Харолд Робинс
Разказвачът (35)

34

Четири дни по-късно Джо чакаше на летището в Ница Лаура, която трябваше да пристигне с вътрешния полет от Париж. Гонгът на летищната информационна служба прозвуча и от високоговорителите се разнесе женски глас. Първо на френски, а после и на английски той обяви, че самолетът на Лаура щял да закъснее с два часа поради неблагоприятните климатични условия в Париж.

Джо вдигна очи към таблото с разписанията, което се намираше под огромния часовник. Беше девет часът. Кацането на самолета, което по график беше предвидено за девет и трийсет, бе слязло надолу в таблицата с фиксиран час единайсет и трийсет.

Той изруга наум, запъти се към малкия бар ресторант и седна на една маса. Внимателно положи отгоре двете дузини рози, които беше купил за нея, и се огледа за келнера.

— Шотландско уиски и вода — поръча си.

Онзи поклати глава:

— Сър, на масите се сяда само със задължителна консумация на храна.

— Вече съм закусил — рече Джо. — Не се ли сещате за някакво друго решение? — Той машинално подаде на мъжа банкнота от сто франка.

— В такъв случай, мосю, ще ви донеса двоен скоч със сода… — отвърна сервитьорът.

— Чудесно! — Джо обгърна с поглед салона на летището. Вече се беше събрала цяла тълпа посрещачи, очакващи полета от Париж. Стояха търпеливо явно привикнали на честите закъснения.

Келнерът се появи с две уискита и две чаши сода и ги постави на масата пред него. Джо зяпна от учудване, че бяха изтълкували по този начин двойния му скоч, но взе едната от чашите и опита питието. Беше силно. До пристигането на Лаура щеше да е порядъчно наквасен. Реши, че ще го ближе едва-едва, докато размишлява над събитията от последните няколко дни…

Комай не бе правил нищо друго, освен да разговаря по телефона. Още не беше слязъл от таксито, с което се беше върнал от Сен Тропе, когато икономът го бе поздравил и го беше подканил да побърза, защото Джанпиетро чака на линията. Джо откровено му беше казал, че не е в състояние да измисли подходящ сценарий за Мара, и Франко беше реагирал с облекчение и огорчение едновременно. Тя видимо го беше разочаровала и той бе споменал за някакво друго момиче и скорошна раздяла с нея. Бяха се сбогували като добри приятели и италианецът го бе уверил, че винаги може да разчита на него.

После бе помолил иконома да поръча презокеански разговор с Ню Йорк и му бе дал телефонния номер на Лаура. Беше се оказало, че линиите с Америка са претоварени и се бе наложило да чака два часа, за да го свържат. Междувременно, благодарение на шурея на французина и малко пари, бе успял да получи стая в хотел „Негреско“ в Ница. Хотелът беше най-добрият в града, а шуреят Макс работеше в администрацията… Умората неочаквано бе надделяла и бе задрямал за около час и половина. Беше се събудил освежен, но, уви, връзката с Ню Йорк продължаваше да се бави. Вместо това се бе обадила контеса Ана Барони с новината, че издателската къща, която щяла да публикува неговия роман в Италия, била нейна собственост. Контесата го беше поканила на един дълъг уикенд с яхтата си, но Джо бе отказал, обяснявайки, че чака своята американска редакторка, за да започне работа върху новата си книга.

— Трябваше да се досетя, че редакторът ти е жена — бе се засмяла тя. — Хубава ли е?

— Повече от хубава — беше й отговорил. — Притежава собствен стил и чар.

Все пак беше обещал да позвъни на щедрата аристократка в петък — всичко зависеше от пристигането на Лаура…

Вече беше опаковал багажа си и затваряше куфарите, когато линията до Америка се бе освободила.

Гласът на Лаура бе прозвучал сънливо — там минаваше полунощ. Беше й казал, че иска да дойде по-рано, защото има нужда от помощта й и от нея самата. Тя бе направила кратка пауза, сетне бе въздъхнала дълбоко:

— Не желая да бъда просто поредното момиче за тебе…

— Не си поредното момиче — беше й отвърнал. — Ти означаваш много за мене и аз напълно го съзнавам. Всички минали истории са били само загубено време. Обадих ти се, защото не мога без тебе. Не знам дали съм способен на нещо голямо, но съм сигурен, че няма да пиша повече сценарии. Искам да бъда истински писател. А ти си ми необходима не само като жена, но и за да ми помогнеш да го постигна.

— Сериозно ли говориш? — беше го попитала Лаура тихо.

— Да! — беше й отговорил.

— Кога би желал да долетя?

— Още утре.

— Днес е вторник… Какво би казал за петък? — беше му предложила тя.

— Съгласен сам — беше й рекъл. — Ще те посрещна на летището в Ница. Потърси ме в хотел „Негреско“ щом си купиш билета. Побързай!

— Джо — беше му казала Лаура, преди да затвори, — не бих искала да се окаже, че съм допуснала грешка…

— Няма — бе отвърнал той. — Обещавам ти!

Връзките на Макс бяха изиграли своята роля и в хотела му бяха дали една от най-хубавите стаи на петия етаж с балкон и панорамен изглед към плажа и морето. Тъкмо бе разположил портативната си пишеща машина на масичката до прозореца и беше извадил от чантата си няколко листа хартия, когато телефонът бе иззвънял. Обаждаше се Лаура.

— Ще ти бъде ли удобно да ме чакаш в петък сутринта? — беше го попитала.

— Разбира се.

— Какво правиш в момента?

— Опитвам се да „изхабя“ малко хартия, за да има какво да ти покажа. Не ми се ще да се почувстваш измамена — беше казал. Идеята за новия роман вече беше узряла в главата му. Щеше да бъде история за алкохол, наркотици и разпуснати холивудски нрави, но без никаква връзка с филмовия бизнес. Такава още никой не беше написал.

Когато бе оставил слушалката на мястото й имаше усещането, че е напрегнат като струна. Бе изпитал и внезапен глад, така че отново беше посегнал към телефона, за да си запази маса за вечеря чрез рецепцията. После бе взел душ и се канеше да слезе в ресторанта, но поредното иззвъняване го беше задържало. Този път беше Мариса. Мара я използваше, за да го накара да се върне във вилата, но той я бе пратил по дяволите. Мариса съжаляваше, че пътищата им се бяха разделили по този начин — харесваше го истински. Джо й беше пожелал късмет…

Високоговорителят го изтръгна от мислите му. Той бързо плати двете уискита и стана — самолетът на Лаура беше кацнал.