Джейн Ан Кренц
Загадъчни сенки (9)

Девета глава

Каква глупачка трябва да съм, за да си въобразя, че с Дариъс Кавано имам някаква особена, магическа близост, помисли си Кимбърли и се взря в пустото шосе, което се простираше пред нея. А още по-голяма глупост беше фактът, че в това ужасно време и посред нощ си бе тръгнала за вкъщи. Но когато човек иска да избяга от собствената си глупост, той тръгва незабавно, дори да се налага да пропътува цели триста километра. Кимбърли изпитваше огромна нужда да остане насаме със себе си. Ако беше пренощувала в хотела, Кавано щеше още на сутринта да нахълта в стаята й и да започне да я убеждава, че е прав. Как можа да се заблуди до такава степен? Да отиде с него чак в Сан Франциско! Имаше достатъчно доказателства за това, че пребиваването им там няма да е романтична идилия, но Кимбърли предпочете да не обръща внимание на мълчанието на Кавано и нарастващото напрежение между тях.

Кавано беше прав за едно: той беше мъж и не можеше да мисли като жена. Нещо повече — не бе в състояние да мисли като нея… Не беше и Джош Валериън… Казваше й го всеки ден! Но пък и тя изобщо не го възприемаше като двойник на Джош. Това би било лудост. Кавано си беше Кавано… Неповторим! Вкусът му беше на устните й. Никога нямаше да забрави ласките му, целувките му. Ала онова, което щеше най-много да й липсва, бе усещането през онези сякаш неуловими мигове на тяхната краткотрайна връзка. По дяволите! Тези вълшебни мигове на най-съкровена интимна близост не бяха измислени! Те наистина съществуваха! Имаше моменти, в които Кавано се отнасяше с разбиране към нуждата й да се усамоти за малко в една толкова оживена къща като неговата. Беше изразил и дълбоката си благодарност за правилата, които Кимбърли бе успяла да наложи в дома му, за да не го безпокоят по време на работа. Как можа след всичко това да постъпи така с нея?! Но отговорът беше очевиден. Кавано сам й го бе посочвал неведнъж. Той беше мъж… и при това не кой да е мъж, а Кавано! Мъжката арогантност бе неразделна част от неговата същност, както и чувството му за дълг.

Отминалата вечер бе една от най-трудните в живота й. Да се види с баба си и дядо си бе много тежко за нея, но срещата все пак не се оказа такова голямо изпитание, каквото си бе представяла. Невъзможно бе човек да мрази хора като Ан и Уесли Марланд…

Когато най-сетне стигна пред дома си, небето се раздираше от ярки светкавици. Пръстите й трепереха и тя с мъка успя да отключи вратата. Едва се държеше на краката си от умора. Единственото нещо, от което имаше нужда, беше чаша вино, за да се стопли, и здрав сън…

Когато влезе обаче, разбра, че последното нещо, което ще получи, е чаша вино и здрав сън. На пода някой бе нарисувал петоъгълник, а в центъра му гореше свещ. Стаята се осветяваше единствено от нейния пламък, но дори в мрака Кимбърли успя да забележи фигурата с качулката.

— Влез, Кимбърли Сойер. Очакваме те.

Щом чу този познат глас, Кимбърли потрепери, но преди да реагира, от мрака се отделиха още две фигури с качулки. В ръката на едната проблесна пистолет.

— Затвори вратата! — нареди фигурата, седнала до петоъгълника.

Кимбърли бързо пресметна шансовете си. Още преди да стигнеше изхода, щяха да я прострелят. Ето защо тя се подчини и бавно затвори вратата. Друга от фигурите глухо измърмори:

— Силата е голяма тази нощ, господарке. Доведе я право в ръцете ни.

Беше женски глас и Кимбърли изведнъж осъзна, че и него бе чувала някъде в миналото.

Жената, която остана седнала до петоъгълника, се обади отново.

— С всеки ден силата става все по-голяма. Нима не съм ви го казвала? Добър вечер, Кимбърли.

Кимбърли трябваше да призове на помощ всичката си Марландова гордост, за да може да отвърне с достойнство:

— Здравей, Ариел. Виждам, че доста си се издигнала и вече не си губиш времето с чаени листа.

Ариел Луелин се усмихна, но не с онази дружелюбна старческа усмивка. Тя бе изчезнала. Вместо това в очите й проблясваше искрата на лудостта.

— Ти се оказа невероятна глупачка, Ким, и сега ще платиш за това.

Кимбърли знаеше, че Ариел никак не се шегува, но успя донякъде да овладее страха си.

