Йохан Волфганг Гьоте
Страданията на младия Вертер (3)

20 октомври 1771

Вчера пристигнахме тука. Посланикът не е добре, та ще престои няколко дена. Всичко би било добре, ако той не бе тъй противен. Виждам, виждам, съдбата ми е предопределила тежки изпитни. Но смелост! Широкото сърце понася всичко. Широкото сърце? Иде ми да се смея, че тая дума е дошла на перото ми. О, едно малко по-безгрижно сърце би ме направило най-честития под слънцето. Какво! Аз се отчайвам от своите сили, от своите дарби тогава, когато други със своите мъничко сили и талант шествуват край мене в спокойно самодоволство? Добри боже, който си ми дарил всичко това, защо не задържа половината от него, а да ми дадеш само вяра и самодоволство!

Търпение! Търпение! Ще се подобри; защото да ти кажа, мой драги, ти имаш право. Откакто се блъскам всеки ден между народа и виждам какво правят и как поминуват хората, станал съм много по-доволен от себе си. Явно е, че щом като сме тъй създадени — да сравняваме всичко със себе си и себе си с всичко, то щастието или злочестината са в нещата, с които се съпоставяме, и няма нищо по-опасно от самотата. Нашето въображение, тласкано от своята природа да се издига, кърмено от фантастичните образи на поезията, си създава една стълба от същества, където ние сме най-долното и всичко вън от нас изглежда по-хубаво, всеки друг човек е по-съвършен от нас. И това става съвсем естествено. Ние тъй често чувствуваме, че нещо не ни достига, и често ни се вижда, че тъкмо това, което нам липсва, притежава го някой друг, комуто ние придаваме и всичко, което ние имаме, та още и известно доволство към това. И тъй щастливецът е напълно готов — творение на самите нас.

Наопаки, когато с всичката си слабост и непохватност работим и вървим напред, то често смятаме, че ние с нашето люшкане и криволичене ще успеем да отидем по-далеч, отколкото други с техните платна и весла, и това е все пак едно хубаво самочувство, когато човек тича наред или пък преди другите.

26 ноември 1771

Започвам да се чувствувам донякъде съвсем сносно тука. Най-доброто е, че има доста работа; и после множеството хора, разните нови образи създават едно пъстро зрелище на душата ми. Запознах се с графа К., един човек, когото всеки ден уважавам повече, един широк, голям ум, който не е студен, защото вижда много неща, в чиито обноски проблясва толкова много усет за приятелство и обич. Той се сближи с мене, когато изпълнявах един служебен дълг при него, и още при първите думи забеляза, че се разбираме, че може да приказва с мене, както не с всекиго. Не мога да нахваля достатъчно и неговата откровеност. Няма на света по-истинска, по-топла радост от тая — да видиш как пред тебе се разтваря една голяма душа.

24 декември 1771

Посланикът ми създава много ядове; аз си предвиждах. Той е най-точният глупец, който съществува на света; крачка по крачка, и подробен като клюкарка; един човек, който никога не е доволен от себе си и комуто никой не може да угоди. Аз работя охотно и леко свършвам, и което си е написано веднъж, написано е; ала той е в състояние да ми върне написаното и да каже: хубаво е, ала прегледайте го — човек винаги намира една по-добра дума, една по-чиста представка. Тогава ме вземат дяволите. Никакво „и“, никакъв съюзец не бива да се изпусне, а пък на инверсиите, които понякога допущам, той е смъртен враг; ако не нагласиш периодите си по общоприетата мелодия, той не разбира нищо от тях. Цяла мъка е да имаш работа с такъв човек.

Доверието на граф фон К. е единственото нещо, което ме обезщетява. Неотдавна той ми каза съвсем откровено колко много е недоволен от бавността и колебливостта на моя посланик. Такива хора тежат и на себе си, и на другите, рече той, ала човек трябва да се примири с това както пътникът, който трябва да мине през една планина; разбира се, ако планината я нямаше, пътят би бил по-сгоден и по-къс; ала тя е пред очите ти — трябва да я преминеш!

Моят старец чувствува добре, че графът ме предпочита пред него, и това го ядосва и той се хваща за всеки случай, при който може да каже пред мене нещо лошо за графа: аз както обикновено заставам на противна страна и от това работата става само по-лоша. Вчера ме дори разсърди, защото казаното беше и за мен: за светски работи графът бил много добър, работел леко и имал добро перо; ала му не достигала основна ученост както на всички белетристи. При това лицето му взе един израз, който искаше да каже: усещаш ли примката? Ала това не ми подействува; аз презрях човека, която може тъй да мисли и тъй да се отнася. Аз му се опрях и влязох в борбата с доста огън. Казах, че графът е един мъж, когото човек трябва да уважава както за неговия характер, тъй и за неговите знания. Не познавам, рекох аз, друг човек, който да е бил тъй честит да разшири своя дух, да го разпростре над безброй неща и все пак да проявява такава деятелност в обикновения живот. Това бяха странни неща за тоя мозък и аз се оттеглих, за да не бъда принуден при по-нататъшни брътвежи да погълна още повече.

И за това сте виновни всички вие, които ме предумахте да вляза в хомота и толкова много ми пяхте за дейност. Дейност! Ако оня, който сади картофи и отива с кон в града, за да продаде житото си, не върши много повече, отколкото мене, то аз съм съгласен още десет години да се бъхтя на тоя кораб, в който сега съм окован!

А тая бляскава неволя, това отегчение сред противното простолюдие, което се вижда наоколо! Ламтежът за големство помежду им, как те се пазят и следят, за да спечелят една крачка повече пред другия; най-долните, най-жалките страсти, съвсем без покривало. Има например една жена, която разправя всекиму за своя благороден произход и за своята земя, тъй че чужденецът си мисли това е една глупачка, която си строи въздушни кули относно частицата благородство и славата на нейната земя. Ала случаят е още по-лош: тая жена е дъщеря на един писар тук из околността. Виждаш ли, аз не мога да разбера тоя човешки род, който има толкова малко ум, за да се позори така просташки.

Наистина аз всеки ден виждам по-ясно, драги мой, колко глупаво е да съдиш другите според себе си. И понеже имам твърде много работа със себе си и това сърце е тъй бурно — ах, аз драговолно оставям другите да си вървят по своя път, стига само да биха могли и те да ме оставят да си вървя по моя.

Най-вече от всичко ме дразнят неизбежните съсловни отношения. Наистина аз зная толкова добре, колкото и всеки друг, колко нужно е различието между съсловията, колко много изгоди дава то и на самия мене; само да не заставаше на пътя ми тъкмо там, където бих могъл все още да вкуся малко радост, един отблясък от щастие на тая земя. Неотдавна, на разходка, се запознах с госпожица фон Б., едно мило създание, което е запазило твърде много естественост посред вкочанения живот около нея. Ние се понравихме един другиму при разговора и когато се разделяхме, аз я помолих за позволение да я посетя в къщи. Тя ми позволи това с такава искреност, че аз едва можах да дочакам приличния час да отида у нея. Тя не е тукашна и живее при една своя леля. Лицето на старата не ми допадна. Аз й оказах голямо внимание, разговорът ми бе насочен повече към нея и в по-малко от половин час узнах достатъчно това, което и госпожицата отсетне сама ми призна: че милата й леля е лишена на стари години от всичко, че не притежава ни прилично състояние, ни ум и няма никаква друга опора освен редицата нейни предшественици, никаква закрила освен благородното си потекло, зад което тя се е окопала, и никаква друга забава освен удоволствието да гледа от своя етаж високо над главите на обикновените граждани. На младини трябва да е била хубава, но прозяпала живота си, като отначало измъчила със своенравието си мнозина бедни младежи, а в по-зрели години се превила под заповедите на един стар офицер, който, в замяна на тая послушност и на една скромна издръжка, преживял с нея бронзовия си век и умрял. И ето я сега сама в железния й век и никой не би я погледнал, ако племенницата й не бе толкова мила.

