Джон Каценбах
Психоаналитикът (27)

Двадесет и седма глава

Рики се връща в Ню Хампшир към живота си на Ричард Лайвли. Всичко научено при това пътуване до Флорида го безпокои.

Двама души играят роля в живота на Клер Тайсън в критичен за нея момент. Единият изоставя нея и децата й, а днес е в смъртна килия, от която заявява, че е невинен, в щат, който никак не е склонен да се вслушва в подобни оправдания. Другият обръща гръб на тормозената от самия него дъщеря, както и на нуждаещите се от помощ нейни деца, а години по-късно е изхвърлен на улицата по най-безцеремонен начин, та чака днес кончината си в друга на вид, но не по-малко безпощадна килия за смъртници.

Рики започва да въвежда нови елементи в уравнението, което изгражда наум: човекът, който пребива Клер Тайсън в Ню Йорк е на свой ред пребит и украсен с кърваво „Р“ на гърдите. Небрежният доктор Старкс, който от мързел не помага на Клер Тайсън в тежък за нея момент, по-късно е принуден да се самоубие, след като са му отрязани всички пътища за търсене на евентуална помощ.

Трябва да има и други. Тази мисъл смразява кръвта му.

Ясно е, че Румпелщилцхен е разработил цяла система за отмъщение по елементарен принцип: всекиму според стореното и характера. Онзи, който не представлява нищо повече от градски разбойник, е наказан по един начин. Дядото, отказал помощ на потомците си, получава възмездие по друг. При Рики избраният метод на възмездие е уникален. Замисълът на тази игра отчита неговата душевност и образование. С другите се е разправил брутално, понеже такъв е светът, от който произхождат. Едно нещо изглежда абсолютно ясно: въображението на този човек е безгранично.

Крайните резултати обаче са сходни: разруха и смърт. Ако някой се случи ненадейно на пътя му, както нещастният господин Цимерман или детектив Ригинс, на него се гледа като на дребно препятствие, което се премахва точно с толкова съчувствие, колкото изпитва човек към убита от него конска муха.

Рики потръпва от мисълта колко търпелив, хладнокръвен, целеустремен и жесток е Румпелщилцхен.

Опитва да си представи малък списък на други хора, които би могло да са проявили коравосърдечност към Клер Тайсън и трите й деца. Дали не е имало някой прекалено настойчив хазаин в Ню Йорк? Ако е имало, най-вероятно днес проси по улиците, без да престава да се чуди какво е станало със собствеността му. Или пък някой социален служител, който отказва да включи госпожица Тайсън в дадена благотворителна програма? Дали не е днес съсипан кандидат за включване в подобна програма? А не е ли възможно някой свещеник, след като е изслушал покъртителните й жалби, да й е казал, че в молитвата е всяко спасение? Сякаш е възможно молитва да напълни празен стомах. Ако го е имало, днес сигурно се моли за собствената си душа. Може само да гадае в какви мащаби се разразява жаждата за мъст на Румпелщилцхен. Какво ли е станало с оня нещастник от енергото, който й е изключил тока, защото не го плаща? Рики не знае отговорите на тези въпроси, нито пък му е известно къде точно е прокарал отмъстителят разделителната черта между онези, които приема за виновни, и всички останали, имали нещастието да навредят на майка му съзнателно или не. Но едно е повече от ясно: някои хора са престъпили навремето тази черта и сега си плащат.

Тоест си погасяват дълговете. Всички онези, които са пренебрегнали Клер Тайсън, като всеки посвоему я е тласкал към единствения останал според нея изход.

Най-страховитата концепция за справедливост, с която му се е случвало да се сблъска. Убийство както на тялото, така и на душата. Рики се е чувствал уплашен толкова много пъти, откак Румпелщилцхен влезе в живота му. Той бе човек на рутината и интуицията. Сега всичко около него е водовъртеж — няма и помен от нещо установено. Сегашният му страх е по-различен. Не че може да го категоризира, но този страх кара устата му да пресъхне и оставя горчив вкус върху езика. Като психоаналитик той е навлизал дълбоко навътре в световете на своите заможни пациенти с техните заплетени страхове и парализиращи депресии, но от сегашните позиции всички те му се струват като цяло дребнави, изпълнени с жалка себичност.

Яростта на този човек смайва Рики. Но в същото време изглежда абсолютно логична.

Психоанализата се гради на един основен постулат: нищо на този свят не се случва във вакуум. Едно-единствено злодеяние може да има низ от непредвидими последици. В съзнанието му изниква „люлката на Нютон“, която мнозина негови колеги държат върху бюрата си: низ от окачени металически топчета. Като дръпнеш крайното и го пуснеш, то удря второто, от него отскача третото и така до крайното от другата страна, а когато то се върне на мястото си, удря съседното и движението се подхваща в обратен ред. Движението им спира или при външна намеса, или ако се изчака достатъчно дълго време. Отмъщението на Румпелщилцхен, чиято незначителна брънка е той, прилича на тази играчка.

