Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pursuit of Justice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)

Издание:

Мими Лат. Опасно съдружие

Американска. Първо издание

ИК „Гарант-21“, София, 1999

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 954-8009-81-1

История

  1. — Добавяне

Посвещава се на Сюзан, Сара и Бети — три смели жени, които танцуваха под звуците на собствената си музика.

1

Ребека Браунстейн Морланд танцуваше със съпруга си Райън. Музиката се изпълняваше от шестчленен оркестър, заел място върху най-горната палуба на огромната моторна яхта „Майорка“. Светлинните гирлянди над палубата хвърляха разноцветни отблясъци върху мастиленосинята вода и придаваха на атмосферата нещо особено тайнствено. Нощта току-що се бе спуснала. Зад рамото на Райън се появиха първите светлини на Санта Моника, които обаче бързо започнаха да избледняват. Това се дължеше на движението на яхтата, която напредваше по средата на канала Сан Педро, оставяйки далеч назад вълноломите на Марина дел Рей и калифорнийския бряг.

Ребека бе обзета от чувство на блажено спокойствие. Отпуснала се в ръцете на Райън, тя се чувстваше добре, а водната шир я накара да забрави неприятностите от последните три седмици и да си представи, че животът й е безметежен.

Огледа се. Приемът, на който присъстваха, трябваше да осигури средства за предизборната кампания, затова тук можеха да се видят най-влиятелните хора на щата. Мъжете изглеждаха добре в тъмните си вечерни облекла, а жените придаваха кралски блясък на събитието с фантастичните си бални рокли и скъпи бижута.

Зърна внушителната фигура на Брандън Тейлър, който си пробиваше път по палубата и поздравяваше гостите. Той беше старши партньор и изпълнителен директор на „Тейлър, Денисън и Евънс“ — юридическата кантора, в която Райън наскоро стана съдружник. Известен юрист и потомък на двама сенатори на САЩ, Тейлър бе кандидат на своята партия за предстоящите парламентарни избори. До този момент нямаше сериозен противник в политическите среди, но все пак искаше да е сигурен, че такъв човек изобщо няма да се появи, особено пък ако това е милионерът Пол Уърлингтън — собственикът на този внушителен плавателен съд.

Ребека отметна назад буйната си червеникава коса и се притисна към съпруга си.

— Обичам те — прошепна й той, а дъхът му опари бузата й.

— И аз те обичам — отвърна тя.

Музиката спря, двамата напуснаха дансинга и Райън започна да се оглежда. На Ребека не убягна тревогата в очите му. Той беше привлекателен мъж. Тя много харесваше момчешкия начин, по който чупливата руса коса падаше над челото му. Но тази вечер лицето му беше уморено и напрегнато. В сините му очи липсваха обичайните дяволити пламъчета.

Райън се облегна на перилата и заоглежда присъстващите. Висок, мускулест, той се отпусна така, сякаш всичкият въздух бе излетял от гърдите му. Тази вечер съвсем не изглеждаше по-млад от своите тридесет и пет години.

— Уморен си — нежно промълви Ребека.

На устните му се появи познатата леко цинична усмивка, която я бе запленила още при първата им среща. Въпреки че беше отслабнал и бледото му лице излъчваше умора, той отново се превърна в мъжа, в когото бе влюбена до полуда.

Но защо всичко така внезапно се промени?

Само допреди три седмици животът им изглеждаше чудесен. Влюбени един в друг, те решиха да имат дете. В професионално отношение и пред двамата се очертаваха големи перспективи. На двадесет и девет годишна възраст Ребека заемаше отговорен пост в една солидна адвокатска кантора, която обслужваше хора с ниски доходи. А Райън, който винаги бе мечтал за политическа кариера, с огромно въодушевление прие предложението на Брандън Тейлър да оглави предизборния му щаб. Двамата често се удивляваха от факта, че единствените им спорове не засягат различията в религиозното им възпитание (които никога не им бяха създавали проблеми), а са свързани с политиката. Тя беше привърженик на Демократическата партия, а той — на Републиканската. После внезапно нещо се случи и животът й се превърна в кошмар…

През последните месеци Райън не можеше да спи нощем, а през деня или мълчеше, или внезапно изпадаше в гняв. Беше ясно, че нещо го измъчва, но отказваше да го сподели с нея. Споменаваше само, че имал неприятности в работата. През двете години на брака им те винаги бяха споделяли служебните си проблеми — разбира се, без онези подробности, с които биха нарушили адвокатската етика. Но сега беше друго — Райън криеше нещо от нея и това си личеше по очите му. А тя реши да научи какво е то, за да може да му помогне…

Той започна да рови из джобовете си за цигари.

