Бърнард Меламъд
Наемателите (6)

* * *

Веднъж, късно следобед, Лесър стои в един вход и гледа как трупа снегът. Внезапно от падащия сняг изскоква една черна глава, вторачва се в него и изчезва като луна зад тъмен облак. Черната глава е вътре, в самия Лесър. Той по цял ден се терзае заради Бил: Бедният Бил и без това има толкова малко, защо трябва да му го отнемам? Ако я обича, е още по-лошо, ако не я обича, не е чак толкова страшно — поне да съм наясно.

Той чака на площадката във входа, издигната на пет стъпала над улицата, срещу дома, в който живее Айрини — червена тухлена жилищна сграда в западната част на 18-та улица. Днес сутринта си бе позволил да влезе във входното преддверие, за да прочете името на пощенската кутия: АЙРИНИ БЕЛ — УИЛИ СПИЪРМИНТ. Хари вижда писмо в нейната кутия, писмото, което той толкова често й пише, но не на лист хартия. Представя си как Уили го чете на светлината на кибритена клечка.

Писмото разкрива любовта на Лесър. Уили го прочита и поднася под него пламтящата клечка. Сигурно точно така би постъпил, ако беше тук и намереше писмото в кутията. Но Уили е в стаята си на четвъртия етаж в празната сграда на Левеншпил, потънал в усилена работа над книгата си. След вечерта, прекарана у Мери миналата седмица, Лесър не може да събере мислите си да пише. Разхожда се напред-назад из стаята, но седне ли зад бюрото, нищо не върши и отчаяно тръгва отново.

Тази сутрин въобще не направи опит да пише. Излезе рано. Отиде до Пето авеню, хвана оттам автобуса и слезе на Шесто. Звънна на вратата й. Беше закъснял, изпусна я, Айрини бе отишла на репетиция. Той си отиде в къщи, опита се да пише, но после се върна пред дома й — още един пропилян ден. Казваше си да не отива. Да се държи настрана. Да изчака. Сега не е време да се влюбва. Уили е човек със сложен характер. Лесър знаеше, че на Уили не би му било приятно някой бял да е влюбен в Айрини.

Но въпреки това отново излезе, с надежда да я види.

Нощ е. Вали сняг. След малко започва да вижда снега. Вижда го как пада по улицата, покрива тротоарите, первазите на прозорците, стрехите на отсрещните къщи. Лесър вече чака с часове. Трябва да й каже, че я обича, иначе никога не би написал ред повече.

Часовникът на църковната кула отброява всеки четвърт час и прави чакането му още по-безкрайно. Лесър пресмята всяка нова четвъртинка. Във всеки миг знае колко е часът. Минава шест. Най-накрая едно височко момиче с пелерина, ботушки и обсипана в сняг зелена вълнена шапка над златистите й, но в действителност черни коси, се задава откъм ъгъла. Лесър я наблюдава в снежната светлина на уличната лампа. После прекосява улицата и я извиква по име.

Айрини го поглежда, сякаш не го познава. После видът й се променя, неохотно го разпознава.

Лесър й казва, че това е той. Та кой друг би могъл да бъде?

Тя иска да знае защо й бе казал „шалом“ онзи ден, когато я срещна пред музея.

— За да не ме приемеш като чужд.

— Какво, искаш да се държа като бяла? Като еврейка?

— Да се държиш по-приятелски — така е по-добре.

— А ти какво правиш тук?

— Всичко е толкова просто — казва Лесър. — Дойдох да ти кажа, че те обичам. Предположих, че би искала да го знаеш. В последните няколко дни хем исках да ти го призная, хем се възпирах. Струва ми се, че разбираш защо.

Тя не изглежда особено учудена, макар че очите й стават неспокойни, развълнувани. Трудно можеше да я разгадае: все пак тя си оставаше чужд човек.

— Аз пък си мислех, че проявяваш интерес към Мери.