8 януари 1772

Какви люде има — цялата им душа почива върху церемониала, всичките им мисли и стремежи са насочени върху това, как да се промъкнат един стол по-напред край трапезата! И не защото си нямат други грижи: не, напротив, работите им се затрупват, тъкмо защото малките неприятности тук им пречат да вършат важните си дела. Миналата седмица пътуването с шейна стана игра на първенство и цялата забава бе провалена.

Глупците — те не виждат, че работата съвсем не е до мястото и че тоя, който стои на първо място, твърде рядко играе първа роля! Колцина царе биват управлявани от своите министри, колцина министри — от своите секретари? И кой е първият? Оня, струва ми се, който вижда по-далеч от другите и има достатъчно сила или хитрост да впрегне техните сили и страсти за прокарване на своите кроежи.

20 януари

Трябва да ви пиша, мила Лоте, тук в стаичката на една проста селска странноприемница, в която се укрих от голямата виелица. През всичкото време, откакто се блъскам между чужди, съвсем чужди на сърцето ми люде, в тъжното гнездо Д., не е имало нито миг, нито един миг, през който сърцето ми да не ме е подтиквало да ви пиша, и сега, в тая колиба, в тая самота, в тая затвореност, когато сняг и поледица бият срещу прозорчето ми, вие бяхте моята първа мисъл. Щом влязох и ме посрещна вашият образ, споменът за вас, о, Лоте — тъй свят, тъй топъл! Милостиви боже, първият честит миг оттогава!

Да ме бяхте видели, скъпа моя, сред празнодумството на забавите! Как изсъхват чувствата ми, нито един миг пълно сърце, нито един честит час! Нищо! Нищо! Аз стоя като пред магическо сандъче и гледам как вървят пред мене човечета и кончета, и се питам често не е ли всичко това една оптическа измама. Аз играя заедно с тях, нещо повече — и мен разиграват като марионетка, и хващам понякога своя съсед за дървената ръка, и ужасено се отдръпвам. Вечер се каня да се насладя на слънчевия изгрев, а не се побутвам от леглото; през деня съм с надеждата да се порадвам на лунната светлина, а си оставам в стаята. Не зная защо всъщност ставам, защо си лягам.

Квасът, който туряше живота ми в движение, липсва; чарът, който ме държеше бодър в дълбоките нощи, отлетя, тоя чар, който ме събуждаше сутрин от сън, изчезна.

Едно-едничко женско същество намерих тука, госпожица фон Б.; тя прилича на вас, мила Лоте, ако изобщо някой може да прилича на вас. Я, ще си речете вие, тоя се е заловил да прави мили комплименти! Това не е съвсем невярно. От някое време аз съм станал много любезен, защото не мога друго да сторя, станал съм духовит и жените казват, че никой не може да хвали тъй тънко като мене (и да лъже, добавете вие; защото без това не върви, разбирате ли?). Исках да говоря за госпожица фон Б. Тя има богата душа, която свети цяла през сините й очи. Благородното й потекло е за нея товар, който не задоволява ни едно от желанията на сърцето й. Тя копнее да се изтръгне из тоя въртоп и ние фантазираме понякога за живота на село и чистото щастие; ах, и за вас! Колко често я карам да благоговее тя пред вас! Не я карам, тя го прави доброволно, слуша с радост за вас, обича ви.

О, защо не съм сега при вашите нозе, в обичната, приветна стаичка и нашите малки любимци да се търкалят едно друго около мене, а когато почнат много да шумят, аз да ги събера край себе си и смиря с някоя страшна приказка.

Слънцето залязва чудно хубаво над снежнобялата ширина, виелицата е отминала и аз — аз трябва пак да се затворя в моята клетка. Сбогом! При вас ли е Алберт? И как? Бог да ми прости тоя въпрос!

8 февруари

От осем дни имаме най-противно време и за мене то е благодат. Защото откакто съм тука, не е изгрял на небето ни един хубав ден, който да не ми е бил развален или омърсен от някого. А като вали здравата и виелицата засипва и заледява, и снегът се топи, ха, мисля си аз, в къщи не може да стане по-лошо, отколкото е навън, или наопаки — и тъй е добре! Изгрее ли заран слънцето, като обещава един ведър ден, аз не мога да се сдържа да не викна: ето, имат пак една небесна благодат, която могат един другиму да похабят! Няма нещо, което те да не си похабяват един другиму! Здраве, добро име, радост, отдих! И най-вече от глупост, неразбиране и тесногръдство и ако слушаш тях, с най-добри намерения. Понякога ми иде да падна на колене и да ги моля: да не разкъсват тъй бясно собствената си утроба.

17 февруари

Страх ме е, че ние, моят посланик и аз, не ще можем да изтърпим заедно по-дълго. Тоя човек е съвсем, съвсем непоносим. Неговият начин да работи и води делата си е тъй смешен, че аз не мога да се въздържа да не му противореча и да не извършвам често някоя работа по свой ум и по свой начин, което нещо естествено никак не му допада. Затова той се оплакал напоследък от мене пред двореца и министърът ми направи мъмрене, наистина меко, ала все пак мъмрене, и аз бях с намерение да поднеса оставката си, когато получих от него едно частно писмо^[1], едно писмо, пред което аз коленичих и пред чиято висока, благородна, мъдра мисъл благоговея. Как напътва той моята преголяма чувствителност, как се стреми да смекчи моите прекалени идеи за дейност, за влияние върху другите, за вникване в работата, като ги уважава, смятайки ги за добра младежка воля, и се стреми не да ги изкорени, а да ги смекчи и насочи натам, където им е истинското място, където те могат да имат най-силно действие! Подкрепен съм за осем дни и съм в съгласие със себе си. Душевното спокойствие е чудесно нещо, както и радостта от самия себе си. Само да не беше безценният камък, драги приятелю, тъй крехък, колкото и хубав, и скъп!

20 февруари

Бог да ви благослови, мои мили, да ви даде всичките хубави дни, които отнема на мене!

Благодаря ти, Алберте, задето ме измами: аз чаках известие кога ще ви бъде сватбата и се готвех да взема тържествено същия ден Лотиния силует от стената и да го погреба между другите книжа. Сега вие сте вече двойка, а нейният портрет е още тук! Нека тъй да си остане! И защо не? Аз знам, че и аз съм при вас, че съм в Лотиното сърце, без да ти вредя, че имам, да, имам второто място в него и искам, и трябва да го запазя. О, аз бих побеснял, ако тя би могла да забрави, Алберте, в тая мисъл има цял ад. Алберте, сбогом! Сбогом, ангеле на небесата! Сбогом, Лоте!

15 март

Имах една неприятност, която ще ме пропъди оттука. Аз скърцам със зъби! Дявол! Тя не може да се поправи и вие сте все пак виновни за това, вие, които ме подбуждахте и подтиквахте, и мъчихте да се заловя с една служба, която не бе по сърцето ми. Ето ти сега! Ето ви сега! И за да не кажеш пак, че моите прекомерни идеи развалят всичко, ето ти, драги господине, едно описание гладко и просто, както би го написал един летописец.

