Колко се радвам, че заминах! Скъпи приятелю, какво нещо е човешкото сърце! Да оставя тебе, когото тъй обичам, с когото бях неразделен, и да се радвам! Зная, че ти ще ми простиш. Не бяха ли другите ми връзки сякаш нарочно избрани от съдбата, за да изплашат, едно сърце като моето? Горката Леонора! И все пак — аз бях невинен. Крив ли бях аз, че докато своенравният чар на сестра й ми доставяше приятна забава, в нейното бедно сърце се зароди страстта? И все пак — дали съм съвсем невинен? Не подхранвах ли аз нейните чувства? Не се ли забавлявах дори с ония верни прояви на природата, които ни караха тъй често да се смеем, макар че съвсем не бяха смешни? Не се ли — о, какво създание е човек: сам себе си може да обвинява! Аз искам, скъпи приятелю, обещавам ти това, искам да се поправя, не искам вече да предъвквам онова малко зло, което ми праща съдбата, както съм правил винаги; искам да се радвам на сегашното, а миналото нека си остане минало. Наистина — ти си прав, мой драги — мъките сред човеците биха били по-малко, ако те — бог знае защо са те тъй създадени! — не възобновяваха постоянно, с толкова голяма ревност на въображението, спомените на миналата беда, вместо да се погрижат как да понасят безразличното, сегашно.

Бъди тъй добър да кажеш на майка ми, че ще се заема здраво с нейната работа и скоро ще й пратя вести за нея. Говорих с леля и съвсем не намерих да е такава зла жена, каквато я смятат у нас. Тя е жива, буйна жена с много добро сърце. Аз й обясних исканията на мама по задържаната наследствена част; тя ми каза основанията си, причините и условията, при които би била готова да предаде всичко и дори повече, отколкото ние искахме — накъсо, не искам да пиша сега нищо за това; кажи на майка ми, че всичко ще се оправи. А аз, драги мой, отново видях при тая дребна работа, че недоразбирането и нехайството създават може би повече бъркотии в света, отколкото лукавството и злобата. Най-малко: последните две са положително по-редки.

Иначе тук се чувствувам твърде добре. Самотността е отличен балсам за сърцето ми сред тая райска местност, а това годишно време на младостта изпълва с топлина моето често треперило от студ сърце. Всяко дърво, всеки храст е китка от цветове и човек би пожелал да стане майски бръмбар, за да може да плува в морето от благоухания и да намира всичката си храна в него.

Самият град е неприятен, но затова пък наоколо: неизразимо хубава природа. Това е подтикнало покойния граф фон М. да направи своята градина на един от хълмовете, които се кръстосват в чудно разнообразие и образуват чаровни долини. Градината е проста и още при влизането си човек чувствува, че разкройката й е начертал не учен градинар, а едно чувствително сърце, което е искало да се наслаждава само от себе си тука. Аз вече пролях доста сълзи за починалия — в порутената беседка, която е била негово, а сега мое любимо място. Скоро ще стана господар в градината; само няколко дена — а градинарят се привърза вече към мене; и не ще му бъде зле от това.

10 май

Чудна ведрост е обзела душата ми — подобно на тихите пролетни утрини, на които се наслаждавам с цялото си сърце. Аз съм сам и се радвам на своя живот в тази местност, която е създадена за души като моята. Аз съм тъй честит, драги мой, тъй всецяло потънал в чувството на тихото си битие, че моето изкуство страда от това. Не бих могъл сега да рисувам, да тегля нито чертица и все пак никога не съм бил по-голям художник, отколкото в тия мигове. Когато над китната долина около мене димят пари и високото слънце почива върху повърхността на непрогледния мрак в моята гора, и само отделни лъчи се прокрадват в недрата на нейното светилище, а аз лежа в това време сред високата трева край буйния поток и прилепнал до земята, виждам хиляди най-разнообразни тревици; когато чувствувам тъй близо до сърцето си гъмженето на мъничкия свят между тревичките, безбройните, незнайните образи на червейчетата, на мушичките — и чувствувам присъствието на всемогъщия, който ни създаде по свой образ и подобие, дъх на вселюбещия, който ни държи и люлее във вечно блаженство! Приятелю мой, когато след туй пред очите ми се здрачи и околният свят и небето останат в душата ми като образа на любима девойка — тогава копнея често и мисля: ах, да би могъл да изразиш всичко това, да би могъл да вдъхнеш на книгата това, което живее тъй пълно, тъй топло в тебе, та то да стане огледало на душата ти, както душата ти е огледало на безкрайния бог! Приятелю мой! Но не, аз гина пред всичко това, аз изнемогвам под силата и великолепието на тия видения.

12 май

Не зная — измамни духове ли витаят над тия места, или пък жаркото небесно въображение се е вселило в сърцето ми и преобразява всичко наоколо ми в рай. До самото градче има извор — един извор, о който съм запленен като Мелузина^[1] и сестрите й. Спускаш се низ малък хълм и се намираш пред един свод, към който се слиза по двадесетина стъпала и дето из мраморните скали на дъното блика чудно бистра вода. Ниската стена, която го обгражда горе, високите дървета, които покриват мястото наоколо, хладината на този кът — във всичко това има нещо привлекателно, нещо тайнствено. Не минава ден да не поседя там някой час. Тогава дохождат там девойките от града и вземат вода — най-невинната и най-нужната работа, която някога са вършили и самите царски дъщери. Когато седя там, патриархалното време възкръсва тъй живо пред мене, че сякаш виждам как нашите прадеди се запознават и задирят на извора и как покрай извори и кладенци витаят благотворни духове. О, само оня, който никога не е почивал и пил прохладата на извора след тежък път през летен ден, само той не може да почувствува това.

13 май

Ти питаш дали да ми изпратиш моите книги? Драги, моля те, за бога, махни ги от главата ми! Не искам вече да бъда все ръководен, подбуждан, възпламеняван; туй сърце кипи достатъчно и от само себе си, мен ми е нужна люлчина песен, а нея съм я намерил обилно в моя Омир. Колко често приспивам и смирявам своята възбунена кръв; защото едва ли си виждал нещо по-неспокойно, по-непостоянно от туй сърце. Драги мой! На тебе ли трябва да казвам това, на тебе, който тъй често си носил товара — да гледаш как преминавам от скръб към луда веселост и от сладка, тиха меланхолия към пагубна страст! Аз се отнасям към сърцето си като към болно дете; всяко желание му е позволено. Не казвай това другиму! Има люде, които биха го претълкували зле.

15 май

Простите хорица от градчето ме вече познават и обичат, особено децата. Когато отначало отидох при тях и взех приятелски да ги разпитвам за туй, за онуй, някои помислиха, че ги подигравам и ме отблъснаха доста грубо. Ала аз не се разсърдих; само почувствувах по-живо онова, което много пъти вече съм забелязвал: люде с известно обществено положение винаги се държат на едно студено разстояние от простия народ, сякаш смятат, че ще загубят от приближаването; а има пък и празноглавци и зли шегобийци, които наглед слизат до бедния народ само за да му покажат още по-чувствително своята надменност.

Зная, че не сме равни, нито пък може да бъдем; но аз твърдя, че този, който счита за потребно да се държи далеч от тъй нареченото простолюдие, за да добие почит, постъпва също тъй осъдително, както беглецът, който се скрива пред своя неприятел, защото се бои да не бъде надвит.

Недавна отидох на извора и намерих едно младо слугинче, което бе сложило своя съд на най-долното стъпало и се оглеждаше дали не ще дойде някоя дружка да му го повдигне на главата. Слязох долу и го погледнах. Да ти помогна ли, девойко? — казах аз. Тя цяла се изчерви. — О, не, господине! — отвърна тя. — Без много приказки! — Тя намести танурчето и аз й подигнах. Поблагодари ми и си тръгна нагоре.

17 май

Направих разни познанства, но общество още не съм си намерил. Не знам с какво толкова привличам хората; мнозина ме обикват и се привързват към мене — и мъчно ми става после, ако пътят ни е само за кратко време един и същи. Ако питаш какви са хората тука — ще ти кажи — каквито са навсякъде! Човешкият род е нещо еднообразно. Мнозинството от тях прекарват по-голяма част от времето си в работа, за да преживяват, а малкото свободно време, което им остава, тъй ги плаши, че те употребяват всички средства, за да се отърват от него. О човешка орис!

Но иначе славен народ! Когато понякога се забравя, когато понякога се наслаждавам с тях на радостите, които са още предоставени на човека — да се пошегуваш откровено и чистосърдечно край пълна маса, да нагласиш при сгода някоя разходка, някой танц или нещо подобно, — това ми действува извънредно добре; само не бива да ми хрумва, че в мен лежат още толкова много други сили, които гният неизползувани и които трябва грижливо да крия. Ах, това тъй свива сърцето ми! И все пак — да бъдеш криво разбиран — това е участта на люде като нас.

Ах, защо изчезна другарката на моята младост! Ах, защо съм я познавал някога! Бих си казал: ти си безумец; ти търсиш онова, което не се намира тук — на земята. Но аз я имах, аз усещах сърцето, великата й душа, в чието присъствие ми се струваше, че съм нещо повече от това, което бях, защото бях всичко, което можех да бъда. Милостиви боже! Остана ли тогава една-едничка сила на душата ми неизползувана? Не смогнах ли да разгъна пред нея цялото дивно чувство, с което сърцето ми обгръща природата? Не беше ли нашата дружба една вечна тъкан от най-нежни усещания, най-тънки шеги, чиито видоизменения, дори до лудории, бяха всички белязани с печата на гения? А после! Ах, годините, които тя бе преживяла преди това я заведоха в гроба по-рано от мен. Никога не ще я забравя, не ще забравя нейния здрав ум и нейната божествена търпимост.

Преди няколко дни срещнах момъка Ф., един отворен, млад човек, с много щастливо лице. Той току-що се е върнал от университета, не се счита тъкмо за мъдрец, но все пак вярва, че знае повече от другите. Бил е прилежен, което виждам по много неща; накъсо речено — има хубави познания. Като чу, че много рисувам и зная гръцки (два метеора за тук), той заприказва с мен и ми извади на показ много знания, от Батьо, та до Воод, от Пил до Винкелман, и ме увери, че е прочел Зулцеровата теория, част първа, до края и притежава един Хайнев ръкопис върху изучаването на старините. Аз го слушах търпеливо.

Запознах се с още един чудесен мъж — княжеския управител, един открит, сърдечен човек. Разправят, че било истинска радост за душата да го видиш сред децата му, каквито той имал до девет; особено много приказват за най-голямата му дъщеря. Той ме покани у тях и аз ще го посетя тия дни. Живее на час и половина оттука, в един княжески ловен дом, където му е било позволено да се пренесе след смъртта на жена му, понеже животът му в града и в управител ската къща му причинявал голяма болка.

Иначе на пътя ми са се мярнали няколко безобразни оригинали, в които всичко е нетърпимо, а най-непоносими — техните приятелски излияния.

Сбогом! Писмото ще ти допадне; то е съвсем историческо.

22 май

Че човешкият живот е само един сън — това на мнозина вече се е струвало тъй, а и мене навсякъде ме придружава това чувство. Когато погледна тесните рамки, в които са затворени дейните и жадни за знание сили на човека; когато виждам как всяка дейност се свежда накрай до задоволяване на потребности, които нямат никаква друга цел, освен да продължат нашето жалко съществуване и още — че всяка утеха с известни придобивки на знанието е само едно мечтателско примирение, при което човек си изписва стените, сред които стои затворен, с пъстри образи и светли изгледи — всичко това, Вилхелме, ме кара да немея. Аз се възвръщам в себе си и намирам цял един свят! Пак повече в предчувствие и смътна жажда, отколкото в представа и жива сила. И всичко тогава плува пред очите ми, и аз вървя замечтан и се усмихвам на света.

Че децата не знаят защо искат — по това са на едно мнение всички високоучени учители и възпитатели; но че по земята се люшкат, подобно на децата, и възрастни и също като тях не знаят отде идат и накъде отиват, като тях нямат ясна цел, като тях биват управлявани чрез бисквити, банички и пръчки, това никой не би желал да повярва, а мен то ми се струва тъй очевидно, че човек би го хванал и с ръка.

