Бърнард Меламъд
Наемателите (3)

* * *

Лесър е развълнуван от книгата на Уили. По две причини — от трогателната, въздействуваща тематика и от тъжното чувство накрая, че Уили все още не е успял да овладее своето изкуство. Господи боже, колко нещо е преживял! Какво бих могъл да кажа аз на човек, преминал през толкова лични страдания, толкова неправди, човек, който твърдо намира в творчеството надежда и спасение и чрез изкуството обяснява себе си? Накрая, както в старите негърски притчи — той е свободен, благодарение на своето чувство, че творчеството е сила — той се извисява заедно е него — но най-вече благодарение на своята вяра, че е в състояние с писането си да накара своя народ да отхвърли расизма и социалното неравенство. Той вярва, че неговата лична свобода ще им помогне те да извоюват своята. Това житие, както и да го нарича, вълнува, трогва, покъртва, вдъхновява, макар че същият живот е бил описван по-добре преди от Ричард Райт, Клод Браун, Малкълм Икс и до известна степен от Елдридж Кливър. Техните себеоткрития са помогнали на Уили. Много чернокожи в Америка живеят същия ужасяващ и рискован живот, но само уникалният писател може да го предаде уникално като литература. Само той може да покаже, че негърът не е само цвят или култура, че в гърдите му кипи нещо повече от протест. Уили има добри идеи за разкази, но не умее да ги конструира добре; липсва им въздействуваща форма. Лесър забелязва неуместни пасажи, повторения, недоработен материал; забелязва пропуски в подреждането и пропорциите и най-вече във фокуса на разказа. Още много може да се желае. От друга страна Уили има усет за хубава литература и вероятно на това се дължат съмненията към собственото му творчество. Той пише с чувство, несъмнено и с наслада, и все пак изпитва неудовлетвореност. Може би не съзнава, че съчиненията му издават нетърпимост към майсторството да пишеш. Мисля, че той иска тъкмо това да му посоча. Трябва ли да го направя — да си кажа какво мисля, или напротив — да смекча, да го насърча, да загладя недостатъците, като имам предвид какво е изживял? Не ми се иска да наранявам един чувствителен човек. И все пак, ако не му кажа това, което мисля, как ще му помогна да подобри работата си?

Ако Лесър скрие истината, значи Лесър е измамник. А ако наистина е такъв, нима може самият той да продължи да пише?

* * *

На другата сутрин Лесър върна на Уили ръкописа, след като го бе изчел повторно и каза, че е готов да разговарят в удобно за Уили време. Искаше му се по-скоро да се отърве от това бреме, но реши да не настоява. Уили остана с каменно лице — само някаква неуловима усмивка едва докосваше устните му — сякаш въобще не чуваше думите на Лесър, а само по движението на устните му се догаждаше, че говори нещо. Пое безмълвно ръкописа си, но не го погледна, не погледна и Хари. Лесър се замисли защо Уили изглежда наранен, оскърбен, преди да са говорили? Нима аз съм причината? А може би греша. Може да го боли зъб, или да има хемороиди, въобще някакъв личен проблем? Както и да е, неговото мълчание, изтълкувано като досада, бе дълбоко оскърбително. Може би се ядосва на себе си, може би съжалява, че бе дал книгата си на Лесър, че бе поискал от него да сподели какво харесва в нея и какво не? Само след минута обаче устните на черния се разтвориха, той впи в подозрителните очи на Лесър своя остър, но сега омекотен поглед, сякаш му прощаваше за всичко, което бе или не бе сторил, и звучно заговори:

— Благодаря ти, че я прочете.

Това бе всичко. И си излезе с лека стъпка, макар да мъкнеше в прегръдките си железния товар на пишещата машина и бремето на ръкописа си. На Лесър му се стори, че той изчезна от погледа му по магьоснически начин, като внушение. Талантлив човек бе Уили Спиърминт.

Същият този следобед, вече в по-отпуснато настроение, беше дори намерил пура отнякъде, Уили подметна:

— Сега не мога да остана, за да разговаряме, Лесър. Моята кучка ме чака с нетърпение. Ще имаме гости довечера; и трябва да купим алкохол и нещо за ядене, така че ще намина след ден-два, за да свършим тая обща работа.

