Бърнард Меламъд
Наемателите (4)

* * *

Нямаше и час, откакто Бил отнесе пишещата си машина, за да започне всекидневното си продължително чаткане върху клавишите, когато Хари чу — и усети — силно ритане по вратата; в тая мрачна февруарска сутрин, проклинайки съдбата си, писателят отвори, като очакваше пред себе си черната глава на Бил, но големият крак, който запречи вратата и студените очи, впити в него, принадлежаха несъмнено на бледоликия Левеншпил.

— Коя е тая горила в стария апартамент на Холцхаймер? Твой приятел?

— Коя горила имаш предвид?

— Не се преструвай, че не разбираш, Лесър — избоботи хазаинът. — На масата в кухнята намерих пишеща машина. Също и ябълка, от която са отръфани една-две хапки, а в спалнята има вонящ на урина дюшек. Къде се крие той?

Лесър отвори широко вратата.

Левеншпил опря месестата си ръка в касата на вратата, но се поколеба да влезе.

— На тебе ти вярвам, но кажи ми кой е тоя кучи син?

— Той идва и си отива. Никой наистина не знае.

— Той е нещо като писател. Прочетох няколко страници, които е смачкал на топки и е хвърлил по пода. На едно място се разказва за малко момченце от Харлем. Какъв е той, чернокож?

— Откъде да знам.

Левеншпил направи гримаса.

— Той върши закононарушение и злоупотребява с чужда частна собственост. Кажи му, че ще го изхвърля.

Лесър отвърна, че хазаинът злоупотребява с времето му за творчество.

Левеншпил, без да отмества крака си от прага, смекчи тон.

— А как ти върви работата?

— Кога върви, кога — не, много често ме прекъсват.

— Би ли взел като компенсация 1500 долара, Лесър, ако ти предложа? Вземи ги, това е чисто злато.

Лесър каза, че ще размисли. Левеншпил с въздишка оттегли крака си.

— Няма отново да ти разказвам всичките си тревоги.

— Не се притеснявай.

— Ти можеш да си представиш какво тегло тегля с три болни жени на врата си, Лесър, ти си писател. Можеш да си дадеш сметка за гадните номера, които ми погажда животът, толкова yoishe^[1] в името на бога. Не мога вечно да я карам така. Не съм толкова лош човек. Моля ти се, yoishe.

— Пиша толкова бързо, колкото мога. Ти ме насилваш и проваляш всичко.

— Това ли е последната ти дума?

— Почти последна. Търся последната, но не я намирам. Може би това е орисията, кой знае!

Тогава Левеншпил сурово каза:

— Кажи на твоя негър приятел, че ще пристигна с полицай.

— Кажи му ти! — и Лесър захлопна вратата под носа му.

Очакваше юмруците на хазаина да се изсипят по вратата.

Вместо това чу, че се хлопна вратата към противопожарната стълба. Той излезе на площадката и се заслуша до едва открехнатата тежка врата, докато стъпките на хазаина заглъхнаха в стълбищната шахта.

Надникна в кабинета на Бил. За негово облекчение „Л. С. Смит“-а, на валяка с празен лист евтина хартия в жълтъчен цвят, тържествено стоеше на масата. Несъмнено, само страшната й тежест бе възпряла Левеншпил да я смъкне по петте етажа надолу, но той положително щеше да изпрати някой да я задигне.

Хари отнесе машината в апартамента си и грижливо я постави във ваната. Върна се да потърси ръкописа, но не го откри. Докато събираше вещите на Бил — топче чиста хартия, кутийка с кламерчета, моливчета и гума, той бързо напъха в джобовете си няколко топки хартия, разцъфнали като жълти хризантеми по пода.

После се върна в кабинета и хвана писалката.

Бил похлопа на вратата, лицето му сиво и мрачно.

— Излязох да потърся лента за машината. Кой ми прибра работите, ти ли, Лесър?

— Да. Левеншпил ти откри вещите и отиде да доведе полицай.

— За кой дявол е всичко това? Какво му преча на него?

— Закононарушение.

— В тая воняща бърлога?

— Има си един писател, от който се чуди как да се отърве, сега му станаха двама. После ти го оскърбяваш повече — не му плащаш наем.

— Еврейското копеле, господар на бордеи.

— Престани да плюеш по евреите, Уили!

— Бил е името ми, Лесър! — сопна се черният и очите му се наляха с кръв.

— О’кей, Бил, но престани по тоя въпрос.

Бил се загледа през прозореца. Обърна се към Лесър, челото му смръщено.

— Как би постъпил, ако беше на мое място?

— Остани тук — предложи Лесър. — Колата на Левеншпил е все още насреща. Машината ти е тук, защо не почнеш да си гледаш твоята работа, аз — моята? Седни на масата в кухнята. Ще затворя вратата помежду ни.

— Безпокоя се за бюрото и стола в моя кабинет. Не искам да им се случи нещо тъкмо сега, когато писането ми тръгна по-живо. Страшна работа щях да свърша, ако лентата на машината не се беше скъсала.

