името ще ми помогне да бъда себе си. Но стана още по-лошо. Ти го сбърка. Тъпа вещица! Сбърка го. Това е неговото име. Да си го държи. Толкова се гордее с него, с тъпото си имение, с тъпия си дядо. Не го искам. Няма да го взема. Това не съм аз. Все още не знам коя съм. Не съм Ириан! — Изведнъж млъкна, след като бе изрекла името.

Вещицата си мълчеше. Вървяха в тъмното една до друга. Накрая, с умолителен и боязлив глас Роза промълви:

— Така дойде…

— Ако го кажеш на някой, ще те убия — каза Драгънфлай. При тези думи вещицата изведнъж спря и изсъска като котка:

— Да го кажа на друг?

Драгънфлай също спря. Помълча и отвърна:

— Извинявай. Но се чувствам като… все едно си ме предала.

— Изрекох истинското ти име. Не е каквото мислех, че ще е. И никак не ми е спокойно от това. Все едно съм оставила нещо несвършено. Но това е името ти. Ако те издава, значи истинността му е в това. — Роза се поколеба, а после проговори вече не толкова сърдито, по-хладно: — Ако искаш силата да ме предадеш, Ириан, ей това ще ти кажа. Моето име е Етаудис.

Вятърът се усили. Двете трепереха и зъбите им тракаха. Стояха една срещу друга на тъмния път и едва се виждаха. Драгънфлай протегна треперещата си ръка и улови ръката на вещицата. Прегърнаха се силно и дълго. После забързаха отново, вещицата към колибата си край селото, а наследницата на Ирия — нагоре по хълма към порутената си къща, където кучетата, пуснали я да излезе без много врява, я посрещнаха с лай, който разбуди всички на половин миля околовръст, освен господаря, който хъркаше пиян до изстиналото огнище.