— Както ти е удобно. Когато кажеш, на твое разположение съм.

Обзе го завист, защото не е поканен на гости у Айрини.

Той се бои, помисли си Лесър. Газ пикае. И аз също, да си кажа правичката. Не е хубаво да се критикува живата плът на един човек, когато книгата му не е толкова жива. Но като прибавиш и цвета? Негърски живот, чувствителна материя. Лесър наистина се плашеше, че се бе заплел в тая работа. Предчувстваше, че ще си заплати, задето се нае да услужи на Уили. Такава е природата на някои неща, ролята на цвета.

Може би ще се измъкна по-леко, ако му напиша бележка? Върху хартията сблъсъкът лице в лице не се усеща — пък кому ли е нужен?

И както спокойно си пишеше на следната сутрин — беше едва единадесет, но мисълта за Уили се въртеше в главата му пречеше да работи — черният почука, а не ритна по вратата.

Лесър стана, нервен, но с облекчение, с готовност час по-скоро да се освободи от бремето, което като масивна скала Уили бе стоварил върху плещите му.

Уили влезе със сведен поглед — явно не му бе споряла работата, защото прибра машината под масата; като се изправи, някак си се стегна, сякаш със съзнанието за неизбежността на това, което щеше да последва и което не му бе приятно. Остана така, загледан през прозореца. Лесър също погледна през прозореца. Не видя нищо.

Уили продължаваше да зяпа навън, после се отказа, сякаш това, което търсеше, ако наистина търсеше нещо, нямаше да се появи. Това, което търсеше, беше в тази стая. В стаята беше той, но не присъствуваше. След малко се върна при себе си, при Лесър, в кабинета му, застана като статуя от абаносово дърво, опрян във високата облегалка на стола. И никой от присъствуващите, подчертаваше позата му, не можеше да стане негов Пигмалион. Той сам извая своята скулптура.

* * *

Писателят, седнал на кушетката си, трие една в друга сухите си длани.

— Нещо за пиене?

— Дай да се откажем от тия встъпителни истории и да минем към това, което ни интересува.

Лесър в самозащита припомня на Уили, че не той е пожелал да прочете книгата му.

— Ти сам ме помоли. Ако мислиш, че си сбъркал, и ще седиш закован на задника си, стегнат от това, което ти кажа, може би е по-добре да се откажем, преди да сме започнали? Аз съм ти задължен, задето ми позволи да прочета ръкописа ти.

— Аз съм стегнат, човече, защото такава ми е природата и защото това си е мое лично право, но както и да е, нека да говорим, карай!

Лесър го уверява, че не се готви да събужда антагонизъм в никой от двамата.

— Аз трябва да се съобразявам със своята природа. Тя обича да живее в мир.

— Моят антагонизъм е мое предимство и ти не разчитай толкова на някои обстоятелства, като това например, че аз съм те помолил за услуга.

— Казвам само, че ако не можем разумно да разговаряме, да се откажем. Аз години наред работя върху книгата си и накрая искам да я завърша. Нужен ми е мир и спокойствие. Ето защо държа на това място — относително несмущавано, мога да работя. Левеншпил ме дебне, но аз издържам. И все пак, не бих искал някой друг да ми лази по петите или по нервите с или без причина.

— Вместо да дрънкаш тия приказки, Лесър, защо не си седнеш на белия задник и не ми кажеш честно каквото имаш да ми казваш? Нито искам от тебе да ме четкаш, нито имам интерес да влизам в спор с тебе.

— Напълно съм съгласен.

Лесър си мисли дали да прочете част от писмото, което му беше написал, но отхвърля тази идея и казва това, което мисли, че трябва да каже, докато Уили, преструвайки се на търпелив и спокоен, сякаш нищо не го вълнува, сплита месестите си пръсти върху зеления пуловер на гърдите си, после се отказва от неподвижната си поза и започва да гали малката си пухкава брадичка.

Лесър казва:

— Да започна с това: няма и съмнение, че ти, Уили, си писател. И двете части на книгата ти, и автобиографията, и петте разказа, са силни и вълнуващи. Но това, което явно липсва, е вещината на писането.