Вратата на противопожарната стълба се тресна. От площадката се чуха гласове.

Лесър посъветва Бил да се скрие в банята.

Бил, с изопнати до краен предел гласни струни, отвърна:

— Не на мене тези, аз никога никъде не се крия.

Лесър прошепна, че искал да премести масата и стола в друг апартамент, но предположил, че Левеншпил ще тръгне да ги търси по другите етажи, ако изчезнат от стаята.

— Мислех дори да ги затътря на покрива.

— Оценявам намеренията ти, Лесър.

— Ние сме писатели, Бил.

Черният кимна.

По вратата захлопа полицейска палка.

— Отвори в името на закона.

Бил се шмугна в кабинета на Лесър.

Писателят отвори вратата.

— Звънецът все още работи — напомни той на Левеншпил. После попита полицая каква е целта на посещението му.

— Задачата ни е законна — отвърна хазаинът. — Ние разбихме мебелите на твоя приятел, който ползува апартамента незаконно, но аз знам, че ти си взел машината му, Лесър.

— Вярвам, че се гордееш с постъпката си.

— Моите права, колкото и да е безправен един собственик в тоя идиотски град, са си права. Едва ли ти дължа някакви лични извинения, Лесър. Сега ще претърся всички проклети апартаменти в сградата и ако никъде не открия черния ти приятел, значи той се крие тук.

— Представи ми разрешително за обиск, щом искаш да влезеш.

— Тъй вярно, ще представим — отговори младият полицай.

След половин час, докато Бил лежеше на дивана, скръстил ръце под главата си, Лесър видя през прозореца как Левеншпил замина със стария си олдсмобил. Полицаят остана на отсрещния тротоар, повъртя се нетърпеливо още десетина минути, погледна часовника си, вдигна очи към прозореца, зад чиито спуснати зелени транспаранти стоеше Лесър, прозина се и се отдалечи.

Бил и Лесър отидоха бързо в другия апартамент. При вида на строшените мебели — краката на масата бяха изтръгнати, столът разбит, дюшекът раздран — Бил стегна устни, разтрепера се като лист и изтри очи с ръка. От уважение към чувствата му, Лесър го остави сам и се върна в кабинета си, но бе ужасно разстроен, за да може да работи.

После попита Бил какво мисли да прави.

— Нямам никакви планове — горчиво отвърна той. — Скарахме се с моето момиче и не възнамерявам да се връщам там, поне не сега.

— Работи утре в кухнята ми — предложи Лесър, превъзмогвайки инстинктивното си нежелание. — А ако тя събужда у тебе клаустрофобия, ще преместим масата в хола.

— Добре, щом като настояваш — каза Бил.

Тази нощ Лесър спа лошо. Само един вечен гостенин ми липсва. Какво е това странно проклятие над моята книга, че нямам условия да я довърша?

Но на сутринта стана с твърдото решение да намери на Бил друго място за работа. Закусиха. Бил, макар и печален, излапа три яйца, кутийка сардини, две чаши кафе с кифлички, докато Лесър закуси само купичка овесена каша и чаша черно кафе. Писателят предложи да обиколят вехтошарските магазини по Трето авеню и закупят необходимите мебели за Бил.

— Аз нямам пукната пара бе, човече. Това е една от причините, за които се караме с Айрини. Новият й спектакъл се отлага и тя все ми натяква — макар че нейният старец се валя в мангизи — все се тревожи, че не печелим и ми мърмори да си намеря работа. Казвам й: „Сестричке, трябва да започна новата си книга и хич не ме е еня, че някои работят като роби. Роб аз мога да стана само на книгата си.“ Казах й, ако вече ми няма доверие, ще си намеря друга кучка.

— Не говори за парите. Аз все още имам някоя друга пара в банковата си сметка.

— Това е прекрасно от твоя страна, Лесър, но струва ли си да си набавим нови маса и стол след тоя погром? Ами ако тия лешояди пристигнат следобед отново?

Лесър се съгласи.

— Тогава нека почакаме ден-два, дотогава ще работиш на тази маса, а аз — на бюрото си.

— Ясно.

След два мъчителни дни, когато нито Левеншпил, нито полицаят се върнаха да продължат претърсването, Лесър и Бил купиха една недодялана кленова маса, солиден черен стол с тръстикова седалка, сгъваемо легло и старомоден лампион с ресни и мраморна основа. Лесър се опита да убеди Бил да се премести с един-два етажа по-ниско, но той отказа, защото от там не се откривал добър изглед.

— А каква е гледката от тука?

— Аз обичам да гледам покривите, човече.

Съгласи се обаче да се нанесе в бившия апартамент на мистър Анжело на отсрещната страна на площадката, където понякога кранчето в тоалетната работеше.

Изкачиха мебелите вечерта с помощта на Сам Клемънс и един негов приятел, Джейкъб 32, скромен човек, каза Бил, макар че Лесър не се чувствуваше удобно в негово присъствие. Джейкъб 32, който имаше неспокойни очи и изписани с молив мустаци, не се чувствуваше удобно в присъствието на Лесър.

