Владислав Реймонт
Селяни (1)

I

… Да бъде похвален Исус Христос!^[1]

— Во веки веков, моя Агато, накъде така?

— По света, по хората, мили отче — свят широк… — И тя описа с тояжката си дъга от изток към запад.

Свещеникът погледна неволно в далнините и бързо сви очи, тъй като на запад висеше ослепителното слънце, а после попита по-тихо и някак плахо:

— Изпъдиха ли те Клембови, а? Може би не сте се погодили?… Може би…

Тя не отговори веднага, поизправи се, пошари тежко със старите си избелели очи по заесенелите и пусти нивя и по покривите на потъналото в градини село.

— Ех… не ме изпъдиха… може ли… добри хора са и роднини. Па и погаждахме си се… Току самичка си пресметнах, че е време да се махна… Чуждото си е чуждо — взема се и насред път. Време е, нямаха вече работа за мене… па зима иде, ами… нима току-така ще ме хранят или подслон ще ми дадат?

Па ето на̀, отбиха и телето от кравата… и гъските… че нощите позастудяха, та и те трябва да се затварят вече — затова им сторих място… ами как… жалко е за добиченцата, нали и те са божи гадинки… А хората са добри, нали барем лете ме прибират, не им се свиди ни подслона, ни мъничкото ядене — като господарка се ширех у тях…

А през зимата по света, по просия.

Малко ми стига на мене, ще си изпрося от добри хора и до пролет, добър е господ, ще преживея, па и някоя пара ще си прикътам — тъкмо да им се намери за гладните дни… свои нали сме си…

То преблагия наш Исусец няма да остави сиромашта.

— Няма, няма да я остави — извика разпалено свещеникът и свенливо сложи в ръката й една злотувка^[2].

— Благодетелю, добрички благодетелю!

И тя се хвърли в краката му с разтресена глава и град от сълзи се посипа по сивото й и набръчкано като есенна оран лице.

— Иди си сбогом… иди си — шепнеше той смутен, като я вдигаше от земята.

Тя пое с разтреперани ръце торбите и тояжката си с шип на края, прекръсти се и тръгна по широкия изровен път към гората; само час по час се обръщаше към селото и към нивите, из които хората вадеха картофите, поглеждаше жално към провлечените из стърнищата пушеци на пастирски огньове, докато се скри зад крайпътните храсти.

А свещеникът пак седна на количката на плуга, смръкна енфие и разтвори молитвеника, но очите му отскачаха от червените букви и летяха по просторните, потънали в есенен унес земи, блуждаеха по бледното небе или се спираха на наведения над плуга ратай.

— Валек… браздата е крива… ето… — извика той, понадигна се и следеше с поглед всяка крачка на угоените сиви кобили, които шумно теглеха плуга.

Отново почна неволно да поглежда червените букви на молитвеника и да движи устни, но често хвърляше око към кобилите и към ятото врани, които неспокойно, с протегнати човки подскачаха из браздата и при всяко пляскане на камшика или при всяко обръщане на плуга се вдигаха тежко и веднага падаха върху изораната нива и остреха човки о твърдите изсъхнали буци.

— Валек! Я фрасни по хълбока дясната, че остава надире!

И се усмихна, защото след удара кобилата потегли вече равно, а когато конете стигнаха до пътя, той стана бързо, потупа ги галено по шиите, а те протегнаха муцуни към него и приятелски душеха лицето му.

— Стооой! — викна проточено Валек, изтегли блесналия като сребро плуг, вдигна го леко и дръпна конете за юздите, та заобиколиха малко, заби лъскавото острие в стърнището, плесна с камшика и те отведнъж потеглиха, та чак кобиличките на плуга заскърцаха. И продължаваше да оре дългата нива, която се намираше под прав ъгъл на пътя по наклона, простряна като дълга ивица от изорана пръст чак до селото, разположено ниско, сякаш потопено в червеникавите и жълтеникави градини.

Беше тихо, топло и малко възсънно време.

