Волфганг Холбайн
Вратата на друидите (1)

1.

Във вътрешността на тунела Гридоне. 18,15 часа.

Или поне толкова беше допреди няколко секунди. Сега часовникът показваше 18,14. Нямаше никакво съмнение. Стрелката бе мръднала назад.

Капитан Вайт Роглер от кантоналната полиция на Тесин^[1] недоумяващо погледна красиво изработената стрелка, която току-що се бе преместила по такъв невъзможен начин, затвори капака на джобния часовник, тръсна го няколко пъти и го сложи до ухото си. Чуваше се само едва доловимата песен на пружинния механизъм, който вече почти един човешки живот изпълняваше службата си така точно и надеждно, както може да се очаква от швейцарски часовник. Когато отново отвори капака, странната картина не се бе променила.

Роглер мигаше срещу издрасканото стъкло, което блестеше под силната светлина на джобното фенерче и приличаше на миниатюрен лунен пейзаж от кристал. Въпреки това успя съвсем ясно да види как стрелката се движеше назад и вече показваше 18,13. Да, не се лъжеше, часовникът вървеше назад! Ама че смехория!

Сребърният джобен часовник бе наследство от баща му и бе по-стар от самия Роглер. На четиридесет и осем години той отдавна не се смяташе за млад и вече се бе примирил с мисълта, че един ден и часовникът ще приключи дните си. Швейцарска точност или не, но и най-надеждното механично сърце не може да бие вечно. Не се изненада особено, че това се случи точно сега — според закона на Мърфи нещата се случваха във възможно най-неподходящия от всички неподходящи моменти. Това, което го объркваше, бе начинът, по който стана. Досега още не бе чувал часовник да се движи назад. До този момент и не знаеше, че е възможно. От друга страна пък не беше часовникар. И в момента имаше доста по-важна работа, отколкото да си блъска главата над номерата на един шейсетгодишен джобен часовник.

Роглер въздъхна дълбоко, затвори капака на часовника и го пусна в джоба на безупречно изгладеното си униформено яке. По-точно, якето не бе негово, а на колега от Аскона, който всъщност трябваше да се занимава с този случай тук — ако въобще можеше да се говори за полицейски случай, разбира се.

Роглер много се съмняваше в това. На първо място просто от яд. Бе дошъл в Аскона да прекара отпуска си, който, напук на всички тъпи вицове и предразсъдъци, от време навреме се полагаше даже и на полицаи. А освен това имаше и голяма разлика между полицейския служител от телевизионните филми и този в истинския живот. Най-общо тя се състоеше в това, че на втория хич не му доставяше удоволствие да се занимава с криминални случаи през почивката си.

Особено пък ако случаят съвсем не бе криминален като този тук. Роглер, който вече четвърт час стоеше и трепереше в една тъмна и студена пещера, за сетен път си задаваше въпроса, какво всъщност търси тук. Ако нещо не бе наред с някакъв влак, който спира по средата на тунела и не се помръдва оттам, то това си беше случай за железопътните власти или за строителите или за който и да е там, дето е отговорен за тия неща.

В тъмнината далеч пред него се появи светлина. Бе слаба и не се увеличаваше с приближаването си. Затова пък се чуваше силно бръмчене, което накара Роглер да се махне от релсите, по които бе стигнал от входа на тунела дотук. Знаеше естествено, че е пресилено, но отведнъж го връхлетя картината на неосветен бърз влак, който го премазва.

Това, което се показа след известно време в разсеяната светлина на единствения прожектор, не бе бърз влак, а дрезина. На платформата стояха двама мъже, а около тях имаше място за поне още дузина. Единият, който управляваше возилото, спря точно пред Роглер, а другият насочи към него джобно фенерче и му махна да се приближи.

Настроението на Роглер спадна още повече, когато ярката светлина се заби като хиляди иглички в привикналите му на тъмнината очи. Вдигна ръка да предпази очите си и се опита поне да не падне, докато стигне до дрезината. Качи се сам на платформата, без да поеме подадената му ръка.

— Комисар Роглер? — попита мъжът. За секунда насочи светлината право в лицето му, така че сега наистина не виждаше абсолютно нищо и изкриви лицето си в гримаса. После мъжът наведе фенерчето към земята и тъмнината около светлото петно стана още по-черна.

— Същият — отвърна Роглер. Помъчи се гласът му да не прозвучи съвсем неучтиво. В края на краищата човекът нямаше никаква вина за това, че тази сутрин отпускът му свърши преждевременно, когато някой настоятелно почука на вратата на хотелската му стая. — А вие сте…?

— Лензинг, Клаус Лензинг. Но не е задължително да го помните. Дойдох само да ви прибера.

