Джейн Ан Кренц
Загадъчни сенки (1)

Първа глава

Проводената роза се появи на прага на Кимбърли Сойер сутринта, а Дариъс Кавано, мъжът със смарагдовозелените очи, пристигна вечерта. И двете събития силно разтърсиха Кимбърли…

Отначало в розата не се забелязваше нищо необикновено, освен факта, че бе оставена пред вратата без бележка. Кимбърли я намери, когато прекрачи прага, за да слезе до брега. Изненадана и леко заинтригувана, тя взе кървавочервеното цвете, весело и безгрижно го постави в шише от вино. Щеше да изглежда добре на перваза пред пишещата й машина.

Чак когато към обяд венчелистчетата се разтвориха, Кимбърли забелязва грозната стоманена игла, забодена в сърцевината на цвета. Някой внимателно я бе скрил, за да бъде намерена едва след като розата се разпукне.

Кимбърли потръпна при вида на обезобразеното цвете. Стоя миг-два вцепенена, втренчила се в проклетата игла, мъчейки се да пропъди страха, който пъплеше по гърба й.

Тогава си спомни за Дариъс Кавано. В паметта й изведнъж изникна неговото сурово мъжествено лице и дълбоките му яркозелени очи, които така странно я привличаха. Разтреперана, без да откъсва очи от иглата, забодена в цвета, Кимбърли посегна към телефона, вдигна слушалката и започна трескаво да търси визитната картичка на Кавано, която той й бе оставил преди два месеца. Щом я намери, веднага започна да набира номера, но не стигнала до последната цифра, осъзна, че действа неразумно. Някой си бе направил шега… Нищо повече! Ала телефонът у Кавано вече звънеше. Преди Кимбърли да успее да затвори, отсреща се чу женски глас.

— Ало?

— Аз… съжалявам… набрала съм грешен номер.

— Този телефон не е записан в указателя. Мога ли да попитам кой се обажда и откъде имате номера? — хладно рече жената.

— Извинявайте, набрала съм погрешно — повтори Кимбърли и припряно затвори телефона.

Що за безразсъдна постъпка! Нима бе необходимо да се обажда в дома на Кавано само защото някой беше оставил роза, прободена с игла, пред вратата…

Не след дълго Кимбърли се успокои и погледна зловещото цвете, мъчейки се да прецени дали този подъл номер не е скроен от някой съсед. Господин Уилкокс например беше кисел и вечно сърдит. Някогашно хипи, Елвира Идън сякаш все още живееше през шейсетте години. Кимбърли се сети, че Елвира има голяма градина. Обаче не можеше да си представи, че вечно усмихнатата и лъчезарна Елвира е способна на толкова грозна постъпка. А и старият Уилкокс, макар да не бе особено чаровна личност, не беше злодей.

Обезпокоена, Кимбърли се изправи, пъхна ръце в задните джобове на старите си избелели джинси и застана до големия прозорец с изглед към океана.

В този участък северният калифорнийски бряг беше съвсем безлюден и пуст. Твърде малко бяха постоянните обитатели, макар че щом дойдеше лятото, от Сан Франциско започваха да прииждат туристи. Сега обаче бе все още ранна пролет и по скалистия северен бряг бяха останали само неколцина постоянни жители.

Но нито един от тях не приличаше на човек, способен да скрои тъй зловеща шега.

— Оглупяваш, Ким. Някой просто има странен начин да се шегува — каза си тя с назидателен тон, наля вода в чайника и го сложи на печката.

Още веднъж образът на Кавано изплува в съзнанието й. Кимбърли неволно се запита коя ли бе жената, вдигнала слушалката. Би могла да е родственица или прислужничка… Без съмнение винарната на Кавано беше дала работа на доста хора. Колкото до роднините, там беше сестра му Джулия, а също и нейният син Скот. Имаше и една леля на име Милисънт, която Кимбърли смътно си спомняше, и кой знае колко още роднини… Тя потръпна при мисълта за толкова много хора на едно място. Големите семейства не влизаха в представите й за големите удоволствия от живота. Всъщност семейства от какъвто и да било мащаб я караха да настръхва.

