Владислав Реймонт
Селяни (8)

VIII

Сутринта гръмна по Липци новината за годежа на Борина с Ягна.

Кметът бил годежар, та кметицата, понеже кметът й забранил строго дума да не казва, докато той не се върне, чак надвечер изтича у съседите, уж сол назаем да си поиска, и на излизане не изтрая, ами хвана съседката под мишница и пошепна:

— Знаеш ли, Борина изпратил годежари на Ягна! Само да си мълчиш, че мъж ми каза да не казвам!

— Не може да бъде!… Нима пък ще се разтичам сега по селото!… Да не съм някое лапацало?… Такъв старец, а трета жена му се прищяло! Децата му какво ще кажат? Какъв свят настана! — изохка тя с ужас.

И щом кметицата си излезе, съседката сложи престилката си и бързо прескочи през градината у Клембови, които бяха наблизо, да поиска четка за повесма, защото нейната била затурена някъде.

— Чухте ли? Борина се жени за Ягна Доминикова! Ей сега са ходили годежари.

— Не, какво разправяш! Как така, децата му са вече големи, па и сам той е в години!

— Абе не е млад, ама не ще го върнат… не ще, такъв стопанин, богат!

— Па и тази Ягна, мари! Гледайте само! Подмяташе се с тоя, с оня… а сега първа господарка ще стане! Има ли правина на тоя свят, а?… А толкова моми седят… ето, и сестрините…

— А моите братови, а Копривянските, а Настуша? А други? Нима не са от род или не са хубави, честни.

— Сега ще има да се държи на голямо тя! И без това ходи като някой паун и вири глава.

— Няма така да мине това — ковача, па и другите деца няма да предадат току-така своето на мащеха, не!

— Пък ти, какво ще сторят? Имота си е на стария и той каквото каже, това ще е.

— Е, по право негов си е, но по правина — и на децата е.

— Ех, мила, правината е всякога на онзи, който умее да си я пази…

Наприказваха се, пооплакаха света и всичко, що става по него, па се разделиха, а от тях се разля и новината по цялото село.

Понеже нямаше много, нито бърза работа, а хората си бяха по домовете, тъй като пътищата бяха твърде разкиснати, по всички къщи си приказваха за тоя годеж. Любопитството, как ще се свърши всичко това, също така обхвана селото. Отнапред още се надяваха, че ще се стигне до бой, съдилища и разни други истории. Ами как, Бориновата сприхавост бе позната на всички, че като рече, и на свещеника не остъпва дори, па и Антековата упоритост познаваха.

Дори тия, които бяха излезли да поправят пътя при отнесения насип зад воденицата, и те оставяха сегиз-тогиз работата и се залавяха да си побъбрят за новината.

Каза един това-онова, каза друг и току най-сетне умният и уважаван старец Клемб рече сурово:

— Нещо лошо на цялото село ще се случи покрай това, ще видите.

— Антек няма да отстъпи, може ли? Ново гърло на софрата — рече друг.

— Ех, че си прост, у Борина има за още пет гърла, работата е за имота.

— Няма да мине без припис.

— Не е проста Доминиковица, всички ще ги оправи.

— Майка нали е, има кучешкото си право да се грижи за щерка си — подхвърли Клемб.

— Навърта се в черквата и трепере над парата, като евреин.

— Не дрънкай за хората каквото ти скимне, да не ти отрежат езика.

И така цял следобед селото се занимаваше с годежа, па имаше и защо: Бориновци са от род и стари стопани, а Мачей, макар и да не беше на никаква длъжност в селото, пак той водеше селския народ. Може ли, откак се помни, на голям имот седи, от деди и прадеди е в това село, умен, имотен — щат не щат, ще го слушат и тачат хората.

Само никой от децата му, нито дори ковачът, не знаеха за годежа; страхуваха се хората да се затичат да им обадят, да не би при първия им яд да си изпатят нещо.

Затова в дома на Борина още всичко бе спокойно, днес по-спокойно, отколкото друг път. Дъждът бе престанал и от сутринта времето бе почнало да се оправя, та още след закуска Антек и Куба с жените отидоха с колата в гората да наберат сухи съчки за огрев и да видят дали не би могло да се събира постилка.

Старият остана у дома си.