— Нали реши да не пушиш, докато се опитваме да направим бебето? — попита тя със закачлива усмивка.

— Ох, скъпа, моля те — въздъхна той и измъкна една цигара от пакета. — Опитвам се да пуша само по две на ден!

Ребека реши да не го притиска повече. Тази вечер му предстоеше доста работа, трябваше да осигури подкрепа за кандидатурата на Тейлър. В колата, на път за дома, отново ще направи опит да разбере какво тежи на душата му…

Пред тях се изправи моряк в ослепително бяла униформа със златисти еполети.

— Домакинът е определил мястото за пушене, сър — усмихна се той. — То се намира на палубата за риболов на кърмата. Разрешете да ви покажа пътя…

Райън хвърли въпросителен поглед към жена си.

— Върви — меко каза тя. — И без това трябва да си оправя контактните лещи. След малко ще се видим отново тук.

— Добре — кимна той и докосна с устни челото й. — Бързо ще се върна.

Ребека го проследи с поглед как се спуска по витата стълба към долните палуби. Погледите им се срещнаха миг преди главата на Райън да изчезне. Той се усмихна, а тя усети как в нея припламва искрица надежда. Изведнъж изпита увереност, че нещата ще се оправят.

Провери контактните си лещи, покри луничките на носа си с малко пудра, сложи туш на миглите на зелените си очи. Доволна от външния си вид, тя щракна закопчалката на ръчната си чантичка. Кратък поглед в огледалото я увери, че семплата черна вечерна рокля стои много добре на високата й фигура, но чувството, че не е облечена като останалите гости, остана.

Не обичаше да обикаля магазините. Купи тази рокля без дори да я пробва от „Ломънс“ — един от големите универсални магазини, който се намираше близо до кантората. Ако работеше във фирма като „Тейлър, Денисън и Евънс“, където външният вид е не по-малко важен от способностите, вероятно и тя като Райън щеше да има пълен гардероб с изискани дрехи.

— Е, такъв е животът — промърмори и напусна широкото преддверие на дамската тоалетна.

Всичко наоколо говореше за богатство, за много пари. Кристални полилеи и огледала, дебели цяла педя килими, кремавобели кожени мебели с позлатени крачета. Яхтата на Уърлингтън беше на светлинни години от малките риболовни катерчета, с които беше свикнала…

Излезе на горната палуба, огледа добре облечените мъже и жени, но не откри Райън. Погледна часовника си и установи, че контактните лещи са я забавили повече, отколкото беше очаквала. Реши да направи една обиколка на долните палуби и започна да си пробива път към витата стълба. Усети нечий настоятелен поглед и леко се извърна. Срещна очите на Максуел Холмс — един от най-опитните политически играчи на щата. Говореше се, че нито един от влиятелните постове в Калифорния не може да бъде осигурен без неговата подкрепа. Ребека не го намираше за особено привлекателен, фигурата му беше малко недодялана. Бързо започна да изпитва отвращение към този човек, особено след като разбра, че Райън се дразни от вниманието му към нея. Това също беше странно, тъй като съпругът й обикновено подминаваше подобни неща с усмивка.

Дочу името си и се озърна. Джеръми Роджърс й махаше откъм парапета, където стоеше в компанията на още двама души. Тръгна към тях, макар че много й се искаше да открие съпруга си. Джеръми й беше състудент от юридическия факултет и не можеше да го подмине.

— Здравей, Джеръми.

— Радвам се да те видя, Ребека — отвърна той и я представи на компанията си: жена с интелигентно лице и живи очи и някакъв свитичък на вид младеж. И двамата бяха юристи. Джеръми започна да им обяснява колко близки са били с Ребека по време на следването си.

Тя стисна ръцете им, но продължи да се взира в тълпата.

— С кого разговарям в момента — попита Джеръми. — С госпожица Браунстейн или с госпожа Морланд?

— И с двете — отвърна с усмивка тя.

— Браунстейн не беше ли мадамата, която зае вместо теб поста главен редактор на „Юридически преглед“? — попита младежът.

Джеръми почервеня от неудобство и неохотно кимна:

— Аха.