На драго сърце ще призная — защото знам какво би ти се искало да ми отговориш на това, — че най-честити са ония, които подобно на децата живеят от днес за утре, влачат своите кукли насам-нататък, събличат ги и ги обличат и с голяма почтителност се присламчват край долапа, дето мама е заключила козунаците, а когато най-сетне докопат желаното, лапат с издути бузи и викат: още! Това са честити създания. Добре е и на ония, които дават на своите дребни работици или дори страсти бляскави титли и ги представят пред човешкия род като великански подвизи за неговото спасение и благополучие. Блазе тогова, който може да бъде такъв! Който обаче разбере в своето смирение накъде води всичко това, който вижда как старателно всеки стопанин, комуто е добре, умее да подреди и превърне градинката си на рай, как и нещастният все пак неуморно пъшка по своя път под товара и всеки желае да гледа една минута повече светлината на това слънце — да, той мълчи, той си създава свят от себе си и е също честит, защото е човек. И после колкото и да е ограничен, той все пак пази в сърцето си сладкото чувство, че е свободен и че може да напусне тоя затвор, когато поиска.

26 май

Ти знаеш от детинството ми още моя обичай да се загнездям — да си издигна колибка в някое тихо място и да се скрия там, откъснат от всичко. И тук срещнах пак едно кътче, което ме привлече.

На около час от града има едно място, което наричат Валхайм.

Разположението му е много любопитно: то е на един хълм и когато човек излезе горе по пътеката към селото, изведнъж вижда цялата долина. Една добра кръчмарка, приветлива и бодра за годините си, продава вино, бира, кафе, и което е най-хубаво от всичко, това са две липи, що покриват с разперените си клони малкото мегданче пред черквата, заградено наоколо със селски къщи, плевни и дворища. Тъй приветливо, тъй мирно кътче рядко съм срещал; накарах да ми изнесат от кръчмата моята масичка и стола, пия там кафето си и чета моя Омир. Първия път, когато по една случайност дойдох през един хубав следобед под липите, намерих късчето тъй самотно. Всичко бе на полето; само едно около четиригодишно момче седеше на земята и държеше с две ръце до гърдите си друго едно, седнало пред него между краката му, половингодишно дете, на което то служеше като един вид стол, й противно на живостта, с която въртеше черните си очи, стоеше съвсем спокойно. Гледката ми хареса: аз седнах на едно рало, което бе насреща, и нарисувах братската картинка с голямо удоволствие. Добавих близката ограда, една врата на плевник и няколко счупени колела, всичко, както си бе разхвърляно наоколо, и след един час намерих, че съм направил една добре наредена, твърде любопитна картина, без да притуря и най-малко нещо от себе си. Това ме укрепи в намерението ми да се придържам занапред само в природата. Само тя е безкрайно богата и само тя създава великия художник. Може много да се каже в полза на правилата: приблизително толкова, колкото може да се каже като хвала на гражданското общество. Човек, който се развива според тях, няма никога да изкара нещо безвкусно и лошо, както оня, който се оформя чрез закони и благосъстояние, никога не може да стане непоносим съсед, нито бележит злодей; все пак обаче — да казва кой каквото ще — всяко правило разрушава истинското чувство за природата и нейния истински израз! Ще кажеш, че това е много строго! Че правилото само ограничава, обрязва буйните лозя и т.н. Добри приятелю, да ти дам ли едно сравнение? Тук е както и при любовта. Едно младо сърце залюбва, буйно една девойка, прекарва всички часове на деня си при нея, прахосва всичките си сили, всичкото си състояние, за да й доказва всеки миг, че й е всецяло отдадено. И ето че иде един филистер, един човек, който заема някаква служба, и му казва: любезни, млади господине! Да се люби е човешко; само — трябва човешки да любите. Разделете часовете си, употребете едните за работа, а тия за почивка посветете на вашето момиче. Пресметнете състоянието си и каквото ви остане, извън вашите нужди, от него не бих ви забранил да й правите подаръци, само не често, а като например за рождения й ден, за именния й ден и т.н. Последва ли момъкът тоя съвет, то имаме един годен за работа млад човек и сам аз ще посъветвам всеки княз да го назначи някъде чиновник; само с неговата любов е вече свършено, а ако пък е художник — с неговото изкуство. О, мои приятели! Защо потокът на гения тъй рядко избухва, тъй рядко нахлува на могъщи вълни и разтърсва вашите заприщени души? Драги приятелю, там по двата бряга на реката живеят спокойните хора, чиито градински къщици, лехи с лалета и зеленчукови градини биха погинали и които знаят навреме да отбият с язове и вади бъдната опасност, която ги заплашва.

27 май

Аз изпаднах, както виждаш, във възторзи, сравнения и декламации и от тях забравих да ти доразкажа какво стана по-нататък с децата. Стоях близо два часа на моето рало, всецяло потопен в художнически чувства, които вчерашното ми писмо ти представя твърде разпокъсано. Надвечер се зададе една млада жена с кошничка в ръка, забърза към децата, които не се бяха и помръднали дотогава, и извика още отдалече: Филипе, ти си много добро момче. Тя ме поздрави, аз й отвърнах, станах, пристъпих по-близо и я попитах — да не е майка на децата? Тя потвърди и като даде на по-голямото половин кравайче, пое малкото и го целуна с дълбока майчина обич. — Дадох, каза тя, на моя Филип да държи малкото, а пък аз отидох с най-големия в града да взема бял хляб и захар и едно пръстено тиганче. — Аз видях всичко това в кошницата, чиято похлупка беше паднала. — Ще сваря за моя Ханс (това бе името на най-малкото) чорбица за вечеря; оня немирник, големият, ми счупи вчера тиганчето, като се скараха с Филип кой да огребе попарата. — Аз попитах за най-големия и додето тя ми отвърне, че той е отишъл на ливадата да подбере няколко патки, той доприпка и донесе на втория една лескова пръчка. Поразговорих се още с жената и узнах, че тя е дъщеря на учителя и че нейният мъж е заминал на път за Швейцария, за да получи наследството на един свой братовчед. — Те искаха да го измамят, рече тя, и не отговаряха на писмата му; тогава замина самият той. Само да не го е срещнало някакво нещастие! Нямам никаква вест от него. — Мъчно ми бе да се разделя с жената, дадох на всяко от децата по петаче, а за малкото дадох ней — да му донесе едно кравайче, когато иде в града, и тъй се разделихме.

Казвам ти, скъпи мой, че когато чувствата ми не могат повече да понасят, то всичката тая тревога се усмирява при вида на едно такова същество, което върви в честито спокойствие по тесния кръг на своето битие, живее от днес за утре, гледа как капят листата и не мисли при това нищо друго, освен че иде зима.

От него ден често излизам там. Децата съвсем свикнаха с мене; аз им давам захар, когато пия кафе, а вечер разделям с тях хляба с маслото и киселото мляко. В неделя винаги имат по петаче; ако аз след черква не ида там, кръчмарката има поръка да им го изплаща.

Те са доверчиви, разказват ми разни работи и особено ме забавляват техните страсти и простите прояви на желанията им, когато се съберат повече деца от селото.

Много труд ми стори, докато освободя майката от опасението — че те може би стесняват господина.

30 май

Това, което ти казах неотдавна за живописта, важи несъмнено и за поезията: трябва само човек да познае прекрасното и да се осмели да го изкаже, а това е, разбира се, с малко много да се каже. Аз видях днеска една сцена, която, просто описана, би дала най-хубавата идилия в света — но защо са тук поезия, сцена и идилия?

Нима е нужно да приглаждаме и подправяме винаги когато заговорим за някое природно явление?

Ако ти след тоя увод очакваш нещо много възвишено и благородно, пак си горчиво измамен; то е само: един селски момък, който възбуди в мен това живо участие. Аз ще разказвам както обикновено лошо и ти ще намериш както обикновено струва ми се, че преувеличавам; това е пак Валхайм и все Валхайм, дето се случват тия рядкости.

Вън, под липите, се бе събрала една дружина на кафе. Понеже тя не ми допадаше, аз намерих предлог да се оттегля.

От една съседна къща дойде селски момък и се залови да поправя нещо ралото, което аз неотдавна нарисувах. Понеже неговият вид ми хареса, аз го заговорих, запитах го за неговия живот; скоро ние се опознахме и както обикновено ми се случва с хора от тоя род, скоро се сближихме. Той ми разказа, че служи у една вдовица, която се отнася много благо с него. Говори тъй много за нея й толкова я нахвали, щото аз скоро можах да забележа, че той й е предан от сърце и душа. Каза, че тя не била вече млада, че първият й мъж се отнасял лошо с нея, че не искала втори път да се омъжи и през неговия разказ блестеше тъй ярко колко хубава, колко чаровна е тя за него, колко много би желал той да ще тя да го избере, за да заличи спомена за грешките на първия й мъж, че би трябвало дума по дума да ти повторя всичко, за да ти представя нагледно чистата преданост, любов и вярност на тоя човек. Да, би трябвало да притежавам дарбата на велик поет, за да мога да ти представя живо също и израза на движенията му, съзвучието на гласа му, тайния пламък на неговия поглед. Не, никакви думи не могат изказа нежността, която бе в цялото му същество и във всеки негов израз; всичко онова, което ти предавам тук, е много грубо. Особено ме трогна как той се страхуваше да не би да помисля нещо лошо за отношенията му към нея и да се усъмня в доброто й поведение. Колко мило беше, когато той говореше за нейния стан, за нейната снага, която, макар и без младежки чар, го привличаше и привързваше към себе си — това мога да си възсъздам само в дълбините на душата си. Не съм виждал през живота си страстната жажда и горещото копнежно желание в такава чистота; мога да кажа дори — не съм ги ни мислил, ни сънувал в такава чистота. Не ме кори, ако ти кажа, че при спомена) за тая невинност и откровеност душата ми пламва до дълбини, че образът на тая вярност и нежност ме преследва навсякъде и че и аз, като че съм възпламенен от нея, горя и изнемогвам!

Ще се помъча по-скоро и нея да видя или по-хубаво, като си помисля добре, иде ми да я отбягна. По-добре е да я гледам през очите на нейния обожател; може би пред моите собствени очи тя ще ми се яви не такава, каквато стои сега пред мен; а защо да си развалям хубавия образ?

16 юни

Защо не ти пиша? Питаш за това, а пък се смяташ при туй за учен човек? Трябваше да отгатнеш, че съм добре, а именно — накратко казано — направих едно познанство, което отблизо засяга сърцето ми. Аз съм… не зная!

Да ти разказвам подред как стана, че се запознах с едно от най-милите същества, ще бъде твърде трудно. Аз съм весел и щастлив и следователно — лош историописач.

Един ангел! Тпфу! Това го казва всеки за своята. Нали! И все пак аз не съм в състояние да ти изкажа колко е тя съвършена, защо е тя съвършена; достатъчно е — тя плени всичките ми чувства.

Тъй много простота при толкова много разум, тъй много доброта при толкова много твърдост и спокойствието на душата при истинския живот и дейност!

Глупав брътвеж е това, което ти казах за нея, жалки абстракции, които не изразяват дори една чертица от нейната същност. Друг път — не, не друг път, а сега още ще ти разкажа всичко аз. Не го ли сторя сега, няма никога да стане. Защото, между нас казано, откакто съм почнал да пиша, на три пъти вече ми минава през ума да сложа перото, да кажа да ми оседлаят коня и да препусна. А тая заран се заклех да не излизам — и ето че все пак отивам всеки миг на прозореца, за да видя високо ли е още слънцето…

Не можах да надвия, трябваше да ида при нея. И ето ме пак тука, Вилхелме; ще ям вечерния си хляб с масло и ще ти пиша. Каква наслада е за моята душа да я гледам в кръга на милите, живи деца, нейните осем братчета и сестричета!

Ако тъй продължавам, ти и на края ще знаеш толкова, колкото и в началото. Но — слушай! Аз ще се помъча да пиша подробно.

Писах ти недавна как се запознах с управителя С. И как той ме покани да го посетя в неговия, отшелнически дом или по-добре, в неговото малко царство. Аз забравих това и може би никога не щях да му отида, ако случаят не ми бе открил съкровището, което лежи скрито в това тихо място.

Тукашните младежи бяха устроили един бал на полето; присъединих се на драго сърце и аз.

Аз предложих ръката си на едно тукашно добро, хубаво, но инак незначително момиче и се уговорихме, че ще взема кола и ще отидем с моята другарка за танца и нейната братовчедка на мястото на веселието, като по пътя ще вземем и Шарлота С. — Ще се запознаете с една хубава девойка, каза моята другарка, когато подкарахме през просторната окастрена гора към ловния дом. Внимавайте, намеси се братовчедката, да не се влюбите! — Че защо? — казах аз. — Вече е обещана, отговори ми тя, на един много добър човек, който отпътува да уреди работите си, защото баща му умрял, и да си издействува една значителна служба. Съобщението ми бе съвсем безразлично.

Слънцето бе още четвърт час над планината, когато ние пристигнахме пред портата им. Беше много душно и жените изказаха опасението си пред възможна буря, която като че се събираше в сиво-белите наситени облачета около хоризонта. Аз залъгах страха им с горди метеорологически знания, макар че и на самия мен взе да ми се струва, че нашата веселба ще претърпи удар.

