Памела Симпсън
Партньори във времето (8)

Глава VII

Си Джей паркира колата си на едно свободно място с табелка „За посетители“ близо до новата тридесететажна сграда на Щатските филмови студия. След няколко години, когато терените щяха да бъдат продадени и снимачните павилиони щяха да бъдат демонтирани, за да освободят място за административни сгради и жилищни блокове, вероятно това щеше да е единственото, останало от историческото студио. Филмите, правени от „Щатските“, щяха да бъдат снимани в павилиони, наети от други студия в Канада или в други страни, където разноските по продукцията щяха да се окажат по-ниски.

Тя се взираше във фасадата от стъкло и гранит, натъжена от гигантските промени, които ставаха наоколо. Големите майстори на киното, които някога бяха вземали решения, водени единствено от таланта си, сега бяха отстъпили място на педантични маниаци. Идваше краят на една епоха, започнала с никелодеона и с представата, че мечтите могат да бъдат претворени в кино.

— Идваш ли? — запита я Сам и слезе от колата.

— Да, идвам. — Тя скочи от мястото си, опитвайки се да превключи от носталгията, на настоящите проблеми.

— Нещо не е ли наред? — Той интуитивно бе доловил настроението й и както винаги, това леко я изненада.

— О, просто си мислех колко е тъжно, че филмовата индустрия се променя. Сега единственото, което се чува, са изявленията на пресаташетата и адвокатите, докладите за пред акционерите и отчетите от финансовите ревизии.

Сам й хвърли леко смутен поглед, явно не бе разбрал нищо от думите й.

— Би ли го повторила?

— Краят на една ера. — Тя направи широк жест към хладната внушителна сграда, която се издигаше пред тях. — Творческият гений на киното е сведен до годишни отчети и бюлетини за печалбите. Счетоводителите са тези, които решават кои филми ще бъдат направени, а не търговците на мечти.

— Краят на една ера — повтори замислено Сам. — Нещо като един щатски федерален шериф извън своето място и време.

В този момент Си Джей видя една дълга черна лимузина, която се измъкна от паркинга точно пред сградата. Надписът на мястото гласеше „Чарлз Трегър“. „Тъкмо, ставаше дума за търговците на мечти“ — помисли си тя. А Трегър бе правил филми още през двадесетте години и сигурно вече наближаваше деветдесет.

Когато лимузината мина покрай тях, едно от задните стъкла безшумно бе свалено. Си Джей не можа да види човека зад него, но имаше странното усещане, че който да бе, той гледаше нея и Сам.

После си каза, че става смешна, хвана Сам за ръка и го поведе към сградата. Минаха покрай мястото за паркиране с името на Емет Трегър. Там беше оставен блестящ черен рейндж роувър. Разбира се, помисли си тя с крива усмивка. Рейндж роувърите сега бяха модните коли в Лос Анжелис, естествено за онези, които можеха да си ги позволят. Дори Том Круз караше роувър. Това бе логичният избор и на мъж като Трегър. БМВ, мерцедес или ягуар вече бяха неактуални, лишени от шик, просто извън въпрос.

Във фоайето Си Джей натисна бутона на асансьора и вратите му безшумно се отвориха. Оставаше да се заснемат само още няколко сцени от филма. Повечето актьори вече бяха освободени. Оттук нататък щеше да става все по-трудно да се доберат до хората, които са били в екипа в деня на смъртта на Дан Прескот. Тя имаше нужда от адресите и телефоните на всички, с които все още не беше говорила. Когато двамата със Сам влязоха в лъскавата кабина от стомана и мрамор, тя се запита дали Трегър ще се съгласи да й даде въпросните сведения. Подозираше, че той е от оня тип хора, които правят нещо, само ако са пряко заинтересовани.

Тъкмо когато вратите на асансьора започнаха да се затварят, вътре се мушнаха двама млади мъже. Вратите също така безшумно се затвориха зад тях и асансьорът започна да се издига към най-горния етаж. Докато двамата мъже говореха за някакъв нов филм, Си Джей наблюдаваше Сам. Той бе застинал напълно неподвижно в дъното на кабината, с пръсти вкопчени във вътрешния парапет.

— Май в асансьорите се чувстваш по същия начин като в такситата? — не се сдържа и му прошепна тя.