Уили се изсмива леко подигравателно:

— Давай, дядка, на кого ги говориш тия? Не искам нищо да кажа, но ти сам знаеш, че твоята книга нещо не върви. Хайде, давай, изплюй пикливото камъче!

Лесър казва истината, че книгата е добра, но може да стане още по-добра.

— Това аз сам ти го казах — отвръща Уили. — Не ти ли казах, че не съм доволен? Сега посочи ми това, за което те помолих: къде точно съм излязъл от пътя?

— Исках да кажа, че ако ти не си доволен от написаното, значи имаш причина. Според мен формата на цялата творба не е достатъчно добре намерена. В нея има грапавини, има замазани неща и това създава променливо впечатление и чувство за незадоволеност.

— Къде започва това, човече?

— Още от самото начало на автобиографията. Не че не си работил упорито, но трябва да наблегнеш повече на техниката, на формата, макар да знам, че не е стилно да се говори така. Трябва по-внимателно да построиш повествуванието.

Уили става и изохква, сякаш ако не се изправи, някой ще го прикове с гвоздеи за стола.

— Искам да ти покажа какво жалко нищожество си, Лесър, с всичките тия приказки. Първо, ти по напълно погрешен начин определяш творбата ми. Тази част, дето я наричаш автобиография, си е чиста художествена измислица, която си съчинявам, докато пиша. Човече, това е измислено. Героят, който разказва, не съм аз. Той е плод на въображението ми и чисто и просто идва и си отива. А аз самият съм роден на 129-та улица в Харлем и се преместих в Бедфърд-Стайвъсънт с майка ми, когато бях на шест години и въобще не съм бил на юг, само дето съм ходил да плувам до Кони Айланд. Никога не съм бил в Мисисипи и кракът ми там никога няма да стъпи. Никога през живота си не съм ял чревца, защото и майка ми, и аз, не можем да им търпим миризмата, просто бих повърнал от тях. Никога не съм работил в Детройт, щата Мичиган, макар че истинският ми баща три години работеше там като чистач на клозети. А от друга страна четири от петте разказа са чиста истина. Случили са се с мои събратя, които познавах, и то точно така, както ги разказвам. И всичко, казано там, наистина се е случило, така че само това и нищо друго е истински автобиографичното. Край. Точка.

Лесър изразява учудване.

— Книгата има тон на автобиография, но дори да е чиста художествена измислица, въпросът е, че нещо й липсва, иначе не би ме карал да я прочета.

Уили спокойно и старателно се чеше по чатала.

— Не че те изпитвам бе, Лесър, но как може да си така идиотски сигурен в това, което казваш, а то да излезе обратното?

— Както и да е, нали и двамата признаваме, че книгата ти се нуждае от повече работа.

— Работа! — имитира го Уили и влажните му очи се въртят в орбитите си. — Задникът ми се сплеска от работа. Работих в непоносима мизерия, човече. Това ми е четвъртата редакция, още колко пъти трябва да го преправям?

Ниският му глас започва да се извисява.

— Още веднъж, може би.

— Я си таковай…

Лесър се ядосва на себе си, задето си навлече тая кавга, знаеше, че така ще завърши.

— Уили — казва той раздразнено, — трябва да се залавям със собствената си книга.

Огромното тяло на Уили се отпуска, абаносът се превръща в катран.

— Не ме убивай така, Лесър. Не ме карай да страдам. Защо искаш да страдам? Защо ме удряш по самочувствието?

Лесър моли Уили да повярва в добрите му намерения.

— Знам как се чувствуваш, поставям се на твое място.

Със студен и високомерен гняв черният отговаря:

— Никой белокож посерко не може да се постави на моето място. Ние говорим за черна книга, която въобще не можеш да разбереш. Бялата проза не може да бъде същата като черната проза. Невъзможно е.

— Но ти не можеш да превърнеш опита си на черен човек в литература, само като го опишеш.