Има и други мъртви. Други съсипани. Той единствен очевидно има възможност да обхване цялостната картина. Постоянно движение.

В тялото му се забиват студени остриета.

Всички тези престъпления се извършват със съзнанието за собствена безнаказаност. Кой детектив, кой полицай би могъл да се ориентира в сложната плетеница, при която единствената връзка между отделните жертви е с починала преди две десетилетия жена?

Серийни престъпления, казва си Рики, но така невидимо свързани помежду си, че никое въображение не е в състояние да проникне до същината на взаимовръзката. Какво му разправяше онзи самоуверен полицай за кървавото „Р“? Винаги друго обяснение ще звучи много по-логично от истината. Не са ли причините за собственото му самоубийство повече от очевидни? Съсипана кариера, унищожен дом, починала любима съпруга, финансов крах, лишен от близки и приятели. Защо да не се самоубие?

Пределно ясно му е друго: ако Румпелщилцхен разбере, че Рики е жив, ако само заподозре възможността той още да диша въздуха на тази планета, мигом ще се хвърли подире му с цялата мощ на своя отмъстителен гняв, с всички свои сили и средства. Рики силно се съмнява, че той втори път ще играе каквато и да било игра. Ясно му е също, че надали има нещо по-лесно на този свят от ликвидирането му под новата самоличност. Ричард Лайвли е господин Никой на тази земя. Самата тази анонимност превръща премахването му в детска игра. Ричард Лайвли може да бъде екзекутиран посред бял ден и никой полицай не би свързал тази смърт с някой си доктор Старкс или пък с някакъв Румпелщилцхен. Полицията ще открие единствено, че Ричард Лайвли не е Ричард Лайвли, поради което той ще стане „Джон Доу“ и ще го ровнат без много церемонии в някое бедняшко гробище без плоча и надпис. Дори някой по-интелигентен и съвестен полицай да се запита: кой може да е тоя всъщност, затрупан от работа по други случаи, и той ще зареже Ричард Лайвли. Завинаги.

Онова, което гарантира сигурността на Рики в момента, може да се окаже най-голяма заплаха при други обстоятелства.

И така той се завръща в Ню Хампшир и рутината на живота в Дърам, заема се със служебните задължения с небивал ентусиазъм. Сякаш се надява изцяло да го завърти въртележката на задълженията — ранно ставане всяка заран и явяване на работа с цялата армия на помощния персонал в университета, а после: миене на подове, чистене на тоалетни, бърсане на прах, смяна на изгорели крушки, подмятане на някоя и друга шега към колега, размяна на прогнози относно представянето на „Ред Сокс“ през настъпващия сезон. Светът му е до такава степен нормален и обикновен, че просто избива в баналното небесносиньо и тревистозелено. Един път, докато обработва с парочистачка огромния килим в аулата, той установява, че звукът на машината, чийто накрайник вибрира в ръцете му, и топлото ухание на чистия килим го омагьосват и го изпълват с изключително приятно усещане. Струва му се, че може да потопи и разтвори в това усещане предишната си личност и да продължи да се наслаждава на прекрасната естественост, която чувства в днешния свят. Изключително пълноценен момент: сам, с работа, която опива със своето еднообразие, постоянство и сигурност, по някой и друг час на горещата линия за потенциални самоубийци, когато се връща към уменията си на терапевт, раздава съвети и хвърля спасителни пояси по простичък и непретенциозен начин. Установява, че не му липсват особено всекидневните контакти със страха, депресията и гнева, които бяха до неотдавна постоянни спътници на неговото всекидневие. Пита се дали хората, които е познавал, пък даже и покойната му жена, биха видели в негово лице своя Рики. Той си мисли, че сегашният Ричард Лайвли е много по-близък до личността, която бе искал да бъде, до онзи, който бе всяко лято на полуострова, отколкото доктор Старкс, дето ровичкаше в болното съзнание на богати пациенти.

Анонимността прелъстява, казва си Рики.

Но не е лесно да я задържи човек. Защото всеки път, когато направи опит да се почувства уютно с това, което има, отмъстителната персона на Фредерик Лазар изниква отнякъде и започва да го блъска в друга посока. Подновява редовните посещения във фитнес залата, както и тричасовите си стрелкови тренировки в мазето на спортния магазин. Времето става все по-хубаво, всеки ден идва с все повече топлина и багри. Той решава да обогати своите умения, поради което се записва с името Фредерик Лазар в курс по ориентиране, организиран от някакво туристическо дружество.