Аз слязох и една слугиня, която дойде на портата, ни помоли да извиняваме за малко; госпожица Лотхен щяла да дойде веднага. Аз тръгнах през двора към хубаво съградената къща и когато изкачих стълбите пред нея и застанах на вратата, пред очите ми се изпречи най-пленителната картина, която съм виждал някога. В трема гъмжаха шест деца, от единадесет до двегодишни, около едно момиче с хубава снага, среден ръст, в проста бяла дрешка с бледочервени ленти на ръцете и гърдите. Тя държеше един чер хляб и режеше на своите малки наоколо: на всяко порязаница според възрастта и охотата му; даваше я на всяко с такава дружелюбност и всяко казваше тъй неподправено „благодаря“, след като дълго време бе държало нагоре малките си ръчички, докато му се отреже, и после, със следобедната си закуска, весело припваше или пък, според по-тихия си характер, спокойно се отправяше към портата, за да види чуждите хора и колата, в която щеше да замине тяхната Лоте… — Моля за прошка, рече тя, че ви накарах да дойдете чак вътре, а госпожиците да чакат. Залисана в обличането и многото заръки за в къщи през моето отсъствие, забравих да дам на моите деца следобедната им закуска, а те не искат никой друг да им отреже хляба освен аз. — Направих й един незначителен комплимент; цялата ми душа бе погълната от вида й, тона й, обноските й: и аз имах време да се съвзема от изненадата едва когато тя изтича в стаята, за да вземе ветрилото и ръкавиците си. Малките ме гледаха отстрани, малко отдалеч, и аз тръгнах към най-мъничкото, което бе дете с много миловидно лице. То взе да се отдръпва, но в тоя миг Лоте излезе на вратата и каза: Луи, дай ръка на тоя чичо! Момчето стори това тъй свободно, че аз не можах да се въздържа да го не целуна сърдечно въпреки неговото малко сополиво носле. — Чичо? — казах аз, като й подадох ръка. — Вярвате ли, че съм достоен за щастието да ви бъда роднина? — О, каза тя с лека усмивка, нашите братовчеди са твърде много и бих съжалявала, ако вие бихте били най-лошият между тях. Тръгвайки, тя поръча на София, най-голямата сестра след нея, момиче на около единадесет години, да наглежда децата добре и да поздрави баща й, когато той се върне в къщи от разходката с кон. На малките пък рече да слушат сестра си София, като че ли това е самата тя, което някои изрично обещаха. Едно смело русо момиченце, около шестгодишно, каза обаче: Но това не си ти, Лотхен; тебе повече обичаме. — Двете най-големи момчета се бяха покатерили на колата и тя им позволи, по моя молба, да се повозят до гората, ако обещаят да не се закачат и да се държат здраво.

Едва се бяхме наместили, едва жените се бяха поздравили и разменили взаимно своите забележки върху облеклото и главно — върху шапките си и поклюкарствували, както е редно, за обществото, което се очакваше, когато Лоте накара коларя да спре и смъкна своите братя, които пожелаха още веднаж да й целунат ръката — нещо, което по-големият стори с всичката нежност, що може да бъде присъща на петнадесетгодишната възраст, а другият — с повече буйност и лекомислие. Тя поръча да поздравят още веднаж малките и ние отминахме.

Братовчедката я попита свършила ли е книгата, която тя й пратила неотдавна? Не, каза Лоте, тя не ми харесва; можете да си я получите обратно. Предишната също не бе по-добра. — Аз се почудих, когато, като запитах какви книги са били, тя ми отговори:^[2]…

Аз намерих тъй много характер във всичко, което тя каза, и с всяка дума виждах как нови чарове, нови лъчи на духа избликваха из чертите на нейното лице, което се откриваше все по-весело, защото тя чувствуваше, че аз я разбирах.

Когато бях по-малка, каза тя, нищо не обичах тъй много, както романите. Един бог знае колко добре ми беше, когато можех, в неделя, да си седна в едно кътче и с цялото си сърце да участвувам в щастието или нещастието на някоя мис Джени. Не ще отрека, че тоя род книги още имат известна привлекателност за мене. Но понеже тъй рядко похващам книга, тя трябва да бъде съвсем по моя вкус. И най-обичен ми е тоя автор, у когото намирам моя свят, у когото всичко става, както около мене, чийто разказ ми е тъй любопитен и мил, както моят собствен домашен живот, който, разбира се, не е рай, но все пак, изобщо взето, е за мене извор на неизказано блаженство.

Аз се помъчих да скрия вълнението си при тия думи. Туй, разбира се, не трая дълго: защото, когато я чух да говори пътем с такава правдивост за „Векфилския свещеник“, за^[3]… аз не можах да се въздържа, казах й всичко, което знаех, и едва след няколко време, когато Лоте обърна разговора към другите, забелязах, че те през всичкото време бяха стояли с разширени очи, като че ли ги нямаше там. Братовчедката ме поглежда неведнаж с насмешка, но това не бе важно за мене.

Разговорът се докосна до удоволствието от танца. Ако тая страст е грях, рече Лоте, то пак с драгост ви се признавам, че не зная нещо по-хубаво от танца. И ако ми тежи нещо на сърцето и си подрънкам един контратанц, то всичко пак се оправя.

Как се впивах аз през разговора в черните й очи! Как привличаха душата ми живите устни и свежите, румени бузи! Колко често, потънал цял в прекрасната мисъл на нейната реч, аз съвсем и не чувах думите, с които тя се изразяваше. Ти можеш да си представиш това, защото ме познаваш. Късо казано, аз слязох от колата, когато спряхме пред дома на веселбата, като унесен в сън и тъй бях загубен в блянове сред здрачения наоколо свят, че почти не обърнах внимание на музиката, която идеше от осветената зала.

Двамата господа, Аудран и някой си Н. Н. — кой би запомнил всички тия имена! — които бяха кавалери на братовчедката и Лоте, ни посрещнаха, щом спряхме, заеха се със своите девойки, а аз заведох моята горе.

Ние се заизвивахме в менуети; аз канех момиче след момиче и тъкмо най-непоносимите не се решаваха да подадат някому ръката си и да турят край. Лоте и нейният кавалер започнаха английски танц и ти можеш да си представиш колко хубаво ми беше, когато и тя започна по реда си фигурата с нас. Трябва да я видиш, като танцува! Знаеш ли, тя се предава от цялото си сърце и душа в танца, цялото й тяло е едно съзвучие, тя е тъй безгрижна, тъй наивна, като че ли това е собствено всичко, като че ли тя нищо друго не мисли, нищо не чувствува; и сигурно в тия мигове всичко друго пред нея изчезва.

Поканих я за втория контратанц; тя ми обеща за третия и с най-милата непринуденост в света ме увери, че от все сърце обича немските танци. Тук е обичай, продължи тя, щото ония, които са си двойка, да се събират при немския танц, а моя Chapeau валсува лошо и ще ми благодари, ако го избавя от тая мъка. Вашата дама също не може и не иска, а пък аз видях при английския танц, че вие валсувате добре; ако искате, значи, да ми бъдете кавалер при немския танц, то идете и ме измолете от моя кавалер, а пък аз ще ида при вашата дама. — Аз й подадох тогава ръката си и наредихме, щото нейният кавалер да забавлява през това време моята дама.

Най-сетне танцът започна и ние се забавлявахме известно време с разнообразни преплитания на ръцете. Как пленително, как леко се движеше тя! И когато дойдохме до самия валс и двойките се завъртяха като сфери, отначало, разбира се, излезе малко объркано, защото малцина можеха. Ние изхитрувахме, като ги оставихме да се налудуват; и когато най-несръчните очистиха мястото, ние се втурнахме и храбро издържахме, заедно с още една двойка — с Аудран и неговата дама. Никога не съм играл тъй леко. Аз не бях вече човек. Да имаш в ръцете си най-милото създание и да летиш с него като вихър, та всичко наоколо ти да изчезне, и — Вилхелме, честно да ти кажа, аз си дадох клетва, че момичето, което бих обичал, което бих искал да бъде мое, никога не бива да валсува с другиго освен с мене, та ако ще би и да погина заради това. Ти ме разбираш!

Ние направихме из залата няколко обиколки, вървейки — за да си отдъхнем. Тогава тя седна и портокалите, които аз бях турил настрана и които бяха последните останали, подействуваха чудесно, само че с всяко резенче, което тя подаваше от учтивост на една нескромна съседка, нещо ме бодваше в сърцето.

При третия английски танц ние бяхме втора двойка. Когато преминавахме по реда си, танцувайки, и само бог знае с какво блаженство се бях впил в ръцете и очите й, които бяха пълни с най-искрената и чиста радост, дойдохме до една жена, която ми беше привлякла вниманието с приветливия израз на не твърде младото си вече лице. Тя погледна усмихнато Лоте, издигна заплашително пръст и при прелетяването ни край нея изговори два пъти многозначително името Алберт.

Кой е тоя Алберт, казах аз на Лоте, ако не е дързост от моя страна да попитам? Тя се готвеше да ми отговори, но бяхме принудени да се разделим, за да направим голямата осморка, и мене ми се стори, че видях на челото й известна замисленост, когато кръстосвахме така един пред други. — Защо да крия, рече тя, като ми подаде ръката си за разходка. Алберт е един добър човек, с когото съм, речи го, сгодена. — Това не бе новина за мене (защото момичетата ми го бяха казали из пътя), но все пак то ми се стори съвсем ново, защото още не го бях помислял във връзка с нея, която ми бе станала в толкова късо време тъй скъпа. Накъсо, аз се обърках, забравих се и се намерих не в оная двойка, дето трябваше, тъй че всичко се смеси в една бърканица и нужно беше всичкото присъствие на духа и дърпане, и теглене от страна на Лоте, за да се тури бързо всичко пак в ред.

Танцът не беше още свършил, когато светкавиците, които ние още отдавна виждахме да святкат на небосклона и за които аз твърдях, че са само проблясъци на далечна буря, взеха да стават много силни и гърмът заглуши музиката. Три жени избягаха от редицата, последвани от своите кавалери; безредието стана общо и музиката спря. Естествено е, че когато едно нещастие, или нещо страшно, ни изненада през време на удоволствие, то ни прави много по-силно впечатление, отколкото други път, отчасти поради противоположността, която се чувствува тъй живо, отчасти, и още повече, защото нашите чувства са вече веднаж отворени за възприятия и следователно толкова по-бързо приемат впечатленията. На тия причини трябва да припиша чудноватите постъпки, които видях да правят много от жените. Най-умната седна в един ъгъл, с гръб към прозореца, и си затули ушите. Друга една коленичи пред нея и скри главата си в полата й. Трета се мушна между двете и обляна в сълзи, прегърна сестриците си. Някои искаха да си отиват, а други, които още по-малко знаеха що правят, нямаха дори свяст да отклонят дързостите на нашите млади гладници, които изглеждаха твърде много заети с ловене от устните на притеснените хубавици плахите молитви, предназначени за небето. Някои от нашите господа бяха отишли да изпушат на спокойствие по една лула, а останалото общество не отказа, когато на домакинята дойде умната мисъл да ни заведе в една стая, която имаше завеси и кепенци. Щом влязохме там, Лоте се зае да нарежда един кръг от столове, а когато обществото седна по нейна молба, тя предложи да играем една игра.

Забелязах, че мнозина потриваха ръце и си точеха зъбите с надежда за някой сочен късмет. — Ще играем на броене, рече тя. Хайде внимавайте! Аз ще обикалям в кръга отдясно наляво, и вие ще броите също тъй, като всеки поред казва числото, което иде; и това трябва да върви бързо като неспирна стрелба, и който се запъне или сбърка, ще получава една плесница; ще броим тъй до хиляда. Беше весело да гледаш. Тя почна да обикалят кръга с протегната ръка. Едно, започва първият, съседът му две, следният три и т.н. Тогава тя започна да върви по-бързо, все по-бързо, един сбърка, шляп! — една плесница, и сред смеха на следната също — шляп! И все по-бързо. Самият аз получих две плесници и с искрено удоволствие ми се стори, че те бяха по-силни от ония, които тя отмерваше на другите. Всеобщ смях и бърканица тури край на играта, преди да изброим до хиляда. По-близките се оттеглиха заедно настрана, бурята беше преминала и аз последвах Лоте в залата. По пътя тя рече: От плесниците забравиха и буря, и всичко! — Не можах нищо да й отговаря. — Аз бях, продължи тя, една от най-страхливите, а като се представих сърдечна, за да дам смелост на другите, сама станах смела. — Ние отидохме на прозореца. Далеко гърмеше и благодатният дъжд ромолеше над полета, а освежителното благоухание се издигаше обилно с топлия въздух към нас. Тя стоеше опряна на лактите си, погледът й пронизваше гледката, тя гледаше към небето и към мене и аз видях очите й, пълни със сълзи; сложи ръката си върху моите ръце и рече: — Клопщок! — Веднага си спомних великолепната ода, която тя имаше на ум, и потънах в потока от чувства, които изля върху мене с това име. Аз не можах да се сдържа, наведох се над нейната ръка и я целунах, като я обливах с блажени сълзи. И наново погледнах в очите й. Благородни певецо! Да беше видял ти твоето боготворение в тоя поглед и да бих могъл аз никога вече да не чуя да се назовава твоето име, с което тъй често светотатствуват.

