Включено в книгата
Оригинално заглавие
Time to Rest, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

III

Зило дойде на брега на следващата сутрин, докато той поправяше колелото. Тя спря на няколко крачки от него, седна на пясъка и като опря брадичка на колената си, започна да го наблюдава. Той вдигна поглед към нея и очите им се срещнаха. В този момент нещо напълно неочаквано се случи с Бърт — вчера бе видял в нея едно пораснало дете, днес всичко беше по-различно. Той почувствува болка в гърдите и някакво неравномерно блъскане, изведнъж усети кожата върху слепоочията си странно опъната, ръката му започна да трепери така, че почти изпусна лоста, който държеше. За миг облегна гръб на колелото, вторачен в нея, но неспособен да говори. Стори му се, че е минало дълго време, преди да успее да каже нещо, а думите звучаха несвързано в собствените му уши.

Бърт никога след това не можа да си спомни за какво са говорили. Помнеше единствено как бе изглеждала тя — нейното изражение, дълбочината на тъмните й очи, кротките движения на устата; начинът, по който слънчевите лъчи се разливаха върху кожата й подобно на мекото сияние върху добре излъскана мед; прекрасните очертания на гърдите й, стройните крака под ярките цветове на полата; стъпалата й, заровени в златото на пясъка. Имаше хиляди неща, които не беше забелязвал никога преди това — нежната извивка на ухото, начинът, по който падаше косата й; водопадът от немирни къдрици, застинал на главата й под магическата сила на трите сребърни фиби; изяществото на нейните ръце и пръсти; перлената прозрачност на зъбите й и още много чудеса, кой знае защо незабелязвани досега.

От този ден Бърт не помнеше нищо друго освен чувството, че някой го разкъсва бавно и болезнено на парчета и усещането, че понякога наднича към света през едно от тях, а друг път — през друго. Той се виждаше в лодката, оградена от двете страни с огромни пустинни пространства; виждаше как се крие от внезапните пясъчни бури в малката кабина, където изсушаващият гърлото пясък успяваше да проникне въпреки цялата му изобретателност; или пък как пърпори от една населена област в друга, за да върши, както обикновено, работата на калайджия. Такъв живот бе избрал за себе си, с такъв живот постепенно бе привикнал — би могъл отново да заживее както преди и да забрави Зило — и все пак Бърт знаеше, че няма да му бъде лесно да я забрави. Имаше картини, които непрестанно изплуваха пред очите му и той не успяваше да ги изтласка в миналото — усмивката на Зило, докато играе с децата на сестра си, нейната походка, фигурата й, самата Зило; мечти, раждащи се неочаквано и без да може да се защити от тях; видения, които завладяват съзнанието му въпреки неговото решение да не ги допуска до себе си — топлината на Зило, отпуснала глава на гърдите му, разпиляната коса по раменете й, прекрасният цвят на младото й тяло, отмората да имаш на кого да откриеш сърцето си, надеждата да бъдеш разбран от някого. Всичко това го разкъсваше с онази болка, която човек изпитва при отлепването на втвърдена превръзка от прясна рана.

 

 

След вечерята Бърт отиде настрана от другите и се скри в лодката. Докато гледаше към нея по време на яденето, беше му се сторило, че тя долавя всички негови мисли и дори знае повече за тях, отколкото той самият. Тя не се издаваше нито с жест, нито с някакъв знак, но без съмнение разбираше всичко и това го плашеше. Той не знаеше дали се надява или се страхува, че Зило може да го последва в лодката — но тя не дойде.

Слънцето бавно залезе, а той продължаваше да седи, без да усети, че е започнал да трепери в студената марсианска нощ. Едва след известно време се раздвижи вдървено и стана. После прегази плитчината и излезе на брега. Фобос хвърляше своята бледа светлина над нивите и безплодната земя около тях. Разрушената кула беше една безформена черна сянка.

Бърт стоеше, загледан в бездънната тъмнина, където някога се намираше неговият дом. Марс беше клопка, която го принуждаваше да живее, но той нямаше да позволи на никого да го разглези и опитоми, нямаше да допусне да бъде измамен чрез нежности да забрави пронизващата злоба, която изпитваше към съдбата. Неговата вярност принадлежеше на Земята и спомена за нея. Щеше да е по-добре, ако бе умрял когато планините и океаните на Земята се бяха разцепили; ако бе станал една от милионите прашинки, обикалящи като призраци в тъмнината. Съществуването вече не беше просто единствената алтернатива на живота — то бе символ на протеста срещу своеволията на съдбата.

Той дълго се взира в небето с надеждата да види поне един от астероидите, които някога са били кътчета от обичаната майчинска Земя — и може би сред безбройните точки, които блещукаха, той наистина успя.

Изведнъж го заля чувството на изоставеност — една неутолена пропаст от самота се отвори в него. Бърт стисна юмруци, вдигна ги високо над главата си и ги размаха към безучастните звезди, докато сълзите се стичаха по бузите му.

vreme_za_pochivka_myzh_v_lodka.png

Когато далечното боботене на двигателя заглъхна бавно в тишина, единствено звънтенето на калаените звънчета остана да обезпокоява нощта. Зило погледна майка си с насълзени очи.

— Отиде си! — прошепна тя отчаяно.

Аника взе ръката й и я притисна успокоително:

— Силен е, но силата идва от живота — никой не може да бъде по-силен от живота. Той скоро ще се върне — съвсем скоро. — Тя вдигна ръка и погали косата на дъщеря си. — Когато дойде, бъди нежна с него. Тези земляни изглеждат големи, но във всеки от тях живее по едно изгубено дете…

Край