Харолд Робинс
Разказвачът (1)

Пролог

Страхът е сурогат на болката. Появява се пръв.

Поглеждаш превантивно през задното стъкло, после през страничното. Караш си с трийсет мили в час, в правилната лента, която води към отклонението за Уилшайър от автострадата за Сан Диего. Всичко е наред. Тогава виждаш как някакъв грамаден камион с ремарке профучава покрай тебе, вклинявайки се отпред ти от лявата лента, та да те изпревари преди отбивката.

— Тъпанар! — казах аз и забих спирачки, за да дам възможност на камиона да се вмъкне.

В този момент дойде страхът. Онзи продължаваше да се движи на една линия с мене. Натиснах педала на спирачката още по-силно. Страхът започна да стяга стомаха и гърлото ми. Камионът ме притискаше диагонално, надвиснал отгоре ми като грозно праисторическо чудовище.

Сякаш връхлиташе върху мене в забавен кадър. Аз закрещях от ужас.

— Ще ме убиеш бе, копеле такова!

Камионът се вряза. Шестте му фара горяха — ярки и ослепителни. Сетне ужасът изчезна, заменен от мъчителна болка, и аз отново нададох рев, когато един милион фунта стомана се стовариха, запращайки ме в небитието…

Отворих очи под флуоресцентните лампи на тавана в отделението за реанимация. Някаква сестра ме фиксираше втренчено.

— Как съм попаднал тук? — попитах.

— На ръцете на санитарите — троснато рече тя. — Личният ви лекар също беше тук. — Врътна се и позвъни на един от докторите, че съм се събудил.

На смяна бяха двама — мъж и жена. Мъжът хвърли бегъл поглед отгоре ми, след което се отдръпна, оставяйки жената да се приближи.

— Какво ми е направил проклетият камион? — запитах аз.

— Имате фрактура на бедрената кост, но би могло да бъде и по-лошо — отвърна тя утешително. — Няма да ви пречи да работите, все пак не е на дясната ви ръка.

Беше млада лекарка, много красива… Достатъчно голяма хубавелка, за да играе главната роля в някой мелодраматичен телевизионен сериал с медицинска насоченост. Взрях се в нея.

— Окей — рекох. — Значи ще мога да пиша. Но как ще бъде с чукането?

Върху лицето й се изписа колко е шокирана, но отговори напълно сериозно:

— С него ще имате проблеми. Разбирате ли, счупването е локализирано така, че няма да бъдете в състояние да извършвате с таза си подобен род активни движения.

— Ами орален секс? — усмихнах и се аз.

Тя погледна към мене.

— Вие сте болен…

— Знам — казах аз. — Но въпросът ми няма нищо общо със счупеното бедро.

Жената успокоително положи ръка върху рамото ми.

— Ще се оправите. Подготвяме прехвърлянето ви в самостоятелна стая.

Стана ми любопитно. Имах усещането, че съм прекарал на това място съвсем кратко време.

— Колко е часът?

— Почти десет сутринта — рече тя. — Докараха би тук снощи към единайсет.

— Толкова ли дълго съм бил в безсъзнание? — попитах.

— По-добре е, че бяхте — отвърна ми. — Имахте силни болки. Инжектирахме ви достатъчно наркотик, за да можете да издържите изследванията и рентгеновите снимки, после ви смъкнахме обратно тук и ви включихме към животоподдържащите системи и мониторите.

— Нима съм бил чак дотам зле? — поинтересувах се.

— На практика не — каза лекарката. — Но трябва да пазим репутацията си. Не искаме от вниманието ни да убегне дори пациент с второстепенен проблем и да умре по наша вина.

— Звучи окуражително — подметнах аз саркастично.

— Вие наистина бяхте вън от опасност — увери ме тя, изчервявайки се.

Вдигнах поглед към нея.

— Какво ви прави толкова сигурна?

— В момента, в който ви бихме малко демерол, получихте ерекция и започнахте да говорите мръсотии.

— Колко мръсни бяха мръсотиите приблизително?

— Ами доста… — разсмя се тя и се огледа дали няма някой наблизо, — като онези в книгите ви. Карахте ме да си „поиграя“ с вашата мъжественост, да си „дръпна“ от „лулата“, да се чукам с вас и маса други неща, които ми е неудобно да изрека.