Още от сутринта той бе някак особено кисел, особено ядосан и само търсеше причина да стовари върху някого натрупалия се яд. Наби Витек, че не постлал още слама под кравите, та лежали до половината в тор, с Антек се скара, Ханка навика зарад момченцето, което пропълзяло пред къщи и се задънило в калта, дори и Южка нахока, че дълго се разтакава… а конете чакаха заради нея.

И когато най-после остана само с Ягустинка, която не бе си отишла от вчера, за да пази къщата, той съвсем не знаеше какво да прави. Постоянно си спомняше какво му разправи Ямброжи за посрещането от Доминиковица, какво рекла Ягна, но пак не доверяваше на себе си, а и на стареца много нямаше вяра, понеже за една чашка той можеше и да излъже. Току се тътреше по къщи, заничаше през прозореца към безлюдния път или пък гледаше неспокойно от пруста Ягушината къща — очакваше свечеряването като благодат…

Сто пъти го прихващаше да изтича до кмета и да го накара по-скоро да отидат — но остана у дома си, възпираха го Ягустинкините очи, очи свити, които непрестанно го следяха и светеха подигравателно и насмешливо.

„Вещица такава, върти с очите си като със свредел!“ — мислеше си той.

А Ягустинка ходеше по къщи и из двора с хурка под мишница и наглеждаше. Предеше тя, вретеното й бръмчеше във въздуха, насукваше нишката, наминаваше към гъските, към свинете, в обора, а Лапа сънен и натежал се мъкнеше подире й. Тя не приказваше със стария, ако и да знаеше добре какво го яде и трови толкова, какво го разтърсва. Най-сетне той се залови да набива кръстовища около стената, за да я настелят с постилка.

Тя често се спираше при него и най-после рече:

— Не ти спори днес работата.

— Не върви, не върви пущината.

„Содом ще настане тука, боже мой! Содом! — мислеше си тя, като се отдалечи. — Добре прави стария, че се жени, добре! Че не ожени ли се, такава издръжка ще му дадат децата, каквато и моите на мене! Цели десет морги земя като злато дадох и какво?… — Тя плюна от яд. — По чужда работа за по някой грошец ходя! Последна сиромахкиня ме направиха!…“

А старият, като не можеше вече да трае, бухна оземи брадвата и извика:

— Да опустее такава работа!

— Нещо отвътре те яде.

— Яде ме, яде…

Ягустинка приседна на пейката, източи дълга нишка, зави я на вретеното и тихо, някак плахо рече:

— Няма защо да се кахъриш и тревожиш.

— Ти знаеш ли?

— Бъди спокоен, Доминиковица е умна, па и Ягна е разумна.

— Добре го рече! — извика той зарадван и седна до нея.

— Ами как, нали виждам.

Дълго мълчаха и се споглеждаха един друг.

— Покани ме на сватбата, пък аз такава сватбарска песен ще ти изпея, че тъкмо на деветия месец ще кръщаваш… — захвана тя с насмешка, но като видя, че старият се мръщи, добави с по-друг тон: — Хубаво правиш, Мачей, хубаво. Ако и аз си бях подирила човек след смъртта на моя, сега нямаше да ходя по чуждите къщи, нямаше… Глупост направих, че повярвах на децата си, приписах им земята и какво?…

— Аз ни леха не приписвам! — рече твърдо Борина.

— Ум имаш, щом така приказваш, ум! Влачих се по съдилища и само похарчих, дето имах някоя пара, а правина не купих… и на стари години да се съсипвам и чуждо да работя! Дано покрай плетищата изпукате, кучета проклети, за злото, което ми сторихте! Отидох у тях в неделя, така, само да видя къщата, градината, дето с ръцете си съм я присаждала, а снахата като отвори една уста — дошла съм била като съгледвачка! Господи мили! Аз съгледвачка на бащиния си имот да ида! Помислих си, че на място ще падна и ще умра, така ми стана мъчно! Отидох при свещеника да ги посмъмре от амвона, пък той ми вика, че за тази им вина Исус Христос щял да ме награди!… Ами, как не… Който си няма нищо, за него и Христовата милост е добра, добра му е… но все пак по бих искала да съм си аз господарка на имота на тоя свят, да си спя под пухова завивка в топла стая, да си хапна блажничко и да си ми е весело…

И така разпалено взе да се оплаква от всичко, че Борина стана и излезе из селото към кмета, понеже се и мръкваше вече.

— Скоро ли ще отивате?

— Ей сега, само да дойде Шимон.