— Черният не е бял и никога няма да бъде. Той е черен веднъж и завинаги. Това, което ми намекваш, не е универсално, не важи за всички. Това, което аз чувствувам, ти чувствуваш по друг начин. Ти не можеш да пишеш за черните, защото нямаш ни най-малка представа какво сме ние, какво усещаме ние. Химията на нашите чувства се различава от вашата. Загря ли? И така трябва да бъде. Аз пиша, въплъщавайки своя черен народ, аз издигам глас, защото ние сме все още роби в тая отвратителна страна, но няма да останем вечно роби. Можеш ли да проумееш това, Лесър, след като мозъкът ти е бял?

— Та и твоят мозък е бял. Но ако преживяванията ти разкриват човешката природа и ме вълнуват, тогава ти ги превръщаш в мои преживявания. Ти ги създаваш заради мене. Може да отричаш универсалността, Уили, но не можеш да я премахнеш.

— Да си човек е нищо работа. Не е никакво предимство да си човек, поне за нас е било винаги така.

— Щом става дума за изкуство, формата налага своите изисквания, иначе няма нито ред, нито смисъл. И какво още липсва, сам знаеш.

— Изкуството може да ме цуне по задника. Искаш ля да знаеш какво е наистина изкуство? Аз съм изкуството. Уили Спиърминт, черният човек. Моята форма, това съм аз.

Те се загледаха един друг, очите отразяваха образите им, Уили трепереше от гняв, Лесър се проклинаше, задето си изгуби сутринта.

— Какъв черен глупак излязох, дето ти дадох да прочетеш ръкописа ми.

Лесър в отчаяние прави последното си предложение:

— Защо не си пратиш ръкописа на някой издател и не потърсиш нечие друго мнение, щом не си доволен от моето?

— Защото съм се допитвал до десетки празноглави евреи и те все го отхвърлят, измислят разни говняни причини, защото се страхуват от това, което казва книгата ми.

И черният, с подпухнали очи, започва да блъска главата си в стената, а писателят, не без удоволствие, го наблюдава.

 

 

Лесър изкарва на брега своя разбит сал

Жена във дюните се появява.

Мираж, шепти той, но истина е тя.

След нея тръгва като сянка, стъпки не оставя.

„Ако е черна и разум има тя,

ще търси бял, за да приляга на черната й голота.“

Уили Шекспир

Той не говори нейния език и не може ясно да си спомни лицето й, което сам е измислил в своето въображение, но се разбират само с поглед и веднага ръцете им се сплитат в прегръдка.

Влюбените лежат на горещата, изпълнена с копнеж трева, канарчета прелитат през кичестите палми над главите им. И докато се люби с черното момиче, както цял живот бе мечтал, една бяла ръка докосва рамото му и пряко волята си той се събужда в снежна студена сутрин в Манхатън, мъчейки се да си спомни дали наистина бе толкова хубаво, колкото разправят.

Лесър копнее за сън и отново се унася. Мъглата се вдига от брега. Морето по крайбрежието е зелено, по-навътре — пурпурно, соленият въздух — топъл, океанът — свеж. В далечината островчетата като бели облачета се носят по развълнуваната водна шир.

Той я открива сред дюните, тя танцува сама, танцува заедно с нея и нейната черна голота.

Затичва се към нея и в тоя миг един гарван, размахал криле, се спуска с грак между нозете й, после литва нагоре, отнасяйки черно пухче в клюна си.

Притиснала с ръка оскубаното място, тя проклина птицата.

Проклина Лесър.

Уили тропа по вратата.

— Лесър, трябва ми машината. Трябва да сядам да работя.

* * *

На сутринта след злочестия разговор, гурелив, намръщен, едва сподавящ гнева си, Уили отнесе машината си и не се върна по пладне. Не се появи целия ден, нито на другия четвъртък. Лесър се обезпокои, но не го потърси. Беше ли убил духом един колега писател? Беше ли изтърсил нещо нередно? Не можеше ли да изложи мнението си по-тактично? Той бе казал на Уили каквото трябваше, но не би ли могъл да говори по-изискано, за да не го хвърля в отчаяние и да не предизвиква гнева му? Можеше по-активно да го насърчи, да избегне разправията, макар че това не е лесно, когато имаш работа с човек, чието творчество носи неговата кожа, да не говорим за цвета.

