Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
You and No Other, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2009)
Корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Сюзън Симънс. Принцеса Сесил

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 1997

ISBN: 954-459-572-4

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Тя почувства, че се задушава.

Причината за това бе сънят. Отново бе имала същите видения. Бяха се появили неочаквано, против волята й и бяха я изпълнили с непреодолим копнеж и някакво мъчително чувство, от което дъхът й спираше.

Не можеше да си поеме въздух. Цялото й тяло трепереше. Сърцето й биеше така силно, сякаш всеки миг щеше да изскочи. За бога, чувстваше се като диво животно, хванато в капан, което със сетни сили се мъчи да се освободи.

Сесил се надигна в огромното легло с балдахин и втренчи поглед в мрака. Светлина.

Нямаше никаква светлина.

Потърси слепешком сребърния свещник, който бе поставен някъде върху нощната масичка. Ръцете й бяха леденостудени и не преставаха да треперят. След множество безуспешни опити най-сетне постави свещта, запали клечка кибрит и я доближи до фитила.

В тъмната като гробница спалня затрептя малък кехлибарен пламък.

Сесил се опита да преглътне, но почувства, че гърлото й е пресъхнало. Взе кристалната гарафа, наля си вода, като неволно изсипа половината върху изящната покривка от белгийска дантела. Повдигна чашата към устните си и жадно отпи няколко глътки. След това вдиша дълбоко и бавно издиша.

Трябваше да престане да се самозаблуждава. Този сън — или по-скоро кошмар, я измъчваше все по-често. Всъщност всяка нощ, откакто бе пристигнала в Лондон, сънуваше едно и също, а оттогава бе изминала почти седмица.

Защо поредицата страховити събития се повтаряше отново и отново всяка нощ, щом затвореше очи?

Причината бе явна: мисълта за това колко близо бе до него тук, в тази страна, в този град, я изпълваше с ужас.

Очите на Сесил се напълниха със сълзи.

Може би не трябваше да идва. Може би сложният план, който бе съчинила, за да убеди своята братовчедка Виктория да я покани през пролетта, беше грешка.

Но бе твърде късно да промени решението си. Освен това Сесил знаеше, че няма избор. Беше длъжна да дойде, защото именно тук, в Лондон, щеше да намери отговор на всичките си въпроси.

— Събери кураж и ще успееш — прошепна Сесил в тъмнината.

Трябваше да успее. Длъжна бе пред себе си.

Залогът бе твърде висок: от това зависеше съдбата на любимото й владение Сейнт Саймън, свободата на жителите му, светлата памет на родителите й, възкачването на брат й Александър на трона, дори собственото й бъдеще.

Ако планът й се провали, тя наистина щеше да бъде последната принцеса на Сейнт Саймън, тази древна област с покоряваща красота, разположена между плодородните земи на Южна Франция и Средиземно море.

— Не бъди глупачка, Сесил — упрекна се тя и повдигна възглавницата зад гърба си. — Разбира се, че ще успееш.

Вече напълно будна, протегна ръка към една от книгите, които винаги стояха до леглото й. Малкият том поезия с кожена подвързия падна и се отвори. На светлината на свещта тя успя да различи думите, отпечатани на страницата. Долови в стиха на американския поет Хенри Уодсуърт Лонгфелоу странно пророчество.

Прочете ги наум.

„Кораби, плаващи в нощта, които си говорят,

единствен знак на хоризонта и далечен глас в тъмнината.

В океана на живота ние се срещаме и говорим.

Разменяме поглед и поздрав, преди отново да потънем в тишината.“

Сесил внезапно се почувства напрегната. Рязко затвори книгата, отметна завивките и боса прекоси стаята. Дръпна завесите от тежък брокат и леко открехна прозореца. Наведе се напред, облегна глава на рамката и вдъхна дълбоко от хладния, доста влажен въздух на лондонската нощ.

Лондон, а и цяла Англия се бяха оказали съвсем различни от Сейнт Саймън. Сейнт Саймън бе слънчева страна с вечно синьо небе и още по-сини води. Там имаше буйни зелени треви, каменни къщи и планински поляни, осеяни с диви цветя. В Сейнт Саймън всички хора се познаваха.

Когато се отдаваше на спомени, Сесил осъзнаваше, че е имала истински щастливо детство в малкото княжество до морския бряг. Бе отраснала, обградена с ласкави грижи от страна на родителите си и по-големия си брат, чувствайки обичта на петнадесетте хиляди жители на страната.

По-късно се бе превърнала в една от най-щастливите девойки. По настояване на родителите си бе изучавала математика, както и философия, психология и по-типичните за интелигентните млади жени занимания — музика, поезия и танци.

От осемнадесетгодишна възраст бе ухажвана от млади европейски благородници. Би могла да избира между принцове, херцози и дори един-двама владетели на малки кралства. Всъщност, преди трагедията да сполети семейството й, се бе чувствала защитена от враждебния свят.

Но вече не бе така.

Сесил въздъхна дълбоко и отново вдиша. Тук, в Гест Хаус, до градината, поне не долавяше мирис на коне, нечисти тела и канали, както в по-голямата част на Лондон.