19 юни

Де бях спрял неотдавна разказа си, не си спомням вече; зная сама това, че беше два часът през нощта, когато си легнах, и че ако вместо да ти пиша, бих могъл лично да ти разкажа, щях да те задължа може би до заранта.

Какво се случи при връщането ни от бала, не съм ти още разказал, пък и днес нямам време за това.

Беше чудесен изгрев! Около нас гората, от която се оцеждаха капките, и освеженото поле! Нашите спътнички задрямаха. Тя ме запита не бих ли желал да се присъединя към тях? Нямало защо да се стеснявам от нея. — Докогато гледам отворени тия очи, казах аз и я погледнах упорито в очите, дотогава няма опасност. — И ние двамата издържахме дори до тяхната порта, където слугинята й отвори тихо и на нейното питане я увери, че баща й и малките са добре и всички още спят. Тогава аз я оставих, с молба да ми позволи да я видя още същия ден; тя се съгласи и аз отидох, и оттогава насам слънцето, месецът и звездите могат спокойно да си вършат работата — аз не зная ни, че е ден, нито че е нощ и целият свят край мене потъна.

21 юни

Преживявам такива честити дни, каквито бог е запазил за светиите си; и може занапред да стане с мене, каквото ще, аз не бих посмял да кажа, че не съм се насладил от радостите, от най-чистите радости на живота. Ти знаеш моя Валхайм; аз се наредих там напълно; оттам до Лоте имам само половин час, там чувствувам сам себе си и щастието, което е отредено на човека.

Минавало ли ми е през ума, когато избрах Валхайм за цел на моите разходки, че той е бил тъй близко до небето! Колко често, при моите дълги скитания, аз виждах, ту от хълма, ту от равнината отвъд реката, ловния дом, който сега крие всичките ми желания!

Драги Вилхелме, аз много мислих за жаждата на човека да се разпростира, да прави нови открития, да скита; а след това — и за вътрешния нагон да се отдава доброволно на ограничението, да тръгне по релсите на привичките и да не иска и да знае какво става наляво и надясно от него.

Чудно е как всичко наоколо ме привличаше, когато дойдох тук и погледнах от хълма към хубавата долина. Ето там е горичката! Ах, да можеше ти да се смесиш с нейните сенки! Там е върхът на планината! Ах, да можеше ти да огледаш оттам ширната околност! Скачените един за друг хълмове и приветливите долини! О, да бих могъл да се загубя в тях! Аз бързах натам и се връщах назад, и не намирах онова, което очаквах. О, далечината е като бъдещето! Едно голямо, здрачно цяло стои пред нашата душа, чувството ни се губи в него, както окото ни, и ние копнеем, ах! Копнеем да му отдадем цялото си същество, да се изпълним с всичкото блаженство на едно-единствено велико, чудно хубаво чувство. И ах! Когато ние го догоним, когато Там стане вече Тук, всичко си е отново, както е било, и ние си оставаме в нашата нищета, в нашата ограниченост, и душата ни жадува по непостигнатата наслада.

Така безпокойният скитник закопнява най-сетне пак за родината си и намира в своята хижа, в прегръдките на съпругата си, в кръга на децата си, в работата за тяхната прехрана блаженството, което напразно е търсил по широкия свят.

Когато сутрин при изгрев-слънце излизам в моя Валхайм и там, в градината на гостилницата, си набирам сам моя грах, сядам, очушквам го и между това чета в моя Омир; когато след това си избирам едно гърне в малката готварница, изваждам масло, турям гърнето на огъня, захлупвам го и сядам край него, за да го разбърквам от време на време: тогава съвсем живо чувствувам как гордите поклонници на Пенелопа са клали волове и свини и са ги разсичали и пекли. Нищо друго не ме изпълва с такова кротко, истинско чувство, както чертите от патриархален живот, които мога, слава богу, да вплета без голямо разгорещяване в живота си.

Колко съм честит, че сърцето ми може да чувствува простата безгрижна радост на човека, който донася на трапезата си една зелка, която сам е отгледал, и сега се наслаждава не само от зелката, но вкусва отново в един миг всичките ония добри дни, хубавата утрин, когато я е посадил, и свидните вечери, когато я е поливал и се е радвал на растежа й.

29 юни

Завчера дойде тук при управителя лекарят от града и ме завари на земята между Лотините деца — едни от тях се катереха по мене, други ме закачаха, а аз ги гъделичках и дигах голяма врява с тях. Докторът, който е една твърде догматична кукла, що при разговор дипли ръкавелите си и безкрайно издърпва къдрите им, сметна, че това е недостойно за един разумен човек; забелязах това по носа му. Ала аз не се обезпокоих ни най-малко, оставих го да урежда твърде разумните работи и почнах пак да строя на децата къщичките от карти, които те бяха съборили. След това той обиколил града да се оплаква; децата на управителя са си и тъй доволно невъзпитани, сега пък Вертер съвсем ще ги развали.

Да, драги Вилхелме, от всичко на земята децата са най-близко до сърцето ми. Когато ги гледам и виждам в малкото същество зародишите на всички добродетели, на всички сили, от които някога те тъй ще се нуждаят; когато съзирам във вироглавството бъдещо постоянство и твърдост на характера, в немирството — добро настроение и лекота да се промъкват през опасностите на света — всичко така невинно, така цялостно! — винаги, винаги си повтарям тогава златните думи на учителя на човечеството: „Ако не станете като едно от тия!“ И ето, скъпи мой, към ония, които са еднакви с нас, на които трябва да гледаме като на наш образец, ние се отнасяме като към подчинени. Те не бива да имат воля! А ние нямаме ли я? И де е нашето предимство? Защото сме по-възрастни и по-разумни! Боже господи в небесата! Ти виждаш само възрастни деца и млади деца, нищо повече; а на кои се радваш по-много, това твоят син отдавна възвести. Ала те вярват в него, а не го слушат — и това е нещо старо! — и възпитават децата като себе си и — сбогом, Вилхелме! Не искам да бръщолевя повече за това.

1 юли

Какво трябва да е Лоте за един болник, чувствувам го по моето собствено клето сърце, което е по-зле от много други, що чезнат на болничното легло. Тя ще прекара няколко дни в града, при една добра жена, която се приближава, според думите на лекарите, към своя край и иска в тия последни часове да има Лоте край себе си. Миналата седмица посетих с нея пастора в Ст., едно селце, което лежи на един час навътре в планината. Ние пристигнахме към четири часа. Лоте беше взела втората си сестра. Когато влязохме в засенчения от два големи ореха пасторов двор, добрият старец седеше на една пейка пред къщната врата и щом видя Лоте, изведнъж се оживи, забрави чеповатата си патерица и смело се втурна насреща й. Тя припна към него, накара го да седне, седна и тя при него, предаде му много поздрави от баща си и помилва грозното му нечисто най-малко момче, изтърсака на старините му. Трябваше да я видиш — как занимаваше стареца, как повишаваше гласа си, за да я чуят полуглухите му уши, как му разказваше за млади, силни люде, които бяха неочаквано умрели, за превъзходствата на Карлсбад и как одобряваше решението му да отиде там идущото лято, как намираше, че той е много по-добър, отколкото когато го видяла последния път. В това време аз казах, както се следва, няколко любезни думи на госпожа пасторката. Старецът се оживи съвсем и понеже аз не можах да не похваля хубавите орехи, които ни нравеха такава дебела сянка, започна, макар и с малко затруднение, да ни разказва историята им. — Стария, рече той, не знаем кой го е досадил: едни казват тоя, други оня пастор. Ала по-младият там отзад е на възраст колкото жена ми, в октомври ще направи петдесет години. Тя се родила вечерта, а баща и го посадил на другата заран. Той беше мой предшественик тука и не мога ви изкажа колко много обичаше дървото; па и аз, разбира се, го обичам не по-малко. Жена ми седеше под него на една греда и плетеше, когато преди двадесет и седем години аз дойдох за пръв път като беден студент в тоя двор. — Лоте попита за дъщеря му, казаха, че е отишла с господин Шмид на ливадата при работниците и старецът продължи разказа си: как предшественикът му, а още и неговата дъщеря, го обикнали и как той му станал отначало викар, а после и приемник. Разказът бе току-що свършил, когато пасторската щерка дойде през градината с назования господин Шмид; тя рече на Лоте добре дошла със сърдечна топлота и трябва да призная, че ми се понрави; една пъргава, израсна девойка, която би могла да забавлява за някое време човека тук на село. Нейният поклонник (защото веднага господин Шмид се показа като такъв) — един с тънък дух, ала тих човек, не искаше да се намеси в нашия разговор, макар че Лоте постоянно го притегляше. Най-вече ме наскърби това, дето ми се стори да забелязах по израза на лицето му, че онова, което му пречеше да се присъедини, беше повече своенравност и лошо настроение, отколкото ограниченост. За жалост по-после това стана твърде ясно, защото когато през време на разходката Фридерика вървеше заедно с Лоте и по тая причина и с мене, лицето на господина, което и без туй имаше мургав цвят, тъй явно потъмня, че Лоте тъкмо навреме ме дръпна за ръкава и ми даде да разбера, че съм бил премного любезен с Фридерика. Нищо не ме ядосва повече, отколкото когато човеците се мъчат един други, а най-вече когато млади люде, в разцвета на живота си, когато трябва да са най-отворени за всички радости, си развалят взаимно с мусене малкото хубави дни и едва като стане много късно, разбират непоправимата загуба от своето прахосничество. Това ме човъркаше и аз не можах да се сдържа — когато привечер се върнахме в пасторовия двор и седнахме да ядем мляко, и разговорът се насочи върху световните радости и скърби, — та подех нишката и чистосърдечно заговорих против лошото настроение. Ние човеците, започнах аз, често се оплакваме, че-добрите дни са толкова малко, а лошите толкова много и, струва ми се, без право. Ако винаги имахме открито сърце, готово да се наслаждава на доброто, което бог ни дава всеки ден, щяхме тогава да имаме и доволно сила да понасяме злото, когато то дойде. — Ала нашето душевно разположение не е в наша власт, отвърна пасторката: колко много зависи от тялото! Когато някому не е добре, навсякъде не му е хубаво. — Аз се съгласих с нея. — Тогава, продължих аз, трябва да го разглеждаме като болест и да се запитаме няма ли лек за нея? — То се знае, рече Лоте: аз вярвам поне, че много зависи от нас. Зная по себе си. Когато нещо ме дразни и иска да ме ядоса, аз скачам и си изпявам няколко валса, като ходя насам-натам из градината: веднага ми минава. — Тъкмо това исках да кажа, отвърнах аз: лошото настроение е като леността, защото то е един вид леност. Нашата природа ни тегли доста към леността, но все пак, имаме ли веднаж силата да се ободрим, работата върви бързо под ръката ни и ние намираме истинско удоволствие в дейността. — Фридерика слушаше много внимателно, а младият човек ми възрази, че човек не е господар на себе си и най-малко би могъл да заповядва на своите чувства. — Тук става дума, отвърнах аз, за едно неприятно чувство, от което всеки охотно би се отървал; а никой не знае докъде се простират силите му, докато не ги е опитал. Разбира се, който е болен, ще се допита до всички лекари и не ще се откаже и от най-големите ограничения, от най-горчивите лекарства, за да си възвърне желаното здраве. Забелязах, че почтеният старец напрягаше слуха си, за да вземе участие в нашия разговор; аз повиших гласа си, като обърнах речта към него: Проповядва се против толкова много пороци, рекох аз: никога още не съм чул да се е издигал от амвона глас против лошото настроение.^[4] — Това е работа на градските пастори, рече той, селяните нямат лошо настроение; ала не би било вредно да се прави това понякога и тука — то щяло да бъде един урок най-малко за неговата жена и за господин управителя. Обществото се разсмя, а с него се разсмя сърдечно и той, докато си докара кашлица, която прекъсна за малко разговора ни; ала след това младият човек взе пак думата: Вие нарекохте лошото настроение порок; чини ми се, че това е преувеличено. — Ни най-малко, отговорих аз, щом като онова, с което човек вреди на себе си и на ближния си, заслужава това име. Не стига ли, че не можем да се направим един другиго честити? Трябва ли още и да си ограбваме един другиму удоволствието, което всяко сърце може понякога само да си създаде? А покажете ми човек, които, имайки лошо настроение, е толкова добър при това: да го прикрие, да го понесе сам, без да развали радостта около себе си! Или — не е ли лошото настроение по-скоро едно вътрешно недоволство от нашето собствено недостойнство, едно неудоволствие от самите нас, което е винаги свързано със завист, възбуждана от глупава суетност? Виждаме честити люде, които не ние правим честити, и това е непоносимо. — Лоте ми се усмихна, като виждаше с какво вълнение говоря, а една сълза в очите на Фридерика ме насърчи да продължа. — Горко на ония, рекох аз, които си служат с властта, що имат над едно сърце, за да му отнемат простите радости, които никнат от самото него! Всички подаръци, всички светски любезности не могат да заместят един миг удоволствие от самите нас, което удоволствие е било отровено от завистливото неразположение на нашия тиранин.