Скоро и той пристигна, та заедно отидоха в кръчмата да пийнат по чашка и да вземат арак за черпене. Ямброжи беше вече там и щом ги видя, дойде при тях; но не пиха дълго, защото Мачей ги подканяше да бързат.

— Тук ще ви почакам; щом приемат, заберете жените и веднага тука — викна подире им.

Те вървяха бързо посред пътя и калта пръскаше под краката им; мрачината ставаше по-гъста и покриваше света със сива тъжна пелена, в която потъваше цялото село. Само тук-там по къщите почнаха да блещукат светлини и кучета лаеха по портите, както бива обикновено пред вечеря.

— Куме — обади се кметът след малко.

— А?

— Струва ми се, че харна сватба ще направи Борина.

— Я направи, я не направи! — отвърна кисело Шимон, какъвто си беше мърморко.

— Ще направи! Аз, кмета, ти казвам, да знаеш. Аз съм насреща. Такава двойка ще направим от тях двамата, че хей!

— Само кобилата ще издържи, защото жребеца, чини ми се, не ще кара дълго!

— Това не е наша работа.

— Ама ще има да ни кълнат децата му…

— Чудо ще бъде! Аз, кмета, нали ти казвам.

И влязоха в къщата на Доминиковица.

В стаята беше светло, пометено, чисто — нали им се надяваха.

Годежарите казаха „Да бъде похвален“, поздравиха се с всички, понеже момчетата бяха вътре, седнаха на примъкнатите до огнището столчета и заприказваха за това-онова.

— Па един студ, като на зима е тръгнало — захвана кметът:

— Няма какво да се чудим, не иде пролет я!

— Превозихте ли вече зелето?

— Ех… остана малко на зелището, ама сега не може да се кара — отговаряше спокойно старата и следеше с поглед Ягна, която мотаеше до прозореца с мотовилка прежда на гранчета и тъй хубава беше днес, че кметът, още млад човек, я поглеждаше с лакоми очи, но най-после започна:

— Такъв валеж, кал и тъмнило, та рекохме с Шимон да се отбием у вас; посрещнахте ни както трябва, гостихте ни с добра дума, та навярно и ще си купим нещо от вас, майко…

— Всякъде може нещо да се купи, стига да подири човек…

— Право каза, майко, само че ние няма да дирим, защото ни се струва, че най-добре е оттука да купим.

— Купувайте тогава — извика тя весело.

— Юницата например бихме искали да купим.

— Хо-хо, скъпа е! С каквото и да е въже не може да се поведе!

— Имаме въже от осветено сребро, и змей да е, пак не ще го скъса!… Е, много ли искаш, майко? — И той почна да вади от джоба си бутилката…

— Много ли?… Не е лесно да се каже! Млада е, деветнайсетата година напролет ще свърши, добра е и работна, та още някоя година може да остане при майка си…

— Ялова ще остане… защото без приплод, ялова…

— Други и при майка си зачеват — пошепна Шимон.

Кметът се разсмя с глас, а старата само светна с поглед и рече бързо:

— Подирете си друга, моята може и да почака.

— Защо да не може, ама няма да намерим по-снажна и с по-добра майка!

— Каза го пък и ти!

— Вярвай мене, кмета, какво ще ти кажа… — И той измъкна чашата, изтри я с полата на клашника си, наля арак и рече важно: — Слушай добре, Доминиковице, какво ще ти кажа: аз съм чиновник човек и моята дума не е като птичка, дето ще писне, изчурулика и толкоз ще я видиш после! И Шимон знаят хората кой е, не е някой нехранимайко, а селски стопанин, баща на челяд, помощник-кмет… Прави сметка само какви хора са ви дошли и за какво, прави сметка!

— Знам, Петре, и внимавам.

— Ти си умна жена и знаеш, че рано-късно Ягуша трябва да излезе из тоя дом, на свое да отиде; още господ Исус Христос е наредил така, че бащите отглеждат децата не за себе си, а за хората.

— Ех, истина, истина, ти, майко,

отгледай я,

па някому и пари да дадеш —

от нея да се отървеш…

— Така е на тоя свят, така ще си и остане. Да пийнем поне по капка, а, майко?

— Та знам ли?… Няма да я насилвам… а, Ягушо, ще пийнеш ли?…

— Та знам ли и аз… — изскимтя Ягуша, като извърна зачервеното си лице към прозореца.

— Послушна е! Кроткото агне от две майки суче… — добави важно Шимон.

— Тебе чака тя, майко!