Граф фон К. ме обича, предпочита ме, това е известно, това съм ти го казвал вече сто пъти. И ето вчера бях у него на обед, тъкмо в тоя ден, когато у него надвечер се събира благородното общество от мъже и жени, за което общество не съм и помислял, както и не ми е идвало на ум, че ние, подчинените, не можем да бъдем в него. Добре. Аз обядвам у графа, а след обеда се разхождаме назад-напред в големия салон; аз говоря с него, с полковника Б., който иде в това време, и тъй часът на приема наближава. Аз и не помислям, бог ми е свидетел, за нищо. Тогава влиза свръхмилостивата госпожа фон С. със своя господин съпруг и високоизмътената им дъщеря-гъска, с плоски гърди и престегнато кръстче, правят, en passant, обичайните си високоблагородни очи и ноздри и понеже тоя род люде ми са от сърце противни, аз мислех да се сбогувам и чаках само да се освободи графът от отвратителния им брътвеж, когато тъкмо в това време влезе моята госпожица Б. Понеже сърцето ми се отваря малко винаги когато я видя, аз останах, изправих се зад нейния стол и едва след време забелязах, че тя говореше с мене с по-малка отвореност, отколкото друг път, с някакво смущение. Това ме учуди. И тя ли е като всички тия люде! — помислих си аз и това ме жегна и поисках да си отида; и все пак останах, защото с радост бих я извинил и не вярвах, и се надявах още за някоя добра дума от нея и — както щеш. Между това обществото се набира. Барон Ф. с целия гардероб от времената на коронясването на Франц I, придворният съветник, когото тук in qualitate наричат господин фон Р., с глухата си жена и т.н., като не забравяме зле лустросания И., който закърпва дупките на старомодния си гардероб с новомодни парцали, събират се всички и аз приказвам с някои от моите познати, които всички са твърде лаконични. Мислех — и насочвах вниманието си само към моята Б. Аз не забелязвах, че жените в дъното на салона си шушнеха на ушите, че шушненето обикаляше и между мъжете, че госпожа фон С. говори с графа (всичко това ми разказа после госпожица Б.), додето най-сетне графът се отправи към мене и ме заведе при един прозорец. — Вие познавате, рече той, нашите чудати отношения: обществото е недоволно, както забелязвам, че ви вижда тука. — Аз не исках за нищо в света — Ваша светлост, прекъснах го аз, хиляди пъти се извинявам; аз трябваше по-рано да помисля за това и вярвам, че ще ми простите тая несъобразителност. Исках още преди да се сбогувам, но някакъв зъл дух ме задържа, добавих аз усмихнат, като се поклоних. Графът стисна ръцете ми с едно чувство, което казваше всичко. Аз се измъкнах тихо от знатното общество, тръгнах, седнах в един кабриолет и отидох в М., за да погледам там от хълма как слънцето залязва и да чета у моя Омир прекрасната песен, как ударният свинар нагостил Одисея. Всичко това бе добре.

Връщам се вечерта за вечеря. В гостилницата имаше само неколцина. Те играеха на зарове в един ъгъл на масата, като бяха дръпнали покривката. Ето че влиза почтеният Аделин, сваля си шапката, като ме поглежда, пристъпва до мене и казва тихо: — Ти си имал неприятност? — Аз? — рекох аз. — Графът те отстранил от обществото. — Дяволите да ги вземат! — казах аз. Мене ми бе драго, че излязох на чист въздух. — Добре, рече той, че ти гледаш на работата тъй леко! Яд ме е само, че вече навсякъде говорят за това. — Едва тогава започна да ме гризе тая случка. Всички, които идваха на масата и ме поглеждаха, всички ме гледат за това, мислех си аз. Кръвта ми се отрови.

И когато днес, където отида, все ме съжаляват, когато слушам, че моите завистници тържествуват и казват: ето ти тебе докъде стигат горделивците, които надценяват и дигат високо мъничките си глави и вярват, че поради това мотат да надмогнат всички обстоятелства, и още и още дивотии — искал бих в такъв миг да забия нож в сърцето си; защото, нека говори кой каквото ще за самостоятелност, аз бих искал да видя оногова, който ще може да търпи да го одумват негодниците, които имат някакво предимство пред него; когато брътвежът им е празен, ах, тогава лесно можеш да ги отминеш.

16 март

Всичко ме дразни. Днес срещам госпожица Б. в градината; не можах да се въздържа да не я заговоря и да й покажа, щом се отдалечихме малко от обществото, огорчението си от неотдавнашното й държание. — О, Вертере! — рече тя с искрен тон. Как сте могли да изтълкувате така моето смущение, когато познавате сърцето ми? Колко много изстрадах аз заради вас още от първия миг, щом влязох в салона! Аз предвидях всичко; сто пъти ми беше на езика да ви го кажа. Знаех, че тия госпожи С. и Т. по-скоро си биха отишли заедно с мъжете си, отколкото да останат във вашето общество; знаех, че графът не смее да развали отношенията си с тях — и ето ти сега шум! — Как, госпожице? — рекох аз, като прикрих уплахата си: защото всичко, което Аделин ми бе казал завчера, пробягна в тоя миг като гореща вода по жилите ми. — Колко много ми струва това! — рече милото същество със сълзи на очи. Аз не бях вече господар на себе си, бях с намерение да се хвърля пред нозете й. — Обяснете се! — извиках аз. Сълзите течаха по страните й. Аз бях извън себе си. Тя ги бършеше, без да мисли да ги крие. — Вие познавате моята леля, започна тя; бе там и гледаше, о, с какви очи гледаше тя всичко това! Вертере, аз трябваше да изтърпя миналата нощ и тая заран по една проповед за моите отношения с вас и да слушам как ви принизяват и тъпчат и можех, и посмях да ви защитя само наполовина.

Всяка дума, която тя изговаряше, ми пронизваше като меч сърцето. Тя не чувствуваше какво милосърдие би сторила, ако премълчеше всичко това пред мене; а тя добави и още какво ще плещят по-нататък хората, как известен вид люде щели да тържествуват, как ще се подбиват и радват сега, че съм наказан за моята гордост и подценяване на другите, в което нещо отдавна ме укоряват. Да слушам всичко това, Вилхелме, от нея, с гласа на най-искрено съчувствие — аз бях покрусен и още съм препълнен от гняв. Желаех да се осмелеше някой да ми подхвърли за тая случка, за да мога да забия меча в тялото му; ако видех кръв, щеше да ми стане по-добре. Ах, сто пъти съм сграбчвал ножа, за да дам въздух на това потиснато сърце. Разказват за един вид благородни коне, които, когато са страшно разпалени и пресилени, сами, по инстинкт, разкъсват със зъби една своя жила, за да могат да си поемат въздух. Често пъти ми е тъй; искал бих да отворя една своя жила, която би ми донесла вечната свобода.

24 март

Поисках от двореца да бъде приета оставката ми и надявам се, ще я получа, а вие ще ми простите, че не взех най-първо позволение от вас за това. Аз трябва тъй или иначе да се махна оттука и всичко, което има да ми кажете, за да ме предумате да остана, го зная и тъй — поднеси това на майка ми, като го малко подсладиш. Аз не мога сам на себе си да помогна и тя ще трябва да се примири, че не мога да помогна и ней. Разбира се, това ще й причини болка. Тъй изведнъж да види прекъснат хубавия път, който нейният син си проправяше право към чина таен съветник и посланик, и — назад с кончето в обора! Правете, каквото щете от това, съчетавайте възможните случаи, при които бих могъл и би трябвало да остана; стига, аз тръгвам и за да знаете къде отивам, ще ви кажа, че тук е княз, комуто е много приятна дружбата с мене, той ме помоли, като чу за намерението ми, да отида с него в именията му и да прекарам там хубавата пролет. Ще разполагам със себе си, както искам, обеща ми той и понеже двамата се разбираме до известна степен, аз ще опитам щастието си и ще ида с него.

За сведение

19 април

Благодаря за двете ти писма. Не отговорих, защото оставих това писмо да чака, додето се получи от двореца оставката ми; боях се, да не би майка ми да се обърне към министъра и да затрудни намерението ми. Но сега вече е свършено, потвърждението е тук. Не искам да ви разправям колко неохотно ми бе дадено и какво ми пише министърът; ще избухнете в нови съжаления. Князът-наследник ми изпрати за сбогом двадесет и пет дуката с няколко думи, които ме развълнуваха до сълзи; така че парите, за които писах напоследък на мама, не ми са нужни.