След работа Лесър влезе в антрето пред кабинета на Уили, ослуша се пред вратата, не чу нищо и надникна вътре. Масата и столът си бяха на място, но никаква следа от Уили или неговата „Л. С. Смит“. Дали не е напуснал сградата, завинаги, зачуди се Хари. Прерови целия апартамент, всички шкафове и откри пишещата машина на пода в една от спалните. Оставена така — уязвима, незащитена. Писателят предположи, че Уили все още е разстроен, иначе никога не би зарязал машината си по тоя начин. Лесър се разтревожи: ами ако някой безделник я открие и я завлече в заложен магазин? Хари можеше да пише и на ръка, но за разлика от него Уили всичко съчиняваше върху машината и само корекциите нанасяше с молив. Казваше, че върху машината твори по-добре. Лесър си помисли да я отнесе в апартамента си, но не беше сигурен дали Уили ще одобри постъпката му. Да му кажа ли като се появи, че може да държи машината си при мене, освен ако не е решил завинаги да не приема услуга от бял човек?

Щеше ли да забрави случилото се?

Към края на седмицата вече го забрави. Но не напълно. Мисълта за машината на Уили от време на време тормозеше съзнанието му; в общи линии обаче случаят за него беше приключен.

В понеделник сутринта Хари работеше разпалено върху дългата последна глава; вървеше по дирите на една идея, появила се като светъл лъч в мрака на мислите му; разперил дванайсет ръце, Лесър се мъчеше да улови и задържи светлината, вълнуващата идея, която го озари като ослепителен факел. Точно в тоя миг Уили жестоко зарита по вратата. Бум, фрас, бум. Лесър изохка и хукна да отвори. Мъкнейки машината си, Уили влезе и без всякакво обяснение я постави под масата.

— Добре дошъл, Уили, започнах вече да се тревожа.

Лесър продължаваше да стиска в шепи блесналата светлина, опитваше се да я удържи, да не й позволи да се изплъзне, уверен, че тя би могла да освети всичко във времето, да запамети всичко, докато той се разправяше с Уили.

Черният се изсмя. Външно изглеждаше напълно възстановен, само едно синьо мораво петно се тъмнееше над окото му.

— Наричай ме, Бил, Лесър. Отсега нататък моят писателски псевдоним ще бъде като истинското ми име — Бил Спиър.

— Бил да бъде тогава, смутено се засмя Лесър.

— Искам да изясня нещо около разправията ни оня ден — каза Бил.

Облян в пот, писателят съчини няколко извинения, но не намери сили да ги изрече.

Нервно чупеше пръсти.

— Няма да ти отнема повече от минута. Искам да ти кажа, Лесър, че отидох в библиотеката недалеч от дома на моята любима и намерих книгите ти. Взех и двете. Втората вони гадно — той се хвана за широкия си нос, а Лесър целият пламна. — Но първата ти книга, човече, трябва да ти кажа, е сериозна работа. След като я прочетох, Айрини ми каза, че съм говорил сам на себе си. Казвам ти божата истина, Лесър, не съм очаквал да бъде толкова добра, като те знам ти какъв ограничен ръб си.

— Все пак ти благодаря, Бил.

— Разбира се, имам известни възражения и едното е особено силно.

— Какви например?

— Не си описал съвсем точно черната сестра в книгата.

Лесър отвърна, че тя е незначителен образ, за който не е имал какво повече да каже.

— Сякаш не е истински черно това момиче — каза Уили, — въпреки че ми харесва поведението й. В нея кипи толкова енергия, че не бих имал нищо против да й сваля гащичките.

Добре, нима образът й не е истински, щом предизвиква такъв отклик у него?

— Тя не е като останалите, които познавам, поне не прилича на никой черен. Често постъпва като бяла, която ти си боядисал с черна боя.

Нима бялото в черния бе това, което го възбуждаше? Както и да е, важното е, че Уили бе харесал книгата.

Лесър погледна назад, сякаш бе забравил нещо да ври на огъня и вече се изпарява. Приближава се до бюрото си, поглежда страниците, които е изписал тази сутрин: не се вижда нито една дума.

Уили също погледна, но продължи да приказва. На челото му се появи дълбока бръчка. Той въздъхна, удари една в друга ръцете си, огледа улицата през прозореца и се обърна към Лесър.