Дрезината потегли обратно по пътя, по който бе дошла. Прожекторът угасна, но от другата страна продължи да свети бледа жълтеникава светлина, в която релсите изглеждаха като сянка. Роглер леко се изненада от бързината, с която се движеше малкото превозно средство. След малко входът на тунела се виждаше само като размито светло петно, докато накрая съвсем избледня. Роглер с мъка се сдържа да не потрепери. Много студено беше тук вътре, наистина много студено. В светлината на фенерчето виждаше, че при дишане от устата му излизаше пара. Но не студът бе истинската причина за ледените тръпки, които лазеха по гърба и врата му. Никога не го е било страх от тъмнина или тесни пространства, но тук, в този сякаш безкраен черен тунел позна този страх. Само за да не се задълбочава в ирационалните си мисли, попита:

— Какво се е случило?

— Не ви ли казаха? — отвърна изненадано Лензинг. На Роглер му се стори, че в гласа му долови дори разочарование.

— Ако беше така, нямаше да ви питам. — Този път го бе казал достатъчно силно, така че да се усети ядът му. Видя, че Лензинг се стресна. За да посмекчи малко резкия си тон, додаде:

— Разбрах само, че нещо не било наред с влака. Колегата, който ме взе от хотела, не знаеше никакви подробности. Или пък не искаше да ми ги каже. Бил един от онези германски супер влакове, а?

Лензинг потвърди.

— Един ICE 2000^[2]. За първи път минава през тунела. Пробно пътуване, така да се каже — и за влака, пък и за тунела.

— Пробно ли? Мисля, че тунелът Гридоне го откриха още преди две години. Или се лъжа?

— Почти преди три — поправи го Лензинг. — Но за първи път минава такъв влак. Виждал ли сте новите ICE на Бундесбаан^[3]?

Роглер каза, че не е, и Лензинг продължи със странно изражение на лицето:

— Същински ракети върху релси! Казват, че вдигали повече от триста километра в час. С такава скорост това чудо ще мине за две минути под планината.

— И какво точно се е случило?

— И аз не знам — отвърна Лензинг.

Роглер се отказа да го разпитва повече. Дрезината пътуваше с далеч по-малко от триста километра в час, но въпреки това само след няколко минути щяха да пристигнат на мястото на катастрофата или каквото там се беше случило.

— В 12,20 трябваше да пристигне в Аскона — продължи Лензинг. — Бяха подготвили една голяма гара за посрещането, но влакът не пристигна. Опитали са се да се свържат по телефона и когато никой не им отговорил, изпратили група да го търси. Това е, което чух.

Роглер го изгледа подозрително и Лензинг усърдно заклати глава.

— Така е, казвам ви. Аз самият до този момент не съм видял влака. Не пускат никого да припари до него. Страхувам се, че последните петстотин метра ще трябва да вървите пеша.

Роглер имаше достатъчно опит с лъжци, за да разбере веднага кога човек казва истината и кога не. Лензинг казваше истината и ако професионалният усет на полицай досега не го бе убедил, то погледите, които двамата мъже крадешком му хвърляха, можеха да бъдат последното доказателство. Не знаеха наистина нищо и щяха да се пръснат от любопитство. Заради това бе и отчаянието в думите на Лензинг. Вместо най-накрая да му кажат за какво по дяволите го бяха извикали, те очакваха да го научат от него.

— Вие сте от полицията в Цюрих, нали? — попита съвсем непринудено Лензинг.

— От Белицона — поправи го Роглер. — Но иначе сте прав. — Защо питате?

— Трябва да е станало нещо страшно важно, щом викат полицай от града.

— Тук съм съвсем случайно — уточни Роглер. — Просто имах намерение да прекарам отпуска си в Аскона.

Твърде късно се сети, че това, което каза, щеше да даде допълнителна храна на потока от мисли, който течеше в главата на Лензинг. Местната полиция бе специализирана основно в работа с измамници, джебчии, със сключващи фиктивни бракове и всякакви подобни „професионални групи“, които се подвизаваха в метрополия като Аскона, която гъмжеше от чужденци. Въпреки това поне три пъти бяха премислили, преди да повикат човек като него от отпуск, за да го помолят за помощ. По-точно, някой им беше заповядал да го направят.

— Сигурно е имало заплаха от бомба или пък атентат, а? — предположи Лензинг. — Терористите вече от нищо не се плашат.

— Може и това да е — отвърна кратко Роглер. Спести си усилието да обяснява, че въобще не е терористичен акт. Просто в такъв случай нямаше да повикат него. В същото време сам се улови, че е любопитен да разбере какво ги очакваше в тъмнината отпред. Може пък всичките истории с полицаи в отпуск да не са чак такава измислица, както смяташе досега. — Далече ли е още?