5 май

Утре заминавам оттука и понеже родното ми място е само на шест мили от пътя, искам да го посетя, искам да си спомня за някогашните честити като блян изживени дни. Ще вляза тъкмо през ония врати, през които отпътува майка ми заедно с мене, когато след смъртта на баща ми напусна това мило и приветно място, за да се затвори в нейния непоносим град. Сбогом, Вилхелме, ще чуеш за моето пътуване.

9 май

Завърших поклонението в моята родина с набожността на пилигрим и много неочаквани чувства ме вълнуваха. Накарах пощенския колар да спре при голямата липа, която е на четвърт час от града към С, слязох и му казах да кара, за да мога пешком да вкусвам на воля съвсем нов и жив всеки спомен. Ето, застанах под липата, която беше някога, когато бях момче, целта и границата на моите разходки! Как иначе е всичко! Тогава, в блажено незнание, аз копнеех да ида в непознатия свят, където очаквах толкова много храна, толкова много наслада за сърцето си, където очаквах да задоволя моите жадни, копнежни гърди. Сега се връщам от широкия свят — о, приятелю! — о, колко несполучени надежди, с колко разбити кроежи! Видях да лежи пред мене планината, която е бивала хиляди пъти предмет на моите желания. Часове можех да стоя тук и да чезна за полет през нея, да се губя с цялата си душа в горите, в долините, които се разгръщаха тъй приветни и здрачни пред очите ми, а когато после, в определеното време, трябваше да се връщам назад, с какво неудоволствие напущах милото място! Аз се приближих до града, поздравих всички стари къщици с градинките, а новите ми бяха противни, както и всички промени, които са били предприети. Влязох през вратите и изведнъж всичко ми стана пак съвсем познато. Драги, не искам да се впускам в подробности — колкото бе пленително това за мене, толкова еднообразно би излязло то в разказа. Решил бях да живея на площада, до нашата стара къща. На минаване забелязах, че училищната стаичка, в която през детинство една почтена стара жена ни натъпкваше като в кошара, е превърната на бакалница. Спомних си безпокойствата, сълзите, притъпяването на чувствата, сърдечните страхове, които съм изтърпял в тая дупка. Всяка крачка, която правех, ми носеше нещо бележито за мен. Един поклонник в светата земя не среща толкова много места на религиозни спомени и едва ли душата му е тъй пълна със свещено вълнение. Ето ти още едно от хилядата. Слязох по реката до един двор; това бе някога и моят път, а по тия места се надпреварвахме като момчета кому плоското камъче ще подскочи най-много пъти над водата. Аз си спомних тъй живо с какви чудни предчувствия следях водата, когато стоях понякога край нея и я гледах, какви приказни си представях земите, към които тя течеше, и как стигах до границите на своето въображение, а все пак трябваше да се върви по-далеч, все по-далеч, додето най-сетне съвсем се загубвах в съзерцание на една невидима далнина. Ето, мой драги, тъй ограничени и тъй честити бяха нашите славни прадеди! Тъй детски чувствата им, песните им! Когато Одисей говори за неизмерното море и безкрайната земя, това е тъй истинско, човешко, сърдечно, близко и тайнствено. Каква полза от туй, дето днес аз мога да кажа, заедно с всеки ученик, че тя е кръгла? Малко буци пръст са нужни на човека, за да живее над тях, още по-малко — за да почива под тях.

Сега съм тука, в ловния дворец на княза. С господаря се живее доста добре, той е искрен и прост. Около него има чудновати човеци, които никак не разбирам. Не изглеждат хайдуци, но все пак нямат вид и на честни люде. Понякога ми се струват честни и все пак не мога да им вярвам. Огорчава ме още и това, че той често говори за неща, за които е само чувал или чел, и то от онова гледище, от каквото другите са искали да му ги представят.

При това той цени повече разума и дарбите ми, отколкото това сърце, което е едничката ми гордост, което е единственият извор на всичко, на всяка сила, всяко блаженство и всяка мъка. Ах! Това, което зная, може всеки да го знае — сърцето ми е само мое.

25 май

Имах на ум нещо, за което не исках нищичко да ви кажа, додето не се изпълни; сега, когато нищо не излезе от него, може да се каже. Исках да ида на война; това ми лежеше отдавна на сърцето. Главно за това последвах тука княза, който е генерал от… войски. При една разходка му открих моето намерение; той почна да ме разубеждава и моето желание трябва да е било повече прищявка, отколкото страст, иначе нямаше да послушам съветите му.

11 юни

Казвай, каквото щеш, не мога да остана по-дълго. Какво да правя тук? Времето ми се вижда дълго. Князът се отнася към мене колкото е възможно по-добре и все пак не съм на мястото си. Всъщност ние нямаме нищо общо помежду си. Той е човек с разум, ала със съвсем обикновен разум, разговорът с него ме забавлява не повече, отколкото четенето на някоя чинно написана книга. Ще остана още осем дни и тогава ще потегля пак на скитане. Най-доброто, което направих тук, това са моите рисунки. Князът чувствува изкуството и би го чувствувал още по-силно, ако не бе ограничен от противната ученост и обикновена терминология. Понякога скърцам със зъби, когато, тъкмо като го развеждам с разпалено въображение из природата и изкуството, той изведнъж, смятайки, че прави много добре, изтърси някоя изтъркана дума за изкуството.

16 юни

Да, аз съм само един странник! Един скитник по земята! Нима вие сте нещо повече?

18 юни

Къде искам да ида? Нека ти поверя. Ще трябва все пак да остана още четиринадесет дена тука и после, както убеждавам сам себе си, ще посетя рудниците; всъщност обаче не искам и да ги зная; искам само да имам пак Лоте по-близо до себе си, това е всичко. И аз се смея над сърцето си — и изпълнявам волята му.

29 юли

Не, добре е! Всичко е добре! Аз — неин мъж! О, господи, който си ме направил, ако ти ми би предопределил това блаженство, целият ми живот щеше да бъде една непрестанна молитва! Аз не искам да се боря и прости ми тия сълзи, прости ми напразните желания! Тя моя жена! Да можех да заключа в прегръдките си най-милото същество под слънцето! Тръпки минават по цялото ми тяло, Вилхелме, когато Алберт й обхване стройната снага.

И смея ли да го кажа? Защо не, Вилхелме? Тя би била по-честита с мене, отколкото с него! О! Той не е човекът, който може да изпълни всичките желания на това сърце. Някаква липса на чувствителност, липса — вземи го, както щеш! — поради която сърцето му не бие съчувствено при — о! — при някое място на една мила книга, където моето сърце и сърцето на Лоте се сливат в едно; при стотици други случаи, когато се случи да изкажем чувствата си върху постъпките на някое трето лице. Драги Вилхелме! Наистина той я обича от цялата си душа и такава любов, какво не заслужава тя!

Прекъсна ме един непоносим човек. Сълзите ми изсъхнаха. Разсеях се. Сбогом, драги!

4 август

Не съм аз едничкият, комуто върви така. Всички люде биват измамвани в надеждите си, излъгвани в очакванията си. Посетих моята добра познайница под липата. Най-голямото момче се завтече насреща ми; радостният му вик докара майката, която изглеждаше много съкрушена. Първата й дума беше: — Добри господине, ах, моят Ханс умря! — То бе най-малкото й момче. Аз мълчах. — А мъжът ми, рече тя, се върна от Швейцария и не донесе нищо и ако не са били добри хора, щял е да се принуди с просия да си дойде; по пътя си хванал и треска. — Не можах да й кажа нищо, а само дадох нещо на малкия; тя ме помоли да взема няколко ябълки, което аз направих, и напуснах мястото на тъжния спомен.

