Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Graue Burg im Wolfsee, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2011)
Разпознаване и корекция
tanqdim (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Мери Лий Фалкън. Сватба край вълчето езеро

Немска. Първо издание

ИК „Атика“, София, 1992

История

  1. — Добавяне

Слънчева светлина заливаше стаята ми, когато отворих очи. Скочих от леглото. Господи, колко щастлива бях в този ден! Денят, който щеше да стане най-вълнуващият в живота ми.

Тъкмо бях нахлузила роклята си, когато звънецът на входната врата иззвъня. Беше Жо. Вибрираше от нетърпение и възбуда.

— Закуси ли, Кати? — попита тя, леко задъхана. После учудено огледа апартамента ми. — Къде са ти куфарите?

— Успах се. Куфарите са още в спалнята.

— Успала си се? Боже мой, в деня, когато като горда собственичка трябва да разгледаш своя замък, ти се успиваш!

— Нощес се будих почти през час. Едва призори съм заспала истински.

— Е, разбирам вълнението ти. Да наследиш замък от някакъв чичо — това е като приказка. Още не мога да го повярвам. Замък, разположен край езеро, и то в най-хубавата част на страната. Невероятно!

— И аз самата още не мога да повярвам напълно. Все разглеждам телеграмата и документите за собственост. Ако знаех, че имам толкова богат чичо, може би нямаше да се изненадам толкова, но така изведнъж…

Жо кимна в съгласие.

— Можеш ли изобщо да ядеш при такова вълнение? — попита тя. — Мисля, че на твое място не бих могла да преглътна нито залък.

— Предстои ми дълъг път. Трябва да си наложа да ям. Не искам да падна от изтощение, когато стигна до замъка.

— Може би в коридорите му ще срещнеш призраци или духове и ще трябва да се браниш от тях — рече Жо и се засмя весело.

Опитах се да кажа нещо шеговито, но изведнъж ме обзе безпокойство и усетих, че по гърба ми полазват тръпки.

— От онези — без глава, с дълги дрънчащи вериги, които влачат след себе си, когато излизат от подземията.

Жо продължаваше да бърбори безгрижно, но аз бях престанала да я слушам. В мислите си вече пътувах. Вече виждах пред себе си Имперския остров, моето наследство. Чичовия замък, построен по плановете на стара крепост край Рейн.

Най-сетне часът дойде. Качих се в колата си, съпроводена от куп добри пожелания. Жо махаше след мен, докато не свих в друга улица.

 

 

Пътят минаваше през разкошна местност. Яркозелени поляни стигаха чак до подножието на планината.

Спрях колата на магистралата, за да се насладя на гледката. През зелената долина като сребриста лента се виеше рекичка. Селските къщи приличаха на играчки, а над всичко сияеше слънцето сред яркосиньо небе.

Но трябваше да се откъсна от тази гледка. Нямаше никога да стигна Отърс Рън, ако губех време да се любувам на пейзажа. Отърс Рън беше градчето, през което се стигаше до острова насред езерото. То беше единственото селище край Вълчето езеро.

Приближавах се към планините. Сега пътят минаваше през гъста гора.

Пуснах радиото и бодро затананиках заедно с него една мелодия, докато следвах асфалтовата лента на горския път.

Слънцето се беше вдигнало високо над планинските върхове, когато дърветата станаха по-редки и откриха пред погледа ми плакат с надпис: „ДОБРЕ ДОШЛИ В ОТЪРС РЪН!“.

Отдъхнах си и натиснах спирачката. Бях почти до целта. Пред мене беше градчето. Отвъд него видях бляскавата повърхност на Вълчето езеро. Смътно различих тъмни очертания насред водната шир. Това ли беше Имперският остров?

Не бях предполагала, че е толкова далече от брега. Защо отново ме полазиха внезапни тръпки? Пътуването ли ме беше изтощило, или Жо ме бе заразила с развинтената си фантазия и историите за призраци?

Във всеки случай съмнявах се, че този чичо ми беше завещал острова само от благоразположение и щедрост.

 

 

Спрях пред дрогерията на Клиф, малък магазин, който в телеграмата се посочваше за място на срещата. Тук трябваше да намеря Реймънд Кийнън, шофьора на Имперския остров.