Искаше само да се пошегува, но усети веднага, че Сам не видя във въпроса й нищо смешно. Стори й се, че долови някакво мигновено трепване в тези синьо–зелени очи, което й заприлича на страх. Но то бързо бе скрито зад сурово изражение. Беше същият страх, който тя видя през онази първа нощ в болницата. И сърцето й се сви също както тогава.

Когато вратите на асансьора най-сетне се отвориха и двамата мъже забързаха навън, Си Джей хвана ръката на Сам и го измъкна в коридора. Вратите бързо се затвориха зад тях.

— Добре ли си? — запита тя.

— Разбира се. Бил съм в нещо подобно веднъж, в един хотел в Денвър. — Той се засмя някак притеснено. — Само че стомахът ми не слизаше в петите както сега.

Тя го разбра. Неведнъж й се бе случвало да губи равновесие в асансьорите. Хвърли поглед към Сам, докато вървяха по коридора. Той бе смутен от асансьора, може би дори малко уплашен, но се бе справил с това, също както се бе справил с таксито, с пътуването в нейната кола и с всичко друго чуждо и непознато за него в този век. С нараснало учудване Си Джей още веднъж си даде сметка колко уравновесен бе Сам — повече от всеки друг човек, когото някога бе познавала. Дори и да бе изплашен от нещо, той смело се изправяше срещу него, дори и да не разбираше нещо, не се извръщаше настрана. Разучаваше го, премисляше и стигаше до някакво решение.

— На връщане можем да слезем по стълбището — предложи тя, макар че само при мисълта за това краката я заболяха.

— Не се страхувам, Кати — рече тихо Сам по своя много особен начин, който й даваше да разбере, че е нарушила някаква невидима граница.

— Не исках да кажа това. Нормално е да бъдеш уплашен. Всеки човек има нещо, което го вади от равновесие.

— Не съм уплашен.

— Слушай… — Си Джей се извърна към него насред коридора. — Престани да се правиш на мачо. Жените вече не го намират толкова привлекателно. Мъжете са се променили от твоето време, те могат да показват чувствата си, могат да плачат… могат да се боят от асансьори.

— Виж какво, Кати. Знам какво означава думата мачо. Ти го произнасяш така, сякаш е нещо лошо.

— Не лошо, а само отживяло. Мъжете се научиха да разбират чувствата си и не се боят да ги изразят пред една жена. Истината е, че повечето жени харесват мъже, които могат да бъдат уязвими и искрени. Това подпомага общуването.

— Кое общуване? — подхвърли той.

За миг тя се запита дали Сам изобщо има представа какво каза.

— Емоционалното, разбира се — обясни тя. — В миналото мъжете не са умеели да изразяват добре чувствата си. Днес съществува едно напълно ново разбиране по този въпрос.

— Глупости, Кати!

— Какво?

— Казах — глупости. Наистина ли очакваш да повярвам, че една жена би предпочела мъж, който хленчи за всяка дреболия, вместо човек, който си гледа работата, без да го свива стомахът за щяло и нещяло?

В съзнанието й се мярнаха образите на Арнолд Шварценегер и Силвестър Сталоун. Тя не ги харесваше особено, но повечето от приятелките й ги намираха неустоими. Трябваше да признае, че би се отегчавала до смърт с мъже като Фил Донахю и Алън Алда, цялата чувствителност, на които сякаш бе изложена на показ. И между другото, тя изобщо не вярваше, че в истинския живот те действително помагат при миенето на съдовете и изхвърлянето на боклука.

Ако искаше да бъде честна пред себе си, трябваше да признае, че би й било доста отегчително да се занимава с емоционалните проблеми на някой мъж, както и със своите собствени. Само преди месец й се бе наложило да реши с кого от двама мъже да излиза — единият беше много мил и говореше откровено за страховете и собствената си несигурност, другият беше невероятно егоистичен, но чаровен мъжкар, който никога не би признал дори, че знае значението на думата несигурност.

И тя бе излязла с порочния тип, просто защото нямаше сили да поеме проблемите на още едно крехко его.

А сега, когато погледна Сам, справедливото й възмущение изведнъж изчезна. Той я ядосваше наистина, но в същото време й даваше съвсем ясно да разбере, че е в състояние да се грижи за себе си. Не хленчеше, не се анализираше и не правеше безкрайни дисекции на чувствата си. А като знаеше през какво бе минал, той вероятно имаше далеч по-голямо право от всеки друг да се държи точно така.