Чувства се самият той включен в триангулацията, която определя всяко място. Три опорни точки: кой е той, какъв ще стане, какъв трябва да бъде.

Задава си въпроса вечер, седнал в сумрачната стая под наем, в която единствено немощната светлина от настолната лампа се бори с тъмните сенки, дали би могъл да загърби всичко онова, което му се случи. Да забрави всяка емоционална връзка с миналото и да продължи да води този до безкрайност изчистен и опростен начин на живот. От заплата до заплата. Да се наслаждава на еднообразната сигурност. Да се промени изцяло. Да се захване с лов и риболов или пък само с четене. Да общува с колкото е възможно по-тесен кръг хора. Да задоволява минимум потребности като монах и в самота като отшелник. Да обърне гръб на петдесет и три години живот и да реши, че неговият започна в мига, когато тегли кибрита на къщата си в Кейп Код и изчезна оттам. Будистко и съблазнително. Рики би могъл да се изпари от този свят като локва вода под палещите лъчи на слънцето.

Тази перспектива е почти толкова плашеща, колкото и нейната алтернатива. Струва му се, че е настъпил решителният момент, в който трябва да направи своя избор. Също като титуляря на потребителското му име, Одисей, той е между Сцила и Харибда. Всяка възможност в този избор крие своите рискове и цена.

Късно една вечер в наетата си стая той подрежда върху леглото всички бележки за фактите и връзките между тях, свързани с човека, който го принуди да заличи сам себе си от лицето на земята. Фрагменти от информация, насоки, които би могъл да подеме. Или да не подеме. Или ще се заеме с издирване на този човек, който му причини всичко това, с риск да излезе на светло, или ще зареже цялата работа и ще доживее дните си по начина, който вече е установен. Чувства се като испански мореплавател от XV век, стъпил на несигурната палуба на смехотворното си корабче насред необятната и непозната океанска шир, загледан към хоризонта, където може би съвсем наблизо го чака благодатна суша.

По средата на леглото са документите, които отмъкна от смъртното ложе на стареца Тайсън в Болницата за ветерани в Пенсакола. Там са имената на приемните родители, осиновили трите деца преди две десетилетия. В тази насока трябва да бъде неговата следваща стъпка.

Въпросът е: да я направи или не?

Нещо го кара да държи на възможността да бъде щастлив като Ричард Лайвли, университетски чистач. Дърам е приятно градче. Хазайките му са също приятни.

Но друго в неговото съзнание вижда нещата иначе.

Доктор Фредерик Старкс не заслужава да умре. Не и заради онова, което е сторил — колкото и да е лошо то — в момент на собствена несигурност и колебание. Няма две мнения по въпроса, че би могъл да се представи по-добре в случая с Клер Тайсън. Би могъл да й подаде ръка, при това може би спасителна ръка, и да осигури за нея и децата й нов, смислен живот. Не спори по въпроса, че е имал възможност, която е пропуснал да използва. Румпелщилцхен е прав в това отношение. Но наказанието е абсолютно несъизмеримо с прегрешението.

Тази мисъл вбесява Рики.

— Не съм я убил аз — казва той с ясен шепот.

Тази стая е колкото спасителен сал, толкова и ковчег за него.

Дали ще може отново някога да си поеме глътка въздух, без да мисли доколко е безопасно това? Що за безопасност е, щом трябва да се крие непрекъснато? Щом ще подозира всеки появил се на някой прозорец човек във връзка с Румпелщилцхен. Това е ужасяваща мисъл: играта на Румпелщилцхен никога няма да свърши за него, дори да е свършила за неуловимия господин Р. Рики няма да е сигурен, никога няма да усети миг покой, никога няма да се спаси от съмнения и въпросителни.

Нужен му е отговор.

Самичък в своята чужда стая, Рики посяга към документите. Мъчи се да свали ластика, който пристяга рулото, с такова нетърпение, че той се скъсва.

— Добре — казва тихо на себе си и всеки дух, който би могъл да присъства, — играта започва отново.

 

 

Онова, което Рики бързо установява, е, че трите деца са местени от един приемен дом в друг през първите шест месеца след смъртта на майка им, а сетне са осиновени от родителска двойка в Ню Джърси. Попада му доклад, изготвен от социален служител, в който се заявява, че трите деца са изключително трудни и че освен в последния си приемен дом (не е посочен адресът) винаги са се държали гневно, нахално и агресивно. В доклада се препоръчва терапия за всичките, но особено настойчиво — за най-големия. Докладът е написан на бюрократичен език тип „вържи си гащите“ и е без подробности, които биха помогнали на Рики да научи нещо повече за детето, което един ден ще се превърне в негов страховит мъчител. Научава, че осиновяването е станало при посредничеството на благотворителната организация при Нюйоркската епархия на Епископалната църква. За пари не се споменава нищо, но Рики подозира, че някой на някого е платил. Има копия от декларации за отказ от всякакви претенции върху децата в бъдеще, подписани от стария Тайсън. Подобни са подписани и от Даниъл Колинс по време на пребиваването му в затвора в Тексас. Рики забелязва скритата логика на ситуацията: Даниъл Колинс се отказва от децата си, докато е в затвора, и пак там е изпратен години по-късно под вещото ръководство на Румпелщилцхен. Рики си казва, че както и да го е постигнал неговият тиранин, несъмнено се е забавлявал много.

