Джон Каценбах
Психоаналитикът (12)

Дванадесета глава

Макар и смаян от изненада, Рики с нищо не го показва външно. Отправя твърд поглед към младата жена с онова каменно изражение, което неговите пациенти така добре познават. Казва само:

— Значи допускате възможността сьомгата на такова място да е прясна?

— Направо още подскача в чиниите — отвръща лекомислено Върджил.

— Може и така да е — отбелязва предпазливо Рики.

Младата жена едва отпива от ръба на чашата си, колкото леко да обагри устни с тъмната течност. Рики отстранява своята чаша и пие вода вместо вино.

— Би трябвало да е бяло, за да върви с рибата — обажда се Върджил. — Но заведението не е от ония, в които човек строго да се придържа към правилата, нали така? Изобщо не бих очаквала появата на сомелиер, който да ни укори за избора.

— И аз се съмнявам — съгласява се Рики.

Върджил продължава да говори бързо, но без напрежението, което обикновено придружава припряната реч. По-скоро напомня с приказките си момиченце, екзалтирано от настъпилия най-сетне рожден ден.

— От друга страна, пиенето на червено вино в дадения случай е проява на известна безотговорност, не е ли така, Рики? Пренебрежителност, ако щеш. Все едно казваме в лицето на всички: „Хич не ни интересуват условностите — ще си правим каквото си искаме“. Имаш ли подобно усещане, доктор Старкс? Малко приключенски дух и беззаконие, игра против правилата. Как мислиш?

— Мисля, че правилата се променят непрекъснато — отвръща той.

— Правилата на етикецията ли?

— За тях ли говорим? — отвръща на въпроса с въпрос докторът.

Върджил разтърсва глава, от което русата й грива проблясва прелъстително. Отмята глава назад и се смее, разкрила привлекателната линия на шията си.

— Не, разбира се, че не, Рики. В това отношение си напълно прав.

В този миг сервитьорката им носи плетена кошничка с хлебчета и масло, при което и двамата замлъкват за кратък миг на споделена тайна. Когато жената се отдалечава, Върджил посяга към хлебчетата с думите:

— Умирам от глад.

— Значи усилията, свързани със съсипването на моя живот, водят до изгаряне на калории — вмята докторът.

Върджил се смее отново.

— Така изглежда — отвръща тя. — Това наистина ми допадна, ей богу. Как да го назовем, докторе? Какво ще кажеш за „Съсипваща диета“, харесва ли ти? Бихме могли да натрупаме цяло състояние от нея, а после да се оттеглим на някой екзотичен остров само двамката, а?

— Не виждам нещата да се развиват в тази насока — отзовава се грубо Рики.

— И аз — съгласна е Върджил, която маже щедро хлебчето с масло, а след това го захапва с хрускане.

— Защо сте тук? — пита Рики с тих и спокоен глас, но при все това зареден с цялата настоятелност, която може да мобилизира. — Вие с вашия работодател сигурно сте обмислили до най-дребни подробности плана за моето унищожаване. Стъпка по стъпка. Дошли сте да се гаврите с мене ли? Да добавите още щипка тормоз към забърканата от вас каша?

— Никой до ден-днешен не е характеризирал моята компания като тормоз — отвръща Върджил с нотка на привидна изненада в гласа. — Бих очаквала, че за тебе тя е ако не приятна, то поне интригуваща. Помисли за собственото си положение, Рики. Пристигаш на това място самотен, остарял и пълен със съмнения и страхове. Ако някой се излъже да погледне към тебе, ще изпита мигновена жалост, а сетне ще си продължи яденето и пиенето, без да обръща внимание на жалкото старче, в което си се превърнал. Но това се променя изведнъж, когато аз седна срещу тебе. Изведнъж се оказва, че не си чак толкова жалка картинка, на каквато приличаш, не е ли така? — Върджил се смее.

Рики клати глава. Стомахът му се е свил на топка, а в гърлото си усеща киселини.

— Животът ми… — започва той.

— Животът ти се промени. И ще продължава да се променя. Поне още няколко дни. А след това… там е цялата работа, нали, Рики?