— Два километра — отвърна Лензинг. — Още няколко минути. Ето, вече слабо се вижда, там отпред!

Роглер погледна в посоката, която Лензинг осветяваше с фенерчето, макар че бе излишно. Пред тях вече не бе тъмно, но още не можеха да се различат никакви подробности. Роглер видя само мастилено черни правоъгълни сенки и ярка светлина. След пълната тъмнина преди и по време на пътуването с дрезината, сега светлината му се стори двойно по-ярка и очите му се насълзиха. Бързо ги изтри и се насили да гледа право в яркото петно пред себе си, но без особен успех. Чак когато дрезината се приближи, разбра защо: преобърнатият влак бе осветен от няколко прожектора като най-малко един от тях бе обърнат навътре в тунела и светлината му представляваше непробиваема бариера за любопитните погледи.

Дрезината съвсем намали ход и Роглер скочи, още преди да е напълно спряла. Лензинг не бе преувеличил. Намираха се близо половин километър пред влака и разстоянието трябваше да измине пеша. Все още бе като сляп, но поне вече чуваше някакви шумове. Звуци от хора и от машини: жужене от електричество, ритмичното тракане на няколко дизелови двигателя, режещия звук от флекс и този на шлайфмашината. Отнякъде гърмеше голям компресор.

Напрежението на Роглер нарасна. Опитът му в подобни неща се ограничаваше, както впрочем и на повечето хора, с картините от новините по телевизията или сцени във филмите за супер ченгета. Едно обаче му стана ясно: отсреща търсеха и вадеха хора. Явно не ставаше дума за обикновена катастрофа, защото иначе нямаше да извикат него. Цялата история ставаше доста тайнствена. Премина светлинната бариера, но все още не можеше да различи кой знае колко неща. Очите му бяха заслепени, а и нещо голямо, правоъгълно му препречваше погледа напред към влака. Появи се размита сянка, която постепенно се раздели на три.

— Комисар Роглер, предполагам?

Май ще е най-добре да си го татуирам на челото, помисли си раздразнено той. И със светещи букви, понеже тук е доста тъмно.

— Правилно предполагате. С кого имам удоволствието?

С нетърпение чакаше очите му да свикнат с новата светлина, но ставаше много бавно и затова в първия момент по-скоро си представи външността на тримата пред себе си, без да може да свърже имената им със съответните лица. Това взаимно представяне му отне последния остатък от и без друго намалялото търпение.

Мъжът, който пръв го заговори, бе най-много на неговата възраст, но бе огромен и имаше телосложение на боксьор тежка категория. Носеше ушит по мярка сив костюм, който изглеждаше съвсем неподходящ за заобикалящата ги обстановка и освен това бе и доста тънък. Представи се като Хорст Бренер и назова и поста си при железопътните власти. Роглер веднага го забрави, макар да му направи впечатление заради годините му.

И другите двама бяха облечени по същия неподходящ начин. Единият, когото Бренер представи за своя началник и колега Курт Махен, носеше костюм, ушит явно от същия шивач, само дето бе по-скъп, а другият — някой си доктор Франке, за когото Бренер многозначително замълча — дори бе облечен в смокинг и имаше папийонка. Така облечени и целите треперещи от студ, с излизаща от устата им пара, и тримата изглеждаха доста смешни. Явно бяха от „голямата гара“, за която му бе споменал Лензинг.

— Е, какво е станало? — попита Роглер. Все още не можеше добре да различи влака. Непосредствено пред него бе спряла тъмночервена мотриса влекач и затова се виждаха само външните очертания на много по-големия влак. Около него сновяха нагоре-надолу много хора — полицаи, пожарникари, но и много цивилни, облечени по същия неподходящ начин като Бренер и двамата му придружители.

Роглер тръгна към мотрисата, без да изчака отговора на въпроса си. Бе сигурен, че няма да получи такъв. В продължение на половин секунда бе също така сигурен, че Бренер ще се опита да го спре. Но той само вдигна рамене и тръгна след него. Другите двама ги следваха на разстояние.

— Най-добре е да видите сам. — Бренер все пак отговори на въпроса му, макар и с голямо закъснение, което накара Роглер да наостри уши.

— Трудно ли е да се обясни?

Бренер въздъхна.

— Истината е, че не знаем как да го обясним.

— Не съм и очаквал подробно обяснение — каза търпеливо Роглер. — И малко подсещане ми е достатъчно — катастрофа, технически проблем, отвли…

Бяха стигнали до мотрисата. Бренер слезе от релсите и отстъпи крачка встрани и Роглер, който повтори движението му, застина с отворена уста, без да може да довърши думата си.