— Хайде де! — казах аз. — И какво свършихте по въпроса?

— Нищо. Само помогнах на ортопеда да намести крака ви. Вие междувременно бяхте заспали и ви беше минало.

— Не унивайте — отвърнах и. — Ще ви дам още една възможност, щом се сдобия със самостоятелна стая.

— Аз работя в реанимацията и никога не се качвам горе при изолаторите.

— Никога ли? — попитах.

— Само понякога — отговори жената, свеждайки поглед към мене. — Вкъщи имам няколко от вашите книги. Бихте ли им поставили автографа си?

— Разбира се — рекох аз. — Но единствено при условие, че ми ги донесете в стаята ми.

Тя замълча. Видях, че се обърна, понеже двама от обслужващия персонал дотъркаляха до леглото ми носилка и я застопориха успоредно с него. После отново застана с лице към мене.

— Ще ви преместим.

Посочих към екстензията, която висеше над дясното ми коляно и поддържаше глезена.

— Как ще се справите с тази чудесия?

— Знаем как — каза докторката. — Просто се отпуснете и ни оставете да си свършим работата. Ще се постараем да не ви заболи прекалено много.

— Не е необходимо да бъдете толкова откровена — реагирах аз. — Бих предпочел да ме поизлъжете мъничко и да ми направите още една обезболяваща инжекция.

— Не ставайте дете! — рече тя, докато санитарите ме прехвърляха върху количката заедно с чаршафа, на който лежах.

Почувствах как острата болка ме прониза и спрях да дишам.

— По дяволите!

— Готово — обяви жената. — Не беше особено страшно.

— Думи, думи… — отвърнах аз.

Тя се наведе над мене и прокара влажна кърпа по лицето ми.

— Бива си ви — рече.

— И вас си ви бива — констатирах, когато мъжете подкараха количката.

Чувствах се като глупак, докато ме тикаха из коридорите, проснат по гръб върху носилката с поглед, вперен в моя увиснал на екстензията крак и в тавана над него. С крайчеца на окото си зървах хора, които се отдръпваха встрани, за да ми сторят път. Изпитвах неудобство, макар да си давах сметка, че повечето не ми обръщат никакво внимание. Беше нещо обичайно за живота в болницата. Затворих очи. Нямах настроение да разглеждам разни хора, които на свой ред разглеждаха мен. Бях им се наситил.

Чудно как щракащият звук от ролките на количката, които се търкаляха по каменните подове на коридорите, възкреси спомена за шума на колелата върху релсите на метрото преди много години. Не зная. Възможно е да съм се унесъл в дрямка. Винаги задрямвах в метрото с опрян на вратата гръб, а натискът на тълпата ме крепеше изправен. После, когато навалицата се изсипваше на Четирийсет и втора улица, аз следвах пътя й от спирката нагоре към улицата, която водеше в офиса, където работех.

Юли и август бяха винаги отвратителни в метрото. Жегата и потта се смесваха, завихряни от специфичния въздух, който идваше от вентилацията. Имах навика да пътувам по риза, преметнал през ръка сакото и вратовръзката си. По онова време бях седемнайсетгодишен и бях на сезонна работа като момче за канцеларски услуги в „Дейли нюз“. Денят, в който я срещнах, беше необикновено горещ.

Тъпканицата зад гърба й я избута още по-плътно до мене. Тя вдигна поглед към лицето ми.

— Ако бихте могли да отместите встрани ръката, която е пред гърдите ви, ще ми стане малко по-широко.

Кимнах мълчаливо, внимателно протягайки ръка към вертикалната опора, за да не изгубя сакото и вратовръзката. Тя ми благодари с усмивка, след което се завъртя и долепи гърба си до мене. Влакът излезе от района на станцията и привичното люшкане на вагоните започна да се учестява. Мисля, че не бяха минали и трийсет секунди, когато взех да получавам ерекция.