Пометоха с метлата на Лесър и измиха с мокър парцал. Писателят даде на Бил и един износен юрган за леглото му.

На следната сутрин на вратата на Холцхаймер намериха напечатано предупреждение: ЗАБРАНЯВА СЕ НЕЗАКОННОТО ВЛИЗАНЕ И ПОЛЗУВАНЕ НА ПОМЕЩЕНИЕТО.

НАРУШИТЕЛИТЕ ЩЕ БЪДАТ АРЕСТУВАНИ! ЪРВИНГ ЛЕВЕНШПИЛ, СОБСТВЕНИК.

За щастие, хазаинът не бе надникнал в апартамента на Анжело. Разтревожен за новите си мебели, след този случай Бил склони да се прехвърли на четвъртия етаж в не лош заден апартамент, срещуположен на Лесъровия. Двамата смъкнаха надолу мебелите. Бил пишеше трескаво всеки ден, дори в неделите, но след седмица се сдобриха с Айрини и той се върна при нея, макар само за уикенда.

— Май че повече се съсредоточавам като не я виждам през седмицата — каза той на Хари. — Първата глава ми тръгна като по вода най-накрая. А като видиш жена, искаш жена, ама напоследък тя често пикае, така че не е голям проблем.

— Пикае ли?

— Развива цистит и не мога да спя с нея, защото микробите ще вземат да проникнат в мене и тогава ще има да пикая по цял ден.

— Така ли става?

— Така съм чул. Тя го получава от време на време. Още от дете. Освен това има и някои други неща, задръжки, които ме карат да чакам, но такава й е природата.

— Какви са тия други задръжки?

— Има някакви комплекси, била е насилена от негър. Когато се събрахме, нямаше никаква вяра в себе си. Аз й помогнах да се оправи в общи линии, защото й дадох пример, че вярвам в своята чернота.

— И тя в какво вярва сега?

— Повече в мене, отколкото в себе си, а понякога вярва в господ, в когото аз не вярвам.

Не каза нищо повече за нея.

— Пиша много упорито — продължи Бил. Носеше синкави бабешки очила с телени рамки и си бе пуснал бухнали мустаци към острата брадичка.

Бил бе заковал снимки на У. Е. Б. Дюбоа, Малкълм Икс и Блайд Лемън Джефърсън по стената в новата си кухня кабинет. Не е лошо място за работа, мислеше си Лесър, макар че изглежда малко голо и е по-мрачно от горните етажи. Сянката на тъмата съпътствуваше светлината.

Лесър основателно се боеше, че не след дълго Левеншпил ще връхлети върху новите мебели на Бил, но въпреки това постави бутилка с шест бели и червени карамфила върху новата етажерка в кабинета му.

„Желая ти успех с новата книга“ — написа той с едри букви върху лист хартия. Остави цветята и въздъхна с облекчение, задето Бил се махна от неговия етаж. Гризеше го чувството, че не бе сядал да работи от цял век.

Вероятно смутен от карамфилите, Бил не каза нищо, не поблагодари, само веднъж намекна, че във вените на Лесър може би тече капка черна кръв.

А може би в миналото на Вавилон някой черен роб бе легнал върху бяла дъщеря от Земята на Израел?

* * *

Бил настоя писателят да прочете първата глава от новия му роман. Лесър помоли още да не му я дава, но Бил твърдеше, че ще му е нужно да знае дали е на прав път още от началото. Казваше, че книгата е съвършено нова, макар да има някои сцени от предишната, пренесени от Мисисипи в Харлем, където щеше да се развива по-голямата част от действието. Искаше Лесър да прочете главата в негово присъствие. Седна на креслото, започна да си бърше очилата, загледан в един вестник на коленете си, докато писателят четеше на дивана, пушейки цигара от цигара. В един миг Хари вдигна очи и видя, че Бил обилно се поти. Четеше бързо, решен да излъже, ако главата не му хареса.

Но не стана нужда. Романът, с работно заглавие „Книга за един черен“, започваше с детството на Хърбърт Смит. В началната сцена героят е на пет години, а в края на главата — на девет; но в същност беше възрастен човек.

Един ден детето се отдалечава от своя квартал, попада в квартала на белите и не може да открие обратния път към къщи. Никой не го заговаря, освен една стара бяла жена, забелязала през прозореца на своя сутерен, че детето седи на бордюра.

— Кое си ти, момченце? Как се казваш?

Момчето не иска да отговори.

Следобед тази воняща на старост жена излиза навън, хваща момченцето за ръка и го повежда към полицейския участък.

— Това момченце се е загубило — казва тя.

То не отговаря на въпросите на белите свини. Накрая повикват един негър полицай, за да го разпита.

— Момче, не можеш ли да говориш?

Момчето кимва.

— Тогава проговори и ми кажи къде живееш.

Момчето не отговаря.