Семейната двойка, която взима децата, се казва Джаксън — Хауърд и Марта. Мястото е Уест Уиндзър, полупредградие-полусело в околностите на Принстън, но за осиновителите няма никакви данни. Те взимат и трите деца, което е интересно. Как са успели да останат заедно, как не са били разделени. Децата са изброени като: от мъжки пол Люк, дванайсетгодишен; от мъжки пол Матю, единайсетгодишен и от женски пол Джоан, деветгодишна. Библейски имена^[1], казва си Рики. Съмнително е обаче дали са ги запазили.

Извършва няколко компютърни проверки, но не намира нищо. Това го изненадва. Смятал е, че някъде из електронното пространство все ще се намира нужната му информация. Открива множество Джаксъновци в Ню Джърси, но никое име не се връзва с данните в документацията.

Онова, с което разполага, е тогавашният им адрес. Следователно съществува врата, на която може да почука.

Рики се изкушава още един път да прибегне до свещеническата премяна и фалшивото писмо, но си казва, че един път вече са му свършили работа и сега е по-добре да ги държи в резерв. Престава да се бръсне и скоро брадясва, а по интернет поръчва детективска легитимация от несъществуваща агенция. Ново късно посещение в реквизитното помещение на студентския театър му осигурява шкембенце от пластмаса, което се привързва към тялото и прибавя 20–25 допълнителни килограма към кльощавата му на вид фигура. За свое облекчение открива и кафяв костюм, който да поеме този допълнителен обем. Още необходими неща открива в кутиите с грим. Насипва всичко в зелена торба за боклук и го отнася у дома. Там прибавя към съдържанието на торбата своя полуавтоматичен пистолет и два натъпкани догоре пълнителя.

Наема четиригодишна таратайка в не най-добра форма от местна Rent-a-Wreck^[2], която обслужва главно студенти и чийто представител с готовност прибира парите му без много въпроси, като прилежно нанася във формуляра данните от фалшивата шофьорска книжка, издадена уж от щата Калифорния. Привършил работа в петък вечер, той поема с колата на юг, към Ню Джърси. Нощта го приютява, а километрите се стелят под гумите на наетата кола, която кара твърдо с десетина километра над допустимата максимална скорост. Отваря за малко прозореца, за да усети топлата ласка на външния въздух, и си казва, че отново настъпва лято. Да беше в града, още отсега щеше да ориентира пациентите си към мисълта за неотвратимото приближаване на август, когато ще ги остави да го чакат цял месец. В някои случаи това му се удава, но в други — не. Спомня си как се е разхождал сутрин в късна пролет и ранно лято, за да се наслаждава на избуялите цветни храсти и пищната зеленина на парка, които сякаш противостоят срещу каньоните от тухли и бетон, което всъщност представлява Манхатън. Това е най-хубавото време в града, за съжаление кратко — много бързо отстъпва пред напора на влажната жега. Трае само колкото да подлъже хората.

Отдавна е превалило полунощ, когато наближава града и поема по моста „Джордж Уошингтън“. Даже в този късен час на нощта целият град свети. Горната част на Уест Сайд се разпростира надалеч, а малко извън обзора му — той знае — е Презвитерианската болница с нейната психиатрична амбулатория, в която е работил съвсем кратко преди толкова много години и която дори не подозира за случващото му се сега. Противоречиви чувства го обземат, след като плаща за преминаването и се озовава в Ню Джърси. Все едно го събуждат посред сън, посред някой от онези тревожни, напрегнати поредици от образи и събития, които изпълват подсъзнанието, разделени от кошмара с тънка, неясно установена граница. Градът е като всичко онова, което е бил, трополящата по пътната настилка кола му напомня за това, в което се е превърнал, а тъмнината — за това, което може да стане.

Сигнал за наличие на свободни стаи в мотел от веригата „Еконо Лодж“ на автомагистрала №1 го примамва и той отбива. Нощният администратор е мъж с тъжни очи от Индия или Пакистан. Баджът на ревера му съобщава, че се казва Омар, а недоволният поглед на тъжните очи недвусмислено говори, че Омар не е особено доволен от това прекъсване на сладката му полудрямка. Преди да се върне на мястото си при някакъв учебник по химия и термос с гореща течност, той снабдява Рики с карта на околността.