— Не мога да кажа, че ми е била безразлична. Спах с нея, защото те нямаше тебе. Започнах да те ревнувам, когато ви видях с Бил на Лексингтън авеню.

Очите й се взират в неговите:

— Да не би да си се влюбил в мене, защото аз съм еврейка, а съм момиче на Уили? Кажи, това ли е причината?

— Може би. Но не бих казал.

— И ти искаш да ме спасиш от мизерния ми живот с един негър, с един бивш криминален престъпник?

— Моята любов не ти предлага нищо, освен любов. Ти обичаш ли го или не?

— Аз съм ти казвала. Все говорим, че ще скъсаме, и никой не предприема първата стъпка. Той продължава да противопоставя черната си книга на бялата си приятелка. Виждам го в събота и неделя, но вече не се радваме да сме заедно. Не знам какво да правя. Искам той пръв да предприеме нещо.

— Аз те обичам, Айрини, и имам нужда от тебе.

— Каква нужда по-точно?

— Вечна и неотслабваща.

— Кажи го направо, аз не съм много изискана.

— Искам да се оженя за тебе, след като свърша книгата си.

Тя е развълнувана, жадните й очи търсят неговите, но се усмихва кисело.

— И двамата сте еднакви.

— Аз трябва да пиша, но трябва и не само да пиша.

Айрини го слуша, после поема ръката му. Те се целуват със студени устни.

— Ботушите ми текат. Краката ми са прогизнали. Хайде да се качим горе.

Влизат вътре. Айрини си сваля ботушите, изсушава краката си с черна хавлиена кърпа, а Лесър я наблюдава отстрани.

— Свали си палтото — казва му тя.

В спалнята има двойно легло и рисунка на черен Исус виси точно над таблата.

— Защо черен Исус?

— А има ли черен Мойсей? Аз вярвам в бога.

Навън снегът продължава да трупа…

Те се прегръщат, ръцете й се плъзгат по гърба му.

— Боя се от това, което правим, макар че го искам.

— Боиш се от Уили ли?

— Също и от самата себе си.

— Обичам те, толкова си красива.

— Не се чувствувам красива. Чувствувам се потисната, нещастна, незадоволена. Страхувам се, че се забърквам с друг писател.

— Беше ми казала, че вече се чувствуваш по-уверена в живота си.

— Това е преходно чувство.

— Красива си, Айрини.

— Не го усещам.

— Почувствувай го чрез мен.

В леглото тя го усеща. Те се целуват, милват, хапят, късат плът от плътта си. Той обсипва с целувки уханното й тяло. Тя впива нокти в рамото му. Страстта й го влудява.

После Айрини го запита:

— Долавяш ли в мене миризма на черен?

— Долавям само страстта ти. Да не би да се чувствуваш черна?

— Чувствувам се доволна. Макар да изпитвам вина, доволна съм.

— Не се прави повече руса. Остави черната коса да си расте.

— Започнах да я пускам вече.

Те лежат един до друг, Лесър по гръб, Айрини на една страна, притиснала лице до неговото, той гледа как гонените от вятъра снежинки звънтят по стъклата и си мисли за Бил Спиър, самотен в огромната празна къща, наведен над кухненската маса. Снегът започва да кръжи около главата му в прозрачна мъгла.

Живеем в свободна страна.

 

 

СЛУШАЙ, ЛЕСЪР, ТОКУ-ЩО НАПИСАХ ТАЯ ПЕСНИЧКА:

Имам пастърма с горчица,

ще си ръфам от месото,

Имам сочен кренвирш с чесън,

ще си ръфам от месото,

Имам ребърце от пиле,

ще си ръфам от месото,

имам те в леглото гола,

ще си ръфам от месото.

За кого се отнася тази песничка, Уили?

Бил, Лесър, наричай ме Бил.

Бил — извинявай.

За мене и моето момиче Сал. Е, господа, сега доволни ли сте?