— Имаш право. Да пропътувам цели триста километра в такава буря, и то посред нощ, не е най-умното нещо, което можех да направя.

Ариел поклати глава.

— Глупава жена… Та ти нямаше друг избор, освен да се качиш в колата и да дойдеш тук! Ти беше призована… Не говоря за тази вечер, а за глупостта, която извърши преди два месеца. Тогава се намеси в нещо, което изобщо не те засягаше.

— О, имаш предвид онази дреболия? Отвличането на Скот? Ти май имаш проблеми с персонала, Ариел. Вярно, че добрите помощници струват скъпо, но все пак… Ами онази идиотка изобщо не ме чу, когато дойдох да взема Скот! Другият пък… с ножа… той все се спъваше в наметалото си. Сигурно този тук, с пистолета, е забравил да сложи патрони…

— Пистолетът е зареден, уверявам те. Надявам се, няма се наложи да го използва, защото сме ти приготвили нещо много по-интересно — заяви спокойно Ариел.

— Чудесно! Хайде, вади картите!

— Когато ти гледах на карти, ти казах да се отнасяш сериозно към поличбите… Но ти не ме послуша! Тогава получи хубав урок, нали, Ким?

— Но защо винаги вършиш работата си по най-трудния начин? Защо ти трябваше да караш онзи тип да ме гони с такава кама? Тя е много добра за колекция, но никак не я бива като оръжие! Стилна е, да! Но ползата от нея е равна на нула!

Ариел стисна устни. Лицето й изведнъж доби сурово и мрачно изражение.

— От особена важност е да умреш както подобава. Камата не е виждала кръв цели сто години. Ти бе избрана за жертва!

— Затова че съм попречила на отвличането? А защо отвлече Скот? Първоначално той ли бе определен за жертва?

— О, не! Отвличането бе просто финансов ход. Трябваха ни пари, а бе решено, че Кавано ще бъде източникът.

— Искаш да кажеш, че твоята магическа сила няма възможност да ви осигури най-обикновена кредитна карта?

Необикновеното спокойствие на Ариел внезапно се пропука.

— Силата реши, че парите трябва да дойдат от Кавано!

— Но ти всъщност не ги получи, нали?

— Ще ги получим… след време. Всичко ще стане така, както повелява силата и когато му дойде времето — каза Ариел, възвърнала предишната си спокойна увереност.

Кимбърли погледна към другите двама.

— И вие ли сте толкова смахнати, колкото е тя? Рано или късно ще ви пипнат и всичко това ще се стовари върху вас. Онзи мухльо с камата сигурно отдавна е изпял всичко на полицията.

— Той е боклук и нищо не знае. Задачата му беше да те убие с камата. Иначе нямаше да си получи парите — отвърна едната фигура.

— И вие смятате, че няма никакви улики? Ами камата?

— Никой друг, освен избраните, не познава смисъла и предназначението на камата. Във всяко поколение само неколцина пазят строго тайната. Полицията нищо не може да разбере — намеси се Ариел.

— И откъде си се снабдила с тази кама, Ариел? — попита Кимбърли. Не можеше да измисли друг начин, за да спечели време, освен да поддържа разговора.

В този миг телефонът иззвъня.

— Това трябва да е Кавано. Обажда се, за да провери дали съм се прибрала вкъщи благополучно — уверено заяви Кимбърли.

— Не! — извика Ариел.

— Само той може да се обажда по това време на денонощието. Защо не извадиш картите си, за да провериш дали казвам истината? Само че докато се мотаеш с картите, Кавано ще се откаже да стои със слушалката в ръка, защото ще реши, че ми се е случило нещо лошо. Ще се обади веднага на някоя патрулна кола и тъй като притежава неограничена власт, на часа ще им нареди да ме търсят.

Телефонът отново иззвъня. Фигурата с пистолета се размърда притеснено и каза:

— Господарке, остави я да се обади!

Ариел вдигна предупредително ръка и отвърна:

— Аз ще реша, Емлин… — Тя се обърна към Кимбърли: — Обади се, но бъди кратка и съвсем категорична. Иначе ще накарам Емлин да те застреля на място! Кажи на Кавано, че си добре и се отърви от него.

Кимбърли вдигна слушалката.

— Ким? Добре ли си?

Беше Кавано.

— Добре съм. Пътуването беше дълго, но вече съм си у дома и съм добре. Нали ти казах, че няма да има никакъв проблем?

— Изобщо не си ми казвала такова нещо… Ти просто избяга!