 

 

На сутринта Рики прекарва известно време в банята, зает с гримовете. Прави си синина и белег до лявото око. Разкрасява се в мораво, така че всеки срещнат добре да запомни гадната физиономия. Елементарна психология, казва си той. Също както в Пенсакола, хората ще запомнят не какъв е, а как изглежда. Очите им неизбежно ще фиксират обезобразеното лице и няма да обърнат внимание на истинските му черти. Които допълнително са скрити от неподдържана брада. Фалшивото шкембе под дрехите завършва цялостния образ. Можеше да се снабди и с обувки с по-високи токове, но ще използва този трик при следващ случай. След като навлича евтиния костюм, той пъха пистолета в един от джобовете на сакото заедно с резервен пълнител.

Адресът, към който се насочва в момента, най-вероятно ще го приближи доста до човека, пожелал смъртта му. Поне се надява да е така.

Районът, в който се движи, изглежда странно разнороден. Той е равен, зелен, насечен от пътища, които са били най-вероятно до неотдавна селски, спокоен и тих, донякъде запуснат, и същевременно явно усилено се разраства. Минава покрай жилищни комплекси, които варират от скромни къщи с по две-три спални до много по-луксозни имитации на имения с портици и колони, оборудвани с плувни басейни и неизбежните тройни гаражи, приютили по беемве, мерцедес и рейндж роувър. Къщи на висшия управленски кадър, казва си той. Бездушни обиталища на мъже и жени, които печелят бързо и харчат бързо с представата, че в това има някакъв смисъл. Тази смесица от старо и ново е напълно лишена от хармония. Сякаш тази част от щата все не може да реши как иска да изглежда. Подозира, че старите земевладелци и новото богатско бизнес поколение не мелят добре заедно.

Слънчеви лъчи плъзват по предното стъкло и той сваля прозореца. Денят е прекрасен, казва си Рики: многообещаващо пролетно топъл. Усеща тежестта на пистолета в джоба на сакото и си казва, че самият той е изпълнен с мразовити мисли.

Открива пощенска кутия, щръкнала край страничен път в някогашна земеделска земя, чийто надпис съответства на адреса, с който разполага. Поколебава се, защото няма и най-малка представа какво може да очаква. Край алеята за автомобили се кипри надпис: „Внимание! Кучкарник: пансион, отглеждане, дресировка. Развъдник на «природни» охранителни системи“. Редом с надписа има нарисуван ротвайлер. Много остроумно, казва си Рики. Влиза в алеята под балдахин от надвиснали клони.

Когато излиза изпод него, се озовава в кръгло пространство пред селска къща от петдесетте години, едноетажна, с тухлена фасада. Сградата е строена на етапи. До нея е долепена дъсчена конструкция, която я свързва с оградени с телена мрежа клетки. В мига, когато спира и излиза от колата, той е приветстван от мощна какофония от кучешки лай. Навсякъде се носи смрад от кучешки изпражнения, която става все по-натрапчива под напичащото слънце. Когато пристъпва към къщата, врявата се засилва. На дъсчената пристройка забелязва надпис „Канцелария“. Още един надпис като онзи на пътя краси стената. От най-близката до него клетка се зъби, изправен на задни лапи, петдесеткилограмов ротвайлер с гръден кош като бъчва и грозна муцуна. Сред всички животни в кучкарника, а те са десетки, тичащи, лаещи, виещи, само това мълчи. Кучето го наблюдава внимателно, с преценяващ поглед.

Рики влиза в канцеларията, там заварва мъж на средна възраст, седнал зад старо метално бюро. Въздухът е застоял, мирише на урина. Мъжът е слаб и висок, плешив, с могъщи ръчища, заякнали от разправии с едри животни.

— Един момент, моля — казва му той и продължава да бучка с пръст в клавиатурата на калкулатор.

— Не се притеснявайте — отвръща Рики.

Става свидетел на още няколко удара по клавишите, както и на гримасата на дългуча при вида на крайния резултат. Той се изправя и го приближава.

— Кажете? Ехе, приятел, да не си се бил някъде?

Рики кима.

— Остава да кажа: „Да видиш пък другият на какво прилича…“.

Кучкарят се разсмива.

— Остава пък аз да повярвам, нали? Трябва да ви осведомя все пак, че ако с вас беше Брут, нямаше въобще да се стигне до бой. В никакъв случай.

— Брут да не е кучето до вратата?

— Правилно. Неговата вярност винаги е аргумент против всякакви разпри. Освен това е баща на няколко палета, които са готови за дресировка след две седмици.

— Благодаря, но за друго идвам.

Кучкарят изглежда учуден.

Рики показва фалшивата детективска карта, която си е поръчал по интернет. Мъжът я разглежда известно време.