Тази мисъл й припомни, че вчера по пощата бе пристигнал жълтеникав плик, който лежеше все още неотворен върху кухненския плот. Не беше първият, който бе получила през последните няколко седмици. На мястото на подателя с дребен шрифт бе напечатан адресът на адвокатска кантора в Лос Анджелис. След като преди няколко месеца отвори първия плик, Кимбърли реши да не отваря нито един от следващите. Все пак по някаква необяснима причина й бе трудно да го изхвърли.

Водата в чайника кипна и младата жена си наля голяма чаша чай. Трябваше да се залови за работа. Героите в романа й бяха много по-важни, отколкото незначителната случка с розата… Кимбърли се намръщи и седна да довърши трета глава от книгата си.

Работи цял час, преди отново да се сети за прободената роза. Вдигна очи и разсеяно се втренчи в прозореца. Внезапно осъзна, че гледа розата, вместо да разплита сложните взаимоотношения в своята литературна творба.

Иглата бе сложена нарочно. Нямаше смисъл да убеждава сама себе си, че е случайност. Също така неслучайно розата се бе озовала точно пред нейната врата. Слънчев лъч заигра по стоманената игла и тя лумна в ярки искри, но скоро облаците, прииждащи откъм океана, закриха небето и металът меко засия в мрака.

Трябваше да изхвърли розата заедно с писмото от адвоката. Но неизвестните обстоятелства около появата на кървавочервеното цвете сякаш не й позволяваха да го стори.

Тя отново се сети за Дариъс Кавано и посегна към телефона. Без колебание Кимбърли бързо набра номера, като че, ли направлявана от невидима сила.

— Та това е нелепо! — избъбри тя, докато слушаше как отсреща телефонът звъни в долината Напа, на сто и петдесет километра от дома й. Почака миг-два, пое дълбоко въздух и затвори, преди някой да бе вдигнал слушалката.

Но през целия следобед, докато бурята набираше сили в океана, за да се стовари върху брега с пълна сила, Кимбърли все си мислеше… ту за розата, поставена в шишето до прозореца, ту за Дариъс Кавано. Още два пъти тя набираше номера му, подтиквана сякаш от невидимата сила… и на два пъти с трясък затваряше, въздъхвайки ядно и отегчено. Не беше редно да се обажда на Кавано. Не и за такава дреболия като проклетата роза.

Трета глава бе завършена едва в пет часа следобед. Кимбърли покри пишещата машина и въздъхна с облекчение. Неимоверно трудно й беше да се съсредоточи върху работата си. Навън небето бе съвсем притъмняло, а вятърът зловещо виеше около малката къща край брега.

Кимбърли запали още няколко лампи, за да разпръсне сгъстяващия се буреносен мрак и стъкна огън в старото каменно огнище. Много често при буря токът спираше, а никак не й се искаше да остава на студено и тъмно през нощта. Докато подреждаше цепениците обаче, в сърцето й се прокрадна тревога. Почака огънят да се разгори и отиде в кухнята да си приготви нещо за вечеря. Свикнала отдавна да се храни сама, Кимбърли обикновено посрещаше с удоволствие подобна перспектива. Тя си наля чаша „Мерло“ от избата на Кавано с намерение да посръбва от него, докато готви. Бе решила да вечеря печени картофи и зелена салата. А после щеше да дочете онзи чудесен приключенски роман, който бе започнала снощи.

Както обикновено, Кимбърли подреди масата само за себе си. Беше приготвила картофите точно така, както ги харесваше — с купища майонеза и подправки, настъргано сирене, накълцани маслини, счукани фъстъци и нарязани на ситно люти чушлета. Като постави на масата и бурканчето с лютив сос, без който напоследък не можеше, тя си наля още от виното на Кавано.