— Всичко това видимо ви забавлява — отбелязва сухо докторът. — Да ме гледате как се измъчвам. Това е странно, тъй като аз в никакъв случай нямаше веднага да открия дълбоко присъщия ви садизъм. Може би щях да го допусна при вашия господин Р., но и в това не мога да бъда сигурен, докато той се държи на разстояние. Обаче у вас, госпожице Върджил, не допусках подобна психопатия. И аз може да сбъркам в края на краищата. А около това точно се върти всичко, нали? Около възможността и аз да сбъркам.

Рики отпива от водата с надежда, че така предизвиква младата жена да си отвори устата. За миг съзира зараждащ се гняв в погледа й, в леката извивка на устните. Но тя мигом се овладява и размахва наполовина изяденото парче хляб помежду им, сякаш за да отрече чутото.

— Не оценяваш правилно моята роля в цялата тази история, Рики.

— Ами обяснете ми я.

— Всеки има нужда от водач по пътя към ада. Казах ти го вече.

— Спомням си — казва Рики.

— Някой, който да те напътства посред скалистите брегове и скрити опасности на подземния свят.

— И този някой за мене сте вие, знам. Казахте ми го.

— В пъкъла ли си вече, Рики?

Той свива безучастно рамене с намерение да я ядоса. Опитът остава безуспешен.

Жената се усмихва.

— Може би едва-що си почукал на адските двери?

Рики поклаща глава, но тя не обръща внимание на отрицанието му.

— Ти си горд човек, доктор Рики. Болезнено е за тебе да загубиш контрол над живота си, нали? Прекалено си горд. Но знаем какво идва непосредствено след гордостта. Това вино си го бива, да знаеш. Нищо не ти пречи да пийнеш една-две глътки.

Той вдига чаша до устните си, но вместо да отпие, проговаря:

— Щастлива ли сте, Върджил? Дарява ли щастие престъплението?

— Какво те кара да мислиш, че съм извършила престъпление, докторе?

— Всичко сторено от вас и вашия работодател е престъпно.

— Така ли? Мислех, че си се специализирал в неврозите на богаташите и депресиите на преуспелите в този живот. Но напоследък проявяваш интерес към проблемите на престъпността, както забелязвам.

Рики не отговаря. Не му е присъщо да използва прибързано своите козове. Психоаналитиците играят картите си изключително пестеливо, следят за реакции, опитват да насочат мисълта към миналото, да изкопчат спомени. Но времето му е толкова ограничено, казва си Рики, и докато наблюдава младата жена да се размърдва на стола отсреща, се пита дали тази среща протича точно по сценария на неуловимия Р. Изпълва го чувство на удовлетворение при мисълта, че е внесъл някакво, макар и малко, несъответствие между развитието на събитията и плановете на въпросния господин.

— Без съмнение — започва внимателно той — до момента сте извършили няколко престъпления, като се започне от евентуалното убийство на Роджър Цимерман…

— Тази смърт е приета от полицията за доказано самоубийство…

— Вие успяхте да направите така, че убийството да заприлича на самоубийство — такова е моето дълбоко убеждение.

— Щом си решил да бъдеш толкова дебелоглав, нямам намерение да ти преча. Но все си мисля, че непредубедеността би следвало да е основна предпоставка за хора с твоята професия.

Рики пренебрегва този удар и кара нататък:

— … и се свърши с грабеж и измами…

— А, силно се съмнявам, че може да се открият доказателства за което и да било от твоите обвинения. Всичко това ми прилича на оная стара приказка за падащото в гората дърво: ако няма кой да го чуе, дали е имало звук? Като няма доказателства, имало ли е престъпление? А ако има, то е някъде във виртуалния свят заедно с твоите авоари…

— Да не говорим за онази дребна клевета в писмото до асоциацията. Защото измисленото писмо е от вас, нали? Откъдето стигаме до оня пълен идиот в Бостън и цялата му фантасмагория. И пред него ли се съблякохте?…

Върджил отмята косата от лицето си и се обляга леко назад.

