Матю Райли
Седемте смъртоносни чудеса (4)

Предишна мисия
Вулканът

Североизточна Уганда

20 март 1996

Десет години по-рано

Във вулкана Каняманага

Уганда, Африка

20 март 1996, 11:47

Образите от сънищата на Уест…

Уест отчаяно тича надолу по древен тунел заедно с Магьосника към мястото, откъдето се разнасят звуци на кънтящи барабани, монотонно пеене и ужасените писъци на жена.

Горещо е.

Горещо е като в пъкъла.

И понеже се намират във вулкан, дори изглежда като в пъкъла.

Само двамата са… и Хор, разбира се. По онова време екипът още не съществуваше.

Дрехите им са кални и изцапани с катран — пътят дотук се бе оказал мъчително труден. Уест е с пожарникарската си каска и армейските обуща с дебели подметки. Десет години по-млад, на двайсет и седем, той е по-голям идеалист, но не по-малко твърд. Очите му са присвити, съсредоточени. И лявата му ръка си е още неговата собствена.

Бум-бум-бум… кънтят барабаните.

Монотонното пеене се засилва.

Женските писъци режат слуха.

— По-бързо! — настоява Магьосника. — Ритуалът е започнал!

Минават през няколко подземни коридора с капани в тях — Уест ги неутрализира с лекота.

Пръсване с лепкава пяна в дупка на стената, от която иначе ще се изстрелят малки стоманени остриета.

Десет болестотворни молосидни прилепа излитат озъбени от тъмна ниша при тавана, но и Хор литва от рамото на Уест и се забива в центъра на ятото им с разперени нокти. Сблъсък във въздуха. Писъци. Два прилепа падат, разкъсани от ноктите на сокола.

Това разколебава ятото и двамата мъже се шмугват през него. След малко Хор ги настига.

Влизат в залата с фалшивия под. Същата като в Судан, но вместо скрита под водораслите вода, покриваща плочите за стъпване, тук водата е вряла, загрята от геотермални източници.

Магьосника естествено разполага с подреждането на камъните и Уест бързо прекосява залата.

Застава пред дълга извиваща се шахта. Изглежда поне стотина метра дълга, каменна, наклонена под остър ъгъл и широка точно колкото да се побере, когато сяда в нея.

Барабаните продължават да бумтят.

Злокобното песнопение вече се чува съвсем ясно.

Писъците на жената са ужасни: изпълнени с болка, отчаяние и първичен страх.

Уест хвърля поглед към Магьосника, който още балансира с разперени ръце над врялата вода.

Възрастният мъж му махва с ръка да не го чака.

— Върви, Джак! Върви! Иди при нея! Ще те настигна!

Уест скача с краката напред в подобната на тръба шахта и се плъзва надолу.

Пет клопки по-късно изскача от долния край на каменната тръба…

… върху някакъв балкон.

Балкон, от който се разкрива гледка към голяма пещера. И става свидетел на кошмар, който няма да забрави никога.

Жената лежи на грубо издялан каменен олтар, крайниците й са разпънати и завързани за четирите му ъгъла. Гърчи се и се бори, ужасена от онова, което я очаква.

Заобиколена е от двайсетина души с черни роби на жреци и със страховити маски на чакал, изобразяващи египетския бог Анубис.

Шестима от жреците бият по огромни барабани от лъвска кожа.

Останалите монотонно пеят на странен език.

Колкото и да е невероятно, шестнайсет десантници в пълно бойно снаряжение са образували кръг около жреците, обърнати с лице навън. Всички до един са французи, хванали готови за стрелба автомати. Погледите им са мъртви.

Уест насочва вниманието си към самата зала.

Тя е разположена в пещера встрани от нажеженото до бяло сърце на вулкана и е с осмоъгълна форма.

Пещерата е древна, много древна.

Всички повърхности в нея са плоски. Каменните стени са толкова гладки, че изглеждат като нарисувани. В стените има шахти — правоъгълни дупки с остри ръбове.

Самите стени са скрити под йероглифи. С гигантски изсечени в камъка букви над главната врата е изписано:

„Влез доброволно в прегръдката на Анубис и ще живееш след пришествието на Ра. Влез срещу волята си и народът ти ще царува една епоха, но теб няма да те има. Не влизай — и света не ще го има.“

По някаква причина мотивът с изпъкнали символи по високия таван напълно съответства на другия, издълбан в пода на петнайсет метра под него.