* * *

Облаци над острова надвисват,

гръмотевици раздират ги за миг,

изпод копита огнени светкавици избликват,

дъжд се лее,

вятър носи се със вой,

кокосовите палми ниско гръб превиват,

вълните с рев разцепват крайбрежните скали,

мъртви гларуси по пясъка изпъват шии,

изгнили риби морето от утробата си хвърля,

бурята разбужда Лесър от съня му,

той се надига сънен във леглото

наоколо е нощ въглищно черна,

той светлинка се мъчи да запали,

но пак е мрак въглищно чер,

той хуква вниз по стъпалата с танцуващите сенки,

Луцифер припалва му кибрит,

спуска се в мазето — при главния бушон:

когато светлината блясва,

незнаен тип на каменния под лежи,

единият му крак с трион отрязан до коляно,

лежи той пред пещта гореща,

от крачола му топла кръв струи,

червена локва на пода се разстила,

Лесър писва в ужас,

не може да издържа очи в очи с кръвта,

хуква нагоре да сподели с Уили,

и що да види:

оглозгва той бял кокал,

какво ядете, мистър Кокал?

Не ме прекъсвай, Лесър,

познавам аз същинския ти глас,

но, Бил, какво ядеш ти?

Гърди от пиле,

и бялото месо,

не вярваш ли, за бога?

Прилича ми на кост огромна,

това е свински бут, момчето ми,

кашер^[1] не щеш ли, на, хапни си?

Айрини изстенва. Лесър се пробужда от мъчителния сън и светва нощната лампа.

* * *

Една нощ, прегърнал Айрини в леглото под картината на черния Исус, Лесър поиска да разбере кога най-накрая ще признаят на Бил.

— Какво искаш да му кажеш?

— Знаеш какво. Или ти му кажи, или аз ще му кажа, или двамата.

— Не може ли още малко да почакаме? — Айрини лежеше на възглавницата сред море от разпилени тъмни коси. Изглеждаше толкова прекрасна и Лесър се разтревожи, защото въпросът му я смути и погледът в очите й угасна.

— Защо не почакаме да се разделим с него естествено?

— Защото ми тежи на съвестта.

— Предпочитам Уили сам да ми каже — когато реши — че помежду ни всичко е свършено. Но ако наистина се наложи да му кажем, по-добре сама да го сторя.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре, иначе ще ти се изтърси още в петък.

— А това толкова ли те дразни?

— А да не се ли дразня, като знам, че се надява да спи с тебе, а? Ти не си повече неговата „кучка“.

— Върви по дяволите, ако още веднъж ме наречеш така. Това си е негова дума, не твоя.

— Чиято ще да е — каза Лесър, — но аз повече нямам намерение да те деля с него или който и да е друг. Ти или си моя, или не.

— Аз съм твоя, но не съм чак толкова чужда и на Уили.

— Не си въобразявай, че ще продължаваш да спиш с него, след като спиш с мене.

— Разбираш ли, че сексуалната страна съвсем не е това, което най-много ме безпокои в момента — отвърна Айрини.

— А какво тогава?

— Вчера например Уили беше тука.

— Тука?

— Да си вземе душ. Изкъпа се, смени си бельото и си отиде. Аз излязох, докато още беше в банята. Ето колко секс е имало. Чувствувам, че иска да ме напусне, но откровено казано, ако спре да пише, макар и за момент, отново ще ме потърси. Няма да му стоя под ръка, разбира се. Трябва да си опичам своите работи.

— Мене ли имаш пред вид?

— Разбираш какво имам пред вид.

Тя се пресегна, взе гребена и го прокара няколко пъти през дългите си коси.

— Трябва да ми имаш доверие, Хари.

— Аз ти вярвам.

— Сексът не е най-важното.

— А кое тогава?