Макар че беше вече краят на септември, слънцето все още припичаше. То бе застанало на средата между пладне и залез и камъните, храстите и крушите по нивите, дори изсъхналите твърди бурени хвърляха вече зад себе си хладни вечерни сенки.

Беше тихо по опустелите ниви и упоителна сладост се носеше из замъгления от слънчева омара въздух; тук-там по високия блед небосвод бяха разхвърляни грамадни бели облаци, сякаш навеяни от вихри и разпокъсани снежни лавини.

А под тях, докъдето око види, се стелеха посивелите поля като някоя грамадна тава със сини ръбове от гори — тава, през която като блеснала на слънцето сребърна нишка полъскваше на завоите си реката между крайбрежните елхи и ракити. Насъбрала водите си всред село в огромен продълговат вир, тя се спущаше като в понор между хълмовете на север. В дъното на котловината около вира бе разположено селото и трептеше на слънцето с есенните багри на градините като жълто-червена гъсеница, свита върху сив лопянов лист. От нея към горите се стелеше дългото пооплетено предиво на продълговатите ниви, ивиците на сиви лехи, гайтаните на слоговете, отрупани с къпини и храсти. Тук-там из тази сребриста сивота се разливаха струи от злато, жълтееха с дъхавите си цветове лупините, ту се белееха замрелите сухи легла на потоци или се простираха задрямали песъчливи пътища, а край тях редица мощни тополи се въземаха полека въз хълмовете и пак се снишаваха към горите.

Свещеникът се сепна от този унес, защото нейде наблизо се разнесе продължително и жаловито мучене, от което дори враните литнаха с грак и полегато се понесоха към разкопаните картофища, а игривата им черна сянка ги следваше по стърнищата и угарите.

Той прислони очи с ръка и загледа срещу слънцето: по пътя откъм гората една подявка теглеше за въже едра червена крава. Като мина покрай него, тя поздрави и поиска да свърне, за да му целуне ръка, но кравата я дръпна настрана и пак зарева.

— Ще я продавате ли?

— Не… водя я на воденичарския бик… чакай, лудетино… да не си побесняла! — викаше запъхтяна подявката и се силеше да се запре, но кравата я помъкна, та и двете се затичаха със ситни крачки и се скриха в цял облак от прах.

Подир тях по песъчливия път се мъкнеше евреин вехтошар. Той буташе пред себе си тежко натоварена количка, затова час по час сядаше и тежко дишаше.

— Какво ново, Мошек?

— Какво ново?… Комуто си е добре, той и новини добри си има… Картофите, слава богу, се народиха, ръжта е много, зеле ще има. Който си има картофи, който си има ръж, който си има зеле — у него и новини добри има.

Той целуна ръкава на свещеника, нахлузи ремъка на количката през врата си и пак продължи да тика, но по-леко, защото беше нанадолнище.

След него тътреше крака посред пътя и вдигаше прах сляп просяк, воден от вързано с връв охранено куче.

А след това откъм гората тичаше момче с бутилка, но щом видя до пътя свещеника, заобиколи го отдалече и припна пряко през нивите към кръчмата.

И пак селянин от съседно село возеше жито на воденицата или пък еврейка караше стадо купени гъски.

Всеки поздравяваше с „Да бъде похвален“, разменяше по някоя приказка и продължаваше пътя си, изпратен с благата реч и поглед на свещеника. Понеже слънцето падаше все по-ниско, той стана и извика на Валек:

— Доори до брезичките и си ела… за нищо работа ще се уморят конете.