Сърцето ми бе препълнено в тоя миг; спомени за много минали неща се тълпяха в душата ми и очите ми се насълзиха.

Да бихме могли всеки ден да си казваме, извиках аз: ти не можеш да сториш нищо повече за своите приятели, освен да им оставиш техните радости и да увеличиш щастието им — като му се наслаждаваш заедно с тях. Можеш ли ти да им дадеш една капка облекчение, когато душата им се гърчи в дълбините си от някоя ужасна страст, когато тя е разбита от скръб?

А когато последната, най-страшна болест връхлети върху съществото, което ти си подкосил в цъфтежа на дните му, и лежи то в жалко изтощение, очите гледат безчувствено към небето, мъртвешка пот избива по бледото чело, а ти стоиш до леглото като осъден, с верния усет, че не можеш с цялата твоя мощ нищо да сториш, и мъката тъй души сърцето ти, че би искал всичко да дадеш само да можеш да влееш в това същество, което погива, една капка сила, една искрица смелост.

Споменът за една подобна сцена, на която бях присъствувал, ме завладя с цялата си сила при тия думи. Аз турих кърпичката пред очите си и напуснах обществото и само гласът на Лоте, която ме извика: да си ходим! — ме опомни. И как ме гълча тя по пътя за прегорещото участие във всичко! Че щял съм да се съсипя тъй! Че трябва да се пазя! О, ангеле! За тебе трябва да живея аз!

6 юли

Тя е все около своята умираща приятелка и е все същата, все неизменното, мило същество, което, където погледне, облекчава болки, прави човеците честити. Вчера вечерта тя отиде да се разходи с Мариана и малката Маличка; аз знаех това, срещнах ги и тръгнахме заедно. След час и половина път върнахме се към града, при извора, който ми бе тъй скъп, а сега ми е станал хиляди пъти по-скъп. Лоте седна на зидчето, а ние стояхме пред нея. Аз се огледах наоколо, ах, и времето, когато сърцето ми бе тъй самотно, оживя пред мене. Мили изворе, рекох аз, оттогава не съм вече почивал край твоята хладина, в бързането си съм минавал понякога край тебе, без дори да те погледна. Погледнах надолу и видях, че Маличка се изкачва грижливо с чаша вода. Погледнах Лоте и почувствувах всичко, което тя бе станала за мене. В това време дойде Маличка с чашата. Мариана поиска да й я отнеме: Не! — извика детето с най-сладък израз на лицето. Не, Лотичке, ти трябва да пиеш най-напред! — Аз бях тъй очарован от искреността и добротата, с които тя извика това, че не можех да изразя чувствата си с нищо друго, освен да грабна детето от земята, като взех силно да го целувам, а то започна веднага да вика и плаче. — Зле сторихте, рече Лоте. — Аз се смутих. — Дойди, Маличке, продължи тя, като го хвана за ръката и поведе надолу по стъпалата. Умий се с прясна вода. Бързо, бързо! Така няма да ти стане нищо. — Аз стоях и гледах с какво старание малкото търкаше страните си с мокрите си ръчички, с каква вяра, че чудодейният извор ще измие всяка нечистота и ще го избави от срама да му порасне грозна брада, как Лоте каза: стига! — а детето все още ревностно продължаваше да се мие — нали многото ще направи повече от малкото; казвам ти, Вилхелме, не съм присъствувал на никое кръщение с по-голяма почит и когато Лоте се изкачи горе, аз бях готов да се хвърля пред нозете й, като пред някакъв пророк, който е очистил греховете на цял един народ.

Вечерта не можах да се стърпя и в радостта на сърцето си разказах случката на един човек, у когото вярвах, че ще има човешко чувство, защото има разум; но на какво се натъкнах! Той каза, че това било много лошо от сгряна на Лоте; не бивало да се мамят децата; подобни неща дават повод за безброй заблуди и суеверия, от каквито децата трябва отрано да се предпазват. Дойде ми тогава на ум, че той преди осем дни кръщава свое дете; затуй замълчах, като в сърцето си останах верен на тая истина: трябва да постъпваме с децата тъй, както постъпва с нас господ, който ни прави най-честити, като ни оставя да блуждаем сред приятна измама.

8 юли

Какво дете е човек! Как жадува той за един поглед! Какво дете е човек! Бяхме отишли във Валхайм. Жените тръгнаха с кола и през време на нашите разходки мен ми се струваше, че в Лотините черни очи — аз съм безумец, прости ми; трябваше, да ги видиш ти тия очи! Но накъсо (че очите ми се затварят за сън); ето, жените се качиха; около колата стояха младият В. Зелщад, Аудран и аз. От колата заприказваха с момците, които, разбира се, бяха много лекомислени и весели. Аз търсех очите на Лоте; ах! — те минаваха от едного на другиго. Но върху мене! мене! мене, който стоях там изтръпнал само за тях, те не се спряха! Моето сърце й каза хиляди сбогом. А тя не ме и погледна! Колата отмина и една сълза изплува в очите ми. Аз гледах след нея и видях как шапчицата на Лоте се подава из колата и тя се обръща, за да погледне, ах! — към мене! Скъпи! Аз плувам в тая неизвестност; тя е моята утеха: може би тя се огледа за мене! Може би! Лека нощ! О, какво дете съм аз.

10 юли

Би трябвало да видиш глупавото лице, което правя, когато в обществото се заговори за нея. Особено когато ме попитат дали ми харесва. Харесва! Мразя до смърт тая дума. Какъв човек трябва да е оня, комуто Лоте харесва, комуто тя не изпълва всичките чувства, всички усещания! Харесва! Недавна един ме питаше харесва ли ми Осиан!

11 юли

Госпожа М. е много зле; аз се моля за живота й, защото отпадам заедно с Лоте. Рядко я виждам при моята приятелка, а днес тя ми разказа една чудна случка. Старият М. е скъперник и вариклечко, който цял живот измъчвал и ограничавал жена си; ала жената все пак успявала да надвие на всичко. Преди няколко дни, когато лекарят я отписал от живота, тя повикала мъжа си (Лоте била в стаята) и му казала: трябва да ти призная едно нещо, което би могло да докара грешки и неприятности след смъртта ми. Водих домакинството досега колкото бе възможно по-редовно и пестеливо: ала ще ми простиш, че съм те мамила през тия тридесет години. В началото на нашата женитба ти определи една малка сума за посрещане на готварницата и другите къщни разходи. Когато домакинството ни порасна, а работата ни стана по-голяма, аз не можах да те убедя да увеличиш седмичната сума според обстоятелствата; накъсо речено, ти знаеш, че през времето, когато разноските ни бяха най-големи, ти искаше да минавам със седем гулдена в седмицата. Аз ги вземах без възражение и си допълнях седмично горницата от оборота, тъй като никой не можеше да предположи, че жената ще ограбва касата на своя мъж. Аз не съм прахосвала нищо и бих си отминала спокойно във вечността, ако не се боях, че оная, която ще има да води домакинството след мене, не ще знае как да си помогне, а ти винаги ще настояваш върху това, че първата ти жена е изкарвала с толкова.

Аз говорих с Лоте върху това невероятно заслепение на човешкия ум — да не подозреш, че тук се крие нещо друго, когато седем гулдена стигат за нужди, които виждаш, че са може би двойно по-големи. Ала и аз сам познавах люде, които биха взели в къщата си без учудване пророковото кандило с непресекващото масло.

13 юли

Не, аз не се мамя! Аз чета, а черните й очи явно съчувствие към мене и моята съдба. Да, аз чувствувам, и в това смея да вярвам на сърцето си, че тя — о, смея ли, мога ли да изразя в тия думи небето? — че тя ме обича!

Обича мен! И колко скъп ставам сам на себе си, как се сам — на тебе мога да го кажа, ти имаш чувство за подобни неща, — как се сам обожавам, откак тя ме обича!

Дали това е дързост или усет за истинското положение? Аз не познавам човека, от когото се страхувам за сърцето на Лоте, и все пак — когато тя заговори за своя годеник, заговори за него с такава топлота, с такава обич — аз се чувствувам като човек, когото са лишили от всяка чест и достойнство и комуто отнемат и сабята.

16 юли

Ах, как пробягват тръпки по всичките ми жили, когато пръстът ми случайно докосне нейния, когато краката ни се срещат под масата! Аз се оттеглям назад като от огън, а една тайна сила ме тегли пак напред — свят ми се завива! О! А нейната невинност, нейната наивна душа и не чувствува колко много ме измъчват тия малки наши тайни. Когато особено в разговор тя сложи ръката си върху моята и заради самия разговор се приближи до мен тъй, че небесният дъх на нейните уста достига до моите устни — мен се струва, че потъвам, като връхлетян от буря. И, Вилхелме! Ако някога се осмеля, това небе, тая близост да ги… Ти ме разбираш. Не, моето сърце не е толкова развалено! Слабо! Много слабо! А не е ли това развала?

Тя е свята за мене. В нейно присъствие всяка страст замлъква. Не зная какво ми е, когато съм при нея: сякаш душата ми струи по всичките ми нерви. Тя знае една песен, която свири на пианото с мощта на ангел, тъй просто и тъй въодушевено! Това е нейната любима песен и щом тя удари първата нота от нея, аз се отърсвам от всяка мъка, смущение и грижа!

Всяка дума от старите приказки за вълшебната сила на музиката ми се струва истинска. Как много ме вълнува тая проста песен! И как знае тя да я подхване, често пъти тъкмо тогава, когато аз бих искал да забия един куршум в главата си! Смутът и тъмата на душата ми се разсейват и аз дишам пак свободно.

18 юли

Вилхелме, какво е за света нашето сърце без любов? Каквото е един магически фенер без светлина! Щом поднесеш лампичката вътре и на бялата ти стена се явяват най-пъстри картини! И макар да е само това, само кратковременни призраци, все пак то ни прави честити, когато ние като момчета стоим пред него и се възхищаваме на чудните видения. Днес не можах да отида при Лоте; едно общество, което не можах да избягна, ме задържа. Какво трябваше да сторя? Пратих у тях слугата си само за да имам около себе си един човек, който е бил днес близо до нея. С какво нетърпение го очаквах, с каква радост го посрещнах! Бих му хванал с радост главата и бих го целунал, ако не беше ме срам.

Разказват за бононския камък, че когато го сложиш на слънце, той притеглял лъчите му и светел известно време и през нощта. Такова нещо бе за мене днес прислужникът. Чувството, че нейните очи са се спирали на лицето му, на страните му, на копчетата и яката на дрехата му, ми правеше всичко това тъй свято, тъй скъпо! В него миг не бих дал това момче дори за хиляда талера. Беше ми така хубаво в негово присъствие! Да те пази бог да не се смееш на това! Вилхелме, може ли да са призраци това, щом нам ни е хубаво?

19 юли

Ще я видя! — викам аз сутрин, когато се събудя — и весело посрещам хубавото слънце. Ще я видя! И през целия ден нямам вече никакво друго желание. Всичко, всичко се поглъща от тая надежда.

20 юли

Вашата идея — да ида с посланика в… все още не иска да стане моя. Аз не обичам твърде подчинеността, а всички знаем, че този човек е още и противен. Майка ми би много желала да ме види зает с работа, казваш ти: това ме накара да се разсмея. Та не съм ли зает аз сега с работа? И не е ли в края на краищата все едно дали чистя грах или леща? Всичко в света се свежда до едно нищо и глупак е оня, който в угода на другиго, без това да е негова собствена страст, негова собствена нужда, се бъхти за пари или почести, или нещо друго.

24 юли

Понеже тъй много настояваш да не изоставям моето рисуване, бих искал по-добре да премълча цялата работа, отколкото да ти кажа, че от някое време насам твърде малко съм работил.