— Ще ти призная, че книгата ти ме накара да се размисля. След като я прочетох — двете в същност — започнах вече да разбирам по-иначе ония идеи, които ми проповядваше — за формата, как тя създава облик на творбата. Вече съзнавам как бих подобрил книгата си, разбирам защо имах чувството, че думите и мислите се променят и движат, а аз коригирам някои свои схващания за писането, макар не всичко, не ме разбирай грешно в това отношение. Но бих искал да обмислям нещата по-пълно, отколкото преди.

Браво, Уили — Бил, исках да кажа.

— Какво ти става, човече, не ти ли е добре?

Лесър отговори, че не се чувствува чак толкова зле.

— Стомах ли те сви?

— Не. Просто нещо в съзнанието ми.

— Това, дето казах, че ревизирам някои свои схващания, не значи, че променям становището си за литературата на черните в сравнение е литературата на белите. Изкуството е хубаво нещо, когато ти помага да кажеш, каквото имаш, но аз не искам да се превърна в неспособен бял писател или в негър подлизурко, който имитира белите, само защото се срамува или се страхува да бъде черен. Аз пиша черно, защото съм черен, и това, което казвам, има съвсем друг смисъл за черните, отколкото за вас. Ясно ли ти е? Ние мислим по различен начин от вас, Лесър. Ние мислим и пишем различно от вас. Ако някой бял пръч съдира парче от задника ти всеки ден, когато ти казва „седни“, това ще означава две съвсем различни неща за мен и за теб, ето защо черната литература трябва да бъде различна от бялата. Думите я правят различна, тъй като опитът и преживяванията ни са различни, разбери го това, човече. Ние сме надигащият се народ на бъдещето и ако белите се опитат да ни възпрат, не е тайна, че с цената на всичко няма да ви позволим. Вашето време е минало, сега настъпва нашето. Ето, за това трябва да пиша, но искам да го кажа със своето черно изкуство, по най-добрия начин. С други думи, Лесър, искам да знам това, което ти знаеш и да прибавя към твоите познания моите познания на черен човек. И ако трябва да се поуча от някой бял да правя нещо по-добре като черен, ще го правя единствено с тази цел.

Бил бавно духна в огромните си шепи, първо в едната, после в другата. Две бразди пресичаха челото му.

Каза, че е решил да остави настрана книгата, която Лесър бе прочел (по-късно щял да се върне на нея) и да започне ново нещо, да развие една идея, която се стрелкала в дъното на черното му съзнание още от дете, опитвайки се да проумее какво означава цвета на кожата му и защо животът му е толкова жесток и безумен.

— Това ще бъде разказ за едно черно момченце и неговата майка, как се мъчат, как си пречат един на друг и накрая загиват — след като момчето става мъж и си отмъщава на белите или под формата на бунт, или като лична отплата, тъй като белите са истинската причина за всичките му нещастия. Ще избие около двадесетина бели, преди свините да го спипат. Искам да изтъкна, Лесър, ако не ти е ясно, че за мен това е основният път, по който черните могат да напреднат — да избиват белите, докато тия, които останат, започнат да се подрискват от ужас при мисълта какви нещастия са ни причинявали и няма да се опитат да ги повторят. Сега, Лесър, не бих те молил, ако и двамата не бяхме писатели — от тебе искам да не губиш време да критикуваш темата, която развивам, а да ми кажеш по кой начин да напиша същото, със същите идеи, само че по-добре. Или с други думи само за формата, разбра ли?

Лесър е потънал в мечти за нова светлина в собствената си книга; изведнъж в мрачните му мисли изплува Бил Спиър, потенциален палач, който го моли да акушира нескопосаната му измислица. Лесър отвърна, че това едва ли би имало смисъл, като си спомня как бе протекъл разговорът им онзи ден. Съдържанието и формата са неразделни. Ами ако каже нещо критично за някоя от идеите му, трябва ли да се страхува, че ще му пререже гърлото?

След като изрече тия думи, съжали. Не можеше да си гледа работата и това го бе изнервило.

— Слушай, малкия — гневно избухна Бил, — не се тревожи за тиквата си. Щом не щеш да четеш, каквото ти дам, таковай се отзад.

И той затръшна вратата.