— Нали знаеш какви са писателите, скъпи? Трябваше да се върна тук, за да довърша книгата…

В другия край на стаята Ариел с жест й нареди да приключи разговора.

— Чакам с нетърпение да се видим. Знаеш колко ми е приятно, когато си бъбрим в леглото… Помниш ли за какво си говорихме последния път?

— Кимбърли, нищо не разбирам… Да, спомням си… Ти ми каза, че ме обичаш. Това означава ли, че все още ме обичаш?

— Всъщност аз имах предвид другата тема, която обсъждахме…

Емлин вдигна заплашително дулото.

— Тогава ми каза, че ме разбираш напълно. Твоето разбиране сега е много важно за мен, Кавано!

От другата страна на линията настъпи мълчание. Кимбърли почти усещаше как Кавано прехвърля думите й през ума си.

— Ти бе уплашена последния път.

— Да, скъпи.

— А сега?

— И сега е същото, Кавано… Дори повече!

Кавано изруга полугласно.

— С колко време разполагам?

Кимбърли преглътна. До този момент му говореше с мъркащ и гальовен глас, но сега отвърна глухо и напрегнато:

— О, не зная как ще дочакам края на нощта без теб!

— Колко са?

Въпросът беше рязък и студен като стоманено острие.

— Имам да напиша още три глави. Пази се, скъпи, и с нетърпение чакам да се видим, след като завърша „Вендета“.

С тези думи Кимбърли затвори телефона, преди Емлин окончателно да загуби търпение.

По-младата жена с качулката въздъхна облекчено и погледна към Ариел.

— Завържи я, Зора, и я сложи на леглото в спалнята. Трябва да се подготвим за церемонията. Емлин, помогни на Зора, а после се върни тук… — Тя се обърна към Кимбърли: — Добре, че не намеси Кавано в тази история. Ти много го обичаш и не би искала да му се случи нещо лошо, нали?

„Ти много го обичаш…“

Думите сякаш се запечатаха в съзнанието на Кимбърли. Права беше вещицата! Може би наистина притежаваше някаква свръхестествена сила.

Зора и Емлин завързаха ръцете и краката й и я сложиха на леглото в спалнята й.

„Ти много го обичаш…“

Когато животът му е в опасност, човек трябваше да бъде честен пред себе си. Да, тя обичаше Кавано и избяга от хотела, защото искаше да избяга от истината. Съдбата й сега беше в неговите ръце… И като че ли наистина нямаше друг човек, на когото би поверила живота си.

 

 

На половин час път от дома на Кимбърли Кавано спря и отвори вратата на колата. Главата му бучеше. Кимбърли бе намекнала, че в къщата има трима души. Нямаше много време, но в такива ситуации времето никога не стигаше. Той бръкна под седалката и извади няколко неща, които щяха да му потрябват. Ножът сложи в единия си ботуш и го прикрепи към глезена си, а малката, плоска, метална кутия пъхна отзад в колана на джинсите си. Пътят бе хлъзгав, но Кавано знаеше, че ще стигне до къщата на Кимбърли за не повече от двайсет минути. Мъжът завъртя ключа в стартера и червеният ягуар мощно изрева.

 

 

На леглото Кимбърли се опитваше да допълзи до нощната лампа със стъклен абажур. По едно време вратата се отвори и в стаята влезе Зора. Държеше мангал.

— Не съм искала обслужване по стаите — успя да каже Кимбърли.

— Не ставай глупава и не се подигравай с нещо, което не разбираш! Скоро ще платиш. Животът ти ще бъде принесен в жертва на силите на мрака — каза Зора, остави мангала на пода и драсна клечка кибрит. Изчака я да се разгори и я пусна сред няколкото бучки черни въглища.

— Зора, не разбираш ли, че е въпрос на време да ви открият. Ариел не е толкова умна, че да скрие следите си. А щом аз изчезна, Кавано няма да се спре пред нищо.

— Кавано не може да се противопостави на силата на моята господарка!

— За каква сила говориш? Всичко, което предприе Ариел, се провали! Отвличането не успя… Двата й опита да ме убие не успяха! Кое те кара да мислиш, че ще успее в бъдеще?

Зора я изгледа гневно, но част от предишната й увереност се изпари.

— Но те доведе тук тази вечер, нали?

— Не е точно така. Смятам, че това е чиста случайност. Тя каза ли ви ясно и със сигурност, че очаква да дойда?

— Каза, че трябва да се скрием в къщата ти, за да помислим кой е най-добрият начин да се справим с теб…

— Но обеща ли ви, че ще ме доведе?