Беше го купила съвсем случайно още в началото на седмицата, когато го забеляза върху сергиите на малък пазар в съседния град. Хрумването й се оказа скъпичко. Не можеше често да си го позволява. Писателите, живеещи само от хонорари, неизбежно се превръщаха в познавачи на вино, което се продаваше в големи бутилки с капачки на винт. Но бутилката на Кавано беше с коркова тапа и за нея Кимбърли трябваше да намери истински тирбушон. Виното се оказа превъзходно, но това всъщност не я изненада. Кавано вършеше всичко добре… Не, не просто добре, а точно както трябва, разсеяно си помисли Кимбърли. Той изпипваше всичко докрай. Всъщност тя не знаеше откъде идва това нейно убеждение, след като бе прекарала с Дариъс само няколко часа. Бе уверена, че е права и не изпитваше никакво съмнение.

Кимбърли тайно се надяваше, че няколкото допълнителни глътки вино, които си позволи преди вечеря, ще й помогнат да се отърси от напрежението, но като че ли нищо не се получи. Стана точно обратното. Тъкмо посегна с вилицата към обилно гарнираните картофи и лампата угасна.

— По дяволите! Край на четенето тази вечер! — гневно възкликна Кимбърли.

В другия край на стаята огънят весело пращеше. Младата жена взе чинията си, лютивия сос и чашата с вино и се отправи към камината. Смяташе да довърши вечерята си край огнището.

Внезапно отвън се чу бръмчене на кола, приближаваща по алеята към къщата й. Още не стигнала до камината, Кимбърли застана неподвижно и се ослуша. Шумът от двигателя се извиси над воя на бурята и изведнъж утихна. Кой ли идваше при нея в такава нощ?!

Миг по-късно някой почука на вратата. Кимбърли остави чинията на пода и надникна през малкото прозорче. Отвън бе тъмно като в рог.

— Кой е? — извика тя. В гласа й се долавяше тревога.

С изключение на инцидента преди два месеца, престъпленията тук бяха рядкост. Все пак тази вечер Кимбърли беше нащрек. Случката с розата я беше разстроила много повече, отколкото признаваше пред себе си.

Никой не отговори на въпроса й. Навярно воят на вятъра заглушаваше гласа й. Тя пое дълбоко въздух, каза си, че е страхливка, постави предпазната верига, отключи вратата и съвсем леко я открехна.

— Кой е? — попита отново Кимбърли, взирайки се през тесния процеп.

В този миг мъжът на прага извърна глава. Слабата светлина от огъня огря за секунда мъжественото му лице. Очите му я потърсиха в тъмното. Кимбърли знаеше, че тези очи на дневна светлина са смарагдовозелени.

— Аз съм. Кавано — отвърна гостът.

Краткият отговор изтръгна въздишка на облекчение от гърдите й.

— Кавано — повтори тя.

Дрезгавият му глас й навя спомени от последната им среща. Кавано, също както и прободената роза, караше Кимбърли да бъде нащрек, макар младата жена да не разбираше причината.

Тя вдигна поглед към него, а вятърът зави още по-зловещо, както през онази нощ… Тогава Кимбърли се бе озовала в невероятна ситуация, довела по-късно до срещата й с Дариъс Кавано.

Точно в този миг тя се сети, че на него сигурно му е студено и без повече думи отвори широко вратата.

Отначало Кавано направи крачка назад, а после влезе в стаята, огряна от светлината на огъня. Кимбърли се взираше в него, опитвайки се да възприеме факта, че мъжът е тук.

— Какво съвпадение, че дойде точно сега! — успя най-сетне да каже тя и му посочи удобното кресло близо до огнището. — Мислех си за теб днес. Какво те води насам? Да не си дошъл по работа или във връзка с онзи случай преди два месеца? Дай ми якето си… Няма ток, но камината гори и ще бъде топло. Тъкмо се канех да похапна… Ти вечерял ли си?

Мъжът я погледна и с енергично движение на раменете смъкна якето си от скъп велур. Кимбърли внезапно усети, че бъбри непрестанно и се зачуди защо. Изобщо не беше в стила й. Ядосана от себе си, тя бързо замълча и взе якето му. Кожата бе приела топлината и аромата на силното му стройно тяло. Щом усети мъжественото ухание, Кимбърли осъзна, че никога не го е забравяла. Колко странно интимна мисъл за мъж, когото познаваше съвсем бегло и с когото бе имала една-единствена краткотрайна среща, наложена от събитията преди два месеца.