Влязох в магазинчето. Един мъж остави вестника, който четеше. Вежлива усмивка се плъзна по студеното му лице. Това беше Реймънд Кийнън.

Поздравът му беше кратък и останах с чувството, че не е много разговорлив. Едва когато забеляза интереса ми към елегантната лодка, очакваща ни на кея, стана малко по-достъпен.

„Водният вълк“ — така се казваше лодката — бързо се отдалечаваше от брега. Имперският остров все повече приближаваше. Замъкът се извисяваше с тъмните си зидове и кули над зеленината на дърветата.

Беше като пътешествие в миналото. Имах чувството, че навлизам в друг свят.

Когато наближихме малкия залив, Кийнън угаси мотора. Видях мостче и хангар за лодки.

Имперският остров! Замъкът беше разположен върху хълм. Поляната, стигаща до самата ограда, беше гъсто осеяна с цветя. Това смекчаваше малко мрачния вид на сивите зидове. Имперският остров приличаше на средновековна крепост с кулите и високите си сводести прозорци.

— Невероятно — прошепнах аз.

— Впечатляващо е, нали? — попита Кийнън с горда усмивка.

— Като от книжка с приказки — рекох аз. — Като сън, превърнал се в действителност. Нямам търпение да го разгледам отвътре. Ще ми трябват дни, за да видя всичко, от кулата до подземията.

Кийнън изведнъж пребледня. С какво го бях изплашила? Той се извърна настрана.

— Нали има подземия? — попитах изненадано. — Не би било крепост, ако нямаше.

— Има. Но не можете да влезете там. Това е прекалено опасно — мърмореше Кийнън с пребледнели устни. — Тази част на сградата е останала незавършена. Ходовете са занемарени и има опасност от срутвания. Тъй че няма какво да видите там. Освен това не разбирам защо една млада дама се интересува от подземия. Там няма нищо друго освен стари непотребни мебели и плъхове.

— Бррр! — казах аз и тръснах глава.

— Останете си по-добре тук горе, мис Брокнър. Островът е достатъчно голям. Има много възможности за разходки. Можете да яздите и да плувате…

— Никога не съм яздила, но бих искала да се науча.

— Ще кажа на Ерик да се заеме с вас. Той е нашият коняр и умее да се оправя с конете.

С тласък лодката спря до мостчето. Преди да влезем плавно в хангара, съзрях висока, желязна ограда. Острите й колове, приличащи на гигантски стрели, ме изплашиха. Беше като ограда на затвор.

— Тази ограда зад хангара цялото имение ли обикаля? — попитах, когато Кийнън ми подаде ръка да сляза.

— Да — каза той кратко и се наведе, за да закрепи лодката. — Държи настрана нежеланите посетители.

Кийнън отвори пред мен вратата на хангара. Малко след това се озовахме под аркада, цялата окичена с рози. Зад тях се издигаха високи каменни стени. Вървях бавно, за да се насладя на тази прелест.

Отляво, отвъд стената, видях големи ливади, на които се бяха скупчили коне. Гледката ме накара да забравя високата желязна ограда и заплашителния вид на замъка откъм езерото.

Тъкмо понечих да се обърна към вървящия зад мене Кийнън, за да му изкажа възхищението си от прекрасната градина, и се сепнах уплашено.

До ушите ми достигна пронизителен писък. Цвилеше кон.

— Какво му е на това животно? — попитах учудено. Цялата се бях разтреперила.

— Това е жребецът, който пасе на ливадата северно от замъка — обясни Кийнън. Изглеждаше неспокоен. — Не се приближавайте прекалено близо до него. Много е опасен. Миналата зима за малко не уби един коняр.

— Колко коне има на Имперския остров? — попитах аз.

— Освен жребеца още двадесет. — Кийнън посочи към замъка. — Да влезем. Време е за ядене. Сигурен съм, че Уолтър, искам да кажа Браш, е приготвил във ваша чест изключително меню.

— Мистър Браш готвачът ли е? — попитах, когато се приближихме до една тежка дъбова порта. Кийнън я отвори. Не чух отговора му, защото бях вперила очи в малък двор с подвижен мост.

Не бях очаквала подобно нещо. Имах чувството, че всеки миг по моста ще се зададат конници в блестящи доспехи.