И още нещо има на тавана — тясна вертикална шахта, прокопана в него, в геометричния му център, точно над олтара.

Изглежда, тази свръхтясна вертикална шахта стига до външния свят, защото през нея прониква слънчев лъч… абсолютно вертикален, тънък като лазерен, ослепително ярък.

Лъчът…

… попада върху олтара, на който лежи жената.

И още нещо…

Жената е бременна.

И даже повече от това…

Тя ражда.

Родилните болки явно са силни, но не те са единствената причина за писъците й.

— Не ми отнемайте детето! — ридае тя. — Не… ми… отнемайте… детето!

Жреците не обръщат никакво внимание на молбите й и продължават монотонно да пеят и да блъскат барабаните.

Отделен от церемониалната зала от пропаст, широка петнайсет метра и бог знае колко дълбока, Уест може само безпомощно да наблюдава разиграващата се сцена.

Изведнъж в какофонията от звуци се разнася нов.

Изплакването на дете…

Жената е родила.

Жреците пеят.

Главният жрец — той единствен е облечен в червена роба и не носи маска — издърпва детето от утробата на майката и го вдига във въздуха под вертикалния лазерен лъч слънчева светлина.

— Момче! — обявява тържествуващо.

Жреците отново запяват, вече радостно.

В този миг, когато главният жрец е вдигнал бебето, Уест съзира лицето му и прошепва:

— Дел Пиеро.

Жената се разплаква:

— Господи, не! Не ми го вземайте! Не! Не-е-е!…

Но те й го отнемат.

Жреците излизат през главния вход в отсрещния край на залата, минават по къс мост, робите им се развяват, момчето е в центъра на групата им, заобиколена от въоръжените десантници.

Междувременно обедното слънце отвън продължава хода си по небосвода и вертикалният лазернотънък лъч светлина изчезва.

Върховният жрец — Франческо дел Пиеро — напуска залата последен. Хвърля прощален поглед, стъпва със сила върху задействащия камък и изчезва.

Реакцията е мигновена.

Потоци лава бликват от правоъгълните дупки в стените на пещерата. Лавата започва да залива пода и се насочва към олтара.

Едновременно с това таванът на залата започва да се спуска. Изпъкналият мотив е огледално копие на вдлъбнатините в пода. Нещо повече — в него има дупка, която да погълне в себе си олтара.

Но жената на олтара не забелязва всичко това.

Премаляла от раждането и от загубата на кръв, тя немощно отпуска глава на олтара и замира.

Магьосника пристига зад гърба на Уест, изправя се до него и попива с поглед ужасяващата сцена.

— Господи… закъсняхме — прошепва отчаяно.

— Беше Дел Пиеро — казва Уест. — С френски десантници.

— Нима Ватикана и французите са се съюзили? — ахва Магьосника.

Уест вдига пневматичен пистолет и стреля в спускащия се таван. В камъка се забива стоманен клин, от който виси въже.

— Какво си намислил? — обезпокоен пита Магьосника.

— Отивам при нея — казва Уест. — Обещах, че ще я пазя, и се провалих. Но няма да допусна да бъде смачкана на пихтия.

Хваща въжето и полита към зейналата бездна.

Таванът продължава да се спуска.

Лавата продължава да се стича по пода от всички страни и да настъпва към олтара.

Но Уест я изпреварва и се спуска в самия център на залата. Изтичва и застава над жената.

Бърза проверка на пулса разкрива, че вече е мъртва.

Уест стиска очи.

— Съжалявам, Малена… — прошепва. — Съжалявам…

— Джак! Побързай! — изкрещява Магьосника от балкона. — Лавата!

Лавата е на осем метра и се събира към него от всички страни.

От дупката в стената над главната врата тече лава и образува огнена завеса върху отвора на прохода.

Уест слага ръка върху лицето на жената. Тя още е топла. Плъзва поглед надолу по тялото й, спира го за момент върху отпусната кожа на корема, която грозно се е събрала след изваждането на бебето.

Без сам да знае защо, слага ръка върху корема й.

Усеща леко ритване.

И изненадан отскача.

— Макс! — извиква. — Ела! Веднага!!!