Лесър моментално почувствува облекчение и се върна към бюрото, за да си подготви подробни бележки за ново решение на последната глава. Седна, но веднага се изправи и последва черния в кабинета му.

Извини се с нетърпението си. То бе причина да се изразя зле, Уили — исках да кажа, Бил. Мисля, че можем да се спогодим, щом като целта ти е да подобриш художествените качества на творбата си. Никой не иска от мен да се възхищавам от идеите ти, нали?

— Познавам твоя тип хора, Лесър.

Лесър обясни, че се нервирал задето му се губи времето за писане. От друга страна бих искал да помогна, ако мога, защото уважавам амбицията ти да станеш добър писател, наистина.

Бил се успокои.

— Сега искам от тебе, Лесър, след като напиша няколко глави, да ги погледнеш и да кажеш единствено дали съм на прав път откъм формата. Ти ще ми кажеш какво мислиш, пък аз сам ще си реша дали е така или не. Нямам намерение да ти вися на врата, по дяволите, повярвай.

Лесър се съгласи да помогне, стига Бил да бъде търпелив.

— И, ако имаш малко свободно време — каза Бил, изтривайки длани в престилката на комбинезона си, — искам да наваксам някои пропуски по граматика — за подчинените изречения и така нататък, при все че не знам някой да има полза от тях. Няма да ми навреди, ако ги понауча, макар че не искам да върша нищо, което ще развали собствения ми стил. Ето например, харесва ми как пишеш ти, няма глупости вътре, но аз не искам да пиша като тебе.

Лесър каза, че ще му услужи с граматика. Той може да я изчете и ако нещо го заинтересува, биха могли да разговарят след работа.

— Разбрано.

Те стиснаха ръцете си.

— Обичам да се заяждам с тебе, Лесър, но ти не го вземай надълбоко. Ние си допадаме като партньори на суинг.

Лесър се видя как танцува под звуците на суинга.

Накрая забърза към собствената си работа. Вдъхновената идея, която може би щеше да му подскаже финала, какъвто ще да е, лежеше погребана в незнаен гроб.

* * *

След като Уили Спиърминт стана Бил Спиър, той увеличи с няколко часа работния си ден. Вече не домъкваше машината в апартамента на Лесър по пладне, а се появяваше по-късно, в три или в три и половина; понякога оставаше по-дълго на кухненската си маса, загледан в смрачаващото се небе. Лесър предполагаше, че той работи над нова книга, но не беше сигурен, тъй като Бил нищо не казваше, а Лесър не желаеше да го пита.

Що се отнася до граматиката, разговаряха един-два пъти за подчинени изречения, герундиуми и герундиви, но темата отегчаваше Бил. Заяви, че граматиката убива живота на езика и не се върна повече към нея. Затова пък изучаваше джобния си речник, вадеше думи в една тетрадка и запаметяваше значението им.

Понякога следобед оставаше при Лесър да изпият по нещо или да послушат някоя плоча. Под звуците на музиката черният се променяше. Тялото му сякаш се издължаваше, а лицето му добиваше изражение на покой и невинност. Изпъкналите му очи стояха затворени, а устните му попиваха звуците. Но когато Лесър пусна Беси Смит, изтегнат на дивана, Бил стана неспокоен и започна да се върти, сякаш го хапеха буболечки.

— Лесър — леко разгорещен започна той, — или хвърли тая плоча, или я счупи, или я изяж! Ти дори не знаеш как да я слушаш.

Хари не отвърна, за да избегне разправията. Свали плочата и пусна Лоте Леман, която изпълняваше песен от Шуберт; Бил, сплел набитите си пръсти, я изслуша с наслада.

— Бива си го тоя Шуберт — каза той, когато плочата свърши. После стана, протегна ръце, разкърши пръсти и се прозина. Разгледа с тъга лицето си в огледалото на Лесър и си отиде.

— Господи, човече — попита той на следната утрин, — как можеш да работиш толкова дълго всеки ден?

— Все същите шест часа на ден — отвърна писателят. — Това го правя от години.