Под моста имаше широк ров без вода. Дъното му беше тинесто. Вгледах се в стръмните му стени и възкликнах изненадано:

— Не може да бъде!

— Защо не? Мистър Уолдън ги донесе от едно пътуване. Осем са. Другите сигурно са оттатък.

Кийнън се усмихваше загадъчно и гледаше сиво-кафявия глиган, клекнал сред тинята на рова.

— Могат ли тези животни да излязат оттам? — попитах плахо, настръхвайки при самата мисъл.

— Не, невъзможно е. Стените са много стръмни. Освен това нямат причини да бягат. Ерик ги храни добре, а от другата страна на замъка си имат приличен обор. Но ако не обичате такива животни, ще ги мах…

— Не! — прекъснах го бурно. — Не искам да променям нищо тук. Щом не могат да излязат, нямам нищо против да си живеят там. Опасни ли са?

Кийнън присви очи.

— Много опасни. Такова животно като нищо може да убие човек. Разбира се, ако не е въоръжен.

 

 

С треперещи колене минах след Кийнън по подвижния мост. През една арка влязохме във вътрешния двор, покрит с калдъръм.

Спрях насред двора и се огледах. Могъщите сиви зидове на замъка правеха силно впечатление. Малките прозорчета на кулите блестяха на вечерното слънце. Нещо като балкон опасваше стените на най-горния етаж. Беше покрит с шистов покрив.

— Всичко е така приказно! — пошепнах аз.

— Ще ви трябва много време, за да се огледате тук. Но сега сигурно сте уморена. Предполагам, че искате да се освежите преди вечеря? — Гласът на Кийнън звучеше много учтиво.

Той тръгна пред мене. По няколко широки каменни стъпала се изкачихме до висока, тежка дъбова врата.

Тихо излайване ме накара да се обърна. По неравния калдъръм на двора към мене препускаха три прелестни кученца и радостно махаха с миниатюрните си опашчици.

Бяха толкова мили, че въодушевено клекнах и взех едно от тях в ръце. Другите две веднага направиха опит да се покатерят в скута ми. Триеха влажните си нослета в краката ми. Разсмях се и се заех да галя едновременно и трите.

Когато вдигнах поглед, открих Кийнън до вратата редом с някакъв набит мъж. Двамата ме наблюдаваха и Кийнън, изглежда, обясняваше нещо.

Веднага станах и бавно изкачих стълбите. Кучетата не се отделяха от мен.

— Виждате ли, мис Брокнър — ухили се Кийнън, — тук имаме не само опасни животни. — После се обърна и посочи мъжа до себе си: — Това е Уолтър Браш, готвачът ви.

Браш кимна и ми се усмихна любезно.

— Много ми е приятно, мис Брокнър. Ние, Реймънд и аз, сме работили много години за чичо ви. Радваме се, че този остров отново ще се посъживи.

— Драго ми е да се запозная с вас, мистър Браш. Надявам се да не ви създавам затруднения.

— Затруднения? — Кийнън се засмя. — Няма да ни затрудни да се грижим за още един човек. Обръщайте се към нас винаги, когато имате някакво желание. Сега Ан ще ви покаже вашата стая, а аз ще кача багажа ви.

Тръгнах след русата Ан по просторния коридор, осветяван от лампи с кристални абажури, прикрепени към обкованите с дървена ламперия стени. Широко мраморно стълбище със скъп парапет водеше към горния етаж. Отново минахме по дълъг коридор и стигнахме до едно почти скрито стълбище.

Ан отвори висока врата и се отдръпна, за да вляза първа в стаята. Аз останах като закована на прага.

Видях широко френско легло с нежнорозов балдахин, весели розови пердета и завеси, скъпи стари мебели.

— Колко хубаво — промърморих. — Прелестно.

Кийнън постави куфарите близо до вратата и се отдалечи. Ан остана.

— Да разопаковам ли куфарите ви, мис Брокнър? — попита тя и се усмихна мило. — Или да ви приготвя по-напред банята?

— Ан, не мога да слушам повече това вежливо „мис Брокнър“. Не ми харесва. Ще се чувствам по-добре, ако ме наричате Кати.

Ан се засмя.

— Много се радвам, че не сте надменна и не държите на формалностите. Ще ми се разсърдите ли, ако ви призная, че ви завиждам? Ще ми се и на мен да ми се случи нещо такова. — Тя посочи стаята.