21 август

Додето мигнеш и моето положение се променя. Понякога у мене се разискря някой радостен лъч от живота, ах! Само за един миг! Потопен така в блянове, аз не мога да се опазя от мисълта: какво би било, ако умреше Алберт? Тя би — да, би — и аз тичам тогава след призрака, додето той ме заведе до пропастта, пред която с трепет се отдръпвам.

Когато изляза през вратите, по пътя, по който отидох за пръв път да взема Лоте за танца — как всичко бе съвсем друго! Всичко, всичко е отминало! Нито помен от предишния свят, нито тръпка от моите тогавашни чувства. На мен ми е — както би трябвало да бъде на един дух, който се връща в опожарения, разрушен дворец, що той е съградил някога като бляскав княз и след като го е украсил с всички дарове на великолепието, оставил го е при смъртта си, пълен с надежди, на своя любим син.

3 септември

Понякога не разбирам как смее да я обича друг някой, когато аз тъй я обичам, само нея, тъй искрено, тъй дълбоко, тъй всецяло, и не виждам, и не зная, и нямам нищо друго освен нея.

4 септември

Да, така е! Както природата клони към есен, тъй настава есен и у мен и край мен. Моите листа жълтеят, а листата на съседните дървета са вече опадали. Нали ти бях писал веднъж за един селски момък, още когато пристигнах тука? Сега отново попитах за него във Валхайм; казаха ми, че бил изпъден от работа и никой не искал вече да знае за него. Вчера го срещнах случайно по пътя за едно друго село; заговорих го и той ми разказа своята история, която ме трогна двойно и тройно, както ти лесно ще разбереш, ако ти я разкажа. Но защо всичко това? Защо да не задържа за себе си онова, което ме тревожи и боли? Защо да натъжавам и тебе? Защо винаги ти давам случай да ме съжаляваш и гълчиш? Така да бъде! И това може би принадлежи към моята съдба.

С тиха тъга, в която ми се стори да забелязах малко плахост, отговаряше момъкът на моите въпроси; но скоро ми призна, по-откровено, като че ли изведнъж позна пак и себе си, и мене, своите грешки, оплака ми се за нещастието си. Да можех, приятелю мой, да изнеса пред теб всяка негова дума! Той призна, той ми разказа, с един вид наслада и щастие от спомена, че страстта към господарката му се увеличавала в него ден из ден, че не знаел най-сетне какво да прави, не, както той се изрази, не знаел къде да дене главата си. Не можел ни да яде, ни да пие, нито да спи; на гърлото му имало буца; правел това, което не трябвало да прави; забравял онова, което му поръчвали; като че ли някакъв зъл дух го преследвал; додето един ден, знаейки, че тя е в една от горните стаи, отишъл след нея, не, по-скоро бил завлечен към нея. И понеже тя не искала да чуе молбите му, той поискал да я обладае със сила; той не знае как е станало това с него, призовава бога за свидетел, че намеренията му към нея са били винаги честни и че той не е желал нищо друго с по-голям копнеж, отколкото да се омъжи тя за него, да прекара с него живота си. Като поговори някое време, той почна да се запъва като човек, който има още нещо да каже и не се решава да го изрече; най-сетне ми призна със свенливост какви малки закачки му е позволявала и каква близост му е допущала. Той се прекъсна два-три пъти и повтори с най-живи протести, че не казва това, за да я изкара лоша, както се изразяваше, че я обича и цени, както и по-напред, че подобно нещо не би излязло от устата му, и че той ми го казва само за да ме убеди, че не е някой съвсем опак и безумен човек. И тука, скъпи мой, аз почвам пак старата си песен, която вечно ще пея: да можех да ти представя тоя човек, както той стоеше пред мене, както той още стои пред мен! Да можех да ти кажа добре всичко, за да почувствуваш какво участие вземам, какво участие трябва да вземам в неговата съдба. Но стига! Понеже ти познаваш съдбата ми, познаваш и мене, ще знаеш твърде добре какво ме тегли към всички нещастни, особено към тоя нещастник.

Като препрочитам писмото, виждам, че съм забравил да разкажа края на историята, който край обаче лесно може да се отгатне. Тя започнала да се защищава; дошъл брат й, който отдавна го мразел, отдавна желаел да го махне от къщи, защото се страхувал, че с една нова женитба на сестра му неговите деца ще се лишат от наследството, което сега, когато тя е бездетна, им дава хубави надежди; той го изхвърлил веднага из къщи и дигнал такъв шум около случката, че жената, дори и да би искала, не би могла вече да го приеме. Сега тя си взела нов ратай; казват, че също и за него била в свада с брата си и твърдят като положително, че щяла да се омъжи за него, ала той е решен да не преживее това нещо.

Това, което ти разказах, не е ни преувеличено, ни разнежено; да, мога дори да кажа, че слабо, съвсем слабо го разказах и го направих по-грубо, като го предадох с нашите обичайни благонравни думи.

Тая любов, тая вярност, тая страст не е, значи, поетическа измислица, тя живее, тя съществува в най-голямата си чистота между оня слой люде, които ние наричаме необразовани, сурови. Ние, образованите — на нищо преобразуваните! Чети тая история с благоговение, моля те. Днес, когато пиша това, съм спокоен; ти виждаш по ръката ми, че не криволича и не цапам както друг път. Чети, мой драги, и мисли, когато четеш, че това е историята и на твоя приятел! Да, така стана и с мене, така ще стане и с мене, и аз не съм нито наполовина тъй добър, нито наполовина тъй решен както клетият нещастник, с когото почти не смея да се сравнявам.

5 септември

Тя беше написала една записчица до мъжа си в село, където той се намира на работа. Започва така: „Скъпи, мили, ела колкото можеш по-скоро! Очаквам те с неизказана радост“. Един приятел, който дойде оттам, донесе известие, че поради известни обстоятелства той не ще се върне тъй скоро. Записката остана на масата и ми попадна вечерта в ръцете. Аз я прочетох и се усмихнах, тя ме попита защо? Какъв божествен дар е въображението! — извиках аз; можах за миг да си представя, че записката е написана до мене. Тя млъкна; изглеждаше, че не й хареса това и аз замълчах.

6 септември

Тежко ми бе, додето се реша да хвърля синия си прост фрак, с който за пръв път танцувах с Лоте; ала напоследък той бе станал съвсем неузнаваем. Поръчах си друг, също като предишния, със същата яка и прегъвки и пак такава жълта жилетка и панталони към него.

Но все пак не дава същото впечатление. Не зная — мисля, че с време ще обикна и него.

12 септември

Тя бе отпътувала за няколко дни, за да доведе Алберт. Днес влязох в стаята й; тя ме посрещна и аз целунах ръката й с неизказана радост.

Едно канарче литна от огледалото и кацна на ръката й. — Един нов приятел! — рече тя и го примами на ръката си; то е донесено за децата. Толкова е мило! Вижте го! Когато му давам хляб, маха с крила и тъй кротко си кълве. То ме и целува, вижте!

Когато тя поднесе на животинчето устата си, то се притисна тъй мило до сладките устни, като че ли можеше да усети блаженството, което пиеше.

То трябва и вас да целуне, рече тя и поднесе птичето към мене. Човчицата мина от нейните уста на моите и острото допиране бе като лъх, като предчувствие за нежна наслада.

Целувката му, рекох аз, не е съвсем без корист; то търси храна и се извръща назад, недоволно от празната милувка.

То и яде от устата ми, рече тя. — Тя му поднесе няколко трохи със своите устни, на които се усмихваше, с цялото си блаженство, радостта на невинно споделената обич.