Никога не съм бивал по-честит, никога моето чувство за природата, дори до камъчето, до тревицата, не е бивало по-пълно и по-сърдечно; и все пак не зная как би трябвало да се изразя — моето въображение е толкова слабо, тъй се слива и люшка всичко пред моята душа, че не мога да уловя ни едно очертание; но си въобразявам, че ако бих имал глина или восък, бих изваял всичко. Ще взема и глина, ако това трае по-дълго, и ще валям — та ако ще би и кравайчета да излязат!

Портрета на Лоте започвах три пъти и три пъти се опозорявах; това ме толкова повече ядосва — защото преди някое време твърде леко ми се удаваше приликата. Нарисувах най-сетне силуета й и сега ще трябва да се задоволя с него.

26 юли

Да, мила Лоте, аз ще се погрижа за всичко; всичко ще поръчам; натоварвайте ме само с повече поръчки, само по-често! За едно само ви моля: не попивайте вече с пясък записките, които ми пишете. Днес поднесох бързо до устните си записката, та после ми хрущя на зъбите.

26 юли

Няколко пъти вече се заричах — да не я виждам толкова често. Да, но кой би могъл да удържи думата си? Всеки ден изкушението ме надвива и аз си давам свят обет: утре най-сетне не ще отидеш; а щом утрото дойде, намирам пак някоя неизбежна причина и доде се опомня, виждам се при нея. Или тя ще е рекла вечерта: „Ще дойдете утре, нали?“ Кой би могъл тогава да не отиде? Или ще ми даде някоя поръчка и аз ще сметна за по-прилично сам да й отнеса отговора; или пък денят е твърде много хубав, аз отивам до Валхайм, а щом съм вече там — до нея остава само половин час още! — аз съм много близо в атмосферата — хоп! — и ето ме при нея. Моята баба знаеше една приказка за магнитната планина: всичко желязно по корабите, които минават много близо до нея, бивало грабвано, гвоздеите хвръквали към планината и злочестите плувци погивали между строполените дъски.

30 юли

Алберт пристигна и аз ще замина; да беше той дори най-добрият, най-благородният човек, пред когото бих се поставил с готовност по-долу във всяко отношение, пак ще бъде непоносимо да го гледам пред очите си притежател на толкова съвършенства. Притежател! Стига, Вилхелме, годеникът е тука! Един добър, мил човек, когото всеки трябва да обича. По добра чест аз не бях при посрещането! Това би ми разкъсало сърцето. Той е тъй почтен, че още нито веднаж не е целунал Лоте в мое присъствие. Бог да го награди за това! Аз трябва да го обичам за уважението, което той има към момичето. Той е доброжелателен към мене и аз предполагам, че това е повече работа на Лоте, отколкото собствено негово чувство; защото жените са тънки в такива неща и имат право: когато могат да държат двама обожатели в добри отношения, това е винаги в тяхна полза, макар че подобно нещо рядко се случва.

Между това аз не мога да откажа на Алберт моето уважение. Неговата спокойна външност твърде остро бие в очи пред неспокойността на моя характер, която не може да се укрие. Той е много чувствителен и знае какво е Лоте за него. Изглежда, че рядко има лошо настроение, а ти знаеш, че това е грехът, който аз мразя у човека по-силно от всички други.

Той ме смята за умен човек; и моята привързаност към Лоте, моята гореща радост, с която посрещам всички нейни постъпки, увеличава тържеството му и той я обича още повече. Дали не я измъчва понякога с дребнава ревност, това оставям настрана; аз поне не бих останал на негово място съвсем спокоен пред тоя дявол.

Но както и да е! Моята радост да бъда при Лоте се свърши! Глупост ли да го нарека или заслепение! Защо са нужни имена! Работата сама говори за себе си! Аз знаех всичко, което зная сега, още преди да дойде Алберт, знаех, че не мога да имам никакво притежание за нея и нямах — туй ще рече, нямах, доколкото е възможно да не я желаеш при такава голяма любезност — и сега обесникът пули очи, че другият наистина идва и му отнема момичето.

Аз стискам зъби и се надсмивам над своята злочестина, и бих се надсмял двойно и тройно над ония, които биха могли да кажат, че трябва да се примиря, защото най-сетне не би могло да бъде иначе — махнете от главата ми тия дръвници! Аз обикалям из горите и когато ида у Лоте и Алберт седи при нея в градината под листака, и аз не мога повече, обзема ме щура веселост и почвам да правя шеги, и се заплитам в тях. — За бога, рече ми Лоте днес, моля ви, не правете сцени като тая миналата вечер! Вие сте страшен, когато сте тъй весел. — Между нас речено, аз издебвам времето, когато той има работа; хоп! — и аз съм там, и там ми е винаги добре, щом я намеря сама.

8 август

Моля те, драги Вилхелме, не мисли, че ставаше дума за тебе, когато ругаех като непоносими хората, които искат от нас покорност пред неотменната съдба. Аз и не помислих наистина, че ти може да бъдеш на подобно мнение. А всъщност ти имаш право! Само едно нещо, мой скъпи! Твърде рядко се туря край на нещо в света с или-или; чувствата и постъпките имат толкова разнообразни отсенки, колкото стъпала има между един орлов и един чип нос.

Тъй че ти не ми се сърди, ако аз, като призная всичките ти доказателства, се опитам все пак да се промъкна между това или-или.

Или, казваш ти, имаш надежда за Лоте, или нямаш. Добре! В първия случай помъчи се да я постигнеш, помъчи се да добиеш осъществяването на твоите желания; в другия случай бъди мъж и се помъчи да се освободиш от едно злополучно чувство, което ще изтощи всичките ти сили! Скъпи! Това е добре казано и — лесно казано.

Можеш ли да искаш ти от нещастника, чийто живот непрестанно угасва от някоя коварна болест, можеш ли да искаш от него — да сложи край на мъките си с един удар на меча? Нима злото, което поглъща силите му, не му отнема едновременно и смелостта да се освободи от това зло?

Наистина ти би могъл да ми отговориш с едно средно сравнение: кой не ще се остави да му отрежат по-добре ръката, отколкото да сложи живота си на карта чрез колебание и бавност? Не зная — и нека не се боричкаме със сравнения. Стига — да, Вилхелме, аз имам понякога мигове, когато усещам в себе си сила да скоча, да се махна оттука — да знаех само къде, на драго сърце бих отишъл.

Вечерта

Днеска ми попадна пак в ръцете моят дневник, който бях занемарил от някое време, и аз съм учуден, като виждам как съзнателно, крачка по крачка, съм навлязъл във всичко това; как винаги съм виждал съвсем ясно положението си и все пак съм постъпвал като дете, как и сега все още виждам ясно и все още няма никакъв признак за подобрение!

10 август

Аз бих могъл да живея най-добър, най-честит живот, ако не бях глупак. Не лесно се съединяват толкова хубави обстоятелства, каквито са тия, при които аз се намирам сега, за да веселят душата на един човек. Ах! Колко е вярно, че нашето сърце само прави щастието си. Да си член на най-милото семейство, да бъдеш обичан от стария като син, от малките като баща и от Лоте! А после благородният Алберт, който не смущава щастието ми с никакви дребнави прищевки, който ме обгражда със сърдечно приятелство; комуто съм, след Лоте, най-милото нещо на света! Вилхелме, цяла радост е да ни чуеш, когато се разхождаме и си говорим за Лоте: на света няма изнамерено нищо по-смешно от това положение и все пак сълзи избликват често на очите ми, като си помисля за него.

Когато той ми разказва за нейната почтена майка, как тя на смъртния си одър предала на Лоте къщата и децата си, а нему — Лоте, как от тоя ден Лоте се оживила и изпълнила със съвсем друг дух, как в грижите си за домакинството си и в сериозността си е станала истинска майка, как нито миг от времето й не минава без дейна обич, без работа и все пак нейната живост и веселост не са я напуснали никога! Аз вървя мълком до него и късам цветя по пътя, китя ги грижливо на китка и ги хвърлям в потока, който тече край нас, и гледам как бавно отминават надолу. Не зная дали ти писах, че Алберт ще остане тук и ще получи от двореца, където го много обичат, една служба с прилична заплата. Малцина съм виждал подобни на него откъм ред и прилежност в работата си.

12 август

Истина — Алберт е най-добрият човек под небето. Вчера имах една чудна сцена с него. Отидох при него, за да си взема сбогом, защото ме бе обзело желание да забия из планината, отгдето ти и пиша сега, и като вървях насам-нататък из стаята, пред очите ми попаднаха неговите пищови. — Заеми ми пищовите за моята обиколка, рекох аз. — Защо не, рече той, само че ще си направиш труда да ги напълниш; у мене те висят само така pro forma. Аз откачих единия, а той продължи: Откакто моята предпазливост ми изигра такава лоша игра, не ща да имам никаква работа с това нещо. — Аз полюбопитствувах да узная случката. — Бях около три месеца, започна той, на село при един приятел, имах при себе си два ненапълнени терцероли и спях спокойно. Еднаж, през един дъжделив следобед, седейки празен, не зная как ми хрумна: може да бъдем нападнати, може терцеролите да ни потрябват и може — ти знаеш как става това. Дадох ги на прислужника да ги почисти и напълни; а той взел да се шегува с момичетата, поискал да ги уплаши и бог знае как оръжието се откача, както бил още вътре пълнителят, гръмва и пръчката се забива в дясната ръка на едното момиче и му разкъсва палеца. Трябваше сетне да слушам оплаквания и отгоре на това да заплатя и лекуването; оттогава държа оръжията си ненапълнени. Драги приятелю, какво струва предпазливостта? Опасността не може да се изучи предварително! Но — ех, ти знаеш, че аз обичам твърде много тоя човек, ала до неговото „но“, защото — не се ли разбира от само себе си, че всяко общо правило търпи изключения? Ала тъй се оправдава човек, когато смята, че е казал нещо прибързано, общо, полувярно; той не престава да ограничава, да видоизменя, да изважда и прибавя, додето не остане нищо от работата. По тоя повод той нагази твърде дълбоко; аз престанах най-сетне да го слушам, взеха ме дяволите и с едно бързо движение притиснах гърлото на пищова в дясното си сляпо око. — Ух! — рече Алберт, като дръпна пищова надолу. Какво значи това? — Той не е напълнен, рекох аз. — И тъй да е, какво значи това? — отвърна той нетърпеливо. Не мога да си представя как може да бъде човек толкова глупав, че да вземе да се застреля; самата мисъл за това буди отврата у мене.

Ех вие, човеци, извиках аз, щом заговорите за нещо, веднага трябва да речете: това е глупаво, това е умно, това е добро, това е лошо! А какво значи това? Изследвате ли, за да отсъдите вътрешните обстоятелства на постъпката? Можете ли определено да разкриете причините, защо е тя станала, защо е трябвало да стане? Ако знаехте това, не бихте били тъй бързи с присъдите си.

Ти ще се съгласиш с мене, рече Алберт, че известни постъпки си остават порочни, от каквито щат подтици и да произлизат.

Аз дигнах рамене и се съгласих с него. — Ала все пак, мой драги, продължих аз, и тук се срещат някои изключения. Вярно е, че кражбата е порок: но съчувствие ли или наказание заслужава оня човек, който отива на грабеж, за да спаси себе си и близките си от гладна смърт? Кой ще хвърли първия камък върху съпруга, който в справедливия си гняв погубва невярната си жена и нейния недостоен измамник? Върху момичето, което в един блажен час се забравя пред неудържимите радости на любовта? Дори нашите закони, тия студенокръвни педанти, се затрогват и въздържат от наказание.

Това е съвсем друго нещо, отвърна Алберт, защото оня човек, който е увлечен от страстите си, изгубва всяка способност да разсъждава и на него се гледа като на пиян, като на безумец.

Ах вие, разумни хора! — извиках аз, като се засмях. Страст! Опиянение! Безумие! Вие стоите тъй спокойни, тъй безучастни, вие, благоприлични хора! Вие мъмрите пияницата, отвращавате се от безумния, минавате край тях като попа и благодарите на бога като фарисея, че не ви е направил подобни на някой от тия. Аз съм бил пиян неведнъж, моите страсти никога не са били далече от безумието, но и за двете неща не се разкайвам: защото разбрах в моя мярка, как открай време се обявяват за пияни и луди всички извънредни човеци, които са се стремили към нещо велико, към нещо наглед невъзможно.

Но и в обикновения живот е непоносимо да чуваш как викат почти след всекиго при някоя що-годе свободна, благородна, неочаквана постъпка: тоя човек е пиян, той е луд! Засрамете се, трезви! Засрамете се, мъдри!

