Включено в книгата
Оригинално заглавие
Time to Rest, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

II

Когато каза, че се чувствува отлично, Бърт просто се защищаваше — той знаеше това и бе сигурен, че тя също го знае. Никой от земляните не се чувствуваше „отлично“. Едни се стараеха да изглеждат самоуверено, други — не, но тревогата живееше във всеки. Част от тях бродеха неспирно като него самия, но повечето предпочитаха да изгният бавно и алкохолично в поселенията. Други, решени да задържат виденията от своите сънища, бяха взели марсиански момичета и сами се опитваха да станат марсианци. Бърт ги съжаляваше. Той бе свикнал да вижда как лицата им се проясняват и познаваше тяхното нетърпеливо желание да говорят, когато отидеше да ги навести. И винаги спомени, носталгични възпоминания.

Бърт беше избрал живота на скитник. Бездействието много скоро бе показало своя ефект в поселенията и човек нямаше нужда от голяма далновидност, за да разбере какво щеше да се случи там. Затова той беше прекарал цяла марсианска година в строене на лодка, нейното екипиране, в правене на тенджери и тигани за продан и набавяне на инструменти и всякакви припаси, а щом веднъж заживя като калайджия, неспокойствието на самото му съществувание го тласкаше към вечно движение. В поселенията се застояваше рядко, и то само когато се отбиваше да вземе гориво за двигателя или за кратко време през зимата, за да прави тигани и други полезни за търговията му стоки, а накрая винаги беше щастлив, че си отива. Всеки път, когато се отбиваше там, израждането му се струваше по-забележимо и още няколко от тези, които познаваше, бяха потърсили успокоение в алкохолното отравяне.

Но напоследък той бе почувствувал промяна в себе си. Неспокойствието все още не му позволяваше да остава по-дълго от необходимото в поселенията, но вече не беше толкова силно колкото преди, нито пък изпитваше предишното удовлетворение от обиколката и пътуванията, които сам планираше. Той не чувствуваше нужда да се присъедини към другите мъже и техния начин на живот, но бе започнал да разбира страха им да останат сами, който ги задържаше заедно и дори защо намираха спокойствие единствено в алкохола. Понякога го обземаше тревога от самия факт, че се е променил достатъчно, за да е способен да им съчувствува.

Всичко бе от възрастта, предполагаше Бърт. Когато направи своя първи и последен полет с ракета, той беше едва на двадесет и една години, а почти всички останали — десет, петнадесет, двадесет години по-възрастни. Сега го заразяваха настроенията, които те бяха изпитвали още тогава — безцелност, безнадеждност и копнеж по неща, изчезнали завинаги.

Точно какво бе станало на Земята не знаеше никой и никога нямаше да научи. Техният кораб бе напуснал Лунната база и от четири дена пътуваше към Марс, когато се случи всичко… Един от спътниците на Бърт, малко по-възрастен от него самия, го беше вдигнал от леглото му и завлякъл пред илюминатора. После заедно се бяха взирали в гледка, която остана запечатана завинаги в съзнанието му — Земята се разцепи, а от разширяващите се пукнатини бликаше нажежен до бяло огън!

Едни казваха, че вероятно някой от атомните складове е прехвърлил критичната маса и е предизвикал верижна реакция, други противопоставяха мнението, че ако това бе вярно, Земята нямало да се разцепи, а щяла да изгори в корона от пламъци, да се превърне в мъглявина и да изчезне в небитието. Последваха дълги невежи спорове относно възможностите за верижна реакция, ограничена в рамките на определени елементи, които от време на време възникваха отново. Истината бе, че никой не знаеше. Единствено сигурен оставаше фактът, че планетата се беше разкъсала и сега, раздробена на пояс от неизброими астероиди, продължаваше да обикаля около слънцето като дъжд от метеори.

На някои от мъжете бе необходимо доста време, докато повярват това, което бяха видели с очите си — те понасяха най-тежко истината, когато действително я проумяваха. Други пък откриваха, че съзнанието им отказва да разбере и приеме този факт — за тях Земята продължаваше да бъде реалност, недостижима завинаги, но съществуваща. На кораба господствуваше деморализация — едни искаха да се върнат назад, безразсъдно убедени, че са длъжни да бъдат там и да помагат по някакъв начин. След време това тяхно желание се превърна в непрестанно недоволство, че не им е било позволено да го направят. Капитанът и всички останали бяха решили, че не остава нищо друго освен да поддържат своя курс към Марс.