— Не се наложи. Той бездруго е от мъжете, които с готовност действат като марионетки, щом им го поискаш. Направо ляга по гръб и оставя гениталиите си беззащитни, само леко скимти. Не е ли впечатляващо на какво е готов да повярва човек, стига да му се ще да вярва?

— Аз ще възстановя своята репутация — заявява яростно Рики.

Върджил се усмихва.

— За целта трябва да си жив, а точно в този момент имам определени съмнения за подобна възможност.

Рики не отговаря, защото и той на свой ред има съмнения. Вдига поглед и вижда сервитьорката да пристига с вечерята им. Оставя чиниите пред тях и пита дали да донесе още нещо. Върджил поръчва втора чаша вино, а докторът поклаща глава.

— Така трябва — хвали го Върджил, когато сервитьорката се отдалечава. — Имаш нужда от бистра глава.

Рики човърка вдигащата пара храна пред себе си.

— Защо — рязко пита той — помагате на този човек? Какъв е вашият интерес? Защо не се откажете от цялата идиотска схема и не дойдете с мен в полицията? Ще приключим с тази ненормална игра един път завинаги, а на вас ще ви помогна да се върнете към някакво подобие на здрав живот. Без обвинения в престъпление. Ще мога да го направя.

Върджил също гледа в чинията си, разбърква парченцата сьомга в купчината паста. Когато вдига поглед към лицето му, едва успява да прикрие гнева в очите си.

— Ще се погрижиш да се върна към нормален живот? Ти да не си магьосник? И от друга страна, какво те кара да мислиш, че нормалният живот е нещо толкова привлекателно?

Той упорства, без да обръща внимание на думите й:

— Ако самата вие не сте престъпник, защо помагате на такъв? Щом като не сте садист, защо работите за такъв? И като не сте психопат, защо се хващате на хвърлената от такъв въдица? Казвате, че не сте убийца, но помагате да бъде извършено убийство.

Върджил продължава да го гледа втренчено. Цялата й безгрижна ексцентричност и веселост са се изпарили, от нея лъха мразовита неприязън, която се усеща през масата.

— Може би защото ми се плаща повече от добре — процежда бавно тя. — В наши дни мнозина са готови на всичко за пари. Не го ли допускаш и за мене?

— Само с огромно усилие — отвръща предпазливо Рики, макар да е по-скоро обратното.

Върджил поклаща глава.

— Значи си готов да изключиш парите като мотив за моите действия, макар да не съм сигурна, че си прав. Друг възможен мотив? Какъв би могъл да е той? Ти си експертът в тази област. Нали повечето време се занимаваш с издирване на мотиви? А не е ли това и в основата на играта, дето я играем всички ние сега? Хайде, Рики. Този ни е втори сеанс. Ако не за пари, заради какво го правя?

Рики гледа внимателно младата жена.

— Много малко знам за вас… — започва неуверено той.

Върджил оставя ножа и вилицата си с решителност, която показва, че в никакъв случай не приема отговора.

— Пробвай се пак, Рики. Заради мене. Така или иначе, макар и по мой собствен начин, аз съм тук, за да те напътствам. Лошото е, че този глагол „напътствам“ има донякъде позитивно звучене, което може и да не се окаже напълно оправдано. Може да ми се наложи да те тикам в посока, която не ти е угодна. Но едно е сигурно: без мене няма да успееш да се приближиш към отговора, а това ще убие или тебе, или твой близък, който пък няма нищо общо с всичко това. А умирането в неведение е глупава работа, Рики. По свой си начин отвратително престъпление. И така, отговори на въпроса ми: каква друга мотивация бих могла да имам?

— Вие ме мразите. Също както и онзи Р., но аз нямам представа защо.

— Омразата е неопределима емоция, Рики. Смяташ ли, че я разбираш?

— Тя е нещо, за което слушам всеки ден в кабинета си…

Тя поклаща глава.

— Не, не, не. Нищо подобно. Ти слушаш за гняв и объркване, които са незначителни съставки на омразата. Чуваш за жестокост и насилие, които са по-значими на този терен, но все пак си остават само съотборници. А най-много слушаш за неудобства. Досадни, банални и тъпи. А всичко това има толкова общо с истинската чиста омраза, колкото самотно облаче има с гръмотевичната буря. То трябва най-напред да обедини сили с множество други, да набъбне стократно, та чак тогава да се изяви.