Чувствах как потта от лицето ми се стича в яката на ризата. Хвърлих поглед надолу. Беше притиснала задник към слабините ми. Опитах се да мисля за нещо друго, но не ми помогна. Втвърдяването в гащите ми ставаше все по-притеснително. Като се стараех да не позволя на момичето да узнае за моето затруднено положение, аз успях да плъзна ръка в джоба на панталона си и предпазливо нагласих „острието“ в по-безобидна позиция по дължината на ципа. Отново го стрелнах с очи. Изпитах облекчение. Предположих, че не беше забелязало нищо.

Влакът спря в тунела между две спирки, осветлението угасна и от аварийните лампи се разпиляха мъждиви жълтеникави отблясъци. Госпожицата ме изгледа през рамо.

— Удобно ли се чувствате? — попита.

Аз кимнах. Трябваше да се концентрирам. Не бях в състояние да съставям особено дълги изречения.

— Напълно — отговорих.

Тя се усмихна насреща ми под светлината на премигващите крушки.

— Усещам допира на тялото ви.

Взрях се в нея. Не изглеждаше сърдита.

— Съжалявам — казах й.

— Всичко е наред — рече момичето. — Няма да повярвате колко много мъже го правят в метрото.

Очакваше да кажа нещо в отговор, но аз не знаех какво.

— Вие сте четвъртият за тази седмица — кимна утвърдително. — Но повечето са ми неприятни, мръсници са. Нямам нищо против вас обаче. Виждате ми се порядъчен и чистоплътен…

— Благодаря — отвърнах.

Девойчето се загледа в мене.

— Още ли не сте свършил?

Поклатих глава отрицателно.

— А иска ли ти се? — попита ме то.

Втрещих се насреща му, но преди да успея да отговоря, неговата ръка се протегна зад гърба му и обхвана в шепа тестисите ми през чатала на панталона. Това ме ликвидира окончателно.

В същото време композицията потегли с тласък и нормалното осветление се включи, когато навлязохме в следващата станция. Коленете ми сякаш се бяха превърнали в желе, докато оргазмът караше пениса ми отново и отново да пулсира, долепен до корема ми. Увиснах на дръжката, за да не рухна, усещайки как топлата лепкава течност се разлива по бельото ми.

Тогава вратите отсреща се отвориха, а момичето се извърна към мене и ме погледна усмихнато.

— Беше ми приятно — каза то и прекрачи през изхода.

Все така вкопчен в дръжката, проследих с поглед как слезе на перона заедно с тълпата. Би трябвало да го настигна и да се опитам да си уговоря среща, но бях неспособен да се движа. После, придържайки с ръце сакото отпред си, почувствах просмукването на животворната влага през панталона ми.

Щом влакът тръгна отново аз се опитах да срещна очите му, докато крачеше по перона. Но изчезна, тъй като прозорците бързо прелитаха, отдалечавайки ме.

„По дяволите!“ — изругах наум. Бях истински глупак. Шансът беше в ръцете ми, а го бях пропилял. Всичко, което трябваше да направя, бе да бъда малко по-разговорлив, вместо да мълча като пън. Затворих очи, за да се върна мислено на спирката на метрото, ала щом ги отворих, видях само крака си, закачен на екстензия високо над мене.

Обходих с поглед помещението. Бях в самостоятелна стая. Бледосини стени и таван. Чух стъпки, извих се и съзрях една сестра, която идеше към мене с влажна кесия за обтриване. Беше приятна жена на възраст между четирийсет и петдесет години.

— Почистете интимните си части — протегна я тя насреща ми.

— Защо? — запитах аз, поемайки кесията.

— Присъни ви се нещо, докато спяхте — отвърна сестрата. — Но това не бива да ви безпокои. Напълно нормално е при положение, че са ви били поставени няколко обезболяващи инжекции.

— Помня само, че ме караха с количка нанякъде.

— Бяхте заспал, когато ви пренесоха тук.

— Сещам се, че количката ми напомняше за метрото — казах. — Това е странно.

— Избършете се и го забравете — рече тя. — Спахте повече от три часа… Докторът ви би трябвало да се появи всеки момент.

След няма и пет минути Ед влезе в стаята. Инспектира моя апарат за екстензия, след което придърпа един стол по-близо до леглото ми.

— Голям късметлия си, мой човек! — заяви той.