— Важното е какво ще стане с Уили, след като ме напусне. Той няма два петака в джоба си. Как ще живее, как ще пише? Това ме тревожи. Неговата борба да стане писател — още от затвора до този момент, до разказите и романа, които пише — едно от най-силните и най-завладяващите неща, които познавам в един човешки живот. Тази негова борба ме вълнува искрено и дълбоко. И той трябва да продължи да пише.

— Той ще продължи.

— Ето за това се безпокоя. Вярно е, че не плаща наем в тая злокобна сграда, в която живееш и ти, но той има съвсем малко средства, за да живее — само някаква нищожна парична помощ от Дружеството на черните писатели в Харлем и тя едва му стига колкото за хляба. Ние сме се споразумели да му помагам, докато вземе някакъв аванс за книгата си, но в същност аз го издържам, откакто се премести при мене. Не бих искала отново да се върне към контрабанда или нещо от тоя сорт.

— Това е минало — казва Лесър, — сега вече имаш работа със заклет писател.

— Ами ако се наложи да започне работа, тогава кога ще пише? Той пише бавно и има нужда от много свободно време. А откакто те срещна тебе, започна още по-бавно да пише.

— Че да не би аз да му определям как да работи?

И той разказа на Айрини как бе работил по половин ден в една фабрика, когато пишел първата си книга.

— И въпреки това имах достатъчно време, за да пиша.

— Да, но всяка фабрика ще му плаща два пъти по-малко, отколкото на тебе, а ще изисква от него двойно повече труд.

— И аз си съдирах задника от работа.

— Но Уили няма да изтрае, ще им каже да си гледат работата.

— Няма, ако писането е по-важно за него.

— Знам, че не съм права — продължи Айрини, — но имам ужасното чувство, че аз и ти сме двойка бели, събрали се да нанесем ритник право в задника на негъра.

— Аз нямам такова чувство — каза Хари. — Цялата работа се свежда до това — ти и Уили — двама души, да решат да сложат край на връзката помежду си. Ако ти не му изневеряваш като на мъж, то тогава не действуваш предателско спрямо цвета му. Не мисли повече, че сме бели.

Айрини кимна:

— Знам, че е лудост, но той толкова често е получавал разочарования заради цвета си. Ти си чел творбите му. Не мога да не се вълнувам от тях. Това е една от причините, която ме плаши да му призная за нашата връзка, макар да съзнавам, че той трябва да знае.

— Ти само предполагаш, че Уили ще страда. Може и да не стане така, сама казваш.

— Не съм съвсем сигурна. Постъпките на Уили са толкова непредсказуеми.

— Аз съм същият — каза Лесър.

Телефонът иззвъня: беше Бил.

Айрини опря показалец до устните си. Изтегнат до нея, на предишното място на Уили в леглото й, той чуваше гласа му в слушалката.

— Айрини, този петък няма да мина да те видя — говореше Бил с безцветен глас. — Мислех, че ще смогна, но точно в момента нещо се запъна в писането и трябва да остана над машината, докато потръгне и намеря верния пулс на действието.

— Кой е верният пулс на действието?

— Ако знаех, нямаше да разговаряме.

Айрини каза, че съжалява.

В същото време здраво стисна пръстите на Лесър.

Уили казваше, че ще мине след една-две седмици.

— Колко много неща ще направя тогава за тебе.

— Не залагай на това — отвърна кротко Айрини.

След кратка пауза Уили добави:

— Не мисли, че съм престанал да те обичам, миличка.

По-късно, с неловко вълнение в очите си, Айрини се обърна към Лесър:

— Наистина, най-добре е да му съобщим, но искам аз да му го кажа.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре, иначе ще стане още по-мъчително. Не бих желал това да се отрази на настроението ми за работа.

— О, по дяволите с това настроение за работа — викна Айрини.

Очите й се наляха със сълзи, но тя се овладя, стана отново гальовна към Лесър и нежно залюля главата му в обятията си.