Тревогата на навигаторите нарастваше заедно с неточността на предварителната траектория, която ставаше все по-ненужна сред хаоса от постоянно променящи се орбити наоколо. Те бяха гледали в почуда как освободената Луна напуска пътеката си и отплува през пространството, управлявана от неизчислими гравитационни сили, докато накрая попадна в хватката на гигантския Юпитер. Дълго преди да се случи това, корабът бе извършил успешно своето последно кацане на Марс, като резултат на комбинация от изчисления и предположения.

Там вече бяха дошли и други — изследователски ракети от Астероидния пояс и отвъд него, търговски кораби от луните на Юпитер, отклонени от техния курс към Земята. Някои от очакваните никога не пристигнаха, но в крайна сметка двадесетина ракети почиваха на Марс, без да имат дом, който да търсят. Няколкостотин мъже стояха бездейни заедно с тях. Освен екипажите имаше още и миньори, сондьори, специалисти по пречистване на метали, геолози, изследователи, персонал за поддържане на космически станции, заселници и всякакви други, захвърлени заедно сред един чужд свят и принудени да се приспособяват към него.

Имаше също и две жени — стюардеси или домакини. Добри момичета, а в началото и дружелюбни, макар и не кой знае какви красавици. Но обстоятелствата бяха срещу тях и те бързо се спуснаха до учудващите дълбини на покварата, които само добрите жени могат да достигнат, тръгнат ли веднъж по този път. Предполагаше се, че всяка от тях бе станала причина за десетки убийства, преди някой да открие, че те също са податливи на отстраняване чрез този метод. След това страстите се поуспокоиха, а пиенето се превърна в основно развлечение.

Би могло, казваше си Бърт, да бъде и по-лошо. И наистина бе така за тези, които бяха оставили жени и семейства на Земята. Неговата лична загуба не можеше да се сравнява с тяхната — майка му бе умряла преди няколко години, а баща му доживяваше спокойна старост. Имаше и едно момиче — очарователно създание с коса като червено злато, което с времето ставаше все по-хубаво в спомените му. Елза бе нейното име, но между тях нямаше нищо сериозно и въпреки че му беше приятно да си мисли, че тя би могла да се омъжи за него, никога не се беше опитал да открие дали наистина щеше да го направи или не. Освен това съществуваше и слабото успокоение, че той беше на Марс и поне малко по-добре от тези, пленени от влажната горещина на Венера или от студените луни на Юпитер. Животът предлагаше нещо повече от непрекъсната борба за оцеляване и макар то да не беше много, все пак му се струваше, че е по-добре да потърси и види каквото има, отколкото да удави младостта и силата си в алкохол заедно с останалите. Така бе започнал да строи своята лодка.

 

 

Бърт все още смяташе това за най-доброто и най-мъдрото нещо, което някога е правил. Работата го беше държала прекалено зает, за да му остане време за униние, а след това, когато тръгна да пътува, той се чувствуваше като изследовател, като откривател на хилядите и хиляди мили унесени в спокоен сън канали, чиято повърхност браздеше. Отначало пред него стоеше задължението да опознае марсианците и да открие, че та са доста по-различни от това, което му бяха казвали за тях. Тази задача включваше изучаването на езици, които по структура се отличаваха напълно от неговия собствен, заедно с техните местни наречия и той се беше занимавал усърдно, докато започна да говори четири диалекта по-добре от всички други земляни, които познаваше, и можеше да се оправя сносно на още няколко. Напоследък бе открил, че обикновено мисли на един от тях. Лодката пърпореше бавно от една населена област към друга по притихналите води на каналите, които понякога приличаха на морета, широки по шестдесет-осемдесет мили, а друг път бяха по-тесни от миля. Колкото повече опознаваше тези огромни водни пътища и тяхната многобройност, толкова по-голямо ставаше неговото първоначално изумление — дори след дългите години, през които ги беше кръстосвал, той не се бе добрал до някаква идея как са били построени. Марсианците не можеха да му кажат нищо определено — това бе дело, извършено от ВЕЛИКИТЕ много, много отдавна. Постепенно той свикна да приема каналите както и всичко друго — беше благодарен на ВЕЛИКИТЕ, които и да бяха те, за прокарването на тези гладки магистрали по цялата планета.

Бърт се научи да уважава марсианския народ. Тяхното спокойствие, липсата на припряност и кроткият им, чужд на всякаква крайност нрав бяха упоителна противоотрова за неговата предприемчивост и вечно настървение за работа. Много скоро той разбра, че обвиненията в леност и слабост, които другарите му отправяха към тях, бяха просто неразбиране на същества, чийто мисловен апарат функционира по различен начин и със сигурност възприема живота по различен начин; същества, чиито възгледи за добродетелите бяха напълно чужди и той откри как неговите способности могат да компенсират несъвършенствата им в замяна на храните, които та умееха да отглеждат.