По някакъв свой начин Сам винаги се справяше с нещата, макар и понякога това просто да я подлудяваше. Независимо от всичко трябваше да признае, че Сам Хакет е страхотно привлекателен мъж именно поради силата си и онази тиха решителност, с която подхождаше към всичко. Той можеше и да се е оказал в един странен нов свят, но нямаше намерение да му позволи да го победи. Ако ситуацията беше обратната, Си Джей бе сигурна, че досега сто пъти да се е сринала.

— Добре — съгласи се неохотно. — А сега вече можем ли да вървим при Трегър?

— Просто чаках да се сетиш за това, Кати. Стори ми се, че имаш намерение цял следобед да стоиш тук и да дрънкаш неща, които и без това никой не разбира.

Си Джей го зяпна с отворена уста. Не беше съвсем сигурна, но имаше чувството, че току-що са я ударили. Без да каже нищо го последва.

В предверието на кабинета на Трегър една зашеметяваща червенокоса секретарка ги помоли да почакат малко. Тя изгледа Сам с едва прикрит интерес. Но Сам не забеляза нищо, защото вниманието му бе приковано от галерията портрети на стената. Всички мъже от фамилията — от основателя на компанията, първият Емет Трегър, синът му Чарлз и внукът му Дейвид, до правнука, който носеше неговото име — имаха своите портрети тук. Сам не отделяше очи от първия Трегър.

Мъжът на картината беше някъде на средна възраст и във вида му наистина имаше нещо свирепо. Гъстата коса, мустаците и брадата бяха прошарени, а бледите му очи гледаха с някаква обезпокояваща напрегнатост.

Забелязала интереса на Сам, секретарката обясни:

— Това е основателят на студиото.

— Винаги бих го познал — промърмори Сам.

— Моля? — не разбра секретарката.

— Няма значение — заяви Си Джей. Тя откриваше значителна прилика между основателя и неговия правнук. Младият Емет Трегър беше очарователен, но у него имаше нещо от непреклонността на предшественика му. И същевременно си помисли, че тази непреклонност изглеждаше наистина далеч по-приемливо, скрита под костюм на Армани.

Гласът на Трегър по вътрешната уредба рязко я върна в реалността:

— Поканете ги.

Секретарката посочи към една изкусно резбована дървена врата, която изглеждаше така, сякаш някога е украсявала входа на китайски дворец, и каза:

— Господин Трегър ви очаква.

Когато влязоха в личния кабинет на боса, Сам потъна в мълчание. Си Джей само можеше да се пита какви ли мисли минават през главата му сега, когато се бе изправил лице в лице с правнука на стария си враг. Вече разбираше защо той реагира толкова остро, когато за първи път се срещнаха с Трегър. Дали Сам осъзнаваше, че това е различно време и различен човек? Независимо от непредсказуемостта на настроенията и реакциите му, все пак се надяваше да е така.

Тя прогони от съзнанието си картините, в които Сам се нахвърляше върху Трегър в търсене на кръвно отмъщение за нещо, станало преди сто години.

Кабинетът на Трегър бе точно онова, което бе очаквала, дори и повече. Полираният гранитен плот на бюрото му бе издължен, скосен и назъбен в краищата като огромната скала, от която е бил отрязан. Поставен беше върху полиран стоманен пиедестал, а зад него имаше черен кожен стол в стил „Гънлок“. И столът, и бюрото се намираха върху повдигната, застлана с килим платформа, която засилваше усещането за власт, излъчвано от Трегър.

Килимът бе в меко сиво, с широка тъмночервена ивица по краищата. На едната стена имаше всевъзможни телевизионни и стереоуредби и врата, която без съмнение водеше към частен апартамент. Тя бе покрита с черни мраморни плочки, прорязани от бели жилки. Другата стена бе цялата от стъкло и водеше към един вътрешен атриум с прозрачен покрив.

Третата стена бе от подсилено гравирано стъкло и разкриваше спиращ дъха изглед на Лос Анжелис. Беше като влизане в тронната зала на някой замък, откъдето на всичко можеше да се гледа отвисоко. Трегър седеше зад бюрото си на повдигнатата платформа и изглеждаше като крал. Си Джей също се поддаде неволно на внушението за власт. Тук започваха и свършваха кариери. Създаваха се филми. Всички въпроси получаваха окончателно решение тук. Това действително бе малко плашещо. Трегър слезе от платформата.