— Пийнете, да ви е здраве, но не сте казали още кой е той — рече тя, защото не е по обичая да знаят отнапред, а да научат от годежарите.

— Кой? Самия Борина! — извика кметът, като гаврътна чашата.

— Стария! Вдовеца! — извика тя божем разочарована.

— Стар! Не хули бога! Стар, ама наскоро за дете го съдиха!

— Вярно е, само че не било негово.

— То се знае! Такъв господар ще тръгне с коя да е! Пий, майко…

— За пиене то лесно, само че е вдовец, па старият скоро ще си отиде, където всички, а после?… Децата му ще изгонят мащеха си и…

— Мачей каза, че няма да мине без припис… — промърмори Шимон.

— Навярно преди сватбата!

Годежарите млъкнаха, след малко кметът наля отново чашата и се обърна с нея към Ягна.

— Пийни, пийни, Ягушо! Тъкмим ти мъж като дъб, господарка ще бъдеш и стопанка — първа в селото… хайде, тебе чакаме, Ягушо, не се срамувай…

Тя се колебаеше, червенееше, завръща се към стената, но най-сетне, като закри с престилката лицето си, отпи малко от чашата и остатъка изля на пода…

Тогава чашата изреди всички. Старата сложи хляб и сол, а после и пушена суха колбаса за мезе.

Пийнаха два-три пъти по ред, та очите на всички светнаха и езиците се развързаха. Само Ягна избяга в килера, понеже, кой знае защо, се разплака силно и чак през стената се чуваше хлипането й.

Старата поиска да отърчи при нея, но кметът я задържа.

— И телето реве, когато го отбиват от майка му… това си е така. Няма да иде бог знае къде, нито в друго село. Абе то ще й се радваш после… Нищо лошо няма да й бъде, ти мене, кмета, вярвай, като ти думам…

— Ех… току съм си мислила само внучета да дочакам да им се порадвам…

— Не бери грижа, още преди жътва ще имаш първото…

— Само господ знае отнапред, а не ние грешните! Ето, запихме… ама на мене някак ми е жално като на погребение…

— Няма що да се чудиш, едничка щерка излиза от дома, мъчно ти е за нея… Рано е още за грижи! Знаеш ли какво? Я да идем всички в кръчмата, че и водката ми се свърши, па и годеника като на въглени ни чака там.

— В кръчмата ли ще правим годежа?

— Както си му е обичая, както и нашите бащи са правили — аз, кмета, нали ти казвам, ти мене слушай.

Жените се преоблякоха малко по-празнично и веднага излязоха.

— Момчетата ще останат ли, годеж на сестра им, и те нали се радват — забеляза кметът, защото момчетата бяха натъжени и поглеждаха неспокойно майка си.

— Не може да се остави така къщата.

— Я повикайте Агата от Клембови, тя ще гледа дома.

— Агата вече е по просия. Ще повикам някого по пътя. Елате, Йенджихо и ти Шимек, па си вземете и клашниците, нима като просяци искате да отидете така, както сте сега… Па само да се напие някой… ще има да помни… Кравите още не са натъкмени, па и свинете, картофи трябва да се кълцат — да знаете.

— Знаем, мамо, знаем! — шепнеха развълнувано те, при все че бяха вече мъже до потона и снажни като круши на слог, но слушаха майка си като малки деца, защото ги държеше здраво, а когато имаше нужда, и към ръжена, па и към чумбасите им посягаше и плесници удряше; послушание и покорство трябваше да има.

Тръгнаха за кръчмата.

Да бръкнеше някой в очите на човека, не можеше да се види, тъй беше тъмно — обикновено нещо при есенните дъждовни нощи. Вятър духаше отгоре и шибаше клоните на дърветата, та те ту се люлееха, ту се снишаваха шумно до плетищата; вирът шумеше и така удряше о брега, че дъжд от разбити на пяна пръски падаше досред пътя, па често удряше и по лицата на минувачите.

В кръчмата също бе тъмно, а вятърът духаше през едно разбито стъкло, та дори окачената на връв зад тезгяха лампа се люлееше като златно цвете.

Борина скочи да ги посреща и целува и горещо да ги прегръща, защото смяташе, че Ягуша е вече негова.

— Исус Христос е рекъл: вземи си, червено, невеста, та да не ти е мъчно сам. Амин! — бърбореше Ямброжи, но понеже повече от един час пиеше, вече нито езикът, нито краката го държеха.