Оттогава се скиташе насам-натам по планетата и калайдисваше стари кухненски съдове или правеше други дребни поправки като отплата за хляба и подслона, които му даваха, но никъде не оставаше задълго. Едва напоследък той постепенно бе започнал да осъзнава, че неспокойствието, което все още го владееше вече не може да бъде уталожено единствено чрез самотни пътешествия, ако пътешествията изобщо някога са били спасение.

 

 

Бърт не забеляза, че Аника бе престанала да говори, след като мислите му започнаха да блуждаят. Той нямаше представа колко време беше изминало, когато тя спря да чука, за да вдигне глава и де каже:

— Връщат се вече.

Двамата мъже вървяха първи, навели глави и задълбочени в разговор. Те бяха с фина, почти хилава конструкция според земните разбирания, но Бърт бе престанал да прилага чужди стандарти — той ги прецени като добре сложени и силни. Жените идваха след тях. Гика носеше най-малкото от трите деца, докато другите се държаха за ръцете на сестра й, която им се усмихваше. По земното летоброене Гика вече бе около двадесет и пет, мислеше си той, а Зило — четири години по-млада. Подобно на майка си те носеха грубо изтъкани поли с ярки цветове, а косите им бяха събрани високо на главата и прихванати със сребърни фиби; също както и нейните, движенията им бяха плавно-ритмични. В първия момент той едва позна Зило — не я беше заварил в къщата по време на двете си последни посещения и промяната в нея бе достатъчна, за да го прави несигурен.

Когато приближиха, Танак забеляза Бърт и тръгна към него. Поздравът му бе радостен и любезен. Другите също дойдоха и го наобиколиха, както правеха винаги, а видът им издаваше тяхното желание да си припомнят как изглежда един землянин.

Аника събра брашното и изчезна в каменния фронтон на кулата, където беше техният дом. Всички останали я последваха, като бъбреха с Бърт, и се смееха, искрено зарадвани да го видят отново.

По време на обяда Танак му разказа още веднъж за всички неща, които се бяха износили, счупили или развалили. Изглежда нямаше нищо сериозно, поне нищо, което един обикновен занаятчия не би могъл бързо да поправи. И все пак това беше една от областите, в които се криеше истинската стойност на неговия талант — когато на него му бяха необходими пет минути, за да открие някоя неизправност и да намери начин за нейното отстраняване, те имаха нужда от пет седмици внимателно размишление, но дори тогава съществуваше немалка вероятност да не постигнат никакъв успех на практика. Съвършеният антимеханизъм на характера им все още го учудваше. Това качество те никога не бяха развили отвъд границата на абсолютната необходимост — черта, която заедно с тяхната пасивност вероятно се дължеше на факта, че те никога не са били доминиращата раса на планетата, докато не бе останало почти нищо, над което да доминират. Тези тайнствени ВЕЛИКИ същества, които бяха построили каналите и разрушените сега здания и градове, а после бяха изчезнали по някакъв незнаен начин преди векове или може би хилядолетия, са били истинските владетели. Изглежда че под тяхна власт идеята за воюване и битки не бе имала дори най-малък шанс да се развие, а всякакво усъвършенствуване на техническите способности е било напълно ненужно. Като резултат от това тази традиция бе вкоренена достатъчно дълбоко, за да не бъде отхвърлена никога. Не беше трудно да се долови тяхното блуждаещо, подсъзнателно убеждение, че машините са табу. Марсианците все още отправяха своите молби към ВЕЛИКИТЕ, които „помнеха“. Бърт много искаше да научи какви са били тези ВЕЛИКИ и дори как са изглеждали, но никой не можеше да му каже.

След като ядоха, той излезе навън да стъкне малко огнище и да приготви инструментите си. Те му донесоха тигани, мотики и други неща за поправяне, а после всеки се зае със своята работа. Само трите деца останаха да гледат. Та насядаха по земята около него и докато му задаваха своите безбройни въпроси, започнаха да си играят с малките подскачащи баникуки. Бърт подхвана разказ за Земята — за огромните гори и светлозелени хълмове, за облаците, които плуват в искрящосините небеса през лятото, за внушителните зелени вълни с бели гребени, за планински потоци, за континенти, в които няма пустини, а през пролетта навсякъде растат диви цветя, за древни градове и малки селца. Те не разбираха повечето неща, за които говореше той, а сигурно вярваха на още по-малка част от тях, но продължаваха да слушат, а Бърт не спираше да разказва, сякаш забравил трите деца около огъня, докато не дойде Аника да ги изпрати при майка им. Когато те изчезнаха в очертанията на вратата, тя седна на земята близо до него.

Слънцето щеше скоро да залезе и той вече усещаше хладината на разредения въздух. Аника изглежда не я забелязваше.