Черният полицай му подава чаша мляко, после го качва на колата си и го откарва в Харлем. Минават от уличка на уличка и полицаят разпитва хората, излезли на площадките пред къщите, познават ли това дете. Никой не го познава. Най-накрая една дебела жена, която си вее с ветрило, макар че е хладно, казва, че познава детето. Отвежда ги през две пресечки към жилището, където живее момченцето.

— В тази къща ли живееш? — пита го полицаят.

— В тази, разбира се — казва дебеланата.

Момчето продължава да мълчи.

— Ти си наистина ужасен — казва полицаят. — Ако беше мой син, щях да ти опаля един по дупето.

В квартирата на последния етаж намират майката на момчето пияна. Лежи в кревата гола, но не се покрива с одеялото.

— Това момче твое ли е?

Тя извръща глава и заплаква.

— Питам те твое ли е това дете?

Тя кимва и продължава да плаче.

Полицаят оставя момчето и слиза надолу по стълбите.

Жената плаче.

Момчето си намазва филия корав хляб с някаква гранясала мазнина и излиза да я изяде на улицата.

 

 

В последната сцена от тази глава при майката има посетител, който пристига почти през вечер.

… Той беше бял, който се преструваше, че говори на негърски диалект. Беше му приятно да говори така, макар да звучеше фалшиво. Не беше от Юга, а от Скрантън, щата Пенсилвания. Идваше при майка ми, защото тя му искаше само долар, а до неотдавна той си го получаваше без пари. И освен това майка ми вършеше всичко, което поискаш от нея. Понякога той оставяше на масата франзела хляб или консерва от круши, от зелен фасул, или скашкани консервирани плодове. Спомням си, че ни бе донесъл кутия доматено пюре, от което мама ми намазваше върху филия хляб и ми даваше да ям. Понякога й даваше по два пакета „Лъки страйк“. Мама тогава беше около двайсет и седем годишна, а аз бях на девет. Хората от улицата му викаха на тоя „Гумения Дик“. Аз го мразех и си мислех да го убия с пушката си, но ме беше страх. Казах на мама да го предупреди да не се навърта наоколо, но тя отвърна, че нямала нищо против да й прави компания.

— Ще идва ли пак тая вечер? — попитах аз.

— Ами… може и да дойде.

— Ще умре, преди да стигне дотука. Ще го очистя, ако влезе в тая стая.

— Ако повториш тия приказки още веднъж, ще ти измия устата със сапун.

— Няма от какво да се срамувам.

— Той се отнася толкова добре с мене. Миналата седмица ми купи чифт хубави обувки.

Знаех, че никакви обувки не й беше купил.

Излязох на улицата; но когато се върнах да хапна нещо за вечеря, той беше там, пушеше цигара „Лъки страйк“.

— Къде е Елси? — попита ме той на негърски диалект; отвърнах, че не знам.

Изгледа ме, сякаш се опитваше да ме омагьоса, и после седна на леглото с гадна усмивка на лицето.

— Ще я чакам.

Каза ми да отида при него на леглото, нямало да ме боли.

Адски се изплаших, взе да ми се повдига и си мислех, че ако мръдна само една крачка, ще си напълня гащите. Молех се мама по-скоро да се върне. Ако си дойдеше, нямаше да се противя, каквото и да правеха двамата.

— Ела, момчето ми, разкопчай ми панталона.

Казах му, че не искам.

— Ще ти дам една лъскава монета от десет цента, ако дойдеш.

Аз не се помръднах.

— Ето ти още двайсет и пет цента. Ела, разкопчай ми панталона и парите са твои. И десетачето, и четвъртинката долар.

— Не го вади, моля ти се! — извиках аз.

— Няма, ако си отвориш широко устата и си покриеш зъбите с устни.

Той ми показа как да си покрия зъбите.

— Ще го направя, само ако престанеш да говориш на негърски.

Разбира се, обеща той, а аз се показах добро момче и той много ме хареса.

Оттогава говореше само като бял човек.

 

 

Лесър каза, че тази глава е много силна и похвали писателя.

— Как намираш формата?

— Формата е постигната и добре е написано. — Не каза нищо повече, както се бяха уговорили.

— Точно така, човече. Това е силна негърска проза.

— Много е вълнуващо, хваща те за сърцето. Това е всичко, което сега ще ти кажа.

Бил обясни, че в следващата глава иска да навлезе вече дълбоко в негърското съзнание на момчето, бушуващ пожар от страсти и разочарования.

Този ден без хашиш, той бе въодушевен и щастливо възбуден.

Вечерта двамата писатели, над водни чаши, пълни с червено вино, разговаряха какво значи да си писател и колко важно и велико нещо е това.

Лесър прочете на глас един цитат, който си бе записал в своя бележник: „С всеки изминат ден се убеждавам, че след най-възвишеното деяние на този свят иде съвършеното художествено писане.“

— Кой го е казал това?

— Джон Кийтс, поетът.

— Готин тип.

— А ето какво казва Коулридж: „Никоя дейност не може да носи на човека постоянна наслада, постоянно удовлетворение, ако не съдържа в себе си причината и смисъла на това удовлетворение.“

— Я ми го препиши това да си го имам.