Евреинът сложи веднага на тезгяха и арак, и сладка водка, и мастика, и херинга за мезе, баничка с шафран и някакви чудни кифли с мак.

— Хапнете, пийнете, мили хора, рождени братя, верни християни! — канеше Ямброжи. — И аз имах жена, само че съвсем не помня къде… чини ми се във Франция… не, в Италия беше, не… но сега съм сирота… Казвам ви, че като викна старшията: Във веригата, марш!…

— Я пийте, хора! Започвай, Петре — прекъсна речта му Борина, като донесе за цяла злотувка бонбони и ги втикна в шепата на Ягуша. — Вземи, Ягушо, сладички са, на̀!

— Ама… само си харчиш парите… — колебаеше се тя.

— Не бой се… имам аз за такива неща, ти сама ще видиш… на̀… а колкото за тебе, и от пиле мляко бих намерил… нищо лошо у мене няма да ти се случи… — И той почна да я прехваща през кръста и я уговаряше да яде и пие. Ягна приемаше всичко спокойно, хладно и равнодушно, като че не беше нейн годежа. За едно си помисли само: дали старият ще й даде преди сватбата ония корали, за които спомена на панаира.

Започнаха често да изпразват чашите, на смяна — едно след друго арак и сладка водка, разприказваха се всички едновременно, дори Доминиковица си пийна хубавичко и заразправя разни ми ти едни, та кметът се учудваше, че е толкова умна жена.

И синовете й се понапиха, защото и кметът, и Ямброжи често ги подканяха и пиеха наздравици с тях.

— Пийте, момчета, Ягнин годеж е това, пийте…

— Виждаме, виждаме — отговаряха заедно те и искаха да целуват ръка на Ямброжи.

Най-после Доминиковица отведе Борина към прозореца й без заобикалки му рече:

— Ягуша е твоя, Мачей, твоя е.

— Бог да ти заплати за дъщерята, майко. — Сграбчи я за шията и я зацелува.

— Обещал си да припишеш, а?

— Да припиша… защо пък припис? Което е мое, то е и нейно.

— Море да може тя да си е по-свободна пред наследниците, да не й натякват!

— Те да не се месят в моето! Всичко мое е и Ягушино, всичко.

— Златни ти уста, ама помисли само, старичък си малко, па и всички сме смъртни, защото:

Смъртта не пробира,

днеска човек — утре агне,

какво й се падне…

— Още съм як, още двайсет години ще издържа, не бой се!

— Небоя го изяли вълците.

— Тъй съм радостен, че казвай какво искаш! Ако искаш, ще й припиша ония три морги при Лукашовите.

— На гладно куче и мухата е сладка, ама ние не сме гладни. Ягуша има наследство от баща си пет морги ниви и морга гора и ти ще припишеш шест. Шестте морги на пътя, дето лятос бяха картофите ти.

— Най-добрата ми нива!

— Ами Ягуша не е ли най-добрата и най-хубавата мома в селото!

— Така си е, затова и пратих сватове, но какво думаш ти, шест морги, цяло стопанство. Какво ще кажат децата! — Той започна да се чеше по главата, защото мъка сграбчи сърцето му; ами как, такава земя, най-хубавата, да я даде!

— Умен си ти, драги мой, но сам помисли, че това приписване е само едно осигуряване на момичето. Нали докато си жив, никой няма да ти отнеме този имот — а пък що е Ягушино, що й се пада от баща й, още напролет ще повикам мерач, ще си го вземете и можете да си го сеете… Помисли си, че няма нищо лошо да те сполети, и припиши шест морги.

— Разбира се, за Ягуша ще припиша…

— Кога?

— Па ако щеш, и утре! Не, в събота ще наредим известяване^[1] и веднага ще отидем в града. Каквото и да е, веднъж ще се мре!

— Ягушо, я ела, дъще, я ела! — завика Доминиковица девойката, на която кметът разправяше нещо и тъй я притискаше към тезгяха, че тя високо се смееше.

— Ягушо, Мачей ти приписва шестте морги при пътя — каза й тя.

— Да живееш — прошепна Ягна, като протегна ръка към него.

— Да пийнем от тая сладката за здравето на Ягна…

Пийнаха. Мачей я улови през кръста и я поведе към другите, но тя се изтръгна из ръцете му и отиде към братята си, с които се разправяше и си попийнуваше Ямброжи.