— Откога работите тук в замъка, Ан?

— Отскоро, може би от два месеца. Защо питате?

— Мислех си дали можете да ми разкажете нещо за Кийнън и Браш. Знам, че ще прозвучи смешно, но тези двама души ми се струват някак загадъчни. Особено Кийнън.

— Аз не ги обичам и двамата. Те не оставят Ева и мен да си поемем дъх. Мога да кажа само, че трябва здравата да работим, а вечер, щом свършим, Кийнън веднага ни връща на сушата. Винаги много бърза да го направи.

— Коя е Ева? И защо не нощувате тук в замъка?

— Ева е другата прислужничка. Но и двете не спим тук. Всеки ден ни докарват и откарват, Ева, мен и Ерик — това е конярят.

— Намирам го странно. Казаха ли ви защо?

— Веднъж Кийнън каза, че мистър Уолдън бил наредил така.

Бях чула вече, че чичо ми Джеймс е бил малко особен. Но какъв беше смисълът на това разпореждане? И защо продължаваха да го спазват след смъртта му?

— Какво е станало с момичетата, които са били преди вас тук?

— Уволнили са ги. Но не знам нищо за тях. Не са били тукашни.

Разбирах, че не мога да науча нищо повече от Ан. Оставаха още няколко въпроса.

— Къде е банята, Ан?

— Направо, през онази врата.

След освежителния душ се напъхах в розова лятна рокля. Бях доволна от вида си в огледалото, а после отново обгърнах с поглед чудесната мебелировка.

Това бе идеалната стая за една жена. От кого ли е била обитавана? Знаех, че чичо Джеймс никога не е бил женен.

Отидох боса до прозореца. Светлосивият килим беше мек и дебел. Когато погледнах надолу към градината, установих, че стаята ми се намира в една от кулите.

Долу на поляната, близо до зидовете, пасеше расов черен кон. Сигурно това беше жребецът, за който говореше Кийнън.

Не ми се разделяше с хубавата стая. Но изведнъж почувствах глад. Затова слязох долу.

Докато се спусках по мраморното стълбище, си представях как като господарка на замъка в елегантна, дълга до земята вечерна рокля посрещам тук гости на бал. Замечтано се спрях на последното стъпало.

Един глас ме изтръгна от мислите ми.

— Мис Брокнър — каза Браш, — вечерята е готова. Ако желаете, ще я сервирам в трапезарията. Надявам се да останете доволна от това, което съм приготвил. — Той се усмихна.

Влязох в трапезарията. Беше много голямо помещение, със светъл, блестящ под. В единия му край имаше камина от зелен мрамор. Беше толкова голяма, че над огъня й можеше да се опече цял вол.

Бавно отидох до стола с висока облегалка в единия край на дългата маса. Плъзгах ръка по облегалките на столовете, покрай които минавах. Чичо ми трябва да беше устройвал тук истински банкети, защото, докато стигнах до мястото си, преброих двадесет и шест резбовани стола.

— Дълго ли сте работили при чичо? — попитах Браш.

Той се усмихна и кимна.

— Да. Чакайте да помисля… Двадесет години, мис Брокнър.

— А мистър Кийнън? И той ли е толкова отдавна тук?

— Моля ви, не оставяйте вечерята да изстине — каза Браш припряно и дръпна стола в горния край на масата. — Той е тук още по-отдавна. От двайсет и две години.

 

 

След вечерята се зачудих какво да правя. Беше още рано за лягане. Реших да сляза на двора и да видя още веднъж кученцата.

Във вестибюла срещнах Браш.

— Яденето беше превъзходно, мистър Браш — похвалих го аз.

— Много се радвам, мис Брокнър. Къде отивате?

— Ще се поразходя преди лягане.

— Кийнън предупреди ли ви за кучето?

— За кучето ли? — попитах учудено.

— Става дума за кучето пазач. То е близо до арката. — Браш посочи с ръка в неопределена посока. — Много бдително е. Не се приближавайте много до него. Не искам да се изплашите или, не дай боже, нараните.

— Благодаря — промърморих.

Нощният въздух беше топъл и въпреки това освежителен. Бавно се спуснах по стълбите в калдъръмения двор. Веднага се разнесе радостният лай на малките кучета. Погалих ги, после тръгнах към градината. Те ме следваха по петите.