Шели бе описал града доста сполучливо: „Навярно адът е град, подобен на Лондон“.

Принцесата на Сейнт Саймън бе сигурна в едно: адът бе тук, на земята.

Чудеше се дали същото бе вярно и за рая.

Почукване на вратата я изтръгна от унеса й.

— Будна ли си?

Гласът бе на нейната най-скъпа приятелка и придворна дама Ан Фарадей.

За миг Сесил се поколеба дали да отговори. Имаше толкова малко време да бъде насаме със себе си и то бе ценно за нея. Всъщност след злополуката, отнела живота на родителите й, от която бяха изминали две години, или по-скоро след „инцидента“ от предишната година, нейните поданици, най-близките й съветници, обожаваният й брат и дори скъпата Ан рядко я оставяха сама.

Всички мислеха, че все още скърби заради загубата на майка си и баща си. Страхуваха се, че ако я оставят, би потънала в мрачни размишления, а това би се отразило зле на здравето й.

Но тя не размишляваше, а планираше отмъщението си.

Две съвсем различни неща.

— Влез, Ан — извика тя, но гласът й едва достигна до вратата.

Ан Фарадей отвори и застана на прага с разпилени по раменете руси къдрици, с лампа в ръка и тревожен израз в очите.

— Добре ли си, Сесил? — попита тя, когато затвори вратата след себе си.

— Разбира се.

— Знаеш ли колко е часът?

Сесил поклати глава. Дори не се бе сетила да погледне часовника.

— Късно? Или рано?

— Три.

— Значи и едното, и другото.

Ан попита загрижено:

— Да не би да имаш проблеми със съня?

Бе принудена да изрече още една лъжа:

— Не.

Лейди Ан Фарадей придружаваше Сесил навсякъде, откакто двете бяха навършили осемнадесет години. Никой друг не я познаваше така добре.

— Сесил, пак ли сънува онзи… сън? — Тя избегна думата „кошмар“.

Сесил обичаше Ан може би повече от всекиго на света, освен брат си, но сега имаше нужда да прекара известно време сама, а й се струваше невъзможно да го получи, и то, защото подозираше, че Ан знае за „инцидента“ повече дори от самата нея.

— Просто се събудих — уклончиво отвърна тя.

— Какво те накара да се събудиш?

Сесил сви рамене под копринената нощница.

— Може би това, че съм в чуждо легло на чуждо място — отвърна и уверено добави: — А Лондон е доста различен от Сейнт Саймън.

— Много е вълнуващо, нали? — Очите на Ан светнаха радостно. — Спомням си своя дебют в обществото. Всяка вечер имаше пищни приеми и бях заобиколена от красиви млади мъже. Не беше възможно човек да присъства на всяка вечеря, бал, концерт или закуска. Имах толкова много красиви рокли, че трябваше да наема цяла стая за гардероб. На бала с маски в моя чест участвах във всеки танц. Беше невероятно забавно.

— Сигурна съм, че е било така.

Ан внезапно съжали за думите си.

— Неволно се разприказвах, Сесил.

— Нямам нищо против — побърза тя да успокои приятелката си. — Честна дума. — Повдигна ръка към устните си и си даде вид, че прикрива прозявка. — Смятам отново да легна. Чувствам, че ми се доспива. Ще се видим сутринта.

— Както желаеш. — По настояване на Сесил двете избягваха официалните обръщения, когато бяха сами. — Лека нощ, скъпа.

— Лека нощ, Ан — промълви тя, пъхна се в леглото и придърпа завивките до брадичката си.

Вратата тихо се затвори.

Сесил изчака няколко минути, за да бъде сигурна.

След това отново стана, този път, без да запали свещта. Върна се до отворения прозорец. Погледна надолу към градината. Идеята за разходка й се стори примамлива.

Сесил винаги бе смятала, че е глупаво една дама да няма право сама да се грижи за тоалета си. Тя се справяше доста добре.

Облече скромна бяла рокля. Сложи чифт удобни обувки и прехвърли дългите си сплетени коси през рамо. Докато вървеше към вратата, й хрумна да наметне пелерина.

Сесил премина съвсем безшумно по коридора на втория етаж на Гест Хаус. Това бе още едно умение, което бе усвоила до съвършенство от необходимост и отчаяние.

Ключът за градината стоеше в голямото махагоново бюро в кабинета на собственика на този замък. Навярно Джулиън Франклин Гест, граф Станхоул, не би имал нищо против, ако тя вземе за малко неговия ключ и се поразходи в градината му. Все пак бе проявил достатъчно благосклонност, като й бе позволил да ползва жилището, каретата и дори прислугата му, докато той бе в Тоскана.

Сесил откри ключа и се отправи към задния вход на къщата. Щом излезе, се затича към градината. Единственият звук, който чуваше, бе шумоленето на полите на роклята й, които докосваха плочите на пътеката.

Пъхна големия меден ключ в ключалката и го завъртя. Портата се отвори и Сесил влезе в частната градина, където най-сетне щеше да бъде сама.