— Но вие…

— Аз не те мразя, Рики. Макар че сигурно бих могла да се науча. Опитай друго.

Не вярва много-много на думите й, но сега се чувства като в завъртяна сфера: търси опипом отговора. Поема си дълбоко дъх и казва:

— Тогава е любов.

Върджил се усмихва пак.

— Любов ли?

— Действията ви са подчинени на любов към онзи човек, Румпелщилцхен.

— Това е интересна идея. Особено предвид обстоятелството, че както ти казах вече, не го познавам. Никога не съм го виждала.

— Да, не съм забравил казаното. Просто не му вярвам.

— Любов. Омраза. Пари. Само тези ли мотиви можеш да измислиш?

Рики се колебае.

— Има и страх, разбира се.

Върджил кима одобрително.

— Това е добър отговор, Рики. Страхът е в състояние да доведе до най-различни видове необичайно поведение, нали?

— Да.

— Твоят анализ на нашите взаимоотношения допуска възможността господин Р. да разполага със средство, с което да ме сплаши? Също като престъпник, който е отвлякъл кучето ти, детето ти или каквото ще да е, за да използва залога като средство за измъкване на парите ти, които даваш с глупавата надежда, че ще си върнеш скъпото за тебе същество или предмет. Приличам ли ти на човек, който е притиснат да върши неща против собствената си воля?

— Не — принуден е да признае докторът.

— Ами тогава? Знаеш ли какво ще ти кажа, Рики, ти пък ми приличаш на човек, който не може да се възползва от предоставилите му се възможности. Ето, сега съм седнала за втори път насреща ти и вместо да се възползваш от случая и да си помогнеш, ти се опитваш да измолиш моята помощ, а в същото време с нищо не си я заслужил. Трябваше да предвидя тази възможност, обаче имах някакви надежди, свързани с тебе. Наистина е така. Но вече не, макар че… — Тя спира с жест евентуалния му отговор. — Да се върнем към работата. Нали получи отговор на въпроса си във вестника тази сутрин?

Рики мълчи, сетне казва:

— Да.

— Добре. Затова съм изпратена при тебе сега. Да се уверя. Той смята, че не би било честно да не получаваш отговор на интересуващите те въпроси. Мене това ме изненада, разбира се. Господин Р. решава да скъси много дистанцията между себе си и тебе. Много повече, отколкото бих казала, че е в границите на благоразумието. Внимателно обмисляй следващите си въпроси, Рики, ако искаш да победиш. Имам усещането, че той ти дава голяма възможност. Но от утре заран нататък ти остава само една седмица. Седем дни и още два въпроса.

— Имам представа за времето.

— Мислиш ли? Защото не личи. Още не си осъзнал напълно положението. Но понеже изговорихме куп приказки по въпроса за мотивацията, господин Р. ти изпраща нещо, което може би ще те накара да позасилиш темпото на своето разследване.

Върджил се навежда и вдига кожената папка, която носеше при пристигането си и която остави в нозете си, когато седна насреща му. Преднамерено бавно отваря малката закопчалка и изважда обикновен жълтеникав плик. Подава му го през масата.

— Отвори го — нарежда жената. — Вътре е пълно с мотивация.

И той го отваря. Съдържанието е пет-шест черно-бели фотографии. Изважда ги и започва да ги разглежда. Снимани са три обекта — всеки на два кадъра. Първият е млада девойка, може би шестнайсет или седемнайсетгодишна, с дънки и спортна фланелка с избили по нея петна пот. Тя е опасана през кръста с кожен работен колан и размахва тежък чук. Изглежда, е на някакъв строеж. Следващите две снимки са с по-малко дете, момиче на дванайсетина години, което е в кану и гребе през езеро в гориста околност. Първата фотография е доста зърнеста, а втората е направена явно от голямо разстояние с мощен телеобектив и представлява увеличение, с което почти може да се различат зъбните шини на момичето, полуотворило уста в изтощение от голямото усилие. Последните две снимки са с друг тийнейджър, момче с дълга коса и безгрижна усмивка, което жестикулира в посока към уличен продавач, по всяка вероятност в Париж.

