Братя Мормареви
Васко да Гама от село Рупча (10)

2.

— Знам, ще кажеш, че не може, ама помисли си — защо да не може?

— Какво да не може?

— Да ме вземеш със себе си.

— Къде?

— На „Елена“.

— Ха-ха-ха, Данкеее, чуй го, ма, с мене иска да идва.

— Къде?

— На „Елена“. Пътува му се.

— Ама аз сериозно ти говоря.

— Я стига глупости.

Това бе краткият разговор, който води Васко веднага щом се върна от училище. Нямаше смисъл от повече приказки. От този ден Васко се промени, стана мълчалив и умислен. Причини имаше достатъчно. Не минаваше час в училище, без някой да му подхвърли за „предстоящото заминаване“. Васко мълчеше, но мълчанието му още повече засилваше подигравките. Веднъж дори завари на черната дъска нарисуван кораб, а на палубата в моряшка фланелка с надпис „Васко“ стоеше момче с мустаци.

Всеки ден Васко изживяваше по сто пъти срама от загубения бас, представяше си с ужас смеховете и подвикванията по негов адрес, когато „Елена“ наистина поемеше отново на път. Мислено поваляше Фори с мощен десен прав и му разпиляваше зъбите по целия училищен двор. На два пъти се кани да говори отново с баща си, но изправен пред него, разбираше безсмислието на подобна постъпка. Накрая Васко реши, че трябва да понесе твърдо всички подигравки, нали всяко чудо е за три дни. Тази мъдрост го успокои, въпреки че от „чудото“ бяха изминали пет дни. Но когато намери под чина си увито киевско кексче, на което с почерка на Фори пишеше „Щастливо плаване — Тинчето“ („Елена“ заминаваше същата вечер), той намрази целия свят. Кекса даде на Женя след училище. Женя го изяде, докато вървяха мълчаливи и Васко си мислеше какъв ад го очаква на следния ден. „Елена“ щеше да е заминала и съгласно този проклет бас всяко междучасие на черната дъска трябваше собственоръчно да пише, че е фукльо. А останалите какво щяха да измислят, си е отделна работа.

В същото време Слави Фотев се приготвяше отново за път. Моряците са гости вкъщи, техният дом е корабът. Свикнали са да живеят със спомените от семейството си и през кратките престои на суша гледат да прекарат колкото се може по-спокойно и щастливо, за да бъдат спокойни и щастливи при пътуването. Но сърцето на Слави Фотев този път бе свито. Мислеше за Васко — толкова мълчалив и умислен не го помнеше. А и Данка, жена му, сподели, че е обезпокоена за големия си син.

— Кое по-точно те тревожи? — попита я той.

Жена му простираше изпраните ризи на двора, а той седеше на пейката край чимшировите храсти и я наблюдаваше — колко хубава и колко всеотдайна съпруга имаше!

— Сам виждаш — отвърна тя. — А и не учи напоследък, никак!

Тя постави последната щипка и тръгна към къщата. Той — след нея. Погледна към улицата за Иво. Повика го. Иво отвърна, че се връща веднага — вече за десети път все това казваше. А не отиде в детската градина, за да бъдел с баща си.

— И миналата година знаеш, че много-много… — върна Слави Фотев разговора към по-големия син. Стараеше се да се самоуспокои. Никак не му се тръгваше на път със свито сърце. — И аз на неговите години бях така. Пък и от пет дни е на училище, рано е още да се каже чете ли, не чете ли.

Не знаеше, че за тези пет дни в бележника на сина му се събраха две забележки с едно и също съдържание: „Разсеян е, не внимава в клас“.

— Този път е по-друго — каза жена му. Майчиният инстинкт й подсказваше, че има нещо, което е по-различно от обичайното.

— Стягай го! — посъветва я Слави Фотев.

Майката вдигна глава — приготвяше му вече куфара — и каза с укор в гласа:

— Стягай го! Можеш и ти да му поговориш!

— Кога? Нали виждаш, че… Ай най мразех като малък да ми опяват!

— Ще му говориш кротко. Момче е, има нужда от мъжки разговор. Чувствам, че ми се изплъзва: нищо не споделя с мене!

— Влюбен е! — отсече бащата и тази мисъл го успокои. — Разбира се, че е влюбен!

Сега можеше да тръгне спокоен на път и да не се тревожи.

— Рано му е.

— Никак даже — отвърна бащата. — Казвал съм ти, край морето децата узряват по-бързо!

На вратата се позвъни.

— Влюбен е, нали ти казвам, забравил си е ключа!