Силно осветеният влак стоеше на двайсет-трийсет метра зад мотрисата. Около него се движеха доста хора, повечето, от които бяха облечени в дебелите кожени якета и с шлемовете на пожарната и носеха големи тежки инструменти, използвани в случаи като този за изваждане на хора при катастрофи. В задната част на влака хвърчаха сини искри и се чуваше пискливият вой на флекс. Чуваха се заповеди, миришеше на изгорял метал и разтопени проводникови изолации. На съседните релси имаше още една мотриса и от отворените и врати пожарникарите изнасяха сандъци с инструменти. Други вадеха от влака увити в бели покривала човешки тела и ги товареха отзад в по-малкия вагон. Роглер много добре знаеше какво има под белите чаршафи. Започна да усеща горчивина в устата си.

— Колко са загинали? — попита той.

— Всички, страхувам се. Още не сме извадили всички тела, но почти няма шанс някой да е оцелял. Били са общо тридесет и четирима — пътници и влаков персонал. Не беше отговорил Бренер, а мъжът в смокинга, когото му бяха представили като доктор Франке. По липсата на акцент в произношението Роглер го определи като германец. Нали Лензинг каза, че и представители на Бундесбаан имало в Аскона, дошли да присъстват на тържеството по случай голямото събитие. Сигурно доста по-различно са си представяли празника, помисли си горчиво Роглер.

Бавно се придвижи напред. Погледът му безпомощно се плъзгаше по фланга на експресния влак и полека-лека вътре в него взе да се надига странно усещане за недействителност. Изобщо не се опитваше да разбере какво се бе случило и в същото време за негово най-голямо учудване не бе нито изненадан, нито пък ужасен.

Усещането сигурно се дължеше на това, че гледката бе твърде странна, за да бъде осмислена от полицейски мозък като този на Роглер, свикнал да борави с факти и логически последователности. За някой друг сигурно нямаше да е така.

Високоскоростният влак наистина мъничко приличаше на това, на което го бе оприличил Лензинг — на космически кораб върху релси, футуристичният дизайн и елегантната форма извикваха асоциации за бързина, съчетана със сила, и точно това представляваше машината — най-бързото и най-комфортното нещо, което някога се е движило по релси. Във всеки случай това бе представлявало преди време. А сега… Не, с една дума, Роглер не можеше да опише случилото се с влака. Той без съмнение беше разрушен, а като си помислеше и че всички пътници са загинали, значи трябва да е станала много страшна катастрофа. Въпреки това думата „разрушен“ не бе съвсем на място, защото влакът всъщност не бе разрушен. По-точно, не бе дори и повреден. Но изглеждаше така, сякаш бе минал през ада.

Сребристо лъскавият някога метал и овалните прозорци сега бяха слепи. Полираните преди до огледален блясък флангове бяха сиви и грозни. На много места лакът се бе напукал и се лющеше, а металът, който се показваше отдолу, бе ръждясал. Сините, златни и бели ивици, които го бяха украсявали отстрани и бяха създавали впечатлението за бързина и елегантност, сега трудно можеха да бъдат различени. Сигурно цялата електрическа инсталация бе изгоряла, защото зад ослепелите, напукани стъкла се виждаха призрачните светлини на джобни фенерчета и прожектори.

— Мили, Боже! — прошепна Роглер. — Какво е станало тук?! Това не беше въпрос, на който очакваше отговор и, разбира се, не получи такъв. А и да му бяха отговорили, едва ли щеше да го чуе. Това, което виждаше пред себе си, разтърси цялото му същество. Не го ужаси, не го уплаши, а събуди у него нещо, което бе много по-лошо от страх. Сърцето му внезапно забави туптенето си и заби по-тежко, така че усещаше всеки удар във върха на пръстите си. Сетивата му заработиха с многократно по-голяма острота. Виждаше, чуваше, подушваше и усещаше всичко с непозната досега, мъчителна чувствителност. В този момент внезапно получи отговора на въпроса си. Разбра какво се бе случило с влака. Беше стар.

Бе толкова очевидно, че стъписан, се питаше как е могъл да не го види още в първия миг, Знаеше, че ICE 2000 са пуснати в движение едва преди половин година, а влакът тук със сигурност беше най-новият модел от тази серия. Сигурно е излязъл от завода преди дни, за да направи първото си пътуване през тунела Гридоне. Но така, както стоеше тук — мъртъв, с ослепели очи и стегнат в бронята на твърдия като камък прах, разяден от ръжда и корозия — сякаш бе поне на сто години. Не терористи и не прищявка на природата или на случайността бяха убили стоманеното животно, а най-старият враг на човека, когото той може би никога няма да успее да победи — времето.

