Джон Конъли
Отмъщение от отвъдното (14)

Тринайсета глава

Емили Киндлър напусна градчето, в което бе живяла през последната година малко след погребението на родителите на мъртвото си гадже. Причината за смъртта им не бе изяснена, но в градчето решиха, че двамата сами са сложили край на живота си, въпреки че началникът Дашът все по-настойчиво се питаше защо са го направили, преди да погребат сина си, както е редно. Съмняваше се, че има родители, които не биха искали да изпратят подобаващо мъртвото си дете, колкото и да са съсипани от случилото се. Той оспорваше публично и в мислите си мнението, че двамата са се самоубили, и се зае със смъртта на родителите и с убийството на сина им.

Нямаше никакво съмнение, че Емили Киндлър е искрено потресена от тяхната смърт. Един от местните лекари бе принуден да й сложи упойка, за да се успокои, а близките й дори се тревожеха, че може да се наложи да влезе в психиатрия. Емили разказа на Дашът, че е ходила при семейство Фарадей вечерта преди да умрат и че Даниъл Фарадей й се сторил доста съсипан. Нищо обаче не подсказвало, че родителите на Боби Фарадей възнамеряват да сложат край на живота си.

Засега единствената улика във връзка с убийството на Боби Фарадей бе дошла от щатската полиция, която установи, че две седмици преди смъртта си Боби е участвал в някаква препирня в бар в Макензи на десетина километра от града. Въпросното крайпътно заведение беше любимо място на мотоциклетистите и пияният Боби явно се е занасял с момиче, свързано с мотористите от групата на Кръстоносците. Те бяха базирани в Южна Калифорния, но щъкаха чак до Оклахома и Джорджия. Разменили си остри думи и малко юмруци, после изхвърлили Боби на паркинга и му сритали задника. Имал късмет, че не го прегазили, но някой в заведението, който познавал Боби, се намесил в негова защита и казал, че той е още хлапе и че преживява болезнено края на връзката си. Здравият разум надделял. Е, помогнало и случайното пристигане на патрулна на щатската полиция точно когато Кръстоносците умували дали да не нанесат на Боби сериозни телесни повреди, за да отвлекат вниманието му от емоционалните поражения. Кръстоносците не бяха стока, но началникът на полицията не можеше да допусне, че ще удушат един младеж само защото ги е подразнил. Въпреки това детективите от щатската полиция смятаха, че си струва да тръгнат по тази следа, и в момента преследваха Кръстоносците, подпомагани от ФБР. Междувременно Дашът им показа знака, издълбан в кората на бука, те направиха още снимки, но после не получи от тях ни вест, ни кост.

Емили Киндлър била у дома сама по времето, когато смятаха, че е извършено убийството на приятеля й, което означаваше, че тя няма алиби. Същото обаче важеше за половината град. Доколкото можеха да отсъдят, газта в къщата на семейство Фарадей е била пусната някъде след полунощ, преди два часа. Повечето хора в града по това време бяха в леглата си.

Шефът всъщност нямаше подозрения Киндлър да е замесена в смъртта на Боби Фарадей и подозренията му относно начина, по който родителите на Боби са намерили смъртта си, също не включваха нея, макар от добросъвестност да бе обмислил и тази вероятност. Когато началникът на полицията спомена Емили като заподозряна пред заместник главния патолог Хоумър Локуд, който живееше в града и познаваше Емили и семейство Фарадей, възрастният мъж просто се засмя.

— Тя няма физическата сила да направи това с Боби Фарадей — отговори той на началника. — Ръцете й трябва да са стоманени.

Затова, когато Емили съобщи на началника, че възнамерява да напусне града, той не я винеше. Помоли я да му съобщи, когато се установи някъде, и известно време да го държи в течение на местопребиваването си, и тя се съгласи. Нямаше причина да не й позволи да замине. Емили остави на полицейския началник телефонен номер, на който може да я намери, и адреса на хотел в Маями, където възнамеряваше да работи като сервитьорка, и го увери, че би се върнала по всяко време, ако може да помогне на разследването. Обаче когато Дашът я потърси, се оказа, че телефонният номер вече не се използва, а управителят на хотела в Маями го осведоми, че Емили изобщо не е приела предложението му за работа.

Явно Емили Киндлър беше изчезнала.

Тя се запъти на север. Искаше да усети мириса на морето, да си проясни главата. Искаше да опита да се отърси от онова, което я преследваше. Само че то я беше открило в малкото градче в Средния запад и бе отнело живота на семейство Фарадей. Знаеше, че ще я намери отново, но не смяташе просто да се сгуши в някой ъгъл и да чака това да се случи.