Видях пред себе си сянката на могъщо дърво, чиито клони се спускаха отвъд зида. Исках да хвърля още един поглед към езерото, но изведнъж се спрях стреснато.

Откъм дървото се чу дълбоко ръмжене. Отстъпих крачка назад, препъвайки се в едно от кученцата. Изпод един клон на дървото се показа голям, грозен дог. Излая дрезгаво и изскърца със зъби. После изведнъж спря и видях, че е завързан с верига.

— Бедното — промърморих.

Наведох се и взех трите кученца на ръце. Бавно тръгнах с тях към замъка.

Цареше дълбока тишина. На тъмното небе се открояваха звездите. Обзе ме странно чувство. Струваше ми се, че от замъка ме наблюдават невидими очи, изпитващи ме дали съм достойна за негова наследница.

Качих се в стаята си и се приготвих за лягане.

С въздишка дръпнах завивката до брадичката си и затворих очи. Вече заспивах, когато изведнъж се чу ужасяващ вик.

Скочих изплашено и се ослушах. Сърцето ми биеше лудо, страхът сковаваше дъха ми. Сънувала ли бях, или наистина някой извика?

На следващата сутрин се събудих с парещи очи. Бях спала много неспокойно, като непрекъснато чувах някакъв вик в обърканите си сънища.

Станах със залитане и отидох в банята, която се намираше до стаята. След освежителния душ се почувствах малко по-добре.

В подножието на широкото мраморно стълбище ме чакаше Браш.

— Добро утро — поздравих аз любезно.

— Добро утро, мис Брокнър — отвърна той със странно дрезгав глас. — Добре ли спахте?

— О, да, благодаря.

— Радвам се. — Той изглеждаше облекчен. — Днес искате да разгледате замъка, така ли?

— След закуска.

— За Кийнън ще бъде чест да ви разведе.

— О, това не е нужно. Мога и сама.

Браш поклати глава.

— Не можете. Искам да кажа, че е по-добре Кийнън да бъде с вас. Той ще отговори на въпросите ви и ще ви обясни много неща… Сградата, знаете, е много голяма. Може да се загубите.

— Е, добре, щом смятате така — казах аз и тръгнах към трапезарията.

Когато излизах след закуската, Кийнън ме чакаше на вратата.

— Добре ли спахте? — попита и той.

— Много добре, благодаря — промърморих аз.

— Нищо ли не ви обезпокои? Значи сте прекарали добре първата си нощ под този покрив?

— Нима трябваше нещо да ме обезпокои? — попитах с неволна рязкост.

Кийнън пребледня и отстъпи крачка назад.

— Не, не… Но понякога конете… Случва се да са много неспокойни, знаете ли — заекна той объркано. — Особено жребецът… Браш ми каза, че искате да разгледате замъка — отклони той разговора.

— Да, бих искала.

— Можем да започнем от долния етаж предложи Кийнън. — Това е и най-интересната част от замъка. Горе има само спални.

След кухнята, която беше много модерно и практично обзаведена, Кийнън ми показа стаите на прислугата, а после голямата дневна, мебелирана скъпо и уютно. Той забеляза, че често хвърлям поглед към ценните картини, окачени навсякъде по стените.

— Мистър Уолдън похарчи цяло състояние за тези картини — каза той.

— Що за човек беше чичо ми? Искам да кажа, как изглеждаше и какви бяха навиците му?

— Беше добър човек. Добър към служителите си, никога не проявяваше нетърпение и не изискваше невъзможното. Знаете ли, мис Брокнър, вие малко приличате на него — каза Кийнън с подкупваща усмивка.

— Не беше ли малко особен?

Кийнън вдигна вежди и сбърчи чело.

— Е, да, малко. Но няма защо да говорим за това. Той просто беше по-различен. Искаше да живее, както му се харесва, но признаваше и на всеки друг човек това право. Никога не е оскърбил някого.

— В лице приличам ли на него?

— Преценете сама.

Кийнън отвори една врата до стълбите. Помещението беше тъмно, със спуснати завеси. Миришеше на книги. Когато Кийнън дръпна завесите, видях, че книгите, наредени на високи полици, покриваха три от стените. На четвъртата имаше мраморна камина, а над нея висяха три портрета. Кийнън посочи към тях.

