Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране и разпознаване
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
WhoM (2011)
Корекция
zelenkroki (2011)

Издание

Лада Галина. Искам да ти разкажа

Рецензент: Христо Стефанов

Редактор: Цветан Николов

Художник: Петър Добрев

Художествен редактор: Лиляна Басарева

Технически редактор: Адриан Мицов

Коректор: Мария Енчева

Профиздат, 1981


Сърцето има основания, които разумът не познава.

Паскал

Инженер Димитър Петрунов се спря до трупите, приседна до едно дърво и си помисли, че нищо особено не се е случило и не за първи път получава предложение да бъде преместен в София. Кой друг на негово място не би го приел като повишение и естествен ход на нещата за един изобретател? Защо да търси в учтивите думи скрит смисъл и наложена от новия директор смяна на екипа просто един по-приемлив начин да го отстранят от завода.

— Да ти изпробвам ли една катаджийска сирена?

Инженерът трепна, изправи се и погледна от другата страна на трупите. Момчето изду бузи, яхнало поваленото дърво като вран кон. Тук, на празното място зад флотационната фабрика, още през есента работниците разтовариха трупите. Метнаха им черна непромокаема хартия, но щом се стопи снегът, силният мартенски вятър я размята по поляната. Момчетата от близките жилищни блокове откриха, че е много приятно да се седи с часове върху голите трупи. Живите сокове в повалените дървета избуяваха в бледозелени филизи, които пробиваха кората откъм слънчевата страна. Те бяха обречени — щяха да припламнат в разтопената лава на анодните пещи.

Оживяваха и дървените огради на къщите в подбалканското градче. Пролетта превръщаше сухото дърво във фосфор, който нощем смътно свети. Тук-там по гърбините от руднична пляка растеше млада трева — вятърът бе отвял пръст, колкото да се закрепи някое коренче. Зеленият цвят тържествуваше и в спечената сивота на земното горнило.

— Кажи де, да ти изпробвам ли една катаджийска сирена?

— Изпробвай — отвърна равнодушно другото момче.

Инженерът погледна към плътната димна завеса над металургичния завод. Вятърът я носеше на югоизток към децата и към оголеното като от пожар възвишение. На Петрунов му се стори, че още малко ако дишат серни окиси, рентгенът ще покаже тъмна сянка в нежните им дробове, като онова дете завчера — още е разстроен от плача на майката.

— Хайде, идете си вкъщи да учите! — обърна се той към децата.

— Защо, сега сме в пролетна ваканция — възрази по-голямото момче.

„Аут скул“ — инженерът неочаквано си припомни думите на детската песничка, с която беше започнал да учи английски, и се усмихна на решителността на всички деца по земята да бранят своята ваканция.

— Тогава идете да играете другаде, тук има много окиси! — каза Петрунов и посочи димната опашка, слязла с ниското атмосферно налягане до земята.

Децата го послушаха и някак примирено си тръгнаха към къщи. Петрунов пое по пряката пътека зад флотационната фабрика и си мислеше, че едно време плашеха децата с караконджули, а сега — с коли, с трамваи, със серни и въглеродни окиси.

Пътеката се възземаше над върлата урва, спускаше се към параклиса „Света Петка“ и лагера на геолозите. После прекосяваше горския път, изровен от пороите и от влекача, и като лисича диря бягаше напреко по баира. Земята бе набъбнала от влага и навред ручаха априлски води с дъх на сняг. Той белееше тук-там по усойните места. На припека цъфтеше яркожълт дрян. Крехката зеленина обличаше голите клони на габърите и трепетликите, на буките и елшите.

Инженер Петрунов обичаше да върви сам из гората в листопад и цъфтеж, всред снежни преспи и бухнала зелена шума. Гората го отморяваше, връщаше му отнетия от завода кислород, радостта от живота. Той можеше да се спре и цял час да съзерцава някакъв мравуняк или кората на габъра, а в това време съзнанието му с безпогрешна яснота подреждаше цифри и формули, виждаше нещата в тяхната цялост и вътрешна връзка.

Когато приятели го питаха как се справя с умората, за да мъкне толкова години не друго, а медодобивен завод на гърба си, главният инженер отвръщаше шеговито-сериозно:

— С кислородно и витаминно хранене…

— Кислород при вас!… Ако за малко се проясни и провиди синьо небе, значи пак са ви дошли гости и сте изключили някоя пещ. А колкото до витамините, полето вече нищо не ражда, ехе, къде са златишките любеници и масълцето, дето се топеше в устата; орехите — и те погинаха. В магазините ви има само консерви и чубрица.