— Смятам, че не само си мислила за мен — рече спокойно Кавано и се отпусна в старото кресло.

Кимбърли се сепна от думите му, окачи якето и се върна в стаята.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти се обади по телефона тази сутрин, нали? Щом Джулия ми спомена, че е звъняла някаква жена, която уж сбъркала номера, усетих нещо… — Той замълча за миг, сетне продължи, като хитро се усмихна: — По-късно телефонът пак иззвъня, но докато отида да вдигна слушалката, човекът отсреща бе затворил. Пак беше ти, нали?

Кимбърли се намръщи и тръгна към кухнята. Наля чаша „Мерло“ за Кавано и каза:

— Откъде знаеш?

— Предчувствие. Моят телефонен номер не е в указателя и едва ли може да бъде сбъркан. Две-три погрешни позвънявания за един ден са доста подозрителни. Нещо ми подсказваше, че си ти. Не мога да се сетя за никой друг, който не би посмял да ме безпокои… Всички с чиста съвест биха ми се обадили, и то по съвсем дребен повод.

— Но ти дори не ми се обади, за да провериш дали наистина съм била аз — промълви Кимбърли и се настани на стола до огнището.

Мъжът пое чашата с вино и небрежно я вдигна срещу огъня.

Отблясъците от камината огряха рубинената течност. Той огледа цвета с око на познавач, после внимателно отпи.

— Много е хубаво.

— Та нали е от избата на Кавано? Струваше ми половината от хонорара — отвърна сухо тя.

— Зная… Сигурно си предвидила, че тази вечер ще дойда при теб.

Кимбърли премига изненадана.

— Как бих могла да предвидя?

— Нямам представа… По същия начин, предполагам, по който разбрах, че ти си се обаждала.

Той отпи отново от виното, без да откъсва поглед от нея.

— Съвпадение — обобщи Кимбърли и с тревога усети, че всъщност се стреми да потуши особената близост, която се пораждаше между тях.

Бутилката „Мерло“ беше престояла няколко дни заедно с други бутилки в шкафа. Колко странно все пак, че я бе отворила точно тази вечер?

— Е, може би не е само съвпадение. Днес на няколко пъти се сетих за теб. Имаш право, аз звънях по телефона. Сигурно името Кавано е било непрестанно в мислите ми и подсъзнателно съм посегнала към бутилка със същото име — призна тя най-сетне.

— Без да се замисляш… Подсъзнателна реклама… Трябва да поговоря по този въпрос с консултантската фирма, изследваща вкусовете на клиентите.

— Това не дава отговор на въпроса ми — защо не ми се обади, за да разбереш дали съм била аз… Всъщност вечерял ли си?

— Не. Веднага тръгнах насам.

— Искаш ли да си разделим печените картофи и салатата?

Кавано изгледа обилно гарнираните картофи така, сякаш бяха чужда форма на живот и попита с подозрение:

— Така ли се нарича това нещо? Е, доста съм гладен и бих рискувал.

Кимбърли стана и донесе още една чиния. После внимателно раздели все още горещите картофи.

— И тъй? — подкани го тя.

— И тъй какво? — Кавано взе чинията и вилицата, с любопитство загледа как Кимбърли щедро полива порцията си с лютивия сос.

— Защо не ми се обади, за да разбереш дали съм била аз?

— Защото бездруго възнамерявах да дойда при теб през почивните дни. Като усетих, че си се обаждала, реших да тръгна веднага, вместо да чакам края на седмицата… Какво толкова си наслагала върху това нещо! — възкликна Кавано, набождайки предпазливо картофа.

— Всичко, за което успях да се сетя.

— Хм, звучи интересно.

— Това е едно от предимствата да живееш сам. Можеш да ядеш каквото си поискаш и да си го приготвиш както ти харесва. Искаш ли лютив сос?