Всичките шест кадъра са направени очевидно без знанието на обектите. Видно е, че незнайният фотограф е останал незабелязан от тримата снимани.

Рики подробно изучава снимките, после вдига поглед към Върджил. Тя вече не се усмихва.

— Позна ли някого? — пита го хладно.

Той поклаща глава.

— Живуркаш си в такава удобна изолация, Рики. Толкова е просто. Вгледай се по-внимателно. Знаеш ли кои са тези млади хора?

— Не, нямам представа.

— На снимките виждаш свои далечни роднини. Всяко от тези деца е включено в поименния списък, изпратен ти от господин Р. в самото начало.

Рики отново поглежда снимките.

— Париж във Франция, обител на хуманността, Хондурас и езерото Уинипесоки в Ню Хампшир. Три деца в лятна ваканция. Също като тебе, Рики.

Докторът кимва.

— Забелязваш ли колко уязвими са те? Мислиш ли, че е било трудно да се направят тези снимки? Дали не може от същото разстояние да се използва оръжие? Колко лесно би било да се премахне някое от тези същества от пейзажа, който явно толкова много им харесва. Смяташ ли, че някое от тях има и най-малка представа колко близо до него е смъртта? Мислиш ли, че което и да било от тях допуска дори за миг възможността този прекрасен живот да приключи с мръсен, кървав, отвратителен край само след седем дни? — Върджил посочва снимките с пръст. — Погледни пак, ама много хубаво ги погледни, Рики. — Изчаква образите да проникнат в съзнанието му. След това протяга ръка. — Мисля, че трябва да те оставим насаме с образите им в ума ти, Рики. Набий тези детски усмивки в него. Постарай се да си представиш лицата им в бъдеще, когато ще пораснат. Какъв живот биха могли да имат? Какви хора биха станали? Ще ограбиш ли бъдещето на някого от тях в името на жалките няколко години, които ти остават? — Тя млъква, а после грабва снимките с бързината на гърмяща змия. — Ще си ги взема — обяснява, докато ги прибира в папката. Скача от стола, оставя стодоларова банкнота върху недоядената храна в чинията си. — Ти ми уби апетита, но знам, че напоследък не си добре с парите, затова аз плащам. — Обръща се към сервитьорката, която е до съседна маса: — Имате ли шоколадова торта?

— Имаме шоколадов чийзкейк — отвръща жената и Върджил кимва одобрително.

— Донесете на моя приятел. Животът му се вгорчи из един път, та ще има нужда от известно подслаждане за предстоящите няколко дни.

Сетне се врътва, поема към изхода и оставя Рики сам. Той си налива пак вода и забелязва, че ръката му леко потреперва, та ледчетата в чашата тихо дрънчат.

 

 

Прибира се у дома през мрака на града с усещане за почти пълна самота.

Целият свят наоколо сякаш го порицава с безбройните взаимоотношения в него. Непрекъснато някъде някой среща някого в този объркан наш живот. Докато крачи мълком по тъмната улица към къщи, Рики има усещането, че е невидим. Че е станал прозрачен. Нито един от онези, с които се разминава или които минават край него в колите си, няма да го забележи като част от общата картина на света. Неговият образ, целият му външен вид, самото му съществуване не означават абсолютно нищо за нито една жива душа на света, като се изключи неговият мъчител. Смъртта му, от друга страна, е от изключително голямо значение за някой незнаен роднина. Румпелщилцхен и пълномощничката му Върджил, и адвокатът Мерлин, както и може би някои други, които още не е срещал, са мостове между бреговете на живота и смъртта. На Рики му се струва, че се е спуснал в подземния свят на хората, научили най-злокобната диагноза от своя лекар или деня на своята екзекуция — малцината на тоя свят, които са наясно колко скоро ще умрат. Сякаш някакъв облак на отчаяние виси точно над главата му. В съзнанието му изниква рисуваният герой на неудачника Джо Бтфсплк от юношеските години, който все си ходи с един облак над главата, а оттам го целят мълнии и дъждовни потоци на всяка крачка.