И тръгна полека по междите, шепнеше полугласно молитви и с ясен, пълен с любов поглед обгръщаше нивята…

Редици жени се червенееха по картофищата… картофи с грохот се изсипваха в колите… нейде още оряха за сеитба… черди шарени крави пасяха по угарите… дълги пепеляви лехи пъстрееха вече от гъсто поникналото жито… или пък гъски като снежни кръпки се белееха по окосените пожълтели ливади… някъде крава промучаваше… огньове горяха и дълги сини плетеници от дим се носеха над нивите… Кола затропаше, плуг драснеше о камък… ту отново тишина обгръщаше за миг земята, та се чуваше дори глухият шум на реката и тракането на воденицата, скрита в гъсталака от пожълтели дървета зад селото… ту пък песенчица се понасяше или незнайно откъде изникнал вик политаше ниско, блъскаше се о бразди и долчини и се губеше без ехо в есенната сивота, по оплетените със сребърни паяжини стърнища, из запустелите сънни пътища, над които навеждаха тежки червени глави офиките… ту брануваха нива и облак от сив прах се вдигаше след браната срещу слънцето, провличаше се и падаше по хълма, а изпод него, сякаш из облака, бос, гологлав, с превързано през рамо платнище, вървеше полека мъж, загребваше семе от платнището и сееше с еднообразен, набожен и благославящ земята размах, стигаше до края на нивата, насипваше семе от чувала, обръщаше се и бавно се приближаваше към хълма, така че на слънцето се виждаше най-напред разчорлената му глава, след това раменете и най-сетне изпъкваше цял — все със същото благославящо движение, със същия този свещен замах той пръскаше житото, което като златен прах се извиваше и падаше на земята.

Свещеникът вървеше все по-бавно. Понякога спираше да си почине, ту се обръщаше към своите сиви коне, вглеждаше се в момчетията, които замеряха с камъни една голяма круша, а те, щом го зърнаха, припнаха като пилци към него да целуват ръкава на расото му със скрити отзад ръце.

Той ги погали по главите и наставнически рече:

— Но не чупете клоните, защото догодина няма да берете круши.

— Ние не брулим круши, ами там има гардже гнездо — обади се най-смелото.

Свещеникът се усмихна благо и наскоро пак се спря при копачите.

— Помага бог!

— Дал бог добро, благодарим! — отговориха те в хор, изправиха се и тръгнаха всички да целунат ръка на любимия свещеник.

— Даде господ това лято картофи, а? — каза той, като подаваше на мъжете отворената си табакера с енфие. Те взимаха скромно с пръсти, но се стесняваха да го смръкнат пред него.

— Така си е, картофи като котешки глави… и по много на гнездо.

— Хм, затова пък свинете ще поскъпнат, че всеки ще поиска да си храни.

— Вече и без това са си скъпи, измряха от болест през лятото, па и прусаците ги търсят.

— Така е, така е. Ами чии картофи вадите?

— На Борина са тия картофи.

— Няма го тука, та не мога да позная.

— Тате отиде с човека ми в гората.

— Ах, ти ли си, Ханко, какво правиш? — обърна се той към младата хубава жена с червена забрадка на глава. Тя хвана през престилката си ръката му и я целуна, понеже ръцете й бяха зацапани с пръст.

— Какво прави момченцето, дето го кръстих по жътва?

— Благодаря ти, отче, здраво е и гълчоли това-онова.

— Хайде, останете си със здраве.

— Благодарим на бога.

И свещеникът свърна надясно към гробищата, отвъд селото, при пътя с тополите.

Дълго и мълчаливо гледаха нататък неговата стройна, малко наведена фигура и чак когато премина ниската каменна ограда на гробищата и тръгна между гробовете към параклиса всред пожълтели брези и червени кленове, езиците им се развързаха.

— По целия свят няма по-добър — подхвана една от жените.

— Ех, искаха да го отведат в града… ако тате и кмета не ходиха да молят епископа, нямаше да го имате… Копайте, бре хора, копайте, че скоро ще се мръкне, а картофите са множко! — думаше Ханка, като изсипваше коша си върху жлътналите се на земята сухи картофени стъбла.

Бързо и мълком се заеха за работа, та се чуваше само забиването на мотиките в твърдата пръст, а понякога и сухият звън на желязото о камък. Сегиз-тогиз някой изправяше наведена и оболяла снага, въздъхваше дълбоко, поглеждаше безсмислено към сеяча пред тях и отново копаеше, избираше жълтите картофи из сивата пръст и ги хвърляше в изправения пред себе си кош.