* * *

Потиснат, изгубил вяра в своите писателски способности, което се случваше с него от време на време, след една безплодна сутрин Лесър се озова по пладне в Музея на модерното изкуство и застана пред портрета на една жена — портрет, нарисуван от някогашен негов приятел, млад художник, загинал твърде рано.

Цяла сутрин бе висял на бюрото си и за първи път от година и повече насам Лесър не можа да напише нито едно изречение. Сякаш книгата настояваше да каже повече, отколкото самият той знаеше: чувствуваше се безсилен да отговори на безмилостните й изисквания. Всяка дума тежеше върху му като планина. Ако пишеш една книга в продължение на десет години, времето се трупа върху всяка дума; те стават като скали — натежават в очакване на края, за да се превърнат в книга. Той се бореше да продължи, но всяка мисъл, всяко решение, ставаше невъзможно. Лесър усещаше как депресията завладява съзнанието му. Когато не беше в състояние да пише, той се съмняваше в себе си; тогава проявяваше недоверие към същността на таланта си — имаше ли наистина талант, не беше ли само илюзия, родена в мечтите му, която го тласкаше да пише? А когато се съмняваше в себе си, не можеше да пише. Както седеше на бюрото си в светлата утрин и прелистваше написаните вчера страници, изведнъж му се доповръща: форма, език, намерения, цели. Почувствува се отегчен до смърт от безкрайната, недовършена, зверска книга, от творческата си дисциплина, от прекалено отдадения си, страшно ограничен писателски живот. Чак такава отдаденост не беше нужна, но Лесър не можеше иначе. Какво направих от себе си? Вече престанах да чувствувам и да виждам по нормален начин, освен в езикови форми. Живот първо качество! Затова пряко волята си Лесър реши да не работи тази сутрин и да се поразходи на февруарското слънце. Мъчеше се да отпъди мислите за книгата, докато се разхождаше. Нещастието си наричаше „депресия“ и с това се задоволяваше; и макар че отблъскваше всичко, свързано с писането, не можеше да забрави, че най-много на тоя свят искаше да напише хубава книга.

Беше приятен, студен зимен ден, снегът се топеше и той се шляеше безцелно из града, преструвайки се, че не мисли за работата си; а отчаяната истина беше друга — непрекъснато драскаше в главата си, но нищо особено не излизаше. Писателят не беше сакат, а куцукаше. Зрението му също „накуцваше“ — нищо не се задържаше в мрачния му взор. Явно нещо му липсва — това е началото на края. Започва да мисли за решение, за компромис, за не чак толкова съвършено заключение — колко ли хора биха забелязали разликата? Но когато се измъкне от тази своя безпомощност, когато седне отново зад бюрото и започне да пише, не би могъл да си представи, че ще се съгласи с не чак толкова достоен завършек, че ще се лиши от финала, който книгата му е длъжна да притежава, за да бъде наистина така безукорна, както той иска. След десетина пресечки Лесър решава, че това, което го измъчва сега, не е неизлечима болест. Човек има право да си позволи за известно време всичко да му писне. Знаеше, че за да изплаши и прогони зловещата птица от съзнанието си, за да разсее унинието, което му пречи да твори, трябва веднага да се върне на бюрото си и да седне с писалка в ръка, без да си задава въпроси какво ще му донесе или няма да му донесе работата. Писането не е всичко в тоя живот, но кой държи всичко в живота в двете си ръце? Изкуството е същността, но не на всичко. Утре идва нов ден; свърши си книгата и следващият ден ще те възнагради. Ако започне отново да работи над нея, успокоен, уталожен, тайнственият финал, какъвто ще да е, сам ще се появи в процеса на писането. Боже мой, ето го на хартия. Не можеше да си представи как по друг начин ще се появи. Ангел няма да влезе в стаята му със свитък, разкриващ тайната. Днес ще напише една дума, утре — друга, а на третия ден — края.

Но колкото повече се разхождаше из зимните улици, все по-малко му се искаше да се върне в къщи, най-накрая се отказа от борбата и реши да си даде ваканция. Голям цирк, ако ваканцията свърши с неустойка! Все така става — все има някаква неясна причина, та да не можеш да свършиш това, което най-много искаш, да не можеш да направиш на минутата това, което трябва, а в основни линии работата беше свършена — нима той не беше измислил всяка стъпка, която водеше до края? Нима не беше написал два или три финала, и комбинация от финали? Трябваше просто да избере най-удачния, да го лепне накрая и толкова; може би книгата му се нуждаеше от последен импулс. После, след като е вече готова, можеше да ревизира живота си, да реши каква част от бъдещето би желал да посвети на писане — във всеки случай по-малка от дела в миналото и като време, и като усилия. Беше уморен от самотата, минаха му мисли за семейство, за дом. Предстоеше му да изживее остатъка от живота си несигурен, но вероятен, ако въобще има живот пред себе си. Хари си обеща, след като завърши книгата да си даде поне година почивка — преди да започне следващата. И следващата щеше да пише само три години, не седем, нито повече. Ох, добре, това е бъдещето, а какво да прави сега с ваканцията си? От месеци не беше стъпвал в галерия, не бе кръстосвал сред картини, затова свърна на запад от 53-та улица, влезе в Музея на модерното изкуство; мина през постоянната изложба, без много-много да гледа — усети, че трудно задържа вниманието си, — и спря в последната зала пред абстрактната и фрагментарна картина на някогашния си приятел — „Жена“.