Аз извърнах лицето си. Тя не биваше да прави това! Не биваше да дразни въображението ми с тия картини на небесна невинност и блаженство и да събужда сърцето ми от съня, в който го люлее понякога равнодушието на живота! Но защо пък не? Тя ми се тъй доверява! Тя знае колко я обичам!

15 септември

Човек може да побеснее, Вилхелме, като вижда, че има люде без разум и чувство за малкото онова, което още има цена на земята. Ти знаеш орехите, под които аз стоях, заедно с Лоте, у почтения пастор в Ст., великолепните орехи, които бог вижда, винаги са ме изпълвали с най-голяма душевна наслада! Какъв приветлив правеха те пасторовия двор, как прохладен и какви великолепни бяха клоните и споменът за някогашните почтени свещеници, които са ти посадили преди толкова много години! Учителят често споменаваше пред нас името на единия, което име бил чувал от дядо си; трябва да е бил много харен човек и споменът за него живееше свят за мене сред дърветата. Казвам ти, очите на учителя се просълзиха, когато вчера говорехме за това, че били отсечени. Отсечени! Хваща ме полуда, бих умъртвил онова куче, което е нанесло първия удар. Аз, който бих паднал от скръб, ако няколко такива дървета стояха в моя двор и едно от тях умреше от старост, съм принуден да бъда зрител. Скъпи приятелю, все пак има една утеха в тая случка! Ето какво ще рече човешко чувство! Пялото село роптае и надявам се, госпожа пасторката ще усети по маслото и яйцата и другите приноси каква рана е нанесла на селото. Защото това е тя, жената на новия пастор (нашият старец също се помина), едно сухо, болнаво същество, което има твърде много причини да не иска да знае за света; защото никой не иска да знае за нея. Една особнячка, която се мисли за учена, която се бърка в тълкуването на канона, работи твърде много върху новомодното моралистично-критично реформиране на християнството и свива рамене пред Лафатеровите бленувания, която има съвсем съсипано здраве и няма поради това никакви радости на божията земя. Само такова едно същество е било в състояние да отсече моите орехи. Виждаш ли, не мога да дойда на себе си! Представи си само — падналите листа правели двора й нечист и влажен, дърветата й отнемали дневната светлина, а когато орехите узреят, момчетата ги брулели с камъни и това дразнело нервите й, това я смущавало в дълбоките й размишления, когато сравнява Кеникота, Семлера и Михаелиса. Като видях хората в селото, особено старите, толкова недоволни, казах им: Защо търпяхте? — Когато кметът ни иска това, рекоха те, какво можем да сторим? — Но едно нещо е станало както трябва! Кметът и пасторът, който все пак искал да спечели нещо от прищевките на жена си, които и без туй не му правели гозбата по-тлъста, мислели да си поделят дървото; тогава се научил общинският съвет и рекъл: я го дайте тука! Защото съветът имал стара тъжба за тая част от пасторския двор, където били дърветата; продали ги на ония, които дали най-много. Те са повалени! О, да бих бил княз! И пасторката, и кмета и съвета, бих ги — княз! Да, ако бих бил княз, какво щеше да ме е грижа мене за дърветата в земята ми!

10 октомври

Само като видя черните й очи и ми става вече добре! Виждаш ли, което ме ядосва, то е, че Алберт не изглежда да е така честит, както — се е надявал, както аз — вярвам, бих бил — ако — аз не обичам тиретата, но тука не мога да се изразя иначе — и струва ми се, че съм доста ясен.

12 октомври

Осиян измести Омир от сърцето ми. В какъв чуден свят ме води дивният поет! Да скиташ из пущинаци, брулен от вихъра на бурята, която носи сред кълба от мъгли, що димят под здрачната светлина на месеца, духовете на дедите, да слушаш как идат от планината, сред рева на горския порой, едва доловимите вопли на духовете в пещерите им и стоновете на девойката, която умира от жалба край четирите, покрити с мъх, обраснали с трева камъни на падналия юнак, нейния любим! И когато намеря след това него, беловласия скитник-бард, който търси по широкото поле стъпките на своите деди, и ах, намира надгробните им камъни и с плач издига тогава очи към ясната вечерница, която се скрива зад развълнуваното море, и в душата на юнака оживяват миналите времена, когато приветните лъчи са осветявали опасностите пред храбреците и месецът е огрявал окичения с венци кораб, който се завръщал след победа; когато чета дълбоката скръб на челото му, когато виждам последния, изоставен, дивен бард да се люшка изнемощял бавно към гроба и да пие все нови и нови, болезнено жарки радости сред безсилните сенки на своите покойници и да свежда взор към студената земя, към високата разлюляна трева, и да вика: Странникът ще дойде, ще дойде оня, който ме знаеше в цвета на моята хубост, и ще попита: „Къде е певецът, юначният син на Фингалса?“ Стъпките му отминават над моя гроб и той напразно пита за мене по земята. О, приятелю! Бих искал да извадя меча си, като някой благороден оръженосец, да освободя с един удар своя княз от трепетната мъка на бавно умиращия живот и да изпратя своята душа след освободения полубог.

19 октомври

Ах, тая празнота, тая ужасна празнота, която чувствувам тука, в гърдите си! Често си мисля: да би могъл само един път, само един път да я притиснеш на това сърце, цялата тая празнота би се запълнила.

26 октомври

Да, става ми ясно, драги, ясно и все по-ясно, че животът на едно човешко същество значи малко, съвсем малко. Една приятелка дойде при Лоте и аз влязох в съседната стая да взема някоя книга, но не можах да чета и взех тогава перо, за да пиша. Чувах ги да си говорят тихо; разказваха си една на друга незначителни неща, градски новини: че тая щяла да се омъжи; че оная била болна, много болна, имала суха кашлица, костите на лицето й били изпъкнали и било й припадало. — Пукната пара не давам за живота й, рече едната. — Н. Н. също не го бива, рече Лоте. — Подул се е вече, рече другата. — И моето живо въображение ме пренесе при леглото на тия клетници; аз ги видях, видях с какво нежелание обръщат гръб на живота, как — Вилхелме! А моите женички приказваха за това, приказваха тъй, както се приказва — че умира чужд човек. И когато се огледам наоколо и видя стаята и край мене дрехите на Лоте и Албертовите книжа, и тая покъщнина, с която се вече тъй сдружих, дори тая мастилница, мисля си: виж какво си в тая къща. Всичко. Приятелите ти те уважават! Ти си често радост за тях и на сърцето ти се струва, че не би могло без тях и все пак — ако би се махнал, ако би излязъл из тоя кръг? Ще чувствуват ли и колко време ще чувствуват празнотата, която твоята загуба внася в съдбата им? Колко време? О, човек е тъй преходен, че дори и там, където има истинска увереност в своето битие, там, дето оставя едничкия истински отпечатък от своето съществуване, в спомена, в душите на своите обични, и там угасва, изчезва, и то тъй скоро.

27 октомври

Иде ми често да разкъсам гърдите си, да пръсна черепа си, като помисля колко малко значат хората един за друг. Ах, любовта, радостта, топлотата и насладата, които аз не нося в себе си, друг не може да ми ги даде и с едно препълнено от блаженство сърце аз не мога да направя честит другия, който стои студен и безсилен пред мене.

27 октомври вечерта

Аз имам тъй много, а чувството към нея поглъща всичко: имам тъй много, а без нея всичко става нищо за мене.

30 октомври

Сто пъти вече съм бивал готов да се хвърля на врата й! Един бог знае каква мъка е да гледаш как те обграждат с толкова много любезност и да не смееш да посегнеш. А посягането е най-естествената склонност на човека! Не посягат ли децата за всичко, което им дойде на ум? А аз? А аз?