Всичко това бе вярно, макар че не беше нито за злост, нито за шегуване. Инженер Петрунов си добавяше липсващия му в завода кислород с честите си разходки в планините, на километри далеч от димната завеса. Понякога нощуваше в профилакториума на завода до планинския язовир и следеше има ли редовен превоз за работниците от смените, които трябваше да почиват тук, какво е обслужването. Горският ветрец и дъхът на стъпкана мащерка отнасяха умората и меланхолията му. Наесен напълваше мазето на една селска къща с ябълки. „Червената превъзходна“ траеше до май в сухия и свеж микроклимат. Вечно липсващите лимони и портокали купуваше при отскачанията си с мерцедеса до София. В края на декември, като се хранеше в заводския стол, му съобщиха, че вече трета Нова година идва, а в градчето не е изпратен нито един портокал. Поръчали са цитрусови плодове с тонове. Инженер Петрунов свърши набързо обеда си и отиде в своя кабинет. Поиска веднага връзка с министъра на вътрешната търговия, нямаше го. Свързаха го с един от заместник-министрите. Той разбра, че разговаря с главния инженер на медодобивния завод и се засмя на неочакваното обаждане.

— Моля да изпратите исканите количества портокали и лимони — каза Петрунов с нетърпящ възражение глас. — В магазините ни има само консерви и чубрица… Валутен план ли, внос, а кой изкарва валутата? Вече две десетилетия произвеждаме най-висококачествената мед в света и не знам що е рекламация… Изпратете за малко вашите търговци да отменят пещарите и да дишат по седем часа с противогаз, да погазят прах до колене в пържилното и топилното отделение!… Не усложнявам, не усложнявам нещата, напротив, всичко ми е ясно… Поздравявате ме за златната мед!… Че е златна, златна е, но да не я произвеждахме с цената на човешкото здраве… Високи заплати ли? Вярно, един металург или миньор, ако се понапъне, ще изкара триста лева. Какво ще купи с тях, за това вече вие отговаряте. Колко от валутата по второ направление, забележете това, ще достигне до хората, които я изкарват? Че Не Ге, другарю заместник-министър, и моля незабавно за портокали!…

После му казаха, че се получили малко банани и портокали, свършили до стотния човек на опашката…

Инженер Петрунов се изкачи по билото на неголямо възвишение. Там бяха подвижните дървени къщи на геолозите. На поляната разпалваха огън. По близкия връх се виждаха светлинките на двете сонди. Отдалеч се открояваха високите им кули. По пътя към открития рудник блещукаха багерите и самосвалите „Белаз“, запалили фарове заради мъглата. Тя се влачеше на дрипи из гората, дереше се по храстите и се топеше на слънцето като захарен памук.

Посрещна го началникът на обекта Галилей Марков. Честите разходки на Петрунов в планината ги бяха сближили.

— Здравей — вдигна той ръка за поздрав към геолога, — хайде с мен по върлото…

— Гледам дете — отвърна неочаквано Галилей Марков и поясни. — Нито е мое, нито ми е припознато, просто няма как… Свилене, какво си се заврял в дърветата, бе?

Четири-петгодишно момченце се измъкна като зверче иззад коренищата. Черните му очички святкаха. По вълнената му жилетка бяха полепнали влажни листи и паяжини, а на коляното му лъщеше кал.

— Събра ли имуществото си? Вуйчо ти след малко ще дойде да те вземе.

— Мама я няма — каза Свилен.

— Там е работата… — Галилей Марков се обърна към инженера. — Хлапето се страхува, а тук няма кой да го гледа. Вчера свалиха майка му с линейката, получи бъбречна криза. При нас е колекторка. Чудя се как го доведе на обекта…

— Няма да е от добро — каза Петрунов, — днес ми върви на срещи с деца…

Загледа се в играчките на Свилен — шишарки, лодка и човече, издялани от меко дърво, счупен френски ключ и детско бинокълче. Дожаля му за момченцето.

— Да го взема у дома — несмело предложи той.

— Ти си сам… — отвърна Галилей Марков. — Съобщихме в Етрополе на роднините му, чакам ги да дойдат. Ако и днес не се появят, ще го сваля с джипката. От сутринта нямаме ток. Един трудовак скъсал със стрелата на крана жиците на електропровода. Навирил тая ми ти стрела, ракети ще праща.

Инженер Петрунов се усмихна, но в миг прецени сериозността на положението.

— Спряха ли подаването на въздух за „изход-тунела“?

— Спряха — отвърна Галилей Марков. — Сега сме в лоша порода, а трябва да подготвим лятното настъпление. Крепим, защото пропадне ли, някой ще остане на място като онова момче от Карловско.