Следващият образ е отвратителен, но той никога няма да може да го извади от главата си: заобиколени от наближаващата лава и бавно спускащия се таван, двамата с Макс израждат с цезарово сечение мъртвата жена с помощта на ножа на Уест, марка „Ледърман“.

След половин минута Уест вдига във въздуха второ дете, извадено на бял свят от разрязаната утроба на жената.

Момиче.

Косицата й е полепнала по главичката, сплъстена е и е мокра, но двамата авантюристи, стигнали до финала на едно невероятно приключение, я гледат с гордостта на бащи.

Уест не може да откъсне поглед от мъничкото телце.

— Джак! — обажда се Магьосника. — Хайде! Трябва да се махнем оттук.

Уест се обръща, за да хване висящото от тавана въже, но в този миг лавата докосва края му и то пламва със съскане!

Този изход е затворен.

Без да пуска бебето, Уест се извръща към главния вход.

Петнайсетметров тънък слой лава блокира пътя натам.

А завесата падаща лава прегражда самия проход.

И тогава той я вижда: изсечена в лявата страна на каменната рамка на вратата малка кръгла дупка, широка може би колкото в нея да влезе длан, почти скрита зад завесата от нажежена лава.

— Колко дебели са подметките ти? — пита Уест.

— Достатъчно, за да издържат няколко секунди — отговаря Магьосника. — Само че няма начин да изключим този лавопад.

— Има. — Уест кимва към дупката. — Виждаш ли онази дупка? В нея има каменен циферблат, скрит зад лавата. Той задейства механизъм, който изключва лавопада.

— Но, Джак… който бръкне там, ще изгуби…

Магьосника млъква, защото вижда, че Уест не го слуша. Младият мъж напрегнато гледа дупката в стената.

Уест прехапва устни, обмисля немислимото.

Преглъща и се обръща към Магьосника.

— Ще можеш ли да ми конструираш нова ръка, Макс?

Магьосника се вцепенява.

Но знае, че това е единственият начин да се измъкнат живи.

— Джак… Ако се измъкнем оттук, обещавам да ти направя по-добра ръка от тази, с която си се родил.

— Тогава я вземи и да вървим — казва Уест и подава бебето на Магьосника.

Двамата побягват — Уест води, Магьосника с бебето го следва. Прекосяват тънкият един пръст слой лава, който затваря клопката си около олтара, и с всяка следваща крачка усещат все по-засилващата се изгаряща болка по ходилата си.

Стигат до скритата зад стичащата се като завеса лава стена и без да губи нито миг, Уест застава пред малката дупка до рамката на вратата, поема дълбоко дъх и…

… бръква с лявата си ръка до лакътя през лавопада.

За болката, която изпитва, няма измислени думи.

Вижда как лавата прогаря плътта на ръката му както оксиженова горелка прогаря метал. След няколко секунди ще я изгори докрай, но краткото време, през което той все още усеща пръстите си, е достатъчно, защото той изведнъж напипва нещо.

Каменен циферблат.

Стисва го и го завърта.

Лавопадите секват.

Таванът застива на половината височина.

Уест се отдръпва от дупката…

Лявата ръка от лакътя му надолу просто я няма. Има отвратителен чукан и от изгорената плът стърчи обгоряла кост.

Уест залита.

Но Магьосника го прихваща и двамата — заедно с бебето — излизат през вратата и се свличат на пода на каменния тунел.

Уест стисва чукана на ръката си, усеща, че припада.

Магьосника слага бебето на пода, бързо сваля разтапящите се обувки на Уест, след което бързо събува и своите. Стоманените им подметки са стопени.

Макс превързва ръката на Уест с ризата си. Нажежената лава е запечатала раната, което донякъде помага.

Това е краят.

Последната картина в съня на Уест включва него и Магьосника: седят напълно изтощени в тъмен каменен тунел в търбуха на африканския вулкан, а бебето е между тях.

Магьосника най-сетне намира думи:

— Това… това… това е безпрецедентно. Нечувано в човешката история. Двама оракули… Оракули-близнаци. И Дел Пиеро не знае… — Обръща се към Уест: — Млади приятелю… Смели ми млади приятелю. Това усложнява нещата по неподозиран нов начин. И може да ни даде шанс в епичната борба, която предстои да се разрази. Трябва да уведомим страните членки и да свикаме среща, може би най-важната среща на съвременността.