— Каква приятна изненада, госпожице Грант. Кой знае защо, не очаквах да ви видя отново.

Може и да грешеше, но Си Джей усети нещо по-особено зад обичайната фраза. Направи усилие да не се почувства поласкана. Той едва ли бе искал да каже, че е изпитвал разочарование от мисълта, че няма да я види отново. И все пак нямаше как да избегне тази обезоръжаваща усмивка и топлия блясък на сивите очи.

Трегър учтиво кимна на Сам, изражението му стана леко замислено.

— Господин Хакет.

Си Джей даде израз на любопитството си:

— Защо не очаквахте да ме видите отново, господин Трегър?

— Емет, моля — настоя той и ги придружи до една малка масичка с ниски кресла до нея. — Тук е много по-удобно за разговор. — Направи пренебрежителен жест към внушителното бюро и стола, които бе изоставил. — Онова там е малко претенциозно. Използвам го само когато трябва да вкарам някой опак продуцент в пътя.

Той леко се засмя, но Си Джей имаше чувството, че не бе замислено като шега. Това също засилваше усещането за властта. Внимателно изучаваше Емет Трегър, досега не бе имала такава възможност. Той беше висок, жилав и слаб, движенията му бяха изпълнени с лекота, която бе твърде непринудена, за да е заучена. Очите му бяха проницателни, но не издаваха никакво чувство. Беше красив като филмова звезда. Тъмният му загар издаваше ветроходство или тенис. „Вероятно ветроходство — реши Си Джей, — през почивните дни, на някоя лъскава яхта с палуба от махагон, която сега е закотвена в Каталина или някое друго място на юг.“

— Мислех, че вашето предварително разследване ще доведе до същото заключение, до което твърде бързо достигна и полицията — че смъртта на Дан Прескот беше трагичен инцидент. Някой, най-вероятно отговорникът за реквизита, е проявил небрежност. Колкото и да е неприятно, и друг път са се случвали такива неща.

— Човекът с реквизита изглежда си знае работата — проговори Сам, без да отмества замисления си поглед от Трегър. — И едва ли би направил подобна грешка, която да струва живота на някого.

Трегър срещна погледа му, без да трепне.

— Както вече казах, въпреки всичко стават нещастия. Си Джей може да потвърди, че те не са рядкост в нашия бизнес, колкото и да сме внимателни.

Си Джей усети, че устата й пресъхва, тъй като бе длъжна да му възрази.

— Вярно е, но се боя, че в случая не мога да се съглася. Имам основания да подозирам, че смъртта на Дан Прескот може и да е била преднамерена. И смятам да разбера дали е така.

— Говорите за убийство, госпожице Грант — заяви Трегър със своя хладен, делови маниер. — Това е сериозно обвинение. Подозирате ли някого?

— Все още не — призна тя. — Според отговорника за реквизита, поне няколко души са могли да влязат във фургона безпрепятствено. Би могъл да е всеки от половин дузина хора, които през този ден са били в екипа и са знаели с кой револвер ще се стреля по Прескот.

— Включително и аз — изненада я Трегър.

Преди тя да успее да реагира, Сам рече:

— Точно така.

Лицето на Трегър отново придоби онова леко вглъбено изражение, сякаш всичко това бе забавно, но твърде малко вероятно.

— Защо, за бога, някой ще иска да убива един безобиден възрастен статист? Всички обичаха Прескот.

Си Джей бе принудена да признае:

— Не казвам, че съм сигурна за убийството. Просто искам да продължа разследването.

Забеляза, че лицето на Трегър едва доловимо се промени. Ироничната усмивка в ъгълчетата на устните изчезна, както и приветливият блясък в очите. Изражението му стана затворено, почти студено. Усмивката му беше неразгадаема.

— Действително сте много упорита, госпожице Грант. Давате ли си сметка какъв ефект би имало всичко това върху продукцията?

— Да, напълно. Имате моята дума, че всичко ще бъде извършено възможно най-дискретно.

Трегър се обърна към Сам.

— Това ли е и официалното становище на федералните власти?

Сам спокойно посрещна погледа му.

— Да.