3 ноември

Бог е свидетел колко често си лягам с желанието, дори понякога с надеждата да не се събудя вече: а сутрин отварям очи, виждам слънцето и съм нещастен. О, да бях своенравен човек, щях да мога да прехвърля вината върху времето, върху някой трети човек, върху някой несполучлив почин и тъй непоносимият товар на мъката би лежал само наполовина върху мене. Тежко ми! Аз чувствувам твърде добре, че всичката вина е у мене самия — не вина! Стига, че у мене е скрит изворът на всичката злочестина, както някога бе изворът на всички блаженства. Не съм ли аз още същият, който някога се люшкаше в потопа на чувството, когото при всяка стъпка посрещаше един рай, който имаше сърце, готово да прегърне с обич цял свят? И това сърце е вече мъртво, от него не бликат вече чарове: очите ми са сухи и чувствата ми, неосвежавани вече от съживителни сълзи, плахо бърчат моето чело. Страдам много; защото загубих онова, което бе едничката радост на живота ми — светата животворна сила, с която творях светове край себе си; тя изчезна! Когато гледам през прозореца си към далечния хълм, как слънцето пронизва мъглата над него и огрява тихите ливади, а кротката река се вие като змия между своите безлистни върби — о! — когато тая дивна природа стои застанала пред мене като някаква лакирана картинка и всичката тая хубост не може да извади из сърцето ми и да влее в мозъка ми нито капчица наслада, и гордият човек стои пред божието лице като пресъхнал кладенец, като разсъхнато ведро! Често съм падал на земята и съм молил бога за сълзи, както орачът за дъжд, когато небето над него е медно, а земята наоколо му умира от жажда.

Но, ах! Чувствувам го, бог не дава дъжд заради нашите припрени молитви; и защо бяха тъй блажени ония времена, споменът за които ме мъчи — не ли защото очаквах с търпение неговия дух и приемах благодатта, която той изливаше върху мене, с искрено благодарно сърце!

8 ноември

Тя ме укори за моите крайности! Ах, толкова мило! Крайността, че понякога една чаша вино ме подмамва да изпия цяло шише. — Не правете така! — рече тя, мислете за Лоте! — Да мисля! — казах аз: има ли нужда да ми поръчвате за това? Аз мисля — не, не мисля! Вие сте винаги в душата ми. Днес бях седнал на мястото, дето вие неотдавна слязохте от колата — тя заговори за нещо друго, за да не ме остави да се задълбая много в това поле. Скъпи! Аз погинах! Тя може да прави с мене, каквото поиска.

15 ноември

Благодаря ти, Вилхелме, за твоето сърдечно участие, за твоя доброжелателен съвет и те моля да бъдеш спокоен. Остави ме да изстрадам докрай! При всичката умора аз имам още достатъчно сили, за да премина през това. Аз почитам религията, това го знаеш; аз чувствувам, че тя е опора за уморените, подкрепа за изнемощелите. Само — може ли, трябва ли да бъде тя това за всекиго? Погледнеш ли широкия свят, виждаш хиляди, за които не е била, хиляди, за които не ще бъде, все едно проповядвана ли е или не: и трябва ли да бъде за мене? Не казва ли сам божият син, че край него ще са само ония, които отецът му е дал? Ами ако аз не съм му даден? Ами ако отецът иска да ме задържи за себе си, както моето сърце ми казва? Моля те, не ме разбирай криво, не виждай насмешка в тия невинни думи! Това, което ти поднасям, е самата ми душа; иначе бих сметнал за по-добре да замълча: както не обичам да хабя думите си за неща, за които всеки знае толкова малко, колкото и аз. Какво друго е човешката съдба, ако не — да изстрадаш своя дял, да изпиеш своята чаша? И ако за човешките устни на небесния бог чашата бе много горчива, защо трябва аз да се превъзнасям и да се правя, че уж ми е сладка? И защо трябва да се срамувам, в тоя ужасен миг, когато цялото ми същество трепти между битие и небитие, когато миналото гори като светкавица над мрачната бездна на бъдещето. И всичко край мене тъне, и светът погива заедно с мен — не е ли тогава гласът на безкрайно потиснатото, загубило себе си създание, което пада неудържимо и в чиито скрити дълбини напразно работят градивните сили, не е ли тоя глас, който шепти: боже мой! Боже мой! Защо си ме оставил? И трябва ли да се срамувам от тоя израз, трябва ли да се боя от тоя миг, когато от него не убягна и оня, който сгъва небесата като платно?

21 ноември

Тя не вижда, тя не усеща, че готви отрова, която ще погуби и мене, и нея; и аз с пълна наслада пия от чашата, която тя ми поднася за моя гибел. Какво значи добрият поглед, с който тя ме гледа често-често? Не, не често, но все пак понякога; какво значи любезността, с която тя приема някой неволен израз на моето чувство, състраданието към моята мъка, което се рисува на челото й?

Вчера, като си отивах, тя ми подаде ръка и каза: Сбогом, мили Вертере! — Мили Вертере! За пръв път ме наричаше мили и аз потреперах до мозъка на костите си. Сто пъти си го повторих и снощи вечер, когато си лягах и си бъбрех разни неща със себе си, току рекох изведнъж: Лека нощ, мили Вертере! И трябваше след това да се смея сам на себе си.

22 ноември

Не мога да се моля: остави ми я! И все пак често ми се струва, че е моя. Не мога да се моля: дай ми я! Защото тя е на другиго. Аз се шегувам с моите болки; ако бих се отпуснал, би станало цял поменик от противоречия.

24 ноември

Тя чувствува колко страдам. Днеска нейният поглед проникна дълбоко в сърцето ми. Аз я намерих сама; не казах нищо, а тя ме само погледна. И аз не виждах вече в нея миловидната хубост, не виждах вече пламъка на дивния дух: всичко туй бе изчезнало от очите ми. Над мене действуваше един много по-дивен поглед, пълен с израза на най-искрено участие, на най-мило състрадание. Защо да не се хвърля пред краката й? Защо да не прегърна шията й и да й отговоря с хиляди целувки? Тя намери убежище в пианото, засвири и тихият й сладък глас затрептя в хармонични звуци. Никога не съм виждал устните й тъй пленителни; те като че ли се разтваряха жадно, за да изпият сладките тонове, които бликаха от инструмента, и из чистите уста долиташе само тайният отек. Да, да бих могъл да ти изкажа всичко това! Аз не можах по-дълго да устоя, наведох се и се заклех: никога не ще посмея да сложа целувка върху вас, устни, по които витаят духовете на небето! И все пак — искам — ха, виждаш ли, това стои като преградна стена пред душата ми — това блаженство — и после нека погина, за да изкупя тоя грях! — Грях?

26 ноември

Понякога си казвам: твоята съдба е единствена; слави щастието на другите! Никой още не е бивал така измъчван. После зачитам някой поет от древността и сякаш гледам в собственото си сърце. Аз трябва да понеса толкова много! Ах! Нима е имало и преди мене тъй злочести хора?

30 ноември

Не мога, не мога да се опомня! Където и да пристъпя, посреща ме някой образ, който ме докарва до полуда. Днес! О съдба! О човечество!