— Според мен нещата бяха предрешени с хвърлянето на жребий — опита се да го измъкне от неудобството Ребека.

Той благодарно й се усмихна.

— Къде практикувате?

Тонът, с който бе зададен този въпрос, й подсказа, че недодяланият младеж вероятно работи в една от онези старомодни юридически кантори в центъра на Лос Анджелис, в които продължават да проверяват до девето коляно потеклото на своите служители.

— Аз съм старши адвокат в районната юридическа кантора „Феърфакс“.

— В районна кантора? — вдигна вежди той. — Мисля, че квалификацията ви позволява доста по-добър избор…

— Възползвах се от това право — отвърна с усмивка Ребека — и избрах мястото, което най-много исках…

Понечи да се оттегли, но в този момент се обади жената с интелигентното лице:

— Тъкмо се сетих къде съм ви виждала. Нали за вас беше онази статия в „Дейли Джърнъл“ преди няколко седмици?

— Да.

— Доста кураж е нужен, за да се изправиш срещу толкова могъщи адвокатски кантори — подхвърли жената и я погледна с уважение.

— Имах късмет, че успях — промърмори Ребека, продължавайки да оглежда лицата на хората около тях.

— Търсиш ли някого? — попита Джеръми.

— Съпруга си. Трябваше да се срещнем на горната палуба, но явно сме се разминали… Беше ми приятно — кимна и се отдалечи.

На главната палуба вече сервираха вечерята — огромни сребърни подноси, отрупани с морски деликатеси — миди, раци, пушена сьомга и скариди, гарнирани с варени картофи и планини зеленчук. На масите се виждаха и купички с различни сосове, подноси с плодове, препечен хляб и топли кифлички. Ребека вдъхна апетитните аромати и изведнъж осъзна, че е гладна. Чудеше се къде е Райън? Нима още пушеше на палубата за риболов?

Докато обикаляше из кабината, която се намираше непосредствено зад командния мостик, Ребека нервно поглеждаше часовника си. От раздялата със съпруга й беше изминало повече от час. Силно разтревожена, тя се обърна за помощ към екипажа. Собственикът на яхтата Пол Уърлингтън лично дойде да я успокои.

— Райън Морланд да се яви на командния мостик!

Това не беше първото съобщение по високоговорителите. Къде беше той? Нима бе възможно да не чува?

Зад панорамното стъкло на кабината купонът се вихреше с пълна сила. Никой не обръщаше внимание на съобщенията. Ребека потисна тревогата си. Каза си, че хората от екипажа скоро ще го открият.

Плавателният съд рязко намали ход и започна да завива. В салона влезе мъж със загоряло лице; носеше бяла униформа и фуражка с кокарда.

— Госпожа Морланд?

— Да.

— Аз съм капитан Хенри — изпъна рамене мъжът. — Не открихме съпруга ви, въпреки че екипажът претърси цялата яхта.

— Невъзможно! — прошепна тя и тялото й се скова от нервно напрежение. — На такъв огромен плавателен съд положително има стотици скрити ъгълчета!

— Вярно, че е голям — кимна капитанът. — Но мога да ви уверя, че го претърсихме основно.

Ребека с усилие потисна ужаса, който я обзе.

— Моля ви, нека моряците опитат още веднъж — настоя тя. — Може би липсват и други хора…

— Тъкмо това възнамеряваме да сторим, госпожо — кимна капитан Хенри. — Междувременно обърнахме яхтата и я насочихме по обратния път, като преди това засякохме точните си координати… — Замълча за миг, после добави: — Уведомихме Бреговата охрана и канцеларията на шерифа. На борда всеки момент ще пристигнат техни представители…

— Бреговата охрана? — попита и неволно потръпна. — Защо?

— Такива са правилата, госпожо. Щом изчезне човек, когато сме в открито море, винаги уведомяваме Бреговата охрана и полицията.

— Искате да кажете, че може да е паднал във водата?

— Напълно е възможно — стисна устни капитанът. — Открихме, че вратичката към стълбичката за плуване е отворена…

— Какво?

— На риболовната палуба има една платформа, която стърчи зад кърмата — поясни мъжът. — Тя се използва за спускане на гумени лодки и за плуване…

Ребека озадачено поклати глава.

— Ще ми я покажете ли?

— Моля. — Той я поведе към задната част на кораба. Спуснаха се по някаква стълба, прекосиха тесен, покрит с мокет коридор и се озоваха пред вратата, която водеше към палубата.