Сега гласът на Трегър бе в пълно съответствие със студеното изражение на очите му.

— Предполагам, не бих могъл да ви убедя, че всичко това е абсурдно. — Той погледна Си Джей право в очите.

— Длъжна съм да установя какво се е случило — заяви тя категорично. Но стомахът й се сви при мисълта, че стои пред един от най-могъщите мъже на Холивуд.

— Какво искате от мен? — запита той, отивайки направо на въпроса.

— Адресите и телефонните номера на хората от този списък.

Тя извади листа от чантичката си и му го подаде.

— В оня ден те са били забелязани в близост до фургона и са знаели с кой револвер ще се стреля в Прескот.

Трегър хвърли бърз поглед на списъка, после отново вдигна очи към Си Джей. Доброто му настроение като че ли отново се бе върнало.

— Забелязвам, че името ми липсва тук.

— Вие сте в моя списък — вметна Сам.

Ведрото изражение на Трегър мигновено изчезна. Си Джей се намеси, преди той да успее да отговори.

— Вие не спадате нито към актьорския състав, нито към снимачния екип. А и, между другото, от онова, което чух досега, никой не ви е виждал в близост до фургона.

В продължение на още един миг погледът му остана прикован в Сам, после се върна към нея.

— Ясно. Значи сте проверила и мен. Или, може би, господин Хакет ме е проверил?

— Всичко това е част от обичайната процедура — примирително каза Си Джей.

— А ако не ви съдействам? — запита Трегър с лека усмивка, която остави у нея впечатлението, че нарочно я провокира.

Преди да успее да реагира, Сам каза:

— Така или иначе ще говорим с тези хора. Само ще ни отнеме малко повече време сами да издирим адресите им.

Си Джей бързо кимна.

— С вашето съдействие всичко ще стане бързо и хората ще могат отново да се съсредоточат върху работата си по филма. И, разбира се, все още стои въпросът за евентуалния иск на Джули Прескот към студиото. Ако и моето разследване покаже, че смъртта на Дан Прескот е нещастен случай, тогава тя няма да има основания да го предявява.

Споменаването на иска бе една предполагаема уловка, защото никой шеф на студио нямаше интерес от подобно нещо. То бе свързано с твърде много нежелана публичност.

В продължение на няколко мига той я гледа мълчаливо. Най-сетне изрече бавно:

— Ако някога ми се наложи да правя частно разследване, със сигурност ще наема вас, госпожице Грант. Вие изглежда винаги знаете как да стигнете до целта.

Тя се усмихна.

— Както казах, опитвам се просто да си върша добре работата.

Той й върна списъка.

— Ще кажа на секретарката си да ви даде информацията. Но разбирате, че не мога да задължа никой от тези хора да ви съдейства.

Той се надигна в знак, че разговорът е приключил, и погледна някак озадачено Си Джей.

— Още от първата ни среща имам чувството, че вече съм ви виждал някъде. Била ли сте някога в киното?

Си Джей бе изненадана — и развълнувана — че той я помнеше.

— Бях актриса. Имах малка роля в един филм, направен в това студио — „Разрешително за убийства“.

Лицето му внезапно просветна.

— Точно така! Въртеше ми се из ума, но не бях съвсем сигурен.

— Ролята не беше кой знае каква. Дори нямах никакви реплики.

— И независимо от това правехте впечатление.

Си Джей бе разкъсвана от противоречиви чувства. От една страна бе сигурна, че Трегър просто се опитва да я поласкае. От друга, артистичното его не познаваше никакви задръжки. Тя рече несигурно:

— Невероятно е, че си спомняте нещо толкова незначително.

— О, спомням си. Тогава още работех в икономическия сектор, но ако се занимавах с продукциите, бих се погрижил да ви ангажират и за други роли.

Сам рязко каза:

— Време е да тръгваме. Чака ни много работа.

— О… добре. Е, довиждане, господин Трегър.

— Емет.

— Емет. Благодаря за помощта.

— В петък вечер давам празненство в чест на завършването на филма. Тук, в студиото. Защо не дойдете? — Той погледна Сам и добави: — Разбира се, вие също ще бъдете добре дошъл, господин Хакет.

Си Джей се колебаеше.

— Не знам…

Трегър продължи:

— Всички, които имат нещо общо с филма, ще бъдат там. Би било добра възможност да ги видите заедно. И, честно казано, ще ми е много приятно, ако дойдете.