Отивам по обед на реката; нямах охота за ядене. Всичко бе пусто, влажен и студен вечерен вятър духаше от планината и сивите дъждовни облаци се влачеха към долината. Отдалеч виждам един човек със зелена, лоша дреха, който се катереше между скалите и изглеждаше, че търси билки. Като го наближих и той се обърна при шума, който аз направих, видях едно много любопитно лице, главната черта на което бе някаква тиха тъга и което иначе изразяваше само открит, добър нрав; черните му коси бяха забодени с игли на две свитки, а останалите заплетени на дебела плитка, която се спущаше по гърба му. Понеже неговото облекло ми го сочеше като човек от низко съсловие, аз сметнах, че той не ще се обиди, ако полюбопитствувам за неговата работа, и затова го попитах какво търси. — Търся, отговори той с една тиха въздишка, цветя и не намирам ни едно. — Не е и времето на цветята сега, рекох аз, като се усмихнах. — Има толкова много цветя, каза той, като слезе при мене. В моята градина има рози и орлови нокти, два вида, едните ми даде моят баща, те растат като бурен; два дни вече ги диря я не мога да ги намеря. Тука винаги има цветя, жълти и сини, и червени, а червеният кантарион има хубаво цветче. Не мога да намеря ни едно. — Забелязах нещо нездраво у него и затова го запитах със заобикалки: защо му са цветя? Една странна, трепетна усмивка разтегна лицето му. — Ако не ме издадете, рече той, като притисна пръст до устата си, обещах на изгората си една китка. — Това е хубаво, казах аз. — О, рече той, тя има много други неща, тя е богата. — И все пак милее за вашата китка, отвърнах аз. — О, продължи той, тя има безценни камъни и корона. — А как се казва? — Ако генералните щати ми биха платили, отвърна той, аз щях да бъда друг човек! Да, имаше някога време, когато ми бе тъй добре! Сега е свършено с мене. Аз съм сега — един овлажнял поглед към небето изрази всичко. — Значи, вие бяхте щастлив? — попитах аз. — Ах! Бих желал пак да бъда така! — рече той. — Тогава ми бе тъй добре, тъй весело, тъй леко, като на риба във вода! — Хайнрих, извика една стара жена, която дойде по пътя, Хайнрих, де си се скрил? Търсихме те навсякъде! Дойди да ядем. — Ваш син ли е? — попитах аз, като пристъпих към нея. — Да, моят клет син! — отвърна тя. — Бог ми възложи тежък кръст. — От колко време е тъй? — попитах аз. — Тъй кротък е, рече тя, вече от половин година. Слава богу, че не отива по-далеч! По-рано цяла година беснееше, та лежа в лудницата, окован във вериги. Сега никому нищо не прави; само дето има винаги работа с князе и царе. Той беше такъв добър, тих човек, помагаше ми да се прехранвам, хубавата му ръка пишеше; и изведнъж става замислен, пада в огница, после в беснуване и сега е такъв, какъвто го виждате. Ако ви разкажех, господине — аз прекъснах потока на думите й с въпроса: Какво е било това време, което той ми хвали — че през него е бил тъй честит, тъй добре? — Безумецът! — извика тя със състрадателна усмивка. — Той мисли за времето, когато не бе на себе си, него винаги хвали! Това е времето, когато бе в лудницата, където не знаеше нищо за себе си. — Това ми падна като гръм; аз мушнах в ръката й една монета и бързо я оставих.

Когато си бил честит — извиках аз, като вървях бързо напред към града, — когато ти е било тъй добре, както на риба във вода! Господи, в небето! Такава съдба ли си отредил на човека ти — да не може да бъде честит, освен като добие разум и след това го загуби! Злочестнико, колко завиждам на твоя помътен разсъдък, на смута на твоите чувства, в които ти дочезваш. Ти излизаш, пълен с надежда, да береш цветя за твоята царица — зиме! — и скърбиш, като не намираш ни едно, и разбираш защо не можеш да намериш. А аз — аз излизам без надежда, без цел и се връщам в къщи, както съм тръгнал. Ти бълнуваш какъв човек би бил, ако ти платяха генералните щати. Блажено създание, което може да припише липсата на своето доброчестие на една земна пречка! Ти не чувствуваш! Ти не чувствуваш, че твоята злочестина лежи в разрушеното ти сърце, в разбъркания ти мозък и от тая злочестина не могат те спаси всички царе на земята!

Нека умре неутешен оня, който се присмива над болника, що отива при най-далечния извор, който само ще увеличи болестта му, ще направи по-болезнен края на дните му! Оня, който се въздига пред потиснатото сърце, което, за да се освободи от гризенето на своята съвест и за да свали мъката от своята душа, тръгва на поклонение към божия гроб! Всяка стъпка, която реже ходилата му по непрокарания път, е една капка облекчение за притеснената душа и след всеки пропътуван ден сърцето си ляга с няколко мъки по-малко. И ще наречете ли това лудост, вие, словопродавци, от своите меки постели? Лудост! О господи! Ти виждаш моите сълзи! Трябваше ли ти, който сътвори човека толкова беден, да му дадеш и братя, които да му ограбват и мъничкото покой на нищетата, и мъничкото вяра, която той има в тебе, в тебе, о, вселюбещи! Защото какво друго е вярата в един лечебен корен, в сълзите на лозовата пръчка, ако не вяра в тебе, вяра, че ти си вложил във всичко, което ни заобикаля, лечебна и облекчителна сила, от която ние всеки час се нуждаем? Отче, когото не познавам! Отче, който някога изпълваше цялата ми душа и който сега си отвърнал лицето си от мене! Повикай ме при себе си! Недей мълча повече! Твоето мълчание не ще спре тая душа, която жадува. И би ли могъл да се сърди един човек, един баща, чийто син се завръща неочаквано, хвърля се на врата му и вика: аз съм пак тука, татко! Не се сърди, че прекъсвам странствуването, което трябваше, според твоята воля, да издържа по-дълго! Светът е навсякъде еднакъв, мъка и работа, награда и радост. Но защо ми е това? Мен ми е добре само дето си ти и само пред твоето лице искам аз да страдам и да се радвам. И ти, мили небесни татко, ще ли го отблъснеш от себе си?

1 декември

Вилхелме, човекът, за когото ти писах, щастливият нещастник, е бил писар при бащата на Лоте и страстта към нея, която страст той кърмил, крил и открил и поради това бил прогонен от служба, го направила луд. Почувствувай от тия сухи думи в какво безумие ме хвърли тая история, когато Алберт ми я разказа тъй спокойно, както спокойно я четеш може би и ти.

4 декември

Моля те! Виждаш ли, с мене е свършено, не мога да понасям повече! Днеска седях при нея — седях, тя свиреше на своето пиано разни мелодии и с такъв израз! Такъв израз! Какво искаш! Сестричката й си гиздеше куклата на коленете ми. Сълзи напълниха очите ми. Аз се наведох и пред погледа ми попадна венчалният й пръстен — сълзите ми потекоха. И ненадейно тя попадна на старата небесна мелодия, така, ненадейно, и през душата ми минават едно чувство на утеха и споменът за миналото, за времето, когато чух песента, за мрачните дни след това, за мъката, за несбъднатите надежди и тогава — аз почнах да ходя назад-напред из стаята; сърцето ми се задушаваше от прилива. За бога, казах аз, с бързо движение към нея, за бога, престанете! Тя спря и ме погледна втренчено. — Вертере, каза тя с една усмивка, която ми прониза душата, Вертере, вие сте много болен; любимите ви гозби ви са противни. Идете си! Моля ви, успокойте се! Аз се откъснах от нея и — господи, ти виждаш моите мъки и ще им туриш край.

6 декември

Как ме преследва тоя образ! И когато съм буден, и когато сънувам, тя изпълня душата ми. Тука, когато затворя очите си, в челото ми, където се събира вътрешната зрителна сила, блестят черните й очи! Тука! Не мога да ти го изразя. Затворя ли очите си, те са там; те лежат пред мене, в мене като море, като бездна, те изпълнят мислите на челото ми.

Какво е човекът, славословеният полубог! Не му ли липсват силите тъкмо тогава, когато му са най-потребни? И когато се издига в радост или потъва в страдание, не бива ли спрян и в двете тъкмо тогава, не бива ли върнат отново към тъпото, студено съзнание тъкмо тогава, когато той копнее да се загуби в потопа на безкрайността?