Това са пак твоите чудатости, рече Алберт. Ти преувеличаваш всичко и тук поне не си прав, като сравняваш самоубийството, за което е дума сега, с великите постъпки, когато то всъщност не може да се смята за нещо друго освен за една слабост. Защото по-лесно е, разбира се, да умреш, отколкото твърдо да понасяш един пълен с мъки живот.

Аз бях с намерение да прекъсна; защото никакъв довод не ме така изкарва извън себе си, както когато някой ме посрещне с някое незначително общо съждение там, дето аз говоря из дълбочината на сърцето си. Но аз се овладях, защото вече много пъти съм слушал това и много пъти съм се ядосвал от него, и отвърнах на Алберт малко разгорещено: ти наричаш това слабост? Моля те, не се мами от външността. Ще наречеш ли ти слабост това, когато един народ, който пъшка под непоносимото иго на някой тиранин, се възбуни най-сетне и разкъса своите окови? Един човек, който в ужаса, че огънят е обхванал къщата му, сеща напрегнати всичките си сили и леко-леко отнася товари, които при спокойно състояние едва ли би могъл да помести? Един човек, който в гнева си от обидата излиза срещу шестима и ги надвива? Можеш ли да ги наречеш слаби? И щом, драги мой, напрежението е сила, защо свръхнапрежението да е противното? — Алберт ме погледна и каза: Не ми се сърди, но примерите, които даваш, съвсем не изглеждат сгодни за тука. — Възможно е, рекох аз; много пъти вече са ме укорявали, че моят начин на разсъждение граничи понякога с празнодумство. Но я да видим дали не можем по друг начин да си представим какво трябва да е на дутата на оня човек, който се решава да отхвърли от себе си иначе приятния товар на живота; защото ние имаме право да говорим за едно нещо само доколкото можем да го почувствуваме.

Човешката природа, продължих аз, има своите граници; тя може да понесе радост, скръб, болки само до известен предел и погива, когато той се премине. Значи, въпросът тук не е дали някой е слаб или силен, нали, а дали той може да изтрае размера на своето страдание, било то душевно или телесно. И аз мисля, че еднакво чудато е да кажеш: малодушен е оня, който си отнема живота, както би било неуместно да наречеш малодушен оногова, който умира от някаква злокачествена треска.

Парадоксално! Твърде парадоксално! — извика Алберт. — Не толкова, колкото ти мислиш, отвърнах аз. Ти ще се съгласиш с мене: ние наричаме смъртна болест онова, чрез което природата бива тъй нападната, че силите й биват отчасти погълнати, отчасти извадени из действие, та тя не е вече годна чрез никаква сполучлива революция да възстанови пак обикновения ход на живота. Нека сега, драги мой, приложим това към духа. Погледни човека в неговата ограниченост: как върху него влияят впечатления, как у него се установяват идеи, додето най-сетне една нарастваща страст му грабва всичкия спокоен разсъдък и го сравнява със земята. Напразно ще разглежда спокойният, разумният човек положението на злочестника, напразно ще го съветва! Също като здравия, който стои при леглото на болника: той не може да му влее нито капка от своите сили.

За Алберта това бе твърде общо казано. Аз му припомних за едно момиче, което бе намерено не преди много време мъртво във водата, и му повторих историята. Едно добро младо същество, което бе израсло в тесния кръг на домакинския шетък, на седмичната предопределена работа, което не е познавало други възможности за развлечение освен тая — да иде в неделен ден с другарките си на разходка край града, в своята от години събирана премяна, да потанцува може би по веднаж на всеки голям празник и между това с истинско пламенно и сърдечно участие да се понакара час-два с някоя съседка по повод на някоя закачка или одумка и чиято пламенна природа почва да усеща най-сетне и по-задушевни потребности, които стават по-големи чрез ласкателствата на мъжете; нейните предишни радости й стават лека-полека безвкусни, додето тя среща най-сетне един човек, към когото я влече неудържимо едно непознато чувство, в когото тя слага сега всичките си надежди, забравя света около себе си, не чува нищо, не вижда нищо, не усеща нищо друго освен него единствения, копнее само за него единствения. Неразвратен от празните удоволствия на леката суетност, нейният копнеж върви право към целта; тя иска да стане негова, иска да намери във вечната връзка всичкото онова щастие, което й липсва, да се наслади от съчетанието на всички радости, за които е копняла. Непрестанни обещания, които й подпечатват положителността на всички надежди, дръзки милувки, които увеличават страстта й, завладяват съвсем душата й; тя се люшка в едно мъгливо съзнание, в предчувствие на всички радости, тя е на най-високото стъпало на напрежението, тя разгръща най-сетне ръцете си, за да обхване всичките свои желания — и нейният любим я изоставя. Вкаменена, безчувствена, тя стои пред една пропаст; всичко около нея е тъмнина, никакъв изход, никаква утеха, никакво предчувствие! Защото — изоставена е от оногова, в когото тя е чувствувала всичкия си живот. Тя не вижда широкия свят, който лежи пред нея, ни мнозината, които биха могли да заместят изгубения, тя се чувствува сама, изоставена от цял свят — и сляпа, притисната до стената от страшната злочестина на сърцето си, тя се хвърля в дълбината, за да удави във всеобхватната смърт всичките свои мъки. Ето, Алберте, това е историята на мнозина човеци! И кажи, не е ли това случай на болест? Природата не намира изход из лабиринта на заплетените и противоречиви сили и човекът трябва да умре. Тежко томува, който би могъл да гледа това и да каже: безумна! Да беше почакала, да бе оставила времето да действува, отчаянието щеше да стихне, щеше да се намери друг, който да я утеши. Това е също както ако някой би казал: безумец, умира от треска! Да беше почакал, додето се съвземат силите му, додето се подобрят соковете му, додето улегне вълнението на кръвта му, всичко би тръгнало добре и той щеше и до ден-днешен да живее.

Алберт, комуто все още сравнението не бе очевидно, ми възрази още нещо и между другото — че съм говорел само за едно просто момиче, зла той не можел да схване как би могъл да бъде оправдан един разумен човек, който не е тъй ограничен, който вижда повече обстоятелства. — Приятелю — извиках аз, човекът си е човек и мъничкото разум, който някой може да има, малко или никак, не важи, когато страстта бушува и надвишава границите на човешките сили. Още повече — но за това друг път, рекох аз и взех шапката си. О, сърцето ми бе тъй препълнено! И ние се разделихме, без да се разберем един други. Как трудно се разбират хората на тоя свят.

15 август

Действително само любовта прави на тоя свят людете потребни един на други. Аз чувствувам, че Лоте не би желала да ме загуби, а децата нямат друга представа освен тая, че аз утре пак ще отида. Днеска отидох да настроя пианото на Лоте; ала не можах да успея, защото малките ме преследваха за една приказка и сама Лоте ми каза, че трябва да изпълня волята им. Нарязах им следобедния хляб, който те приемат от мене почти тъй радостно, както от Лоте, и им разказах по-главното от приказката за княгинята, на която прислужвали ръце. Научавам много нещо при това разказване, уверявам те, и съм удивен от впечатлението, което то прави върху тях. Понеже понякога съм принуден да измисля някоя странична случка, която при втория път забравям, те веднага казват, че предния път е било иначе, тъй че аз се упражнявам сега да разказвам приказките без промяна, в напевен тон, по една нишка. От това научих, че един автор неизбежно вреди на книгата си чрез второто променено издание на своя разказ, та макар и в поетично отношение той да е станал много по-добър. Първото впечатление ни намира готови да се съгласим, а човек е тъй устроен, че можеш да го убедиш и в най-невероятното; ала то едновременно се вкоренява тъй здраво, че тежко томува, който иска да го.

18 август

Защо е отредено тъй, че това, което съставя блаженството на човека, да бъде и извор на неговата злочестина!

Пълното топло чувство на моето сърце към живата природа, което ме заливаше с толкова наслади, което правеше на рай света наоколо ми, става сега за мене един непоносим мъчител, един зъл дух, който ме преследва по всички пътища. Когато по-рано оглеждах от скалите над реката плодородната долина дори до ония хълмове и виждах как всичко около мене кълни и блика; когато гледах тия планини, покрити от полите до върха с гъсти дървета, тия долини с най-разнообразни кривини, засенчени от китните гори, и тихата река се плъзгаше между шепнещите тръстики и оглеждаше хубавите облаци, които тихият вечерник люлееше по небето; когато слушах как птиците оживяваха гората около мене и милиони рояци мушички танцуваха пъргаво в последните червени лъчи на слънцето, а неговият последен трепетен поглед освобождаваше майския бръмбар от тревата му; когато шумът и животът край мене привличаха вниманието ми към земята и мъхът, който с мъка изсмуква храната си от моята твърда скала, и храстите, които растат надолу по сухите пясъчни хълмове, ми разкриваха вътрешния, пламтящия, свещения живот на природата — как разбирах аз всичко това в горещото си сърце, как се чувствувах като обоготворен сред преливащата пълнота и чудните образи на безкрайния свят се движеха в душата ми и оживяваха всичко в нея! Грамадни планини ме заобикаляха, бездни лежаха пред мене, бурни потоци се спущаха надолу, реките течаха под мене и гори и планини ечаха; и аз ги виждах как една през друга действуват и творят в дълбочините на земята — те, незнайните сили; и ето на земята и под небето гъмжат родовете на най-разнообразни същества, всичко, всичко населено с хилядократни форми; а човеците се укрепяват в къщички, вгнездят се там и господствуват в ума си над широкия свят! Клети глупецо, който тъй малко цениш всичко това, защото ти си толкова малък! От непристъпните планини, през пустинята, до края на непознатия океан вее духът на вечния творец и се радва на всяка прашинка, която слуша гласа му, и живее. Ах, колко често съм копнял аз тогава да литна с крилата на жерава, който прелита над мене, към брега на неизмерното море, за да пия от пенещата се чаша на безкрайното блаженство на живота и да почувствувам само един миг в ограничената мощ на своите гърди една капка от блаженството на онова същество, което създава всичко в себе си и чрез себе си.

Братко, дори само споменът за ония часове ме прави честит. Самото усилие да извикам отново ония неизразими чувства, да ги изкажа отново, издига душата ми над самата нея и ме оставя след това да почувствувам двойно по-тежко положението, в което се намирам сега.

Сякаш някаква завеса се спусна пред очите ми и полето на безкрайния живот се превръща пред мене в бездна на вечно отворен гроб. Можеш ли каза: това е, когато всичко преминава, когато всичко профучава с бързината на светкавица, когато то тъй рядко изтрайва до края на всичката си жизнена сила и бива, ах! — грабнато от потока, потопено и разбито о скалите? Няма миг, който да не подяжда тебе и твоите близки наоколо ти, няма миг, през който ти да не си рушител, да не си принуден да бъдеш рушител; най-невинната разходка струва живота на хиляди червейчета, една стъпка събаря построената с мъка сграда на мравките и смазва в позорния гроб един малък свят. Ха, мен ме вълнуват не големите, извънредни напасти по света, не водите, които завличат вашите села, не земетръсите, които поглъщат вашите градове; сърцето ми подяжда разрушителната сила, що е скрита във всичко в природата, която не е създала нещо, което да не разрушава своя съсед, само себе си. И тъй се люшкам аз плах със земята и небето и техните кипящи сили около мене; не виждам нищо друго освен едно чудовище, което вечно поглъща, вечно яде.

21 август

Напразно простирам към нея ръцете си сутрин, когато се пробуждам от тежки сънища; напразно я търся в леглото си нощем, когато някой честит, невинен сън ме измами, че стоя до нея на ливадата и държа нейната ръка, и я покривам с хиляди целувки. Ах, когато още в омаята на полусъня пипам за нея и се оборавям подир това — от потиснатото ми сърце бликват поток сълзи и аз плача безутешно пред мрачното бъдеще.

22 август

Това е цяло нещастие, Вилхелме! Моите дейни сили са разстроени и превърнати в безпокойна леност, не мога да стоя празен и все пак не мога и нищо да върша. Имам въображение, нямам чувство към природата, а книгите ме отвращават. Когато липсваме сами на себе си, липсва ни всичко. Кълна ти се, понякога съм пожелавал да бъда работник-надничар само да имам сутрин, когато се събуждам, един изглед за идващия ден, един подтик, една надежда. Често завиждам на Алберт, когото виждам заровен до уши в дела, и си въобразявам, че би ми било добре, ако бях на негово място! Няколко пъти вече ми е идвало да пиша на тебе и на министъра, за да поискам онова място при посолството, което, както ти ме уверяваш, не ще ми бъде отказано. И сам аз вярвам това. Министърът ме обича от много време, отдавна ме е убеждавал, че трябва да се посветя на някоя работа; и за час време съм готов да сторя това с радост. Но после, като помисля пак върху това и си спомня баснята за коня, който, нетърпелив за своята свобода, се оставя да му турят седло и юзди и бива позорно язден след това — не зная какво да правя. И, мой драги, не е ли у мен копнежът за промяна на положението може би едно вътрешно, враждебно нетърпение, което ще ме преследва навсякъде?