Кавано се замисли за миг, после пое бурканчето със соса и каза:

— Е, нека поне опитам от всичко… — Не след дълго той отново наруши мълчанието. — Доволна си, че живееш сама, нали? Разбрах това още когато те срещнах преди два месеца. Напълно си самостоятелна. Винаги ли си била сама?

Кимбърли поклати глава и се усмихна.

— Всъщност не се чувствам изолирана. Просто съм независима и обичам да върша нещата така, както намеря за добре. Така съм възпитана. Отгледа ме само майка ми. За теб сигурно изглежда странно, защото ти винаги си бил заобиколен от семейството си и всички хора, работещи във винарната… Според мен подобно непрекъснато напрежение би ме подлудило!

— Напрежение ли?!

Тя кимна.

— В големите семейства всеки иска нещо. А в твоя случай има и допълнителни задължения — носиш отговорност за работниците от винарната. Сигурно мнозина от тях чувстваш вече като членове от семейството си… Ти сам каза, че избите „Кавано“ съществуват от много години. Значи някои от работниците също са с теб отдавна.

Кавано бавно поклати глава и на светлината на огъня се взря в очите й.

— Права си, в моя случай има доста отговорности.

— Е, поне си на върха на пирамидата, а не най-отдолу. Ако човек така или иначе ще трябва да живее с толкова много хора, то най-добре да ги ръководи.

— Има нещо такова… но ми се струва, че ти не би искала да си на мое място.

— За нищо на света! Боя се, че съм свикнала със свободата, която предлага самостоятелният живот.

— Обаче сигурно няма да имаш нищо против да споделиш живота си с друг самотник като теб?

— Какво те кара да мислиш така? — попита колебливо Кимбърли.

— Прочетох първите ти две книги от поредицата „Ейми Солитер“: „Омагьосан кръг“ и „Недовършена история“.

Плаха усмивка се появи на устните на Кимбърли.

— Изненадана съм. Не мога да повярвам, че подобни книги ти харесват!

— Тъй като съм задължен на авторката, обзе ме любопитство към нейната личност. Реших, че като прочета някои твои книги, поне до известна степен ще задоволя любопитството си.

— И научи ли нещо? — На Кимбърли й се искаше той да не бе споменавал за дълга си към нея. И все пак ако трябваше да е съвсем честна, обещанието му да й се отплати непрекъснато бе занимавало мислите й през деня. Сети се за това веднага щом видя иглата, забодена в разпукналата се роза… Съвсем ясно си спомняше последните думи на Дариъс Кавано отпреди два месеца. Те ту изчезваха, ту изникваха в съзнанието й, заедно със спомена за него: „Искам честната ти дума, че ще ме повикаш, ако някой ден мога да направя нещо, за да ти се отплатя. Когато и да е, където и да си! Разбираш ли, Кимбърли Сойер. Ще дойда, където и да си!“.

Тя бе разбрала неговия настойчив поглед, който я разтърсваше от глава до пети. Бе осъзнала, че той говори напълно сериозно, но не й бе минало през ум, че някога всъщност ще й се наложи да му се обади. Тъкмо обратното! Някакъв глас я предупреждаваше, че би било много опасно да се обажда на Дариъс Кавано, за да може той да й се отплати. Точно това усещане я бе карало на няколко пъти да затвори телефона.

— В „Недовършена история“ разбрах, че госпожица Солитер е невероятно страстна жена, въпреки че борбата й с полицейския служител от криминалния отдел изцяло я поглъща. И тъй като не убиваш любовника й, Джош Валериън, съм склонен да мисля, че той ще се появи отново в следващата книга.

Устните на Кимбърли трепнаха в усмивка. Тя бутна чинията си настрана.

— Джош ми харесва…

— На Ейми Солитер също.

— Да, така е — безучастно отвърна Кимбърли.