— Ами… аз… — Си Джей хвърли поглед към Сам и видя, че мускулите на челюстите му се втвърдиха. Можеше да си представи какво си мисли той с всичките си предубеждения към Трегър. Но идеята за подобно празненство наистина бе вълнуваща. Всъщност тя не би го пропуснала за нищо на света, независимо от гнева, който вече просветваше в синьо–зелените очи на Сам.

— С удоволствие ще дойда.

— Чудесно.

Трегър ги изпрати до предверието и нареди на секретарката си да им даде необходимите сведения. Преди да влезе отново в кабинета си, подхвърли през рамо:

— Ще се видим в петък.

— Да — отвърна Си Джей, пренебрегвайки раздразненото изражение на Сам.

Докато секретарката разпечатваше сведенията, Си Джей наблюдаваше Сам. Повече от ясно бе, че успя да го ядоса.

Този път той като че ли нямаше резерви по отношение на асансьора. След като вратите се затвориха, упорито се загледа пред себе си, сякаш изобщо не я забелязваше.

— Защо е всичко това? — запита тя, докато прибираше списъка в чантата си и натискаше бутона за фоайето.

— Проклети глупави жени! — измърмори под носа си Сам.

— Би ли обяснил какво точно искаш да кажеш?

Сам стоеше с гръб към нея. Тя видя усилието му да се овладее в начина, по който бавно си пое дъх, в лекото движение на раменете и безсилно стиснатите юмруци в джобовете. Изминаха още няколко секунди в мълчание. После той се извърна и я прикова с упоритите си морскосини очи.

— Искам да кажа, че този тип е изпечен мошеник и че ти налапа въдицата, без изобщо да се замислиш — нахвърли се той върху нея. Очите му блестяха от едва сдържана ярост.

Си Джей нямаше намерение да се остави да бъде сплашена.

— Предполагам, смяташ, че бихме стигнали по-далеч, ако те бях оставил ти да се справиш със ситуацията?

Сам кимна без ни най-малко колебание.

— Убеден съм, че бихме отишли поне малко по-далеч, ако започнеш да се отнасяш към тези неща като мъж, а не като жена. Той просто те баламосваше, Кати. — После продължи, без дори да си поеме дъх. — Ето защо една жена не бива да се занимава с мъжки работи.

— Какво?

Отново се озоваха на същата точка. Си Джей не можеше да повярва, че отношението му е дотолкова по неандерталски примитивно. Тя си пое дълбоко дъх, подготвяйки унищожителната реплика, която смяташе да хвърли в лицето му, но Сам не й даде възможност.

— Чу ме много добре. Освен ако не си изгубила слуха си също така, както и здравия си разум.

Тя не знаеше дали да се изсмее или да закрещи.

— Само защото Емет е в състояние да оцени таланта, когато го срещне…

— Емет — повтори Сам с глас, натежал от сарказъм. — Значи, той вече е Емет. Преди няколко минути все още беше господин Трегър. Той наистина свърши добра работа с теб, Кати.

— От всички възможни… — Студен гняв я задуши.

— Така е. И точно това става, когато жена се мъчи да върши мъжка работа. Никой мъж не би се вързал на тази история, която се опита да ти пробута той. А ти просто се разтопи като масло в ръцете му. Човекът е ловък, Кати, също като прадядо си. А ти не виждаш дори това, което е буквално пред очите ти.

Тя бе прекалено бясна, за да говори. Мина й през ума, че Сам се държи като ревнив любовник. Само че отношенията помежду им не бяха от такова естество. Още от самото начало не правеше нищо друго, освен да я критикува — косата, дрехите, работата й. Не бе показал абсолютно с нищо, че я намира привлекателна.

Не, проблемът бе във фикс–идеята му, че Емет Трегър е неговият човек. И вероятно нямаше никакво значение, че това дори не бе същият Емет Трегър.

Асансьорът плавно спря два етажа над фоайето. Си Джей тъкмо се канеше да заяви на Сам Хакет точно какво мисли за него, когато две млади жени влязоха в кабината, погълнати от оживен разговор за някакъв продуцент, който им обещал роли в новия си филм. Изразяваха се в оня отвратително приповдигнат маниер, типичен за хората от филмовите среди, който Си Джей безпогрешно разпознаваше. За нещастие това бе само още едно потвърждение на думите на Сам за жените, които се оставяха да бъдат запленени от нечий мъжки чар.