Бяха петнайсетина души, най-вече стари жени и коморници^[3], а зад тях се белееха две дървени триножни, под които час по час проплакваха увити в пелени деца.

— Та така си тръгна старицата по света — подхвана Ягустинка.

— Коя? — попита Ханка, като се изправи.

— Е па старата Агата.

— По просия…

— По просия… не на веселба, то се знае, по просия! Наработи се у роднини, послугува им през лятото, па сега я пуснаха да иде, къде й очи видят.

— Ще се върне напролет, ще им надонесе в торбичките и захар, и чай, и някоя и друга пара — тогава ще я обикнат, ще й дадат легло да си легне, пухов юрган да се завие, няма да й дават да работи, ще я гледат да си почине… И вуйно, и лельо й казват, дорде пипнат и последната й паричка. Па наесен пак няма място за нея ни в къщи, ни в обора. Гадове такива, кучешки род… полудели са — избухна Ягустинка и такъв яд я обзе, че старото й лице посиня.

— На сиромаха, дето се вика, все не му върви — подхвърли един от коморниците, стар, изнемощял мъж с изкривена уста.

— Копайте бе, хора, копайте — подканваше Ханка, недоволна от тоя разговор.

Като не можеше дълго да трае без бъбрене, Ягустинка току погледна сеяча и рече:

— Тия, Пачешовите, вече стари мъже станаха, главите им взеха да оголяват…

— Но барем са си все ергени — прибави друга жена.

— На̀, толкова моми стареят или ходят да търсят работа…

— Е па цели петнайсет морги^[4] ниви имат и ливада зад воденицата.

— Я не думай, ще ли даде майка им да се женят?

— Ами кой ще й дои кравите, кой ще пере, кой ще тича около стоката, па и по свинете…

— Шетат на мама и на Ягуша… Ягна като някоя кокона, като някоя дворянка току се докарва… па се мие, па се оглежда в огледалцето, па си плете плитките…

— И току гледа кого да вкара под юргана си, по-якичък да е някой — подхвърли отново със злобен смях Ягустинка.

— Юзек Банаховия й пращал годежари, не искала.

— Е-е… дворянка извеяна.

— А майка й току седи в черква и с книжка се моли, и на изповед ходи!

— Истина, па е и магьосница! На Вавжоновите крави кой обра млякото, а? А като казала някаква лоша дума за Адамовото момче, дето й брало сливите в градинчето, отведнъж такава топка му заседнала в гърлото и така го завъртяло, че боже-е!

— Па отгоре искаме и господ да ни обича, като има такива в селото…

— Едно време, още като пасях кравите на тате, помня, че такива ги пропъждаха от село — добави пак Ягустинка.

— Нищо няма да й стане на нея, че има кой да я брани… — и като понижи гласа си и гледаше под око към Ханка, която копаеше първа на първия ред от края, Ягустинка зашепна на съседките:

— Ами, навярно Ханкиния мъж пръв ще я отбрани… зарад Ягна като куче се зъби.

— Божичко!… Що думаш… чудесии разправяш… Как може! Та това би било грях и богохулство… — шепнеха си двете, като копаеха и не вдигаха глави.

— Та само той ли?… Като по кучка летят и ергените по нея.

— А че е хубава, хубава е; охранена като яловица, лицето й бяло, а очите й също като цъфнал лен… па е яка, пущината, мнозина мъже не ще й устоят насреща…

— Па какво ли ми работи, току само си яде и си отспива, че няма да е хубава?…

Помълчаха доста, защото трябваше да изсипят картофите на камарата.

След това вече само от време на време си казваха по нещо, докато замлъкнаха, понеже едната забеляза, че откъм село през стърнищата тичаше Южка Боринова.

И щом долетя запъхтяна, още отдалече извика:

— Ханко, хайде си ела у дома, че на кравата нещо й стана.

— Господи, света Богородице, ами на коя?