— Струва ми се, че са повече от десет. Да бе, като те гледам, казвам си, че са повече от десет. Аз самият сега работя почти седем часа и не ми остава време да си обърша задника. Най-лошото е, че не ми се върши нищо друго, ще ми се само да седя и да пиша. Това почва да ме плаши.

Лесър отвърна, че не го съветва да работи колкото него. Всеки писател трябва да си намери свой ритъм.

— Не искам никой мене да ме учи на ритъм.

— Може би ще се чувствуваш по-удобно със стария си режим — да свършваш по обед.

— Ами, не мога тогава, защото по това време мозъкът ми се настройва да започне.

Влажните му очи гледаха в прозореца.

— Исках само да кажа, че не трябва задължително да копираш моя стил на работа.

— Искам да знам — попита Бил, — какво друго правиш в тоя живот, освен писането? Какво правиш за природата си, човече? Какво правиш с инструмента си? Като си нямаш момиче, ръката ти ли го замества?

Лесър каза, че му се случва от време на време.

— Понякога получавам и приятни изненади.

— Не говоря за изненадите. Говоря за живота. С какво друго се развличаш, освен с шах и с курви?

С почти нищо, призна Лесър. Но се надяваше на повече развлечения, когато привърши книгата си.

— С един приличен аванс бих поживял една година в Лондон или Париж. Но първо трябва да изпълня дълга си като творец — искам да кажа, да реализирам потенциала на книгата си.

— Говориш и действуваш като някой свещеник или равин. Защо гледаш толкова сериозно на писането?

— А ти не гледаш ли така?

— Човече, твоят пример ме проваля. — Бил се разкрещя. — Ти разби и изпорти всички наслади, на които се радвах в живота, освен писането.

Още същата нощ той домъкна един стар дюшек, целият на буци и с петна от урина, за да преспива, когато остане да работи до късно.

* * *

Лесър се забавлява из Харлем.

Беше помолил Уили да отидат в ресторант, за да опита негърска храна: ребърца на грил, кисело зеле, зелева супа и сладкиш от картофи. Но черният отвърна, че това е невъзможно. ПОЧТИ НЕВЪЗМОЖНО, затова Лесър се спусна с парашут в черния град самичък.

Вижда се как се разхожда по Осмо авеню над 135-та улица, носи се към града сам по просторното тъмно море, изпъстрено с множество малки лодчици с ярки платна и пъстроперести птици, с братя и сестри от всички разцветки и форми. Той се разхожда с наслада, спокойно, не мисли да пише, влюбен в красотата и музиката на този екзотичен малък град в топлия слънчев ден, очаквайки някого, някой брат или жена, млада или стара, да му каже, както казваха хората в недалечното минало: „Мир, братко, желая ти мир“; но никой не го заговаря, макар че онази дебелана с червена рокля и пазарска мрежа, откъдето се подава умряло оскубано пиле с едно отворено око, се изсмива дрезгаво, когато Лесър, сваляйки сламената си шапка, й пожелава мир и благоденствие за тази и за следващата година. Другите минувачи или не му обръщат внимание, или наскърбяват човека с подигравателни насмешки:

Перчещ се фукльо.

Белокож шпионин.

Самият Голдбърг.

Чужд човек е този, когото наричат чужд. За да защити невинността си, Лесър крои бързи планове как да изчезне оттук.

Тъкмо в този момент Мери Кетълсмит с къса оранжева плетена поличка, открила съвършените си голи бедра, пристъпва с валсова стъпка до Сам Клемънс, този мефистофелски тип с жълта туника, който слуша с приведена глава какво си говорят, но почти не се обажда.

— Забавляваш ли се тази вечер? — обръща се Мери към Лесър с приятелски тон.

— През цялото време, така се отморявам от писането. Продължителната работа изопва нервите.

— Търсиш нещо черно, а?

— Не бих имал нищо против, — казва Лесър.

— Дай да видя как изглеждат зелените ти хартийки!

Сам мрачно кимва в знак на съгласие.

— Пари ли? — Лесър пребледнява. — Надявах се да бъда поканен с топли и приятелски чувства.

Чува се щракване и Сам отваря осеминчовия си седефен нож, а Лесър, клюмнал върху бюрото си на Трийсет и първа улица близо до Трето авеню, пропъжда мечтите си и се връща към самотните си изречения.