— Радвам се, че смяташ така — казах аз саркастично. — Боли като в ада.

— Би могло да бъде и по-лошо. С времето фрактурата ти ще заздравее, но съм сигурен, че някой друг на твое място щеше да се срасне с инвалидния стол до края на живота си.

Вгледах се в него. За първи път забелязах умора във воднисто сините му очи, които бяха зачервени от недоспиването.

— Извинявай — рекох. — Май съм ти провалил уговорката за вечеря…

— Няма значение — отвърна Ед. — Известно време ще бъдеш извън играта, така че можеш да превключиш на резерва.

— Колко дълго ще трае лечението ми?

— Трудно е да се каже. Всичко става постепенно. Първият етап е да повисиш в болницата на този апарат около една седмица, докато не се убедим, че всички кости са си на мястото. После ще можеш да си отидеш у дома. Ще започнеш на съвсем ниски обороти. Внимателно движение с проходилка, впоследствие с патерици, но винаги бавно и съвсем кратко първоначално. Много ще си почиваш и ще лежиш. След като прекараш един месец по този начин, ще направим няколко нови рентгенови снимки. Ако нещата вървят добре, по-сетне ще бъдем в състояние да ти разрешим малко по-дълги разходки, но все така с патериците. След още месец — допълнителни рентгенови снимки, като счупванията би трябвало да са зараснали. Тогава, използвайки едната патерица или бастун, ще можеш да ходиш полекичка в продължение на други четири месеца, докато не се уверим, че хрущялът и движението в тазобедрената ти става са нормални. После ще се върнеш към обичайния си стереотип.

Пресметнах бремето.

— Значи шест месеца?

— Приблизително — рече той.

— Ще мога ли да работя? — поинтересувах се аз.

— Предполагам — каза докторът. — Но ще изпитваш постоянна болка, така че ще бъдеш принуден да ходиш бавно.

— Колко време ще бъде необходимо, докато изчезне болката?

— Ако по десетобалната скала сега е на десет, за три месеца вероятно ще се смъкне на пет, а когато оздравееш окончателно, ще си слязъл до едно или две. Тя обаче е нещо, с което ще трябва да се научиш да съжителстваш. Няма да бърка на нито едно твое занимание.

Погледнах го. Това беше едно от нещата, които ценях у Ед — говореше истината. Никакви обещания за задгробно блаженство.

— Здравата ми се обърква графикът — казах. — В края на тази седмица мислех да предам сценария на един телевизионен сериал, а в края на следващата — статията за британския вестник. После смятах да започна новата си книга и да приключа с нейната първа част за три месеца.

— Струва ми се, че няма да смогнеш да изпълниш тази програма — сериозно отбеляза той. — Но какво толкова има да се тревожиш? Последната ти книга продължава да бъде в списъка на бестселърите, и то повече от година!

— Откакто похарчих парите, получени за нея, също мина повече от година. Имам големи разходи.

Ед замълча за миг, сетне кимна:

— Предполагам, че си прав. Да се поддържа стандарта в „лентата за изпреварване“ не е никак евтино. Особено с къщи тук в Бевърли Хилс и на френската Ривиера, вила, яхта и зимно жилище в Акапулко… Как успяваш?

— По същия начин, по който и ти — отвърнах аз. — Не спирам да работя.

— Освен това профукваш куп пари за пиячка, партита, „затъмнители“ и мадами. Изхвърли някое от въпросните пера и ще икономисаш цяло състояние.

— Започваш да ми звучиш като моя адвокат Пол. Онова, което нито един от двама ви не разбира, е, че глазурата оформя тортата и й придава смисъл. Само да влагаш пари в банката не носи никаква радост. Аз в крайна сметка харча парите си за такъв стил на живот, който ми осигурява удоволствия и развлечения.

— Но все пак ти се налага да работиш — възрази той.

— Е, и? Ти да не би да не работиш?

— Да — рече Ед. — Но хората не те възприемат по този начин.

Аз се разсмях.

— Те възприемат книгите ми и това ги кара да мислят за мен и моите произведения като за едно и също нещо.

— Да не искаш да кажеш, че винаги си действал така? Даже когато си бил начинаещ?

— Винаги — казах. — Особено тогава…