— Значи, господин Лазар, да разбирам, че не сте дошли тук за кученце?

— Не съм.

— Тогава какво желаете?

— Преди години тук е живяло едно семейство. Хауърд и Марта Джаксън…

Чул имената, мъжът се вцепенява. Приветливата физиономия мигом се преобразява в недоверчива, което се подчертава от инстинктивно направена крачка назад като от удар в гърдите. Интонацията му става безизразна и отчуждена.

— Защо се интересувате от тях?

— Роднини ли са ви?

— Купих имота от наследственото им имущество. Преди много години.

— Наследствено имущество ли?

— Те бяха починали.

— Починали?

— Именно. Защо се интересувате от тях?

— Интересуват ме трите им деца…

Мъжът отново има смутен вид и дълго обмисля.

— Те нямаха деца. Починали са бездетни. Някакъв брат живееше недалеч. От него купих мястото. Доста труд хвърлих тука. Изправих им бизнеса на крака. Но деца не е имало никога.

— В грешка сте — възразява Рики. — Имали са деца. Осиновили са три сирачета от Ню Йорк с посредничеството на Нюйоркската епархия на Епископалната църква…

— Не знам откъде черпите тази информация, господине, но тя е погрешна. Напълно погрешна. — Гласът на кучкаря се изпълва с неочакван гняв. — Семейство Джаксън нямаха никакви близки роднини, освен оня брат, който ми продаде имота. Бяха само двамата старци, които са напуснали този свят заедно. Нямам представа за какво точно говорите, а ми се струва, че и вие нямате.

— Заедно ли? Как така?

— Това не е моя работа. Не е и ваша.

— Но знаете отговора, нали?

— Всяка жива душа наоколо го знае. Можете да прегледате и вестниците оттогава. Или пък отскочете до гробището. Погребани са точно до пътя.

— Значи вие няма да ми помогнете?

— Познахте. Що за детектив сте впрочем?

— Казах ви вече — отвръща миролюбиво Рики. — Детектив, който се интересува от трите деца, осиновени от семейство Джаксън през май осемдесета година.

— И аз ви казах: никакви деца няма. Ни осиновени, ни никакви. Така че какво наистина ви интересува?

— Имам клиент, който търси отговорите на някои въпроси. Останалото е поверително — съобщава Рики.

Мъжът присвива очи, а раменете му се изпъват, сякаш е преодолял първоначалното смайване и сега се дразни. Гласът му набира мощ:

— Клиент значи? Някой, който плаща, за да се навъртате наоколо и да подпитвате това-онова? Добре. Имате ли визитна картичка с телефонен номер, на който да ви потърся, ако си припомня нещо?

Сега е ред на Рики да отстъпи крачка назад.

— Какво е това нещо, дето можете да си спомните по-късно, а сега не? — пита той.

Онзи овладява напълно тона си. Изучава Рики с поглед, сякаш да запечата в съзнанието си всеки детайл от външния му вид.

— Я да видя пак картата ви? Къде ви е личният бадж?

Тази внезапна промяна в държанието на мъжа е най-красноречиво предупреждение за Рики. Той мигом разбира, че е в непосредствена опасност. Все едно е направил крачка в непрогледния мрак и се е озовал неочаквано на ръба на пропаст.

Рики отстъпва към изхода.

— Вижте какво ще ви кажа: ще ви оставя един-два часа да обмислите нещата, а после ще се върна. Ако дотогава решите да говорите, ако си спомните нещо, значи ще намерим общ език.

Рики прави светкавична маневра през вратата навън и се насочва към наетата кола. Кучкарят е на няколко стъпки зад него, но изведнъж свърва рязко встрани и само след секунда е при клетката на Брут. Отваря вратата и песът, без гък да каже, излита навън със зинала паст. Мъжът прави едва забележим знак с отворена длан и звярът застива цял настръхнал в очакване на следващата команда. Очите му са приковани към неканения гост.

Рики се извръща, за да застане с лице към кучето и стопанина му, а последните няколко стъпки до колата прави заднешком. Бърка в джоба на панталона и изважда ключовете. Песът издава нисък гърлен звук, също така заплашителен, какъвто е видът на напрегнатите му до краен предел мускули, в очакване на разрешение да се хвърли напред.

— Нямам впечатлението, че ще се видим отново, господине — обажда се кучкарят. — И не мисля, че е особено разумно да се навъртате наоколо с въпросите си.

Рики премества ключовете в лявата ръка и отваря колата. В същия миг плъзва дясната в джоба на сакото и хваща дръжката на пистолета. Не отлепя очи от кучето и се концентрира върху онова, което може да последва. Да освободи предпазителя. Да извади оръжието. И да се прицели. Когато е правил всичко това, не е бил под напрежение, но все пак отиват няколко секунди. Сега не знае дали ще има време и дали ще уцели кучето. Може би ще трябва да изстреля няколко куршума по мръсния звяр.