Мъжете я заглеждаха, докато седеше в автобуса на „Грейхаунд“, взряна в еднообразния пейзаж, който постепенно се превърна в леки възвишения, все още покрити със сняг. Някакъв тип с протъркано кожено яке, който вонеше на пот и на феромони, се опита да я заговори по време на едно от спиранията за почивка, но тя бързо се измъкна и се върна на мястото си зад шофьора. Един мъж към шейсетте я взе под крилото си и стрелваше с убийствен поглед всеки, който се опиташе да седне на свободното място до момичето. Когато мъжът с коженото яке се върна в автобуса с явното намерение да смени мястото си, за да е по-близо до обекта на интереса си, шофьорът му нареди да си седне на задника и да не мърда, докато не пристигнат в Бостън.

Мъжкото внимание накара Емили да се замисли за Боби и тя усети как сълзи парят в очите й. Не беше влюбена в него, но го харесваше. Беше забавен, мил и непохватен, поне докато не започнеше да пие, когато на повърхността изплуваше гневът и раздразнението му към баща му, към малкото градче и дори към нея.

Не беше съвсем сигурна какво търси у един мъж. Понякога й се струваше, че долавя някакъв намек, кратък проблясък на онова, което търсеше, сякаш светлина за кратко озаряваше мрака. Откликваше и мъжът на свой ред също откликваше. Понякога Емили не успяваше да се отдръпне навреме и изтърпяваше последиците — обидни думи, понякога дори физическо насилие, а веднъж едва не се случи нещо по-лошо и от това.

И тя като някои млади мъже и жени на своята възраст се бе опитала да открие призванието си. Все още не й бе ясно по кой път иска да поеме животът й. Мислеше, че би могла да стане художничка или писателка, защото обичаше книгите, картините и музиката. В големите градове прекарваше часове наред по музеи и галерии, застанала пред великите платна с надеждата да я погълнат, да се слее с техния свят. Когато можеше да си го позволи, купуваше книги. А ако нямаше достатъчно пари, се записваше в библиотеката, макар да не беше същото да чете книга, която не е нейна. Въпреки това книгата създаваше у нея усещането, че не е съвсем изгубена, че не се носи из света съвсем без посока. И други се бяха борили с проблеми като нейните и се бяха справяли.

Емили не стигна чак до Бостън, а слезе в един град в Ню Хампшър. Не знаеше причината, просто се довери на инстинкта си. Седмица по-късно все още не беше успяла да хареса градчето, но въпреки това остана. Изкуството и културата не бяха на почит тук. Имаше само един малък музей, смесица от история, повечето местна, и от изкуство — също местно в по-голямата си част. Всички други експонати изглеждаха някак случайни, импулс от страна на хора, чиито средства не отговарят на вкуса им или чийто вкус не отговаря на средствата им в градче, където хората усещаха, че е уместно и дори необходимо да имат някакъв музей, но без напълно да разбират защо. Това отношение, изглежда, бе обхванало всички слоеве и Емили не си спомняше друг път да е попадала в среда, в която творчеството е така потъпкано и задушено. Е, поне докато не си спомни родното си градче. И там нямаше място за изкуството и красотата, а къщата, в която беше отраснала, бе напълно лишена от подобни труфила. Нямаше място дори за списания, ако не броим порносписанията на баща й.

От толкова време не бе мислила за него. Майка й ги беше напуснала, когато Емили бе още дете, и бе обещала да се върне и да я вземе, но така и не го направи, а след време научиха, че е умряла някъде в Канада и че е погребана от семейството на новия си приятел. Бащата на Емили направи необходимото, за да й осигури образование и физическо оцеляване, но почти нищо повече. Тя ходеше на училище и винаги имаше пари за книги. Хранеха се добре, но само вкъщи, никога на ресторант. Отделяха пари в един буркан за домакинските разходи и той й даваше джобни, но Емили не знаеше къде отиват останалите му средства. Баща й не пиеше прекалено и не вземаше наркотици. Нито веднъж не й посегна — любовно или гневно, а когато тя порасна и тялото й съзря, той адски много внимаваше да не направи или да не каже нещо, което може да се окачестви като неуместно или двусмислено. Никога нямаше да узнае колко признателна му бе Емили за това. Беше чувала някои от момичетата в училище да разказват за бащите и пастроците си, за братята и чичовците си, за новите гаджета на изморените си и самотни майки. Баща й не беше такъв. Той просто странеше от дъщеря си и бе свел разговорите си с нея до минимум.