Петрунов махна с ръка. В тежката битка за мед горчивините не бяха една и две. Искаше да сподели с геолога своите колебания за преместването си в София, но се отказа. Не беше от хората, които търсят съвети или веднага разкриват съображенията си. Не си позволяваше нито гневни, нито радостни изблици, стремеше се да преценява думите и постъпките си и да постига необходимото равновесие. Може би неговият начин на мислене вече е остарял и времето е надрасло критериите му. Ако това е негова неосъзната вина, за комбината вече е беда. Идва нова епоха — на основно преустройство, на непознати досега технологии и въвеждане в действие на най-ефективното от чуждестранния опит. Тази нова епоха е по ръста на страната, на порасналите й възможности, на разкритите богатства в медната планина. Небето пак ще бъде чисто и гората ще зашуми зелена над някогашния идиличен град на щъркелите. Помнеше какъв плод раждаше онова китно поле с кротналите се по пасбищата стада, когато направиха първата копка на завода, а той, инженерът, с току-що получена отлична диплома от московския институт за цветни метали, спеше в бараките заедно с работниците изкопчии. После дойдоха трепетните години на изобретението, на световния успех на неговия метод за електролиза… Няма друг успех, освен световния и съизмерването с мащабните величини. Сега, когато е вече на върха и се оглежда назад, някой тактично му подсказва, че добър или лош, пътят е изминат, а към новите върхове ще поемат други…

Галилей Марков говореше с някого по телефона за прекъснатия ток. Инженер Петрунов почака да излезе от бараката и му махна с ръка:

— Обади ми се, като слезеш в града…

— По горски пътеки ли ще вървим или по жълти плочки — попита с усмивка Галилей Марков.

Петрунов трепна — колко бързо лети мълвата! И тук — в гори тилилейски… Реши да бъде откровен докрай пред този човек с ведър поглед, който държеше за ръка непознатото дете.

— Ако ме питат мен, ще остана. Душата ми е сраснала с този завод, както нокътят с пръста… Започна голямо преустройство, дойде нов директор, може би ще иска и нов главен инженер. Смяна на екипа и… смяна на критериите, колкото да ни е горчиво, трябва да го признаем — каза Петрунов.

Галилей Марков се приближи до приятеля си. И той си мислеше за нещо важно, решаващо, за което се говори тихо, очи в очи:

— Нали човекът е мярка за всички неща, така казват философите. Аз не познавам друга мярка за човек, отдаден на делото си и да си разбира от работата, като тебе… Защо ще отстъпваш, от какво се плашиш?

— От какво ли?… От себе си. Може би не разбирам, че трябва да си отида… Навярно ще получа правото да защитя докторат. Ще си живея тихо и кротко в панелен апартамент в „Младост“ — едно и ще работя в научен институт в столицата.

— Директорите идват и си отиват, но главният инженер остава — засмя се Галилей Марков. — И без пролетни мечти за „Младост“ — едно…

— Остава — да, но самичък… Ще взема да сложа едно огледало в кабинета си, ще ръкомахам срещу него, ще се самоуправлявам… Създават още едно междинно звено между нас и министерството. Взеха ми инженерите и началник-цеховете за седем заместник-генерални директори!… Как ще правим основна реконструкция? Администрацията поглъща кадрите, оголва производството, но „горе“ и заплатите са по-големи, и дим няма…

— Колкото до дима — каза Галилей Марков, — учените са прави — или хората ще намалят дима, или димът ще направи да има по-малко хора.

— Така е — съгласи се Петрунов. — И аз се нагълтах с отрови. Но не мога да оставя работата си насред пътя.

— Между нас да си остане, защо си отиде така скорострелно предишният директор? Докато му запомня името — и вече го няма…

— Отначало той с всичко се съгласяваше — каза Петрунов. — После започна да противоречи на някои началници, но не довеждаше нещата докрай. Измори се от тежкия завод, всичко лежи на нашите плещи. В една конфликтна ситуация — закъсвахме с изпълнението на производствения план и в комбината беше дошъл първият заместник-министър — директорът заяви, че такъв голям план е неизпълним. Получи се един разговор… И както не беше спал, с опънати нерви, хвърли си заявлението на масата. Приеха му оставката, а планът пак не се изпълни. Грешките при проектирането на комбината сега имат доста големи последствия.

Прокапа дъжд, после заплющя, сякаш бързаше да стопи последните снегове. Двамата мъже и детето се подслониха в бараката, която служеше за канцелария и жилище на Галилей Марков. Единствената скъпа вещ тука бе стереоуредбата „Филипс“. Повечето плочи и касети бяха със симфонична музика и той не се страхуваше, че ще му я откраднат.

Геологът пусна Четвъртата симфония на Брамс. Трагичната музика се удари в ниския таван. Дъждът косо биеше в стъклата. Акордите ридаеха — само хармонията на природата бе недостижима, неподвластна на човека. И те виждаха обърнатото небе в гръдта на медната планина, старта на звездните кораби, чието начало бе първозданният огън, първата застинала лава.

Плочата свърши. Галилей Марков не я обърна. Беше преваляло и гостът му си тръгна.