Когато бяха по на двадесетина години, Лазър Коън, един загадъчен тип, и Лесър бяха за кратко време приятели. Още в началото на дружбата им Лазър бързо постигна успехи — а бъдещият писател се презираше, задето все още не се бе проявил. След известно време Коън престана да се среща с него; казваше, че Лесър му развалял насладата от успеха. Когато се появи първият роман на Лесър, Коън беше в чужбина. Когато излезе вторият, Коън бе покойник. През една дъждовна нощ се блъсна с мотоциклета си в огромен фургон на Хъдзън стрийт. Говореха, че рисуването му вървяло зле.

Ето я картината му в зелено и оранжево: една жена, която гони своето съвършенство — това поне иска да ни внуши художникът. А иначе представляваше лице и тяло, които се мъчат да си пробият път сред гора от преплитащи се драски на четката.

Портретът на жената — Лесър веднъж се беше срещал с модела на някакво празненство — остана недовършен. Коън го рисува с години и накрая се отказа. Лесър научи това от модела, някогашна любовница на Коън. Художникът, разстроен от неуспеха си след толкова труд, пълен със съмнения и отчаяние, бе обърнал недовършеното платно към стената: тя му се бе изплъзнала. Работиш, както винаги си работил, а този портрет, който значи толкова много за тебе, не можеш да го направиш, както трябва. И нито знаеш, нито проумяваш защо. Тя не се оказа това, което очаквах от нея. Не знам коя е тя, не искам повече да имам нищо общо с нея. Нека времето я довърши, аз не мога. Но приятели видели портрета в ателието му в различни аспекти и цветове, казваха, че Коън го „е направил“, независимо какво той самият мислеше. Картината бе завършена като изкуство, независимо дали бе завършена като сюжет или като оригинален замисъл. Всичко, до което се бе докоснала ръката му, бе Лазър Коън, а Коън бе голям художник. Приятелите му го убедиха да изложи картината в галерията си и да я обяви за продан. Музеят я откупи и я включи в постоянната си колекция.

Картината му подействува още по-потискащо. Защо ли Коън я бе зарязал? Кой знае? Както Лесър, Коън е имал свои критични моменти. Сигурно е искал да каже нещо повече, отколкото е можел по онова време, нещо, което все още не е било изкристализирало в него. Сигурно би го казал след мотоциклетната катастрофа, ако бе оживял. Или може би не е успял да отдели жената от самата нея: може би нейната личност бе надвила неговото изкуство? Може би не е могъл да се откъсне от нея, да твори вън от нея? Беше ли тя само недовършена жена на един недовършен мъж, защото такива са светът, животът, изкуството? Не мога да ви дам повече от това, което съм ви дал — да направя от вас повече от това, което сте — защото в момента нямам какво повече да дам и не искам никой да го знае, още по-малко аз самият. А вероятно целта на художника е била да завърши картината си, отказвайки се от нея, защото отказът или неговият образ е един вид завършек? Мир на Валери. В рисуването, мислеше си Лесър, можеш да сложиш край, за да си дадеш равносметка, независимо довършена или недовършена е една картина, защото накрая (края?) окачваш платното на стената и никъде няма надпис да казва: „Изоставена, елате утре за повече.“ Окачена ли е веднъж една картина, значи е завършена, все едно какво си мисли художникът.

Сети се за собственото си творчество, съжали, че никога не бе разговарял е Коън за него; замисли се какво би станало, ако не смогне да завърши книгата си: ако изведнъж нещо съществено му се изплъзне — финалът, или някакво действие, нечие появление или дори обещание за решение и край: формата се нарушава; тогава цялото престава да бъде завършена творба на изкуството, не заслужава да бъде книга; ако стане така, той сам би я унищожил. Никой не би прочел такава книга; а освен Лесър може би само някой случаен скитник, любопитен да научи какво казват думите, би прочел някоя друга страничка от първоначалния вариант, измъкната от боклукчийската кофа пред къщата му. Тогава Лесър се закле — често го правеше, — че никога няма да изостави книгата си, никога, каквито и причини да изникнат; нито ще позволи на някого, добър или лош, Левеншпил, Бил Спиър, или жена, черна или бяла, да го убеди да се откаже; нито пък да смята работата за свършена, преди наистина да я е свършил. Друг избор нямаше: трябваше да доведе книгата си до нейния, неизбежен и съвършен финал.

А кой го спира?