Оказа се обаче една далечна роднина, току-що научила, че Слави Фотев ще отплава вечерта. Боже, какъв късмет, че не го е изтървала, къде ще търси човек да й донесе бутонче за миксера, нейното се счупило — и тя подаде пликче със счупеното бутонче, та да го улесни.

На Слави Фотев му идваше да й го прасне в главата — един рейс нямаше без някоя глупава поръчка. Ако след пликчето си беше отишла, как да е, ама тя седна въпреки уверенията, че бърза, и си изяде сладкото, след което десет минути говори как нищо сладко не яде, защото е на диета.

Когато Васко се върна от училище, тя все още бърбореше. Плесна с ръце, като го видя — амчи той мъж станал, Боже, Боже, човек на улицата да го види, не може го позна. Васко никак не обичаше тези празни приказки на възрастните и влезе в спалнята. Баща му използва случая да се отърве и той от бъбривата гостенка и отиде при него.

— Редно е, редно е, баща и син, така де, да си поприказват — поощри го гостенката и щом вратата на спалнята се затвори, сниши глас и поверително каза на майката: — Много да внимавате, моят Стефчо на тази възраст започна да краде гълъби. Все ги избива на нещо!

С това изчерпа въпроса за Васко и премина към квартирния въпрос.

А в стаята Васко седеше на леглото мрачен и без настроение. Хиляди пъти съжаляваше, че отново попита баща си може ли да го вземе със себе си.

Баща му изтълкува това желание посвоему, може би Данка наистина е права — Васко има нужда от мъжко приятелство. И най-всеотдайните майчини грижи не могат да заменят бащата.

— Тебе все ти хрумват разни такива! — каза малко остро Слави Фотев. Щом разговорът ще е мъжки, нека е мъжки. — Как си я мислиш тази — вземаш си шапката и тръгваш! А училището? Ха, добре, че ме сети да си поговорим за училището. Ти да не мислиш, че може без училище.

Бащата видя, че Васко седи с наведена глава, стана му мъчно и смени тона. Защо е нужно точно преди отплаване за училище да му приказва, та да отнася със себе си спомена за един тъжен Васко. Погали сина си по главата и каза нежно:

— Ако можехме да се сменим — ти тръгваш, аз оставам, ама… Ех, де да можеше! Докато не станеш баща моряк, няма да разбереш какво ми е!

— А ти откъде знаеш на мене какво ми е? — каза тихо и скръбно Васко.

— Знам, знам, как да не знам — влюбен си!

Сякаш гръм падна върху главата на Васко. Влюбен е, наистина е влюбен. Като че ли за първи път осъзнаваше това. Ето защо този бас с Фори му тежеше толкова много — щеше да се изложи пред Тинчето, за Фори пет пари не даваше, този търговец и зарзаватчия, този, този… нямаше достатъчно силна дума.

— И да признаеш, и да не признаеш, така е — каза бащата, доволен от проницателността си. — Извървели сме го и ние този път. Ще ти мине! — разроши бащински косата на сина си, искаше да го развесели. — Оставям те глава на семейството. Ти си мъжът в къщата. Бъди мъж!

В стаята нахлу Иво, целият раздърпан и омърлян.

— Татко, Любчо ми вика „задник“, хубаво ли е?

— Не е хубаво — отвърна бащата доволен, че за толкова кратко време можа да се занимае с възпитанието и на двамата си синове.

Иво изчезна от стаята така бързо, както се бе появил. Миг след това откъм двора се чу детски плач и Слави Фотев изскочи да види какво става. Иво дърпаше косата на едно хлапе, без съмнение на въпросния Любчо, и го налагаше, като с всеки удар повтаряше: „Ти си задник, ти си задник…“ Бащата ги разтърва. Не изтегли дори ухото на сина си. Чувстваше се щастлив — как бързо и неусетно растат децата, — единият вече влюбен, другият — мъжкар, бие се, та дим се вдига! Да видим как ще е дъщерята, като се появи на бял свят! Слави Фотев въздъхна дълбоко и щастливо. Щеше да носи това приятно чувство през целия рейс, пълни двайсет и два дни и нощи.

Вечерта, както обикновено, Васко тръгна да го изпрати. Вървяха мълчаливо по заспалите улици. Пристанището беше вече съвсем близо — виждаха се мъждеещите мачтови светлини на корабите.

— Ако искаш да ме питаш нещо по мъжки, питай ме! — подкани Слави Фотев сина си. — Голям си вече, всичко може да питаш.

Васко имаше какво да пита, но предпочете да мълчи.