— Защото той самият е като Ейми Солитер? Още един самотник? Ще направиш от него духовен партньор за своята героиня, нали? Двама влюбени, обединили силите си срещу целия свят, независими и в пълна хармония помежду си. А животът им ще протече по правилата на Ейми Солитер — ще имат най-разнообразни приключения заедно, от време на време ще си помагат в трудни ситуации… Освен това няма да бъдат притеснявани от условностите и напрежението на семейните връзки, както е в живота.

— Идеални отношения, не мислиш ли? Аз виждам нещата така: Ейми Солитер и Джош Валериън ще се разбират прекрасно помежду си. Те се познават толкова добре, че взаимно отгатват мислите си, без да се налага да говорят.

— Вярваш ли наистина, че такъв вид идеално общуване е възможно между мъж и жена? — тихо попита Кавано.

— А защо не?

— Мъжете и жените са доста различни, в случай че не си забелязала… Не говоря за очевидните физиологични разлики. Ние… ние мислим различно.

— Навярно в живота такова пълно разбирателство е невъзможно, но точно затова е прекрасно да бъдеш писател. Спокойно мога да дам воля на фантазиите си за противоположния пол, и то така, както на мен ми харесва.

Кавано се усмихна иронично и рече:

— Ето ти хубав пример защо в живота между мъжа и жената не може да има пълна хармония: ти произнасяш „близост“ и първото нещо, което ми идва наум, е да те поваля в леглото… ти да си съвсем гола и изцяло отдадена на страстта. Но ти нямаш това предвид, нали?

— Не, нямам това предвид — рече троснато тя и се изчерви.

— Под „близост“ ти разбираш нещо като телепатия, способност да се четат мислите на другия и дори нещо повече — да си в пълно съгласие с онова, което другият мисли.

— Признавам, че целите ми са идеалистични, а не реалистични. Както казах, щастлива съм, че пиша.

— Не се ли боиш, че ще пропуснеше нещо прекрасно от живота, като преследваш въображаемите си любовни афери?

— Кавано, аз съвсем съзнателно съм решила да живея уединено, но това не значи, че съм все сама — рече Кимбърли с хладен тон.

— Обаче докато не намериш духовния си партньор, не възнамеряваш да допуснеш мъж до себе си за дълготрайна връзка. Така ли е?

— Мисля, че е време да сменим темата… Защо дойде?

— Защото ти почти ме повика и защото искам да бъда тук. Преди една седмица реших, че не е нужно повече да отлагам.

— Какво да отлагаш? — попита Кимбърли и неспокойно се размърда.

— Срещата между теб и мен. Много мислих за теб през последните два месеца, Ким.

Той не сваляше поглед от нея. Дълбоките му зелени очи съвсем точно издаваха неговите мисли и чувства. Кимбърли усети особената му, първична, сила. Светлината от огъня играеше по гарвановочерната му коса, разкривайки посребрените слепоочия. Тялото му бе стройно и мускулесто от годините на усилена работа. Бялата риза, джинсите, поизносените ботуши не издаваха ни най-малко неговата финансова мощ, ала подсилваха въздействието му върху Ким.

— За какво мислиш? — попита Кавано.

— Че съвсем не си симпатичният чичко, който произвежда хубаво вино — отвърна подигравателно тя.

Той присви очи за миг, после каза:

— Може би защото невинаги съм бил производител на вино… Но това е друга история. Нека първо уредим деловите въпроси. Какво те накара да си помислиш, че трябва да ми се обадиш?

— Беше глупаво, наистина — въздъхна Кимбърли.

— Съмнявам се. Може разбиранията ти за отношенията между мъжа и жената да са нереалистични, но ти не си глупава. Моето семейство ти дължи повече, отколкото е в състояние да плати и съм готов да ти дам всичко в замяна на този дълг.

Кимбърли отново се размърда.

— Бих искала да не говорим за това. Просто направих онова, което всеки на мое място би сторил.

— Ти спаси живота на племенника ми. Всъщност той ти изпраща поздрави. Когато му съобщих, че идвам при теб, Скот ме помоли да ти кажа, че иска пак да играете на „бягство“ през някоя тъмна нощ.