Ротвайлерът ще преодолее разстоянието за две-три секунди. Той едва се задържа на място, тръпнещ да се хвърли към Рики. Не, казва си докторът, по-малко: секунда ще му стигне.

Кучкарят, вперил поглед в посетителя си, забелязва ръката в джоба на сакото и се засмива безгрижно.

— Господин частен детектив, даже и да е оръжие онова, дето ви е в джоба, повярвайте ми, няма да ви свърши работа. Не и с това куче. Нямате никакъв шанс.

Рики стиска дръжката и слага показалец на спусъка. И неговите очи се присвиват, а когато проговаря, едва разпознава собствения си глас.

— Може би — бавно проговаря той. — Да допуснем, че го знам. И през ум не ми минава да се разправям с кучето. Смятам да забия един куршум право в гърдите ви. Вие сте чудесна огромна мишена и вярвайте, няма да ми е никак трудно да ви уцеля. Ще бъдете мъртъв още преди да тупнете на земята, така че няма да видите как ме ръфа песът ви.

Този отговор разколебава кучкаря. Той хваща кучето за каишката и го задържа.

— Номерата ви са от Ню Хампшир. „Живей свободен или умри“. Много впечатляващо. А сега се измитайте оттук.

Без да се помайва, Рики влиза в колата и хлопва вратата. Изважда пистолета и след това запалва двигателя. След секунди поема назад по алеята, като вижда в огледалото кучкаря и неговия звяр, застинали един до друг.

Дишането му е накъсано. Има усещането, че климатичната система не може да се пребори с жегата отвън, и когато колата излиза с подскачане на шосето, смъква прозореца, за да си поеме дълбоко дъх от въздушната струя. Тя е суха и гореща.

Спира край пътя, за да се успокои, но в същия миг забелязва наблизо входа за гробището. Рики успокоява нервите си и се опитва да прецени случилото се в кучкарника. Явно споменаването на трите деца отприщи някаква отрицателна реакция. Тя беше спонтанна, почти инстинктивна. Човекът не се е сещал за тези три деца от години и внезапно зададеният от Рики въпрос отключи автоматична реакция от най-съкровените глъбини на неговото съзнание.

Тази среща крие някаква опасност и тя е далеч по-голяма от директната опасност от кучето и неговия стопанин. Изглежда, този човек е чакал дълги години мига, когато Рики или някой като него ще зададе въпроса и сега, преодолял първоначалната изненада, че той най-сетне е настъпил, знае какво точно трябва да направи.

Леко му се повдига при тази мисъл.

Вътре в гробището забелязва малка постройка от боядисани в бяло дъски, скътана встрани от алеята, която разделя на две редиците гробове. Рики подозира, че може да се окаже нещо повече от обикновен склад за инструменти. Спира точно пред нея. В същия момент от бараката се появява някакъв посивял мъж, облечен в дрехи със същия цвят и не много по-различни от ония, с които се подвизава самият Рики през работните си часове в университета. Човекът прави една-две крачки към оставена наблизо самоходна косачка, но спира при вида на непознатия, който се измъква от колата си.

— Да ви помогна ли? — обажда се мъжът.

— Търся едни гробове — отвръща новодошлият.

— Тука ги има доста. Кой точно ви трябва?

— Семейство на име Джаксън.

Възрастният мъж се усмихва.

— От дълго време никой не ги е посещавал. Хората си мислят навярно, че не е на хубаво. Мене ако питаш, тия, дето са тука, са видели и хубаво, и лошо, така че хич не ми пука. Джаксън са оттатък, към дъното и леко вдясно. Идете с колата до края на алеята и оттам пеша. Лесно ще ги откриете.

— Познавахте ли ги?

— Не. Вие да не сте роднина?

— Не — отвръща Рики. — Детектив съм. Интересуват ме осиновените им деца.

— Те нямаха близки. Не знам за никакви осиновени деца. Щяха да пишат по вестниците още тогава, но аз не си спомням нищо за деца, а името Джаксън красеше първите страници няколко дни подред.

— От какво са починали?

Мъжът изглежда леко изненадан.

— Мислех, че знаете, след като сте дошли чак тук…

— Как е станало?

— Ами ченгетата му викат убийство и самоубийство. Старият застрелял жена си след пореден скандал, а после се гръмнал. Телата са се разкапвали няколко дни вътре в къщата, докато раздавачът забелязал, че никой не прибира пощата, и се обадил на местните ченгета. Явно кучетата са се добрали до мястото на инцидента първи, защото от труповете не останало кой знае колко, а което останало, изглеждало доста ужасно. Големи скандали в тази къща, ще знаеш.