Бренер и другите двама му оставиха достатъчно време, за да осмисли невероятната картина пред себе си. А може би не само това бе причината и те като него да останат няколко минути безмълвни пред влака. Макар че бяха пристигнали няколко часа преди него, явно гледката все още ги шокираше. Има неща, които всеки път изглеждат също толкова ужасни както и първия път, когато сме ги видели. Влакът спадаше към тях. Роглер пръв преодоля шока. Докато се обръщаше към тримата, плъзна изпитателен поглед върху лицата им. Бренер изглеждаше ужасен и покъртен по начин, който както и при Роглер, трудно можеше да бъде предаден с думи. Беше го страх, бе на път да полудее от страх. За Махен се отнасяше същото — от нерви не можеше да стои спокойно на едно място и непрекъснато пристъпваше от крак на крак. Бе извадил опаковка ментови бонбони от джоба си и ги развиваше един по един, без да ги сложи в устата си. Лицето на Франке бе като издялано от камък, но това не значеше, че гледката не го е ужасила, а най-много, че малко по-добре от другите умееше да се владее. Роглер не бе много сигурен дали с това му стана по-симпатичен.

— Мисля, че сега разбирам какво имахте предвид — промърмори той.

— Така ли? — попита тихичко Франке. — Не ми се вярва.

При обичайните обстоятелства такъв отговор щеше да го подразни. Но сега само го накара да наостри уши. Бе свикнал да извлича от думите на събеседниците си много повече информация, отколкото те предполагаха. И обикновено имаше доста голям успех. От думите на Франке разбра две неща: първо, че германецът тайничко го презираше (което впрочем никак не пречеше на Роглер, просто бе свикнал), и второ, че знаеше повече, отколкото даваше да се разбере. Може би не много повече, но все пак нещичко.

Тръгнаха напред с много бавни крачки, но дори и това темпо се струваше бързо на Роглер. Колкото повече се приближаваха до влака, толкова по-зле се чувстваше. Мъртвият стоманен гигант сякаш излъчваше някаква студенина, от която неразположението му още повече се засилваше. Когато вече бяха съвсем близо, различи и други белези на стареенето. Големите колела така бяха проядени от ръждата, че Роглер не можеше да си представи как въобще са се движели, фаровете на скосения отпред локомотив така бяха напукани, че изглеждаха покрити с гъста дебела паяжина. Прозорецът на локомотива също бе напукан от външната страна. Картината, която видя отдалече, отговаряше на истината. Цветовете на влака наистина бяха избледнели, но поглъщащото светлината сиво наметало не бе нищо друго освен прах, който в продължение на много векове се бе превърнал в твърда като камък и дебела почти един пръст коричка.

— А как изглежда отвътре? — попита Роглер.

С жест Франке го покани да влязат в локомотива. Вратата от лявата страна беше отворена и отвътре мъждукаше бледата светлина на прожектор, чийто кабел се проточваше през вратата върху релсите отсреща. Някой беше подпрял на влака алуминиева стълба и Роглер веднага разбра защо, когато погледна нагоре. Хромираните ръчки до вратата бяха изчезнали. На тяхно място зееха две червеникаво-кафяви рани с назъбени краища.

— Внимателно! — предупреди Франке, докато Роглер се качваше по стълбата. — Не пипайте нищо!

Роглер от своя страна му спести напомнянето, че все пак е полицай и знае как трябва да се държи в подобни ситуации. А наум му записа още два минуса. Странно, но от това германецът сякаш му стана почти симпатичен. Още от самото начало не му бе харесал и обстоятелството, че предположенията му явно се оказваха верни, сякаш го изпълваше със задоволство.

Вътрешността на локомотива не отговаряше и на най-лошите опасения на Роглер — просто значително ги надминаваше. Кабината на машиниста, която бе изненадващо просторна, изглеждаше почти незасегната от разрушенията. Но ако отвън влакът изглеждаше стар; тогава за вътрешността трябваше да се намери нова дума.

Стъклата бяха толкова мръсни, че нищо не се виждаше. От осветения тунел проникваше само по някой лъч през драскотина или пукнатина в стъклото. Точно над командното табло някой се бе опитал да изтрие малко пространство, но прахът, който като сив филм покриваше всеки квадратен сантиметър наоколо, бе твърд като бетон.

Точно това бе може би най-страшното. Всички чудеса на техническия гений — компютри, електронни прибори, сензори, измервателни уреди — всичко изглеждаше вкаменено. Роглер изведнъж изпита усещането, че се намира във вътрешността на праисторически компютър. Сякаш бяха извадили изпод земята някой от космическите кораби на Ерих фон Деникен, който бе лежал пет-шест хилядолетия в боливийската джунгла. Тази мисъл беше колкото смешна, толкова и страшна. На Роглер много му се искаше да бе видял следи от насилствено разрушение.