Кимбърли нададе глух стон и извърна очи към тавана в мъченическо примирение.

— Кажи му, че следващия път ще играе сам! Бях уплашена до смърт!

Тя ясно си спомни онази нощ преди два месеца, когато погледна през прозореца. В къщата, разположена върху скалата на брега, на няколко метра от дома й, всички лампи бяха запалени. Тази сграда се даваше под наем на туристи през лятото. Фактът, че някой я бе наел и през зимата, заинтригува Кимбърли. Освен това тя видя как от някаква кола, спряла пред къщата, слязоха жена и малко тъмнокосо момченце, облечено в оранжев дъждобран. Двамата влязоха в къщата и не се показаха цели три дни. Кимбърли не виждаше смисъл да дойдеш тук и да се затвориш в това бунгало. Хората идваха, за да се разхождат по плажа, да събират миди и да се потопят в драматичната атмосфера на зимния морски пейзаж.

На третия ден Кимбърли реши да посети съседите си. Вратата й отвори изумителна красавица, която с леден тон й каза, че семейството не желае посетители. На тръгване Кимбърли случайно погледна към прозореца на втория етаж и видя детето — седемгодишното момченце се взираше в нея.

Тогава тя изведнъж си даде сметка, че никога през живота си не бе виждала поглед, изпълнен с такава безнадеждност. Това я зашемети. И докато тя и детето се гледаха, изведнъж някой рязко го дръпна от прозореца.

Сърцето на Кимбърли трепна. Тя не можа да разбере какво се случи, но щом се върна в дома си, потърси номера на агенцията, която даваше къщата под наем. Оттам й отговориха, че не са давали бунгалото на наематели. Кимбърли съобщи, че в къщата има хора и агентът обеща да се свърже със собствениците, за да разбере дали те не са преотстъпили бунгалото на някого. Малко по-късно стана ясно, че собствениците са на остров Ямайка и агентът се съгласи да отиде с колата си до бунгалото на следващия ден.

Навярно някакви бездомници самоволно се бяха нанесли вътре.

Същата вечер Кимбърли неотлъчно наблюдаваше къщата. Нещо не беше наред, а младата жена не знаеше какво да предприеме. Все пак нямаше никакви доказателства, че е извършено престъпление. Единственото нещо, което я смущаваше, бе споменът за изпълнените с отчаяние очи на момченцето, гледащо я от прозореца, и нейната собствена убеденост, че по това време на годината е твърде необичайно в бунгалото да дойдат наематели. Кимбърли включи радиото, за да чуе вечерните новини и от полицейския бюлетин научи за отвлеченото дете. Беше се случило преди три дни, но членовете на семейството не бяха разгласили вестта, надявайки се сами да се справят с положението. Някой тайно бе съобщил в пресата. Когато чу описанието на детето, Кимбърли замръзна на мястото си. Момченцето беше тъмнокосо и с оранжев дъждобран. В края на новините тя вече знаеше, че Скот Емъри е детето, което бе видяла на прозореца. Похитителите бяха поискали откуп от вуйчото на Скот, милионерът Дариъс Кавано.

Кимбърли си спомни, че тогава се бе развихрила същата буря, както сега. Когато опита да се обади в полицията, младата жена разбра, че телефонът й е прекъснат поради силния вятър. Следващата й мисъл бе да вземе колата си и да подкара към най-близкия град, който бе на десетина километра. Тя бързо облече якето си, нахлузи чифт ботуши, грабна ключовете за колата и излезе. Инстинктивно погледна към бунгалото и видя как светлината в прозореца на втория етаж угасна.

Може би просто слагат момчето да спи, помисли си Кимбърли.

И точно в този момент реши да рискува. Щеше да се покатери върху козирката над входа на бунгалото. Защо не? Не беше чак толкова налудничава идея! В края на краищата, бурята ще заглуши всеки шум.

