Агата Кристи
Илюзия с огледала (23)

II.

„Много трудно е — помисли си инспектор Къри — да си създадеш правилна представа за някого, ако съдиш по думите на другите за него.“

Тази сутрин доста хора му бяха описвали Едгар Лоусън, но сега, след като го видя лично, впечатленията му бяха абсурдно различни.

Едгар не му заприлича на „смахнат“ или „опасен“, нито пък на „арогантен“ или „ненормален“. Приличаше на съвсем обикновен младеж, много унизен и посърнал. Беше млад, малко недодялан и чувствителен. Гореше от желание да говори и да се извинява…

— Постъпих много лошо. Не знам какво ме прихвана… Наистина не знам. Да направя такава сцена и да крещя така… И да стрелям с пистолета! При това по мистър Сероколд, който винаги е бил толкова добър към мен… И толкова търпелив…

Той кършеше нервно ръце. Бяха деликатни, с кокалести китки.

— Ако трябва да ме арестувате за това, готов съм да тръгна веднага. Признавам се за виновен.

— Срещу вас не е повдигнато обвинение — обясни инспектор Къри с ясен глас. — Така че нямаме основания да предприемем каквото и да било. Според мистър Сероколд изстрелите са били по невнимание.

— Защото е толкова добър! Няма друг човек като него! Всичко прави за мен! И вижте как му се отблагодарих!

— А какво ви накара да постъпите по този начин?

Едгар го погледна смутено.

— Направих се на глупак.

— Така изглежда — съгласи се инспектор Къри сухо. — Заявили сте пред свидетели, че според вас мистър Сероколд е ваш баща. Вярно ли е това?

— Не, не е.

— Кое ви накара да го твърдите? Може би някой ви е подхвърлил нещо такова?

— Вижте… трудно ми е да обясня…

Инспектор Къри го погледна замислено и внимателно го подкани:

— Опитайте. Ние само искаме да ви помогнем.

— Разбирате ли… Имах много тежко детство. Другите момчета непрекъснато ми се подиграваха… Защото нямам баща. Казваха, че съм малко копеленце… какъвто бях, разбира се. Майка ми през повечето време беше пияна и водеше вкъщи мъже почти непрекъснато. Струва ми се, че баща ми е бил моряк. Чужденец. Къщата ни винаги беше мръсна и се бе превърнала в истински ад. Започнах да си мисля какво ли би било, ако баща ми не беше моряк, а някой важен човек… И си фантазирах. Детинщини… Представях си, че са ме заменили при раждането… Че съм законният наследник… такива неща. След това отидох в друго училище и един-два пъти опитах да подхвърля нещо. Че баща ми е бил адмирал от флота. Постепенно сам започнах да вярвам в това. Тогава не се чувствах чак толкова зле.

Той замълча за малко и след това продължи:

— И тогава… по-късно… ми дойдоха някои идеи. Ходех по хотелите и говорех, че съм летец изтребител… или че съм във военното разузнаване. Струваше ми се невъзможно да не лъжа. Само че не се опитвах да спечеля пари с това. Правех го просто за да накарам хората да ме смятат за нещо повече. Не исках да съм нечестен. Мистър Сероколд ще потвърди… и доктор Мавърик… те знаят всичко.

Инспектор Къри кимна. Вече бе проучил полицейското досие на Едгар, както и историята на заболяването му.

— Най-накрая мистър Сероколд успя да ме измъкне и ме доведе тук. Каза ми, че имал нужда от секретар, който да му помага. И аз му помагах! Наистина! Само че другите ми се подиграваха. Непрекъснато ми се подиграваха!

— Кои други? Мисис Сероколд?

— Не, не мисис Сероколд. Тя е истинска дама… Винаги е много мила и внимателна. Не тя. Но Джина се отнасяше към мен като с боклук. Стивън Рестарик също. А мисис Стрет ме гледаше отвисоко, защото не съм от добро семейство. И мис Белъвър… А какво е тя? Платена компаньонка — ето това е.

Къри забеляза признаците на растяща възбуда.

— Значи не проявяваха съчувствие към вас?

Едгар отговори развълнувано:

— Защото съм копеле! Ако имах нормален баща, нямаше да се държат така.

— И решихте да си присвоите двама известни на всички бащи?

Едгар се изчерви.

— Сигурно винаги ще лъжа — промърмори той.

— И най-накрая твърдяхте, че мистър Сероколд е вашият баща… Защо?

— Защото по този начин щях да ги накарам да млъкнат веднъж завинаги. Ако той наистина ми беше баща, нямаше да се държат така, нали?

— Да, но сте го нарекли ваш враг, обвинили сте го, че ви преследва.

— Знам — той разтри челото си. — Всичко съм оплел. Понякога… не мога да схвана както трябва какво става… Всичко става объркано…

— И откраднахте револвера от стаята на Уолтър Хъд?

Едгар го изгледа озадачен.

— Направил ли съм го? Оттам ли съм го взел?

— Не помните ли откъде?

— Исках да заплаша мистър Сероколд с него. Исках да го стресна. Детска работа отначало докрай.

— Откъде взехте револвера? — попита Къри търпеливо.

— Сам казахте… от стаята на Уолтър Хъд.

— Спомнихте ли си как стана?

— Трябва да съм го взел от стаята му… няма друг начин да се окаже в ръцете ми, нали?

— Не знам — отвърна Къри. — Може някой да ви го е подхвърлил.

Едгар замълча — лицето му беше безизразно.

— Така ли беше? — настоя инспекторът.

— Не помня — отговори Едгар разпалено. — Толкова ядосан бях! Ходех из градината и всичко сякаш беше потънало в червена мъгла — толкова бях афектиран. Струваше ми се, че някой ме следи, че ме преследва, опитва се да ме хване… Дори онази мила белокоса жена… Сега просто не мога да си обясня как… Трябва да съм полудял. Не помня къде съм ходил и какво съм правил през половината от времето!

— Но вероятно си спомняте кой ви каза, че мистър Сероколд е ваш баща?

Едгар го изгледа със същия безизразен поглед.

— Никой не ми го е казвал — намуси се той. — Просто ми хрумна.

Инспектор Къри въздъхна, но прецени, че засега не може да научи нищо повече.

— Е, внимавайте какво правите в бъдеще.

— Да, сър. Наистина ще внимавам.

Едгар излезе и инспекторът бавно поклати глава.

— Тези патологични случаи са истинска мъка!

— Смятате ли, че наистина е луд, сър?

— Много по-малко, отколкото предполагах. Неуравновесен, лъжец, самохвалко… и въпреки всичко има някаква приятна простота в характера му. Която говори много, струва ми се…

— Мислите ли, че някой му е подшушнал тези неща?

— О, да. Старата мис Марпъл тук беше права. Тя е умна птица. Но ми се ще да разбера кой е бил той. Едгар няма да ни каже. Само ако знаехме… Хайде, Лейк. Ела да възстановим сцената в салона.