Зора извади от джоба си кожена торбичка и поръси въглените с някакъв бял прах.

— Губиш си времето. Аз вярвам в силата на моята господарка… А тази сила един ден ще бъде моя!

С тези думи Зора се обърна и излезе от стаята.

Кимбърли усети странна миризма. Почти бе стигнала до нощната лампа и се оглеждаше за някакъв предмет, с който да я счупи, без да вдига много шум…

Каква беше тази сладникава миризма? Нещо не беше наред… Защо всъщност трябваше да чупи толкова красива нощна лампа? Нямаше смисъл… Кимбърли вдъхна дълбоко от сладката миризма, която се носеше от мангала. Беше някакъв упойващ аромат на билки и треви… Изпълваше цялата стая… Никога не се бе чувствала тъй блажено отпусната… Такава тежка вечер! После бурята…

Бурята!

В миг мощна светкавица раздра тъмнината. Внезапният блясък я прободе като с нож. Трябваше да направи нещо… Стъкло… Беше свързано със стъкло… О, каква благодатна миризма! Жалко, че Кавано го нямаше, за да се наслади на този аромат заедно с нея! Той беше в безопасност… В Сан Франциско…

Кимбърли с мъка задържа тази мисъл. Кавано беше в безопасност… А нея я грозеше опасност… Къде беше опасността? Тя съвсем бе забравила за Ариел Луелин, която бе в съседната стая… Ариел и билки… Билки, поръсени върху горещи въглени… Мангал… Вещици и старинни ножове…

Въпреки неестественото блаженство, което чувстваше, в сърцето на Кимбърли пропълзя страх. Миризмата бе виновна… Ароматният дим, който се носеше от мангала. Там беше опасността! Отчаяна, Кимбърли опита да съсредоточи вниманието си върху нещо. В съзнанието й нахлуха спомени… Кавано, който я любеше и прегръщаше, който й казваше, че всичко разбира… Кавано, нейният любим! Трябваше да счупи лампата заради него. Той би очаквал от нея поне да опита да пререже въжетата с парче стъкло от абажура.

Лампата падна на пода и точно в този момент вратата рязко се отвори. На прага стоеше Кавано, а зад него бе Емлин.

— О, Кавано! И теб ли хванаха? Извинявай! Направих грешка…

— Какво сте й сторили? Вие сте я упоили! — гневно извика Кавано.

— Ще живее до довечера. Дадохме й малко успокоително, за да кротува… Хайде, лягай! Зора, вържи му краката… И без глупости, Кавано!

— Смяташ ли, че е безопасно да ги оставим тук заедно? — рече Зора.

— Миризмата ще ги укроти. Освен това къде да го сложим? Ариел не желае той да гледа подготовката…

Емлин и Зора излязоха. Кавано веднага се размърда.

— Ким, добре ли си?

— Димът… — започна немощно тя.

— Да, зная! Съвземи се, мила, че миризмата ще упои и мен! Помогни ми! — рече нетърпеливо Кавано.

— Да ти помогна ли? Как?

— В ботуша ми има нож. Извърти се така, че да можеш да го измъкнеш.

— Защо им позволи да те хванат?

— А как иначе бих могъл да разбера къде си? Нали трябваше някак да вляза?

— Каква изненада само! Да завариш Ариел тук! — рече Кимбърли и се изкикоти, а пръстите й все не можеха да се доберат до ботуша му.

Кавано изруга.

— Като си помисля, че е била в дома ми цяла година… Ким, престани! Измъкни ножа!

Тази рязка заповед мобилизира ума й и тя напипа дръжката на острието. После го издърпа.

— Бавно, мила! Сега дръж ножа изправен! Дръж здраво и внимавай, че е много остър!

— Кавано, грешката, която направих снощи…

— Всички правим грешки, но за това ще говорим по-късно… Дръж здраво, Ким!

Миг по-късно Кавано освободи ръцете си. Кимбърли го чу да кашля. Димът започваше да го дави. С рязко движение той свали калъфката на едната възглавница и покри с нея устата и носа си. Сетне сряза въжетата около глезените си и отвори прозореца. В стаята нахлу свеж въздух, който сякаш проясни мислите на Кимбърли. Неестествената й веселост изведнъж изчезна и смразяващ страх обхвана сърцето й. Кавано бързо освободи ръцете и краката й.

— А сега какво? — попита тя.

— Първо ще се махнем оттук.

Кавано я побутна към прозореца, но в този миг вратата се отвори. В стаята нахлу светлина.

— Бягат! — изпищя Зора.