— Тежко ти е нещо, виждам, но и на мене не ми е леко. Земята ме тегли, аз по море съм тръгнал!

В гласа му имаше носталгични нотки. Беше отрасъл на село, после го напусна, за да дойде в града, стана зарзаватчия, докато… Абе, честно казано, с друго око те гледат хората, като си моряк. „Морето обича силните мъже“ — неслучайно е казано това в песента. И жените също — щеше ли да го вземе Данка, жена му, от зарзаватчийски щанд и да се ожени за него. В никакъв случай?

— Заради вас го правя — продължи Слави Фотев мисълта си на глас. — Да изкарам там още някоя и друга година, пък…

Спряха на кея. „Елена“ чакаше мълчаливо да настъпи полунощ, за да потегли отново на път. Встрани под козирката на ресторанта млад и хубав моряк се прощаваше с любимата си.

— Чичо Антон — каза Васко.

Чичо Антон, или младият и красив моряк, който се прощаваше с любимата си, беше най-добрият приятел на баща му и цялото семейство. Ерген на вече около трийсет години, той често ходеше у тях на гости, за да подиша, както сам казваше, малко от въздуха на семейното щастие.

— Време ти е да се жениш, ще изтървеш влака — обичаше да се шегува в такива случаи баща му.

— Страх ме е, Слави, в бързината да не се кача на някой товарен вагон — отвръщаше чичо му Антон и двамата се разсмиваха.

На Васко не му беше много ясен този разговор, но и той се разсмиваше, защото и майка му правеше същото.

— Да знаех, че ще попадна на жена като Данка, хич и нямаше да му мисля — казваше Антон.

— Данка е една — отвръщаше баща му и погалваше жена си.

— Ето, виждаш ли — въздъхваше Антон.

Може би затова Васко го обичаше много, защото се отнасяше толкова мило с всички вкъщи. И защото, като влезеше, все весело ставаше.

— Няма ли да се жени вече? — попита Васко баща си, като гледаше с едно око как плътно се притискаше момичето в чичо му Антон и как двамата се целуваха — като на тъмна пейка под смокиново дърво.

Слави Фотев хвана Васко за раменете. Погледна го право в очите. Не му беше сега до никакви приятели и женитби. Искаше да разбере истината за сина си.

— Кажи какво ти е?

— Татко — започна Васко колебливо, чудеше се дали да не разкаже цялата история от начало до край, но събра всичко в един въпрос: — Може ли човек да се откаже от бас?

— С кого си се хванал и на какво?

— А, не, аз само така питам.

— Най-добре е да не се хващаш — посъветва го баща му. — Когато двама души се хващат на бас, единият е мошеник, другият — глупак.

О, колко добре знаеше това Васко. Знаеше за съжаление и кой е мошеникът, кой — глупакът.

— Така е! — съгласи се той.

Чичо му Антон най-сетне се прости с приятелката си. Васко чу как тя му каза „Щастливо плаване“, но остана там, под козирката на ресторанта.

Чичо Антон се спря при двамата. Тупна Васко приятелски по гърдите, стисна мускула на ръката му и каза:

— Браво! Въргаляш ли ги всички в класа?

Васко кимна, макар че, честно казано, Фори бая му се опираше.

— А с тебе се разбрахме, нали? — сложи приятелска ръка Антон върху рамото на баща му. — Никакво каране!

— Няма да издържиш, Антоне! — отвърна уверено Слави Фотев.

От дочути вкъщи разговори Васил знаеше, че когато са по море, двамата се карат винаги, без изключение, и отново се сдобряват, щом стъпят на суша. Пита няколко пъти как и защо, но отговор не получи.

— Ха на бас! — подаде Антон палеца си.

— На какво?

— На една вечеря в Санта Круз.

— Ще загубиш.

— Ха на бас де.

Слави Фотев наплюнчи палеца си, но погледна гузно към Васко и каза:

— Абе какво ще се хващам на бас!

— Виждаш ли го — обърна глава Антон към Васко. — Страх го е. Е, хайде, чао.

— Чао, чичо Антоне, щастливо плаване!

— Благодаря.

Бащата също подаде ръка на сина си. Искаше раздялата да бъде колкото се може по-мъжка. Но не издържа и прегърна Васко, целуна го.

— Ще се изтърколят като нищо — каза той дежурното успокоение, по-точно — самоуспокоение. — И кажи на майка си, че сме си поговорили и за училище, и за всичко.

Двамата с Антон тръгнаха към парадния трап. Горе се спряха и му махнаха. Васко им отвърна и си тръгна.