Образите на тримата младежи от снимките са като лица на духове за него: безплътни, мъгливи. Знае, че трябва да ги запълни с нещо, та да добият реални измерения в съзнанието му. Ще му се да научи имената им и знае, че е длъжен да направи нещо, за да защити живота им. Когато си припомня техните лица, крачките му се ускоряват. Вижда зъбните шини, дългите коси, петната пот и съзрял снимките така ясно в съзнанието си, както в мига, когато му ги подаде Върджил, той напряга тяло и забързва още повече. Чува шляпането на подметките си по тротоара, сякаш този звук няма нищо общо с него, но като поглежда надолу, установява, че почти тича. Нещо се отприщва в него, нещо, за което не си дава ясно сметка какво е, но което е несъмнено за всеки дръпнал се своевременно от пътя му случаен минувач: паника от най-чиста проба.

Рики тича и едва диша от напрежение, въздухът пари устните му. Една пресечка, втора, без да спира, докато ги прекосява, оставил воя на едно такси и псувните на шофьора му зад гърба си, той нищо не вижда, нищо не чува, умът му е пълен с образи на смъртта. Забавя стъпки едва когато съзира входната врата на своята сграда. Спира, превит одве, едва успява да си поеме дъх, а в очите му се стича щипеща влага. Остава в това положение, докато си поеме дъх, и това му отнема няколко мига, пълни единствено с усещане за жега и болка от напрегнатото движение.

Когато най-накрая вдига очи, Рики си казва: не съм сам.

Чувството не е по-различно, отколкото през многото минути на изтеклите дни, когато го е обземало същото усещане. Той дори го очаква по някакъв начин, станал вече постоянна жертва на параноята. Прави опит да се овладее, да не се поддаде, това наподобява усилие да потисне скрито желание: като например за една цигара или нещо сладко. Не би.

Обръща се рязко назад, за да види онзи, който го наблюдава, макар да е наясно, че е безсмислено. Погледът му се плъзга по низ от безгрижни минувачи, после по низ от безлюдни прозорци. Върти се на място, напрегнал цялото си внимание, за да улови присъствието на човека, нает да го следи, но напразно.

Рики поглежда към своя дом. Преследва го мисълта, че някой може да се е промъкнал в апартамента му, докато си бъбреше с Върджил. Тръгва към къщи и мигом спира. С огромно усилие на волята обуздава емоциите, които напират у него, казва си, че трябва да се успокои, да се съсредоточи, да не губи способността си да разсъждава. Поема дълбоко дъх, но не може да се освободи от представата как всеки път, щом той самият излезе през тази врата, Румпелщилцхен или някой от неговите главорези неизвестно поради каква причина бърза да се вмъкне в жилището му. Тази ужасна възможност не може да бъде осуетена с услугите на ключар, което много ясно пролича в деня с изключеното осветление в кабинета.

Останал е почти без дъх като спортист в края на състезание. Казва си, че всичко, което му се случва напоследък, има две измерения. Всяко послание от онзи човек е едновременно символично и буквално.

Собственият му дом, мисли си Рики, вече не гарантира никаква сигурност.

Застанал на улицата пред сградата, в която е прекарал почти целия си съзнателен живот, Рики е смазан от усещането, че неговият мъчител не е оставил нито едно кътче от света му неомърсено.

И той си казва за първи път: трябва ми сигурно убежище.

Без да има и най-малка представа къде би могъл да открие такова — било за тялото, било за душата си — се помъква към апартамента си.

За негова изненада не личат признаци за взлом. Вратата не зее открехната. Лампите си светят най-нормално. Откъм уличния прозорец се носи равномерният звук на климатичната инсталация. Няма го парализиращия страх от чуждо присъствие. Рики затваря вратата зад себе си и я заключва с временно чувство на облекчение. Но сърцето му продължава да бие като лудо, а ръцете си усеща да треперят като в ресторанта след излизането на Върджил. Вдига едната и я проверява, но тя остава измамно неподвижна. Той вече не вярва на онова, което вижда, сякаш погледът му е добил способността да прониква до мускулите и сухожилията и да съзира директно тяхната слабост и несигурност, възможността да загуби всеки миг контрола над тях.