* * *

Лесър излиза от галерията и точно когато се чуди какво би станало, ако се върне в къщи и грабне перото, една черна жена със синя шапка изръсва огледалцето от платнената си чанта и то се разбива на пода във фоайето. Едно момиче с богата черна пелерина, обточена с копринен кант, излиза в тоя миг от тоалетната и бързо се дръпва от счупеното огледалце. Лесър се навежда и подава на чернокожата голям триъгълен къс сребристо стъкло. Зърва в него своя образ, небръснат, мрачен, изпит; това е, защото не пише. Жената се изплюва върху отломката, която Лесър й подава. Той се отдръпва. После тръгва забързано към улицата след момичето с пелерината. Често си бе мислил за нея, дори понякога по време на писане.

— Шалом!^[2] — казва той на улицата.

Тя го изглежда студено, учудено.

— Защо ми казваш така?

Той се смущава, колебае се.

— Никога не си служа с тая дума.

Навъсена, Айрини крачи със скърцащите си ботушки в лапавицата по тротоара към Шесто авеню и Лесър върви до нея, удивен от това, макар че подобни изненади той често използува в белетристиката си. Тя се движи свободно, непринудено, леко стъпва с обърнати навътре пръсти, косите й се спускат от плетена зелена шапчица и се стелят по раменете. Натруфените й обици тихичко подрънкват. Лесър си спомня как изглеждаше тя у дома му — с късата поличка и розовата блузка, с налети бели гърди; спомни си как очите му се плъзгаха нагоре по краката й, там, дето бедрата й се съединяват. Спомня си как тя танцуваше с Бил и той не успя да ги раздели.

Тя е момиче на чернокож, особена порода. Отивам си в къщи.

— Какво ще кажеш за едно кафе? — пита Айрини.

Чудесно, отговаря той.

Сядат на барчето. Тя обгръща в шепи горещата чаша, за да стопли пръстите с изгризаните нокти. Очите й са в синьо и зелено. Черната й коса на дневна светлина е златисторуса.

Докато пият кафето си, Лесър стои напрегнато, сякаш очаква от нея някакво признание, но тя не казва нищо.

Опитва се да вдъхне парфюма й, но ароматът му се крие. Може би зад ушите й? Или под дългата пелерина? По запотените й мишници? Между гърдите или краката й? Той пропътува целия този път, но нийде не долови аромата на цветя. Нито на гардения, нито на градина.

— Ти нямаш ли си момиче?

Той пита защо иска да знае.

— Защото беше самотен, когато ти бяхме на гости.

— С последното си момиче се разделих преди година. А по-предното лято имах друга. Но всички губят търпение, чакайки ме да довърша книгата си.

— Уили казва, че ще я пишеш безкрайно.

— Аз пиша бавно. Такава е природата ми.

Тя се усмихва кисело.

— Хайде да се махнем оттука — предлага Лесър.

Тръгват по Шесто авеню нагоре към парка, потънал в мръсен, топящ се сняг; в черните кръгове под дърветата се открива земята с избеляла мъртва трева. Застават до ниската каменна ограда на Петдесет и девета, обърнати към заснежената поляна. На Лесър паркът му се струва нереален, смален, далечен. Мъчително реална в съзнанието му е само книгата, която пише. Какво правя тук, толкова далеч от книгата си? Какво търся тук в работен ден посред зима?

— Засмиваш ли се понякога? — пита Айрини. — Ти си адски сериозен. Сигурно заради проклетата ти книга.

— Смея се, когато пиша — отвръща Лесър. — А днес не съм написал нито дума. Сега трябваше да работя.

— А защо не работиш?

Лесър си представя как я изоставя край стената. Пресича Пето и тръгва към Трето авеню. По средата на Медисън се спира, обзет от чувството, че е загубил нещо. Ама че съм глупак! — казва си той. Връща се обратно към мястото, където е оставил Айрини. Бои се, че няма да я намери, но тя все още е там. Изправена до стената в дългата си пелерина, като птица, която се готви да отлети.

— Защо толкова време я пишеш?

Той отговаря, че не му се приказва за това.

— Нали това е същата книга, за любовта?

— Да, същата — казва Лесър.

— Аз прочетох първата ти книга. Уили я беше взел от библиотеката. Даде ми я, след като я прочете. Много добра книга, надхвърли очакванията ми. Момичето ми напомня за мен самата, когато бях на тая възраст. Тя не ми хареса. Имал ли си наистина някого пред вид?

— Не, — каза Лесър.

Сядат на една пейка.

— И двамата сте толкова съзнателни — казва Айрини. — Когато на Уили не му върви писането, става ужасен, не може да се живее с него. Заяжда се по цял ден. Не се издържа.

Заглежда се в обувките си и отново по устните й заиграва лека усмивка.

— И без това не се траеше, а ти още повече влоши нещата. Уили беше ужасно наранен от критичните ти бележки към книгата му.

— Не съм искал да го засягам.

— Каза, че не вярваш в това, което си му казал.

— Харесах повече разказите, отколкото „Животоописанието“. Те са далеч по-оригинални.

— Но това не е автобиография. Уили идва в Харлем от Джорджия с майка си и малката си сестричка, когато е бил на 16 години.