Под прикритието на тъмнината Кимбърли се изкатери върху козирката над външната врата и надникна през прозореца в стаята на втория етаж. Успя да различи фигурката на момченцето, легнало неподвижно. Детето беше само. Когато Кимбърли почука на стъклото, малкият се стресна, но не извика. Вместо това само се взря в нея, като едва ли можеше да различи лицето й в мрака. Кимбърли почука отново. Скот Емъри приближи до прозореца и позна жената, която бе видял същия ден. Смелостта му бе неприсъща за дете на неговата възраст. След като Скот я разпозна, Кимбърли с лекота го убеди да действа според указанията й и двамата отвориха прозореца. Движенията на момчето бяха някак забавени и учудващо непохватни. Чак когато прозорецът бе отворен и отвътре се разнесе странна миризма, Кимбърли разбра, че момчето навярно е упоено. Скот изпълзя през прозореца, облечен само в стара евтина пижама. Нямаше време да търсят оранжевия дъждобран. Когато се озоваха в колата, тя като по чудо запали мигновено и Кимбърли подкара право към най-близкия полицейски участък. Докато пътуваха, Скот й обясни, че хората, които го бяха отвлекли, са магьосници и вещици. Упойката явно бе притъпила емоционалната травма на детето. Скот изглежда нямаше представа колко дни са минали от отвличането, а просто с нетърпение очакваше вуйчо си. Колкото и да бе упоен, малкият засия и заподскача от радост, когато Дариъс Кавано пристигна да го вземе. Детето веднага започна да му разказва за магьосниците и вещиците, които го бяха държали „в плен“. Вуйчо му слушаше много внимателно. Полицаите веднага потеглиха към бунгалото, но го намериха празно. Нямаше никакви улики, които да подсказват самоличността на похитителите. В участъка не обърнаха внимание на разказа на Скот, защото сметнаха, че е чиста фантазия, следствие от упойката. Ала вуйчо му имаше друго мнение по въпроса.

Онази вечер Кимбърли прекара няколко часа в компанията на Дариъс Кавано. Разпитът и писмените показания продължиха сякаш цяла вечност. Кавано прояви хладен разум, невероятно търпение и искрена готовност да съдейства на полицаите. Нищо чудно, че Скот така безрезервно вярваше в него. „Вуйчо Дариъс ще се справи с всичко!“ Кавано наистина изпълняваше стриктно задълженията си, независимо какво му струваше. Що се отнася до похитителите, Кимбърли знаеше, че още не са заловени.

— Кое те накара да ми се обадиш днес? — попита отново Кавано.

Кимбърли въздъхна дълбоко и рече:

— Няма да повярваш! Опитах да се свържа с теб, защото някой ми подари роза!

Настъпи миг мълчание.

— Роза ли?!

Кимбърли отиде до прозореца и взе шишето с розата.

— Помниш ли, че Скот говореше за някакви магьосници и вещици, които го били отвлекли? — прошепна тя.

Кавано погледна замислено розата и отвърна:

— Спомням си.

— Смяташ ли, че всичко е плод на богатото ми въображение?

— Не. Смятам, че такъв подарък може да бъде само заплаха. Значи затова си искала да ми се обадиш? Уплашила си се?

— Да. — Какво облекчение, че най-сетне успя да го изрече! Ала нещо във въпроса му я сепна. Тя му хвърли поглед, изпълнен с подозрение, и добави: — Защо иначе да ти се обаждам?

— Помислих, че може би си искала да ме видиш по същата причина, заради която аз съм тук сега — усмихна се мъжът.

Кимбърли се почувства като попаднала в мощен водовъртеж. Напрежението се бе покачвало през целия ден и бе достигнало своята кулминация.

— Значи и ти си искал да ме видиш, Кавано? Защо?

— Не зная доколко историята на Скот е вярна, но в едно съм сигурен: когато отидох да го прибера от полицията, се запознах с една истинска магьосница. Не можах да я забравя цели два месеца, ала си казах, че ще е по-добре да почакам тя да ме повика, за да си платя дълга. Почти се бях отказал да чакам, Ким, и вече бях решил аз да дойда при теб. Какво съвършено съвпадение във времето, нали? Също като телепатията…