Глъчката ставаше все по-голяма. Надойдоха и други хора: този-онзи влизаше да види какво става, а други да откачат даром по някоя чаша по този случай; дори и слепият старец с кучето, и той се намери тук и седеше на видно място, вслушваше се и от време на време четеше на глас молитви, та го чуха; тогава Доминиковица му даде водка, нещо да хапне и няколко гроша в шепата.

Хубавичко си бяха пийнали и всички заедно приказваха, па се стискаха, прегръщаха се, държеха се като приятели и братя, както бива при повече пиене.

Само евреинът се промъкваше тихо между тях и слагаше все нови половници и бутилки с бира и записваше с тебешир върху вратата кой колко поръчва.

А Борина бе като замаян от радост, пиеше, черпеше, канеше, приказваше, както рядко са го виждали, и постоянно се притискаше към Ягуша: забавляваше я той, галеше я по лицето, защото не бе редно тъй пред всички да я прегърне през шията и да я целува, ако и да не можеше вече да се въздържа, само я хващаше през снагата и я водеше към по-тъмното.

Доминиковица изведнъж се сепна, че е време вече да си отиват, и извика синовете си да стават.

Но Шимек беше вече пиян и като чу майка си, само оправи пояса си, удари с пестница по масата и извика:

— Господар съм, майка му стара… Който иска, нека си отива… Пие ми се и ще пия… Евреино, водка дай!

— Трай, Шимек, трай, че ще те бие — стенеше плачливо Йенджих, също така здравата пиян, и дърпаше брат си за клашника.

— Хайде у дома, хлапаци, у дома! — изкряска им страшно Доминиковица.

— Господар съм, искам да остана и ще остана водка да пия… стига вече мама е господарувала… ако ли не… ще я напъдя… вещицата…

Но старата го блъсна в гърдите, та той се повали и веднага изтрезня, а Йенджих му нахлузи шапката и го изведе навън; но види се, въздухът подействува на Шимек, защото едва измина няколко крачки, сполитна, хвана се за плета и почна да вика и мърмори:

— Господар съм, майка му стара… моя е земята… каквото ми е воля, това ще правя… водка ще пия… Евреино, арак… па ако не… ще изгоня…

— Шимек! Моля ти се, Шимек, хайде да си ходим, мама иде! — стенеше Йенджих и плачеше с горчиви сълзи.

Скоро дойде старата с Ягна и подбра изпод плета синовете си, защото се бяха вече хванали за косите и се валяха из калта.

След излизането на жените в кръчмата малко попритихна. Хората се разотидоха полека, останаха само Борина, годежарите, Ямброжи и просякът, който сега пиеше с всички заедно.

Ямброжи вече не се помнеше, стоеше насред кръчмата и ту тананикаше, ту нещо високо разказваше:

— Беше черен, като на черен котел дъното беше черен… помери към мене… но ще ме улучи в… Забих му щика в корема… завъртях, та чак запращя… пръв!… Стоим… стоим… и току началника лети… Боже господи! Самия началник!… Момчета… казва… народе… казва… На линия… напред… — изкрещя Ямброжи, колкото можа, изправи се като струна и бавно заотстъпва, та дървеният му крак дори тропаше. — За мое здраве. Петре, пий… сирота съм… — бърбореше той неразбрано до стената, но не дочака, ами внезапно се втурна и излезе от кръчмата, само пресипналият му пеещ глас се чуваше откъм пътя…

В кръчмата влезе воденичарят, грамаден мъж, облечен с градски дрехи, червендалест и със сиви малки и подвижни очи.

— Пиете си, господари! Хо, хо, и кмета, и помощника, и Борина! Абе да няма сватба?

— Нещо като сватба, ела се чукни с нас, воденичарю, ела — покани го Борина.

И отново изпиха още по една.

— Щом сте такива весели, ще ви обадя новина, та да изтрезнеете!

Всички изблещиха помътнелите си очи.

— Няма и един час, откак дворянина продаде сечището на Вълчите долове!

— Ах, кучкаря ниедин, кучия му син! Продал, нашето сечище продал! — извика Борина и в забравата си тресна бутилката о пода.

— Продал! Има закон и за дворянина, и за всеки… — мърмореше пияният Шимон.

— Не е истина! Аз, кмета, ви казвам, не е истина, да знаете!

— Продал е, само че няма да позволим да го вземат, бога ми, няма да дадем! — викаше Борина и удряше с пестници по масата.

Воденичарят си отиде, а те до късно през нощта разговаряха и се заканваха на дворянина.