— Аз пък мислех, че е от Мисисипи.

— Той променя родното си място всеки път, когато се заговори за него. Струва ми се, че му е омразно да си го спомня.

— Той много неща мрази да си спомня. Излежавал ли е присъда в затвора?

— Две години. Но голяма част от книгата е измислена, Уили има страшно въображение. Обича да си въобразява разни неща. Трябва да го чуеш като започне да разказва за себе си. Ето тоя тон бих искал да присъствува и в книгите му. Харесва ли ти това, което пише сега?

— До този момент — отвръща Лесър.

— Мислиш ли, че е добър писател — че ще стане де, искам да кажа?

— Той е, но невинаги. Ако продължи да работи така сериозно, ще стане добър.

— Колко сериозно? Като тебе, да се откаже от мъжа, за да стане писател?

— За да станеш добър писател, няма половинчати пътища.

— В Уили няма нищо половинчато.

Лесър пита как са с Уили в момента.

Тя драсва клечка кибрит, но открива, че няма цигари.

— Какво искаш да кажеш?

— Хем сте заедно, хем сте разделени, така изглежда.

— Съвсем вярно го каза.

— Това не ми влиза в работата — казва Лесър.

— Щом като го казваш, значи си го мислил.

Лесър отговаря, че би искал да е така.

— Не възразявам на въпроса ти. Просто се чудя как да ти отговоря.

— Ако не искаш, недей!

— Срещнахме се с Уили преди три години — почти година и половина, след като напуснах колежа, за да си опитам късмета като актриса. Не че имах заложби, но това бе моята идея фикс, която не ме напускаше. Боже мой, ама че откачена бях и тежах с двайсет и пет фунта повече от сега. Не съм лоша на сцената, но не мога да достигна нивото, което искам. Исках да стана актриса, да играя на сцена най-вече за да избягам от себе си, от своето аз, да престана да бъда това, което съм. Много неща си изясних от психоанализата си. Не бях твърде самопознавателна.

— Имаш вид на актриса, но ти не си фалшива.

— А доста дълго бях. Както и да е, целта ми беше да играя, за да се отърва от себе си. Бях разпасано момиче, мъжете като мухи се лепяха за мен, спях с кого ли не, докато започнах сутрин да се събуждам изплашена.

Нима Лесър бе напуснал тази сутрин стаята си, за да я слуша да разказва за себе си?

— Живях страшно трудно повече от година, но няма значение. Запознахме се с Уили и започнахме да се срещаме. Неговата чернота ме плашеше и възбуждаше. Помолих го да дойде да живее с мене. Бях започнала да се влюбвам в него и исках да проверя мога ли да бъда вярна само на едно момче. Той се премести при мене. Тогава не пишеше толкова упорито, колкото сега. Известно време въобще не пишеше — колебаеше се дали да избере революцията или словото, не знам дали разреши това. Пишеше само когато чувствуваше, че му напира отвътре. От началото не се погаждахме, после станахме по-мили един към друг и си заживяхме добре. Някои неща у мен избледняха. Престанаха да са толкова важни — като театъра например, защото започнах по-реално да разбирам себе си и не исках да бъда насилена актриса. Както ти казах, аз се анализирам, с което не бих могла да се заема, преди да срещна Уили.

— Обичаш ли го?

Изведнъж очите на Айрини стават страстни.

— Защо искаш да знаеш?

— Защото седим и си приказваме.

Тя захвърля кибритената клечка в снега.

— Освен любовта към своя черен народ, мисля, че той обича само работата си и нищо друго. Иначе досега щяхме да сме женени. Уили винаги е бил особено чувствителен към цвета си, но сега е по-чувствителен от всякога. Колкото повече пише, толкова по-черен става. Ние разговаряме много за расата и цвета на хората. Едно бяло момиче не може да бъде толкова скъпо за един чернокож, особено за активистите. Уили вече не ми позволява на публично място да го държа за ръка. Точно когато започнах да вярвам, че има шанс да се оженим, той започна да казва: „Искам да знаеш истината, Айрини, писането не ми върви както трябва, когато живея с бяло момиче“. Отговорих му: „Уили, прави каквото искаш, нямам повече сили“. Той се изнесе за известно време, но една нощ се върна и отново остана при мене. Сега казва, че му трябва още седмица, докато напълно навлезе в книгата си.

Лесър замълча. Думите й го развълнуваха. Почувствува прилив на думи, напор от идеи, желание да се прояви.

— Разкажи ми сега за себе си — казва тя. — Аз ти разказах всичко за мене.

Той става с копнеж да пише.

— Искаш ли още малко да се поразходим? — пита Айрини. Очите й са неясни, несигурни. Отваря чантичката си и се рови за нещо, което не може да открие, може би огледалце. Лесър се сеща за „Жената“ на Лазър Коън.

— Знаеш ли, когато обичаш един черен човек — казва Айрини, — понякога ти самият почваш да се чувствуваш черен.

В такъв случай намери си друг.

Писателят казва, че работата го чака и трябва да си тръгне.