— Ами тоя, дето я е купил…

— Не го познавам, но разправят, че е уникум. По-гаден от песовете си. Продължи бизнеса на Джаксънови, но първо изби зверовете, които изядоха предишните стопани. Ама си мисля, че и той ще свърши по същия начин като тях. Сигурно го знае, та затова е такъв гадняр. — Той надава отвратителен кикот и сочи към дъното на алеята. — Натам са. Всъщност доста добро място за прекарване във вечността.

Рики се позамисля и пита:

— Дали не знаете кой плати за гробовете? И за поддръжката сега?

Мъжът свива рамене.

— Чековете си пристигат редовно. Де да знам.

Рики намира мястото без никакво усилие. Остава за миг под парещите лъчи на слънцето, замислен по въпроса дали някой си е дал труд да му поръча надгробна плоча след самоубийството. Надали. Живя в самота като Джаксънови. Хрумва му още, че самият той не го бе сторил за покойната си жена. Съдейства за учредяване на спомагателен фонд към учебната програма в нейния факултет и прави редовни годишни дарения в нейна памет на Дружеството за защита на природата с мисълта, че всичко това е за предпочитане пред издигането на някакъв студен каменен страж край тясна ивица земя. Но застанал сега на това място, той не е вече толкова уверен в правотата си тогава. Завладява го мисълта за смъртта, за невидимото и постоянно присъствие на починалите, за тяхното влияние върху света на живите. Мисли си, че при нечия смърт човек научава повече за останалите живи, отколкото е знаел за покойника.

Няма представа колко време е останал изправен пред надгробната плоча, преди да се вгледа по-внимателно в нея. Тя е обща за двамата, а отгоре й са издълбани имената, рождените дати и датата на смъртта.

Нещо го смущава при вида на този надпис и той се мъчи да установи какво е то. Трябват му само няколко секунди, за да направи връзката.

Датата на смъртта съвпада по месец с времето, когато са подписвани декларациите за осиновяване.

Рики прави стъпка назад. И тогава забелязва друго.

И двамата Джаксън са родени през двайсетте години. Следователно са били над шейсетгодишни, когато са умрели.

Става му горещо и той разхлабва вратовръзката си. Фалшивото шкембе започва да го тегли надолу, а нарисуваният белег го сърби.

Никой не може да осинови дете, да не говорим за три наведнъж, на тази възраст, казва си Рики. Правилата за осиновяване биха изключили автоматично подобна бездетна застаряла двойка.

Рики стои пред гроба с усещането, че тук има някаква измама. Не във връзка с тази смърт. Тя си е до болка истинска. Но измама, извършена приживе.

 

 

Цялата работа е крива. Нищо не е наред. Всичко е такова, каквото не трябва да бъде. Рики усеща, че се е докопал до нещо много по-значително от онова, което се вижда на повърхността. Отмъщение без граници.

Казва си, че трябва да се прибере в безопасния Ню Хампшир, за да смели наученото и да обмисли следващия си разумен ход. Спира колата пред офиса на „Еконо Лодж“, вижда вътре друг служител. Омар е сменен от Джеймс, който носи вратовръзка на ластик, но дори и нея е сложил накриво.

— Освобождавам стая две-три-две — съобщава той. — Господин Лазар.

Служителят прави справка в компютъра и казва:

— Всичко е уредено. Имате телефонни съобщения.

Рики се поколебава, повтаря думите му:

— Телефонни съобщения ли?

Служителят Джеймс кимва.

— Обадиха се от някакъв кучкарник да питат дали сте отседнали тук. Искаха да оставят съобщение на телефона в стаята ви. А после, малко преди да се появите, пак се обади някой.

— Мъж?

— Нямам представа. Аз само натискам бутоните. Не съм говорил с човека. Просто регистрирам в компютъра. Стая две-три-две. Две съобщения. Ако искате да ги чуете, вдигнете ей оня телефон там и наберете номера на стаята си.

Рики го прави. Първото съобщение е от собственика на кучкарника: „Предположих, че сте отседнали на някое близко и евтино място. Не беше трудно да се досетя къде именно. Мислих по вашия въпрос. Обадете се. Може би имам нещо за вас. Но си пригответе чековата книжка. Няма да е без пари“.

Рики натиска копчето да изтрие съобщението. Второто излиза автоматично. Гласът е студен и делови, неочакван — все едно да видиш парче лед върху нажежен от лятно слънце тротоар.

„Господин Лазар, току-що ме осведомиха относно проявеното от вас любопитство във връзка с покойните госпожа и господин Джаксън. Мисля, че разполагам с някои сведения, които ще ви бъдат от полза. Обадете се, моля, на телефон 212-555-1717 при първа възможност, за да си уредим среща.“

Име няма. Няма и нужда. Рики познава гласа.

Върджил.