28 август

Истина, ако моята болест може да се излекува, това ще го сторят тия люде. Днес е моят рожден ден и рано-рано аз получих едно пакетче от Алберт. Веднага при отварянето виждам пред очите си една от бледочервените панделки, които Лоте носеше, когато се запознах с нея, и за която я бях молил няколко пъти оттогава. Имаше и две книжки в една дванадесетина: малкият Ветщайнов Омир, едно издание, което често съм желал, за да не мъкна по разходките си Ернестовото. Ето, тъй предварят те моите желания, тъй ме отрупват с всичките ония любезности на приятелството, които са хиляди пъти по-ценни от бляскавите подаръци, чрез които суетността на дарителя ни унижава. Аз целувам хиляди пъти тая панделка и с всеки дъх пия спомена за блаженствата, с които ме препълняха ония малко на брой честити, невъзвратими дни. Вилхелме, тъй е, и аз не роптая, цветовете на живота са само видения! Колко много преминават, без да оставят следа подир себе си! Колко малко връзват плод и колко малко от тия плодове узряват — и все пак имаме ги доволно; и все пак — о, братко мой! — бива ли да изоставяме узрели плодове, да ги презираме, да ги оставяме да изгният, без да бъдат вкусени? Сбогом! Лятото е чудесно; често седя по овошките в Лотината градинка с плодокъсача, дългата върлина, в ръка и бера круши от върховете. Тя стои отдолу и ги поема, когато й ги подам.

30 август

Нещастнико! Не си ли ти един безумец? Не се ли измамваш сам? Де те води тая луда, безкрайна страст? Нямам вече друга молитва освен към нея; в моето въображение не се явява никакъв друг образ освен нейния и всичко в света около мене виждам само във връзка с нея. И това ми дарява по някой честит час — додето бъда принуден пак да се откъсна от нея! Ах, Вилхелме, докъде ме докарва често сърцето ми! Когато съм поседял при нея два-три часа и съм услаждал очите и ушите си с нейната снага, с нейната обноска, с небесния израз на думите й, полека-лека всичките ми чувства се изпъват, пред очите ми притъмнява, аз едва чувам и сякаш някой коварен убиец стиска гърлото ми, тогава сърцето ми дири с луди удари простор за потиснатите чувства и само уголемява смута им — Вилхелме, аз често не зная дали съществувам на света! И ако понякога мъката не вземе връх и Лоте не ми позволи злочестата утеха да изплача болките си на ръката й — аз трябва да се махна, да изляза и бродя тогава далече из полето! За мене е радост тогава да се катеря по някой стръмен рид, да проправя пътека през някоя непроходима гора, през шубраците, които ме раняват, през тръните, които ме разкъсват! Тогава ми става малко по-добре! Малко! И когато понякога си легна из пътя от умора и жажда, понякога, сред дълбоката нощ, когато пълният месец стои високо над мене, седна в самотната гора на някое криворасло дърво, за да дам мъничко облекчение на наранените си стъпала, и задремя тогава сред здрача в уморителен покой! О, Вилхелме, самотният живот на килията, власеницата и бодливият пояс биха били отдих, за който чезне душата ми. Сбогом! Аз не виждам друг край на тая мъка освен гроба.

3 септември

Трябва да се махна! Благодаря ти, Вилхелме, че затвърди моето колебливо решение. Четиринадесет дни вече ходя с мисълта да я напусна. Аз трябва да се махна. Тя е пак в града при своя приятелка. И Алберт — и — аз трябва да се махна!

10 септември

То бе една нощ! Вилхелме! Сега ще понеса вече всичко! Аз няма да я видя вече! О, защо не мога да прелетя и да се хвърля на шията ти, и да ти изразя с хиляди сълзи и възторзи, мой скъпи, чувствата, които бушуват в сърцето ми! Аз стоя тук и дишам тежко, мъча се да се успокоя, чакам утрото, а конете ще бъдат готови при изгрев.

Ах, тя спи спокойно и дори не помисля, че не ще ме види вече никога. Аз се откъснах; бях доволно силен да не издам намерението си през един разговор от два часа. И какъв разговор, господи!

Алберт ми беше обещал да бъде с Лоте в градината веднага след вечеря. Аз стоях на терасата под високите кестени и гледах към слънцето, което залязваше сетен път за мене над китната долина, над кротката река. Толкова често бях стоял тука с нея и гледал тъкмо тая чудна гледка, а сега! Вървях назад-напред по пътеката, която ми бе толкова мила! Едно тайно влечение ме бе често спирало тука преди още да познавам Лоте и колко се радвахме ние, когато в началото на нашето познанство открихме общата си обич към това място, което е наистина едно от най-романтичните, що съм виждал, възпроизведени от изкуството.

Най-напред имаш широката гледка между кестеновите дървета — ах, припомням си, че вече много съм ти писал, струва ми се, за това. Високи стени от буки те затварят, пътеката върви през една горица и става все по-тъмна, додето най-сетне свършва в една затворена полянка, над която витаят всички тръпки на самотата. И сега усещам тайнствения трепет, който ме обзе, когато през една ясна пладня влязох за пръв път там: аз предусещах смътно какво поле за блаженства и болки ще стане това място.

Около половин час се бях наслаждавал на мъчителните сладки мисли за раздялата и срещата, когато ги чух да се изкачват на терасата. Аз изтичах насреща им, с трепет хванах нейната ръка и я целунах. Тъкмо излязохме горе и месецът се издигна над гористия хълм; ние говорехме за разни неща и незабелязано се приближихме до тъмния кът. Лоте влезе в него и седна, Алберт до нея, аз също; ала моето неспокойствие не ме остави дълго да седя; аз станах, пристъпих пред тях, походих назад-напред, седнах пак: то бе едно страшно състояние. Тя ни обърна вниманието върху хубавата игра на лунната светлина, която осветяваше на края на буковите стени цялата тераса пред нас: една чудна гледка, която поразяваше толкова повече, понеже нас ни окръжаваше дълбок здрач. Ние мълчахме и тя подхвана след малко: Никога не мога да се разхождам при лунна светлина, без да ми се изпречи мисълта за моите умрели, без да ме обземе чувството за смъртта, за бъдещето. Ние ще пребъдем! — продължи тя с гласа на хубавото чувство. Ала дали ще се намерим пак, Вертере? Дали ще се познаем? Как ви се струва? Какво ще кажете?

Лоте, казах аз, като й подадох ръката си, и очите ми бяха пълни със сълзи, ние ще се видим пак! Тука или там, ще се видим! — Аз не можех повече да говоря. Трябваше ли, Вилхелме, да ме пита тя за това тогава, когато аз носех в сърцето си тая страшна раздяла!

И дали скъпите покойници, продължи тя, знаят за нас, дали чувствуват, че когато сме добре, си спомняме с гореща обич за тях? О, образът на моята майка витае над мене винаги, когато през тихи вечери седя сред нейните, сред моите деца и те са събрани около мене, както се събираха около нея. Тогава поглеждам към небето с топла сълза на окото си и желая да би могла да зърне тя поне за миг как аз стоя на думата, която й дадох на нейния смъртен час: да бъда майка на децата й. С какво вълнение викам аз: прости ми, скъпа, ако не съм за тях това, което ти беше! Ах, аз правя всичко, каквото мога; нали са облечени, нахранени, ах, и което е повече от всичко това: пазени и обичани. Да би могла да видиш нашия сговор, мила светице! Ти би славила с най-гореща благодарност бога, когото ти с последните си горчиви сълзи молеше за доброчестината на твоите деца.

Тя каза това! О, Вилхелме, кой би могъл да повтори това, което тя каза! Как би могла студената, мъртва буква да представи тия небесни цветя на духа? Алберт прекъсна кротко речта й: Вие се твърде много вълнувате, мила Лоте! Зная, че вашата душа много обича тия мисли, но моля ви! — О, Алберте — рече тя, зная, че ти не ще забравиш вечерите, когато седяхме заедно на малката кръгла масичка, когато татко бе на път, и ние пращахме децата да спят. Ти често имаше някоя хубава книга, ала тъй рядко се случваше да почетеш. Не бе ли общуването с тая великолепна душа повече от всичко? Хубавата, кротка, пъргава и винаги дейна жена! Бог знае сълзите, с които съм падала често в леглото си пред него: дано ме направи подобна на нея.

Лоте! — извиках аз, като се хвърлих пред нея и хванах ръката й, па я покрих с хиляди сълзи. Лоте! Божият благослов и духът на твоята майка са над тебе! — О, да я познавахте, рече тя, като ми стисна ръката, тя бе достойна за вашето познанство! — Аз помислих, че погивам. Никога не е изричано по-голямо, по-гордо слово за мене. А тя продължи: — И тая жена трябваше да си замине в разцвета на годините си, когато най-малкият й син нямаше дори шест месеца! Болестта й не продължи много: тя бе кротка, примирена; мъчно й бе само за децата й, особено за малкото. Когато наближи краят, тя ми рече: доведи ми ги! И когато ги въведох, малките, които не знаеха нищо, и по-големите, които бяха останали без ум, как стояха те около леглото и как издигна тя ръце и се молеше над тях, и ги целуваше едно след друго, и ги изпращаше, а на мене рече: бъди тяхна майка! Аз й подадох ръката си. — Ти обещаваш много, щерко моя, рече тя, сърцето на майка и окото на майка. Аз често съм виждала по благодарните ти сълзи, че ти чувствуваш какво значи това. Имай това чувство към твоите сестри и братя и към твоя баща — верността и послушанието на жена. Ти ще го утешиш. — Тя попита за него: той бе излязъл, за да скрие от нас непоносимата скръб, която го душеше; той беше съвсем разбит.

Алберте, ти бе в стаята. Тя чу, че някой ходи, и попита, и те повика при себе си, и как погледна и тебе и мене с обнадеждените, спокойни очи, че ние ще сме честити, ще бъдем заедно честити! — Алберт се хвърли на шията й, целуна я и извика: ние сме честити! Ние ще бъдем честити! — Спокойният Алберт бе съвсем извън себе си, а аз не знаех що става с мене.

Вертере, подзе тя, и тая жена трябваше да загине! Господи! Като си помисля понякога как човек оставя да отнесат най-милото му на света и никой не чувствува това по-остро от децата, които дълго след това се оплакваха, че черните човеци са отнесли мама!

Тя стана и аз бях събуден и потресен и останах седнал, като държах ръката й. — Да тръгваме! — рече тя. Време е. — Тя искаше да оттегли ръката си, но аз я стиснах по-здраво. — Ние ще се видим пак, извиках аз, ние ще се намерим, ще се познаем в какъвто образ и да бъдем. Аз тръгвам, продължих аз, тръгвам самоволно и все пак, ако трябваше да кажа: навеки! — не бих издържал това. Сбогом, Лоте! Сбогом, Алберте! Ще се видим пак! — Утре, струва ми се, отвърна тя шеговито. — Аз чувствувах това утре! Ах, тя не знаеше, когато си издърпа ръката из моите — те излязоха по пътеката, а аз стоях, гледах след тях в лунната светлина, хвърлих се на земята и се наплаках и скочих, и изтичах на терасата, и видях как там долу, в сенките на високите липи, бялата й дреха светлее към градинската врата; прострях ръцете си, но тя изчезна.

Бележки

[1] Мелузина — водна фея. ↑

[2] Принудени сме да изпуснем това място на писмото, за да не дадем никому повод да се сърди, макар че всъщност погледнато, мнението на едно отделно момиче и на един млад неустановен момък малко може да важи за един автор. ↑

[3] Също и тук се изпуснаха имената на някои наши автори, които споделят възторга на Лоте, ще отгатне чрез сърцето си, когато чете това място, а който не — не му е и потребно да знае. ↑

[4] Имаме върху това една отлична проповед от Лафатера, между друго и за книгата на Йона. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Йохан Волфганг Гьоте Страданията на младия Вертер (2)

Метаданни

Данни

Страданията на младия Вертер

Информация

История

Сваляне / Връзки

Книга първа

4 май 1771

10 май

12 май

13 май

15 май

17 май

22 май

26 май

27 май

30 май

16 юни

19 юни

21 юни

29 юни

1 юли

6 юли

8 юли

10 юли

11 юли

13 юли

16 юли

18 юли

19 юли

20 юли

24 юли

26 юли

26 юли

30 юли

8 август

Вечерта

10 август

12 август

15 август

18 август

21 август

22 август

28 август

30 август

3 септември

10 септември

Йохан Волфганг Гьоте
Страданията на младия Вертер (2)