Изтощение завладява всяка клетка от това тяло. Дишането му е затруднено и той не може да установи защо е така, след като нуждите на организма му от кислород в момента не са извънредно големи.

— Трябва ти здрав сън — казва си гласно и в гласа си разпознава предназначената за пациенти интонация. — Нуждаеш се от почивка, за да събереш мислите си и да продължиш напред.

За първи път му идва на ум да си предпише сам някакво успокоително. Осъзнава ясно необходимостта да се концентрира, както и неспособността да го постигне. Той ненавижда хапчетата, но си казва, че в този единичен случай може и да се окажат от полза. За оправяне на настроението. За приспиване, та да намери покой. А утре заран може би малко амфетамин, за да се съсредоточи, а също и през останалите няколко дни до определената от Румпелщилцхен финална права.

Рики държи в бюрото си „Лекарствен наръчник“, макар да прибягва изключително рядко до неговите услуги. Сега отива да го вземе с мисълта, че от денонощната аптека зад ъгъла ще му доставят каквото поръча, без да е необходимо дори носа си да показва навън.

Седнал зад бюрото, Рики прелиства справочника и скоро открива необходимото. Изравя кочана с рецепти, за да звънне в аптеката и да издиктува — след явно дългогодишна пауза — своя номер в Регистъра за фармацевтичен надзор. Поръчва три медикамента.

— Име на пациента? — питат оттам.

— За мене лично са — отвръща Рики.

Аптекарят се колебае.

— Не са особено подходящи за едновременен прием, доктор Старкс — уведомява го той. — Трябва да внимавате много при дозирането и комбинирането.

— Благодаря ви. Ще внимавам…

— Искам само да ви предупредя, че евентуална свръхдоза може да се окаже фатална.

— Знам — успокоява го Рики. — Но прекалено голяма доза от каквото и да било друго също може да убие.

Аптекарят приема казаното като шега и се засмива.

— Вероятно е така, обаче някои свръхдози посрещаме с усмивка. Моят човек ще ви ги достави до един час. На сметката ви ли да запиша тази поръчка — не сте я използвали от доста време.

Рики се замисля за миг, сетне заявява:

— Да, естествено.

Усеща внезапна болка, сякаш с този невинен въпрос човекът без предупреждение е забил острие право в сърцето му. Сега си спомня, че последната му поръчка в тази аптека бе направена, когато жена му умираше — взе й морфин заради непоносимите болки. Това значи преди повече от три години.

Опитва се да потисне спомените. Поема дълбоко дъх и продължава:

— И моля ви, инструктирайте вашия човек да звъни на вратата по точно определен начин: три къси, три дълги, три къси. Така ще съм сигурен, че е той, и ще му отворя.

Аптекарят след кратко мълчание пита:

— Това не е ли морзовият сигнал SOS?

— Точно той е — отвръща Рики.

Затваря телефона и се отпуска тежко назад, завладян от спомени за последните дни на жена си. Те му причиняват непоносима болка, докторът плъзва поглед по бюрото. Забелязва, че изпратеният от Румпелщилцхен списък на роднините е точно по средата, и в съзнанието му като мълния се забива мисълта, че не си спомня да го е оставял там. Придърпва го бавно, а в главата му нахлуват нови образи, на трите деца от снимките, които Върджил му донесе в ресторанта. Опитва се да свърже лицата им с някои от имената, буквите се мержелеят като лятна мараня. Полага усилие да се успокои, защото трябва да направи тази връзка, тя е много важна, нечий живот зависи от успеха или неуспеха му.

Поглежда писалището.

И остава съвсем объркан. Очите му шарят, безпокойството му неудържимо нараства. Устата му пресъхва, повдига му се.

Рови из бележките, тефтерчетата и всички останали пръснати по бюрото неща. Търси.

И вече разбира, че онова, което търси, не е тук.

Писмото на Румпелщилцхен за играта и началните данни не е на бюрото. Вещественото доказателство за отправената му смъртна заплаха липсва. Но всичко друго остава, това му е ясно, остава реалността.