Чу шум зад себе си и видя Франке, който се бе качил по стълбата и сега стоеше на вратата. Бренер и Махен бяха останали отвън и тихичко си говореха. Роглер посочи покритите с вкаменен прах уреди.

— Има ли нещо като черна кутия или бордови дневник?

— Има и двете. Всяка произнесена дума, всяко обаждане и всяка операция, която машинистът или компютърът извършват, се записват електронно, както при самолетите — отвърна Франке.

— Това значи, че можете да установите какво се е случило, нали?

— Не. — Но нали току-що казахте, че…

— …че този влак е най-модерният, който някога е съществувал от тази страна на Пасифика — прекъсна го Франке с крива усмивка. — Само че в дадения случай това има ефекта на бумеранг. Той посочи мълчаливо към командното табло.

— Аз лично не бих се осмелил да докосвам нещо от това тук. Извикахме няколко от нашите специалисти и те ще имат грижата да се занимаят с техниката. Но се хващам на бас, на каквото искате, че няма да открият нищо. Всичко се запаметява електронно на твърд диск или на чип. Но по всичко личи, че в инсталацията не е имало ток. Генераторът е излязъл от строя.

— Няма ли акумулатор?

— Имаше, и то не един — потвърди Франке. — Лично ги видях. Но не само, че са празни, ами вече липсват. Знаехте ли, че акумулаторите се разтварят в нищото, ако дълго време не се ползват?

— Колко дълго?

Франке се поколеба.

— Силициевите батерии тук ли? — той вдигна рамене. — Петстотин години? А може би и само двеста и петдесет, кой знае? Никой не е изпробвал, разбирате ли? Естествено, нашите специалисти ще пипнат всеки болт тук вътре, но не се надявайте, че ще открият нещо.

Роглер и без друго не хранеше никакви надежди, не и след всичко, което видя. Не бе нужно човек да разбира от техника, за да проумее, че нещо е невъзвратимо повредено.

Присъствието на Франке го караше да се чувства още по-зле и той погледна към вратата. Другите двама все още стояха до релсите, разговаряха и не даваха вид, че искат да се качат при тях. Франке улови въпросителния му поглед и поклати глава.

— Само ние двамата — каза той. — Всичко, което говорим тук, засяга само вас и мен, поне в момента.

— Значи знаете какво се е случило?

— Не — отвърна Франке. Този път погледна Роглер право в очите и на него му бе трудно да не му повярва. — Но има няколко…да ги наречем теории. Доста странни теории за мен, да си призная честно. Но не бива да се подхранват слуховете, нали разбирате?

— Какви теории?

— Едва ли бихте разбрали — отвърна Франке.

По лицето му пробягна мигновена усмивка, след това продължи нервно:

— Не исках да ви обиждам, но аз самият не ги разбирам. Ако се опитам да ви ги обясня, сигурно ще наговоря куп глупости.

Това вече Роглер много добре разбираше. Ако съществуваше някаква научна теория, която да обяснява факта, че само за няколко секунди цял един влак остарява също с толкова векове, колкото секунди са изминали, то на света имаше сигурно трима души, които я разбираха, и той положително не беше един от тях. Пък и отговорът на всичките му въпроси не му бе нужен непременно сега. Подходът му към нещата бе друг. Бе свикнал не моментално да търси обяснение, а първо да огледа фактите независимо колко убедителни или объркващи бяха. Но в момента ядът му към Франке бе твърде силен, за да може да го потисне.

— Отговорете ми на един въпрос, доктор Франке — каза той, като така наблегна на академичната титла на събеседника си, че тя прозвуча почти като обида. — Ако смятате, че не разбирам нищо от това тук, и ако — както впрочем вече забелязах — сте на мнение, че случаят не е за полицията, какво въобще правя аз тук? Предизвикателният му тон сякаш развесели Франке.

— Вие не ме разочаровахте, Роглер. Явно наистина сте толкова добър, колкото казват. Това ми дава основание да се надявам, че ще разберете защо поисках да разговарям с човек като вас.

— С някого като мен ли?

— С полицай, с добър полицай. Обещаха ми да ми изпратят най-добрия, когото успеят да открият в най-кратко време. Това сте вие, нали?

— Предполагам — отвърна Роглер. Никога не бе допускал грешката да показва престорена скромност. Беше добър и го знаеше. — Само че не съм сигурен дали съм правилният човек за случая. Може би трябваше да помолите да ви пратят Ерих фон Деникен или Бътлър.