— Не е хубаво да си самотен, землянино! — каза тя. — Отначало когато човек е млад, а светът — все още интересен, всичко е красиво, дори само за себе си, въпреки че е по-добре да бъде споделено. По-късно вече не е така.

Без да вдигне поглед от медния тиган, който калайдисваше, Бърт промърмори:

— Обичам сам да се грижа за себе си. Длъжен съм да го правя.

Тя седеше, загледана в далечината отвъд блещукащите калаени звънчета и още по-далече — отвъд утихналите води зад тях.

— Когато Гика и Зило бяха деца, ти често им разказваше приказки за Земята, но това не бяха приказките, които разказваше сега. В онези дни говореше за огромни градове, в които живеят милиони хора от твоя народ; за големи кораби, приличащи на осветени дворци нощем, за машини, пътуващи по земята с невероятна скорост, и за други, които летят отгоре дори още по-бързо; за гласове, които могат да бъдат чути едновременно по цялата планета и за много други чудни неща. А понякога пееше странни, игриви земни песни, за да ги разсмиваш. Тази вечер разказът ти беше съвсем друг.

— Има хиляди неща, за които можа да се говори. Не е необходимо всеки път да разказвам едно и също! — каза Бърт. — Защо трябва да го правя тогава?

— Това, което трябва да кажеш, има по-малко значение от това, което казваш в действителност. Но защо го казваш, е по-важно и от двете — отвърна Аника тихо.

Бърт раздуха жарта в огъня и зарови парче желязо под въглените.

— Вчерашният ден никога не е бил в бъдещето. Човек не може да живее назад във времето — добави тя.

— Бъдеще? Какво бъдеще очаква Марс? Тази планета е изтощена, тя умира. А вие просто чакате смъртта си заедно с нея — отговори Бърт с нервен глас.

— Нима Земята също не е започнала да умира още от момента, в който се е откъснала от Слънцето? Въпреки това си е заслужавало да се строи върху нея, да се изгражда цивилизация, нали?

— Кой знае? — в гласа му прозвуча горчивина. — Нима е било необходимо?

— Ако не си заслужаваше, би било по-добре никога да не бяхме съществували — отговори Аника.

— Кой знае? — попита той отново, този път предизвикателно.

Тя обърна глава, за да го погледне.

— Зная, че не мислиш така наистина…

— Какво друго трябва да мисля? — каза той.

Светлината на деня постепенно избледняваше. Бърт покри огнището с един камък и започна да прибира инструментите си. Неочаквано Аника го попита:

— Защо не останеш тук при нас, землянино? Време е да си починеш…

vreme_za_pochivka_kalajdzhija_i_marsianka.png

Той я погледна с учудване и поклати глава автоматично, без да се замисли. Още много отдавна бе избрал за себе си живота на скитник и не можеше да подлага на изпитание силата на това свое решение. Но Аника продължи:

— Би могъл да ни помагаш тук — каза тя. — Нещата, които са трудни за нас, за теб са лесни. Силен си колкото двама от нашите мъже. — Тя обърна глава към спретнатите малки нивички зад разрушената кула. — Мястото е хубаво, а с твоя помощ би могло да стане и по-добро. Ще има повече ниви и повече добитък. Ние ти харесваме, нали?

Бърт седеше, загледан в полумрака и толкова неподвижен, че един баникук се покатери да надникне в джоба му. Той избута малкото същество настрана.

— Да, винаги съм обичал да идвам тук, но…

— Но какво, землянино?

— Именно това „землянино“. Моето място не е тук с вас. Аз не принадлежа на никое място. Просто идвам за малко, а после продължавам нататък.

— Би могъл да бъдеш част от нас — стига да искаше. Ако някой възкреси Земята, сега тя ще ти бъде по-чужда, отколкото Марс.

Бърт поклати глава — в това той никога не можеше да повярва.

— Ти не допускаш подобна мисъл, защото я смяташ равна на предателство, но аз предполагам, че въпреки всичко това е самата истина — каза Аника.

— Не е възможно! — Той отново поклати глава. — Във всеки случай — какво значение има…

— Има значение дотолкова — отвърна тя, — че ти скоро ще откриеш, че животът не е нещо, което може се бъде отречено само защото не го харесваш. Човек не е настрана от живота, той е една страна от него.

— Какво общо има между всички тези неща? — попита Бърт.

— Това, че просто да съществуваш не е достатъчно. Човек съществува чрез знанията си, но започва да живее едва когато се научи да дава и да получава.

— Разбирам — отговори той колебливо.

— Не мисля, че разбираш… все още. Но ще бъде по-добре за теб да разбереш и по-добре за нас, ако останеш. Тук е и Зило.

— Зило? — повтори Бърт учудено.