— Ох, на шарената… ох… душата си не мога да поема…

— Божичко, чак дори ме задуши, помислих, че на моята… — извика с облекчение Ханка.

— Витек току-що я докара, че горския го изгонил от гората. Запъхтяла се кравата, че е кръвена… и отведнъж падна пред обора… не ще ни да пие, ни да яде, току само се мята и мучи, божичко!

— А тате няма ли го?

— Няма го, тате още не се е върнал. Господи Исусе Христе, хубава крава, на едно доене цяло ведро даваше. Върви по-скоро!

— Ето на̀, тичам, тичам!

И взе детето от пелената, сложи му шапчицата с пискюлчетата, уви го с престилката си и бързо тръгна. И така се бе разтревожила от новината, че дори не спусна предницата на вълненика си, забрави, та оголените й крака се белееха през нивата. Южка тичаше пред нея.

А копачите, всеки разкрачен на своя ред, почнаха да копаят по-мързеливо, понеже никой не ги наглеждаше и не ги подканяше.

Слънцето вече се претъркулваше към залез и сякаш разкалено от луд бяг, се червенееше като огромно колело и се спущаше зад черните високи гори. Тъмнината се сгъстяваше и вече пълзеше по нивите, хлъзгаше се по браздите, дебнеше по рововете, тълпеше се по гъсталаците и бавно се разливаше по земята, затъмняваше, обхващаше и поглъщаше багрите, само върхарите на дърветата, камбанарията и покривът на черквата горяха като пламъци.

Някои вече си тръгваха от нивите към дома.

Човешки гласове, цвилене, мучене, тропот на коли все по-ясно се чуваха в тихия здрачен въздух.

Черковната камбанка зачурулика вечерня, хората се спираха и молитвен шепот като шум на капещи листа падаше в мрачината.

С песни и весели гласове подкарваха от паша говедата, които вървяха нагъсто из замъглените от прах пътища, а в дрезгавината на праха понякога се показваха мощните глави и вирнати рога на добитъка.

Тук-там поблейваха овце, ту оставили пашата гъски на ята хвърчеха, потънали в лъчите на залеза, та само пронизителният им крясък показваше къде са.

— Ех, жалко, харна беше шарената крава.

— Е… не е на някой сиромах.

— Няма си Борина домакиня, така се и разсипва всичко като през сито.

— Ами Ханка не е ли домакиня?

— За нея си… като ратаи са при баща си, току гледат да откъснат нещо за себе си, а бащиното кучета го яли.

— А Южка какво може да стори, сополана е още.

— Ами, ами, нима Борина не може да отдели земя на Антек, а?

— А после да остане на техни ръце да го хранят, а?… Стар си, Вавжеко, а още си много глупав — захвана живо Ягустинка. — Охо, Борина е още як, може да се ожени, да не е глупав да припише на децата си?

— За як, як е, но вече шейсет лазарника има.

— Не се грижи, Вавжеко, всяка млада ще се ожени за него, само да рече.

— Две жени е вече погребал.

— И трета ще погребе, ако е рекъл господ. Ама докато е жив, не дава на децата си ни петдесет разкрача земя, ни лехичка, ни стъпка. Проклетници! Ще изядат и него, както мене моите. Ще го хранят едно хубаво, та ще ходи по чужди къщи, отглади ще си мре и по просия ще тръгне. Дай си, що имаш, на децата, па те ще ти дадат тъкмо колко да ти стигне за въже и за камък на шията.

— Хора, време е вече да си ходим, смрачава се.

— Време е, време е! Слънцето вече зайде.

Събраха набързо мотиките, кошниците, празните грънци за храна, тръгнаха полека като гъски по междата и си продумваха това-онова. Само старата Ягустинка все крещеше разярено за децата си, а после и на всички си изливаше гнева.

А заедно с тях едно момиче караше свинка с прасенца и с тънък гласец пееше:

Хей, не ходи при колата,

хей, от оста отпусни се,

хей, на ерген буза не давай,

хей, нека ти се моли, залисва.

— Пък тая щуруша врещи, като че ли я дерат.