Франке повдигна лявата си вежда. Роглер не се наемаше да определи дали бе реакция на саркастичния му тон или просто учудване, че двете имена така гладко се плъзнаха от устата му.

В следващия момент бръкна в джоба на сакото си, извади кутия цигари и запалка и запали цигара, без да предложи на Роглер.

— Извикахме ви точно заради това, господин Роглер, за да се предпазим от подобни хора. Елате, искам да ви покажа нещо.

Той хвърли току-що запалената цигара през вратата и тя за малко не падна върху Махен, който бързо отстъпи крачка назад и хвърли унищожителен поглед към Франке. В този момент той застана пред тясна врата в задния край на кабината. Роглер застина от изненада, защото вратата започна да се плъзга встрани, макар и много бавно и със силно скърцане. Обяснението за това малко чудо дойде в следващия миг. В коридора непосредствено зад вратата имаше малък автомобилен акумулатор.

— Германска изобретателност — обясни Франке, хилейки се. — Малко ток и всичко отново работи. Даже и след десет хиляди години.

Роглер не реагира на шегата му. Хич не му беше до смях. В момента бе зает с това да изпитва ужас. И тук прахът, стареенето и разрухата бяха същите като в кабината на машиниста, дори сякаш бяха по-изразени, защото от кабината хората бяха избягали веднага след катастрофата. Не бе така обаче в двата вагона. Насилственото разрушение, за което толкова се бе оглеждал преди, сега беше пред него. Гледката бе много по-ужасяваща, отколкото можеше да си представи.

Вътрешността на двата вагона бе почти изцяло от стъкло или от прозрачна изкуствена материя. Бяха поставени достатъчно прожектори, така че влакът бе осветен до другия край. Сякаш бе стъпил на бойно поле. Седалките бяха раздрани, някои дори изтръгнати от пода. Почти всички разделителни прегради бяха натрошени. Повечето прозорци зееха счупени и опитният полицейски поглед на Роглер му подсказа, че са счупени отвътре, а не, за да влязат спасителните отряди отвън. На много места облицовката на стените бе изцяло смъкната, а в средата на тавана зееше дупка, голяма колкото човек, и през нея се виждаше стоманената конструкция на влака. И тук всичко бе покрито с вкаменен прах.

— Какво се е случило тук, това вече мога да ви кажа — обади се тихо Франке. — Паника. Накрая явно взаимно са се избили. Елате.

В задната част на вагона цареше трескава работа. Около десетина мъже бяха заети да преглеждат развалините и да се опитат поне да въведат макар и съвсем незначителен, но все пак някакъв ред. Следите от работата им ясно се забелязваха в предната част на вагона. Явно бяха започнали от локомотива и се движеха назад. Роглер забеляза, че не всички повреди бяха от стареенето — имаше счупена пластмаса и натрошени стъкла, тук-там следи от газова горелка, а на едно място видя нещо, от което отново го полазиха тръпки от ужас. Бронята от вкаменен прах бе разчупена и това, което се показваше отдолу, имаше съвсем ясни очертания на човешко тяло.

Франке му даде знак да се движи плътно до него и да не казва нищо, когато приближат до спасителния отряд. Мъжете бяха заети да режат металния скелет на една седалка, която препречваше пътя към третия вагон. Под нея лежеше нещо тъмно със странна и същевременно страшно позната форма.

Беше труп. Роглер бе очаквал да види подобно нещо, особено след тайнственото поведение на Франке, но въпреки това бе шокиран. Не само защото видът на труп е от онези неща, с които човек никога не свиква. На Роглер дори му се струваше, че след всеки пореден труп, който трябваше да огледа, нещата ставаха все по-зле. Ужасът дойде не само защото мъжът беше мъртъв. Той беше и мумифициран.

Пред тях лежеше кафяво, изсушено Нещо, чиято напукана кожа като тапети бе започнала да се свлича от черепа. Дясната ръка, която бе пъхната в джоба на полуразпадналото се сако от костюм, бе счупена. Лявата и останалата част от тялото бяха под останките на пейката, но Роглер не се и съмняваше, че картината ще е почти същата.

Докато той се бореше с бунтуващия се стомах, Франке се наведе и бръкна в джоба на мъртвеца. Под пръстите му платът се превърна в прах, но когато се изправи, в ръката му имаше нещо. Чак когато го погледна по-внимателно, Роглер установи какво е. Или по-точно, какво бе било — портфейл.