— Средният е на мистър Уолдън, мис Брокнър.

Приближих се да разгледам портрета. Чичо ми имаше строг поглед, гъста бяла коса, тъмни очи и брада.

— На колко години е бил чичо, когато е рисуван портретът? — попитах.

— Около шейсет и три — отвърна Кийнън. — Оттам нататък той сякаш престана да старее. И преди смъртта си изглеждаше точно така.

— Бяхте ли тогава при него?

— Не. За последен път го видях една седмица преди да умре. Той почина в Ню Йорк. Беше толкова жизнен човек! Никой не му даваше осемдесет и девет години.

Изведнъж в гласа на Кийнън прозвуча нещо, което ме накара да вдигна поглед към него. За части от секундата видях в очите му омраза. Омраза и жестокост. После лицето му отново прие маската на любезност.

— Отдясно е мистър Уолдън на трийсет години.

Обърнах се да погледна портрета. На него се виждаше снажен млад мъж, застанал до един кон.

— Много добре е изглеждал — промърморих.

— Да, и вие приличате на него, особено когато се засмеете.

Аз обаче не слушах Кийнън. Бях вперила очи в третия портрет. Той ме плени. Беше усмихнат млад мъж с лъчезарни сини очи.

— Кой е този? Русият мъж?

Кийнън нервно се прокашля и погледна неспокойно през прозореца.

— Беше добър приятел на мистър Уолдън.

Какво ставаше с Кийнън? Досаждах ли му с въпросите си? Въпреки това продължих да питам.

— Как му е името?

— Казваше се барон Стийл.

— Казваше се? Умрял ли е? — попитах учудено, защото бях видяла, че портретът е рисуван съвсем скоро. Следователно този човек не можеше да е на възрастта на чичо ми.

— Не е вече между нас — промърмори Кийнън. — Ще продължим ли с другите стаи? Имаме доста за разглеждане, а скоро ще стане обед.

С тези думи той тръгна към вратата. Сякаш се радваше да остави портретите зад гърба си. Последвах го колебливо, като хвърлих още един поглед към тях.

Кийнън ме въведе в огромна стая с ловни трофеи. На стените бяха накачени глави на мечки, лосове, антилопи, а краката ми стъпваха по кожите на бели мечки и лъвове. Гледката не ми беше много приятна.

В следващата стая имаше оръжия. Бяха скъпи, но и те не можаха да привлекат интереса ми.

После Кийнън се отправи към стълбата.

— Горе няма много за гледане — каза той. — Там са само спални. Повечето са заключени, за да не се прашат.

Кимнах.

— Колко са стаите в замъка?

Кийнън потри замислено челото си.

— Мисля, че са към сто и петдесет. Сега ще ви покажа наблюдателната кула.

През една тясна врата той излезе на балкона, който опасваше отвън замъка.

— Поемете дълбоко дъх, мис Брокнър. Изкачването не е лесно.

Когато достигнах платформата, коленете ми трепереха. Поспрях се на парапета и се огледах. Затаих дъх пред красивата гледка. Под нас бяха замъкът и градината. Езерото обгръщаше острова като лъскав килим. В далечината се виждаха планинските върхове. Искаше ми се да съм сама тук. Изпитателните погледи на Кийнън не ми допадаха.

— Красиво здание — казах с поглед към керемидения покрив под мене. — Казвате, че в избите и подземията не може да се влезе?

Лицето на Кийнън почервеня. Той рязко поклати глава.

— Прекалено опасно е, мис Брокнър. Никой не слиза долу. Таваните могат да се срутят, а освен това там няма нищо интересно освен паяжини, стари боклуци и плъхове…

— Не могат ли да се укрепят сводовете? Не бива да се занемарява такава красива постройка!

— Не! — Отговорът на Кийнън беше много бърз. — Искам да кажа… ще е много скъпо, а освен това стабилността на постройката не е застрашена. В това няма съмнение. А и едва ли ще намерите архитект за тази работа. Човекът, който е строил замъка, отдавна е покойник.

— Е, добре, щом смятате, че това не представлява опасност, ще го оставим така.

Кийнън въздъхна облекчено и тръгна към витата стълба. Какво ставаше с този човек?