Въпреки това тя никога не се почувства пренебрегната. Когато се появиха проблемите й в училище — трудностите в час, плачът в тоалетната, — когато тя навлезе в пубертета, той говори с директора и уреди Емили да се срещне с психолог, макар че тя не сподели с милия и благ човечец с очила без рамки почти нищо, точно като с баща си. Не искаше да разговаря с психолог. Не искаше по никакъв начин да я възприемат като различна, затова не му разказа за пристъпите на главоболие, за това как й причернява пред очите, как сънува, че нещо се показва от черна яма и как зъбите му се впиват в сърцето й. Не сподели параноята си, усещането, че личността й е много крехка и може всеки момент да изчезне или да се строши. След десетина сеанса психологът заключи, че тя е такава, каквато изглежда — нормално, макар и чувствително момиче, което след време ще намери мястото си в света. Възможно бе трудностите й да предвещаваха нещо по-сериозно, някакъв вид шизофрения може би, затова психологът посъветва нея и най-вече баща й да следят за съществени промени в поведението й. След това баща й се отнасяше с нея съвсем различно и през следващите месеци тя два пъти се бе събуждала посред нощ и го бе сварвала да стои по халат на вратата на стаята й. Питаше го случило ли се е нещо, той й отговаряше, че е викала насън, а тя се питаше дали баща й е чул онова, което сигурно е изрекла.

Баща и работеше като шофьор в един склад за мебели „Трехо и синове“, мексиканци, успели да се замогнат. Беше единственият немексиканец сред служителите. Емили не знаеше на какво се дължи това. Когато го попита, той призна, че също не знае. Сигурно защото беше добър шофьор, но Емили допускаше, че е по-скоро защото „Трехо“ продаваха най-различни мебели, някои скъпи, други — не, на най-различни хора. Баща й вдъхваше доверие, изразяваше се добре и беше кротък човек. Той беше приемливо лице за по-богатите клиенти на „Трехо“.

Всяка мебел в къщата им беше купена с отстъпка от неговите работодатели обикновено защото беше повредена или толкова грозна, че нямаше никаква надежда да бъде продадена. Баща й беше отрязал и изгладил с шкурка краката на кухненската маса, опитвайки се да ги подравни, но в резултат масата стана прекалено ниска и не можеха да пъхнат столовете под нея, след като се нахранеха. Канапетата в хола бяха удобни, но различни, а килимите бяха евтини, но трудно се износваха. Единствено телевизорите им бяха качествени, а баща й редовно заменяше стария апарат с появилия се на пазара нов модел. Гледаше исторически филми и телевизионни игри, рядко спорт. Искаше да научава разни неща и дъщеря му мълчаливо учеше заедно с него.

Когато най-накрая замина, Емили се запита дали баща й изобщо ще забележи. Подозираше, че просто ще приеме отсъствието й с признателност. Едва по-късно осъзна, че понякога той изглеждаше едва ли не уплашен от нея.

Намери си работа като сервитьорка, този път в най-близкото подобие на бохемско кафене, с което можеше да се похвали градчето. Не плащаха много, но пък и наемът й не беше висок, а в кафенето поне пускаха хубава музика и другите от персонала не бяха пълни загубеняци. Докарваше си допълнително, като през почивните дни работеше в бар. Не й беше много приятно, но пък вече се бе запознала с един тип, който явно я харесваше. Беше дошъл с приятели да гледа хокейния мач, но беше различен от тях и се опита да пофлиртува с нея. Имаше хубава усмивка и не ругаеше като другите момчета, а тя се възхищаваше на такава способност у един мъж. След това се появи още няколко пъти и Емили усети, че момчето събира смелост да я покани да излязат. Обаче не беше сигурна дали е готова, не и след всичко, което й се бе случило. Все пак у него имаше нещо, което я интригуваше. Ако я поканеше, щеше да се съгласи да излязат, но щеше да го държи на разстояние, докато не узнае повече за него.

Не искаше нещата да свършат като с Боби. През четвъртата си нощ в града се събуди, след като беше сънувала, че мъж и жена вървят по улицата към новия й апартамент. Видението беше толкова живо, че тя отиде до прозореца, очаквайки да види двете фигури, застанали под най-близката улична лампа, но долу нямаше никого. Насън почти бе успяла да зърне лицата им. Сънят я спохождаше вече много години, но едва наскоро чертите на мъжа и жената бяха започнали да се проясняват и да се очертават все по-отчетливо с всяко следващо посещение. Все още не ги бе разпознала, но знаеше, че наближава моментът и това да стане.

И тогава щеше да настане мигът на разплатата. В това поне беше сигурна.