Франке внимателно го отвори. Кожата и голяма част от това, което е било вътре, се изсипаха на пода. Останаха три различни по големина пластмасови карти. Бяха чекова карта, журналистически пропуск и германски паспорт. Отпечатаният върху него надпис ясно се четеше, но снимката бе избледняла до неузнаваемост и представляваше само черно петно. Може би заради това ужасно приличаше на лицето на собственика си. Стомахът на Роглер спря да се бунтува и заподскача като гумена топка нагоре-надолу в тялото му, опитвайки се да се качи в гърлото.

— Матиас Щайн — прочете на глас Франке. — Роден на 15 юли 1963 г. в Берлин. Виждате ли — а само преди години дискутирахме в обществото дали новите лични карти са достатъчно добре осигурени срещу фалшифициране. И ако това тук не е доказателство…

Роглер напразно се опитваше да си втълпи, че безвкусните вицове на Франке просто са неговият начин да преодолява хистерията си. Но внушенията му не помагаха — отведнъж му се прииска да забие юмрук в лицето на идиота срещу него. С последните остатъци от самообладание се обърна и направи няколко крачки встрани, Франке поне прояви малко тактичност и не се приближи веднага, а му остави няколко секунди, за да се съвземе.

— Познавах Щайн — сега гласът му звучеше съвсем сериозно и когато след секунди против волята си Роглер се обърна към него, видя за първи път и в неговите очи същия ужас, с който той самият се бореше, откакто бяха влезли във влака.

— Само преди няколко дни вечерях с него. — Лицето му стана още по-мрачно. — Познавах повечето от хората, които… пътуваха във влака. Дори един-двама ми бяха приятели.

— Съжалявам — каза Роглер. Беше съвсем искрен и Франке явно разбра, че не е просто фраза на учтивост, защото се усмихна с благодарност.

— Без малко и аз щях да се кача — продължи той. — Всъщност съвсем случайно реших да се кача в Аскона.

— Благодарете на съдбата — каза Роглер и бе съвсем сериозен. — Сега щяхте да сте мъртъв. Не знам доколко ще ви помогне това, но ще направя всичко, което е по силите ми, за да разбера какво…

— Не е нужно — прекъсна го Франке. Следата от човешка чувствителност, която за момент бе проблясвала върху лицето му, отново изчезна. — Страхувам се, че няма да можете. Елате, да отидем малко по-напред. Отдалечиха се достатъчно, за да не могат да бъдат чути от мъжете, които сновяха наоколо. Чак тогава Франке отново заговори.

— Не съм криминалист, но мисля, че е ясно какво се е случило. Бедният дявол май е имал късмет, че някой му е разбил черепа. Другите по всяка вероятност са умрели от глад.

— Моля? — от изненада Роглер ококори очи.

— Ресторантът — отговори Франке. — Преди тръгването на влака бе зареден с прясна храна. Ядене и пиене за триста души, а във влака имаше десет пъти по-малко. Лично се уверих — няма и троха хляб. Знам, че звучи налудничаво, но просто са умрели от глад. — Той посочи разбитите прозорци. — Двама или трима явно са успели да скочат. Досега намерихме един труп на около стотина метра по-назад в тунела. Другите още ги търсят. При този, който намерихме, няма здрава кост — всичко е натрошено. Това се получава, когато се скача от влак, който се движи с триста километра в час. Не е красива смърт, но поне е бърза.

Роглер напразно се опитваше да си представи що за сцени са се разиграли тук. Ако Франке беше прав, това значеше, че накрая пътниците са се избивали за парче хляб. Радваше се, че не му достига фантазия, за да си представи точно как се е развило всичко.

Само за да се отърси от ужаса, който заплашваше да го завладее напълно, се насили да зададе още веднъж въпроса, на който Франке не му бе отговорил.

— Какво точно искахте да ми покажете, доктор Франке?

— Всичко това тук. Надявам се, че сега по-добре ще ме разберете. Освен това ще ви помогне по-добре да се справите с работата си.

— С каква работа? — недоумяваше Роглер. — Това не е случай за…

— Не ни стигна времето да уредим въпроса в началото, — прекъсна го Франке — но когато се върнете в хотела си, ще намерите телеграма от вашата служба, с която ви назначават за ръководител на специалната комисия Гридоне. Ще работите в тясно сътрудничество с мен и още няколко души, които в момента пътуват към Аскона.

— Каква е тази специална комисия? — попита недоверчиво Роглер.

— Това е комисията, която ще се опита да разбере коя групировка е отговорна за този ужасен терористичен акт.

— Терористичен акт?! — повтори Роглер, невярвайки на ушите си. — Луд ли сте? Това въобще не е терористичен акт!

— Разбира се, че не е — усмихна се Франке. — Но вие и вашите хора, господин Роглер, ще ни помогнете да го направим да изглежда като такъв.