Младата жена си спомни, че вече бе идвала тук, хвърли един поглед и се върна обратно. Във въздуха се носеше неприятна миризма, от която започна да й прилошава.

— Каква е тази воня? — сбърчи нос тя.

— Намираме се зад машинното, миризмата идва от дизеловите двигатели — поясни капитан Хенри, после махна с ръка към преградния парапет на кърмата: — Стълбичката за плуване е ей там, но внимавайте…

Студеният нощен я въздух накара да потръпне. Пред очите й се появи ниска вратичка, която се поклащаше на пантите си. Промъкна се към нея, хвана се здраво за перилата и предпазливо надникна. Една плоска платформа стърчеше от кърмата, съвсем ниско над водата. Далечният й край от време на време се скриваше под пенливите пръски.

— Райън никога не би отишъл там! — извърна се към капитана, повишавайки глас, за да надвика грохота на двигателите. — Там е хлъзгаво и прекалено опасно!

— Сигурно, госпожо — сви рамене той, после търпеливо добави: — Но ако все пак го е сторил, лесно би могъл да се подхлъзне и да падне във водата…

— Не — поклати глава младата жена, после добави: — Казахте, че тази платформа се използва и за малки лодки…

— Точно така.

— Яхтата разполага ли с такива лодки?

— О, да. Имаме три: скутер, моторница и джет.

— Това трябва да даде отговор на загадката — усмихна се насила Ребека, опитвайки се да потисне ужаса в гърдите си. — Съпругът ми явно е напуснал кораба с един от тези съдове…

— Страхувам се, че не е така, госпожо — отвърна с въздишка капитанът. — Всички лодки са налице.

— Може би е използвал някоя друга лодка? — погледна го с надежда тя. — Не можете ли да се свържете с най-близките плавателни съдове наоколо? По радиото, или каквото там използвате…

— Вече подадохме сигнал за тревога до корабите, които се намират в района. Те ще направят всичко възможно да подпомогнат търсенето, което ще се осъществи от Бреговата охрана.

— Кога ще дойдат?

— Хеликоптерите ще се появят всеки момент. А катерите на Бреговата охрана и на полицията ще бъдат тук най-много след час.

— Не можем да чакаме, особено ако сте убеден, че съпругът ми е паднал във водата! — отсече Ребека. — Не е ли по-добре да започнем да го търсим веднага, използвайки вашите лодки?

— Бреговата охрана е специализирана в този вид дейност далеч по-добре от нас, особено когато става въпрос за нощно търсене — отвърна капитан Хенри.

Младата жена решително го погледна в очите.

— Капитане, ако съпругът ми наистина е паднал зад борда, ние трябва да започнем издирването веднага!

Човекът в бялата униформа помълча малко, после очевидно разбра, че тя няма намерение да отстъпи, и кимна:

— Добре.

Обърна се с гръб към нея, издаде някакви кратки заповеди към моряците на мостика, после попита:

— Има ли на борда човек, който да ви прави компания, докато ние работим?

— Предпочитам да дойда с вас — отвърна Ребека. — Достатъчно е да ми дадете някакво защитно облекло и аз ще скоча в една от спасителните лодки.

— О, не, госпожо! — отсече капитанът. — В никакъв случай! През нощта морето е опасно, освен това трябва да се срещнете с хората, които всеки момент ще бъдат на борда. Така ще бъдете далеч по-полезна за спасителната операция.

Тя изгаряше от нетърпение да вземе участие в търсенето, искаше й се Райън да бъде открит час по-скоро, да се сложи край на тази невероятна бъркотия. Но едновременно с това започна да съзнава, че капитанът е прав.

— Добре, оставам тук — изрече с въздишка. — Но искам да ми осигурите радиовръзка с Бреговата охрана. Те трябва да включат в търсенето катери, самолети и хеликоптери! А тази яхта се налага да бъде претърсена основно още веднъж.

— Много добре, госпожо — кимна капитан Хенри и й направи знак да го последва. — Започваме веднага.

Ребека тръгна след него, обзета от тревожни мисли. Трябваше да има някакво обяснение за всичко това, просто трябваше! Въздъхна, давайки си сметка, че не може да разсъждава трезво — иначе отдавна би открила това обяснение. Никой не можеше да изчезне от такъв голям плавателен съд просто ей така — хоп, и го няма!