Асансьорът най-сетне спря на приземния етаж и вратите с шепот се разтвориха.

— Слава богу — промърмори Сам и буквално се втурна към фоайето.

Си Джей се мъчеше да овладее обърканите си чувства. Ако някой друг би си позволил да й каже тези неща, тя направо щеше да натика мнението му обратно в гърлото му. Отдавна вече нито обясняваше, нито пък се мъчеше да оправдава действията си.

Но Сам не беше просто някой.

Тя го настигна при паркинга и внимателно го хвана под ръка.

— Ей, чакай малко.

Без дори да се извърне, той промърмори:

— Мисля, че първо трябва да поговорим с оня, когото нарекоха режисьор. Изглежда, тук той е главният. — После, събрал сили, продължи, все още, без да я поглежда: — И с оня другия — как го каза ти? Директор на продукцията? А след това…

— Погледни ме, дявол да те вземе! — заповяда тя и го накара да се извърне с лице към нея.

Очите му бяха потъмнели от тревога. Кой знае как, ядът сякаш изтече от нея и тя каза бавно:

— Понякога ставам доста агресивна и очаквам да разбереш всичко. Забравям, че едва ли е възможно, защото…

— Съжалявам, Кати — рече той меко. — Знам, че нещата сега са различни и съм убеден, че ти можеш да се справяш. И то чудесно. Точно затова се вбесих толкова, когато видях как този тип те поднася.

— Хайде да сключим примирие, окей? Какво ще кажеш да вечеряме? Наближава шест и вече умирам от глад. После ще решим с кого първо ще говорим.

— Май се опитваш да ме прикоткаш, Кати — усмихна й се той.

— Наистина съм гладна. Честно.

— А какво ще кажеш, ако аз приготвя вечерята? — предложи Сам. — Можем да се отбием в оня магазин до нас и да купим пържоли. Доста съм добър в кухнята.

Си Джей потръпна при мисълта за един хубав стек. Можеше да е сигурна, че няма да бъде заплашена от анемия през следващите петдесет години при диетата, на които бе свикнал Сам. Разбира се, онова, което тя се канеше да предложи, също си бе чист провал на диетата, но пък беше необходимо.

— Всъщност, имах нещо друго пред вид — отвърна тя, когато се качиха в колата.

— Повече никакви вечери за по четиридесет и пет долара. Не мога да ти позволя да направиш това. Просто не е редно ти да ми плащаш.

Си Джей се засмя, докато изкарваше колата на заден ход.

— Не се тревожи, това наистина ще бъде евтино. И е възможност да се запознаеш с един от основните феномени на човешката цивилизация в края на двадесетото столетие. Приеми го като етап от твоето обучение.

Сам любопитно вдигна вежди. Тя широко му се усмихна и рече:

— Един голям Мак.

 

 

Половин час по-късно те вече седяха в „Макдоналд“ и ядяха нещо, наречено наистина „Големият Мак“, пържени дробчета и кока–кола. Докато ядеше, Сам любопитно се оглеждаше наоколо. Това наистина беше нещо. Не бе съвсем сигурен точно какво, но беше нещо. Си Джей бе обяснила, че се нарича заведение за бързо хранене, и той можеше да потвърди, че ставаше бързо, макар и яденето да не бе кой знае какво.

Не бе много по-добро от сухара и царевичните питки, които бе свикнал да яде, когато е на път, но сега едва ли можеше да си позволи да е претенциозен. Всичко, което имаше у себе си, бяха три сребърни долара и няколко дребни монети. С тях не би могъл да плати дори това ядене, камо ли да се реваншира на Кати за всичко останало. Не му бе приятно да й е задължен чак дотолкова, но за момента трябваше да преглътне гордостта си.

Докато гледаше Кати, седнала до тясната масичка срещу него, Сам си спомни, че тя не приемаше неговите възгледи за мъжете и жените. Дори бе изтървала някаква глупост, че жените трябвало да бъдат равни с мъжете. Той не можеше да го проумее. За някой, който бе като нея умен в толкова много отношения, тя наистина имаше някои съвсем погрешни представи. И би трябвало да знае, че жените са много по-добри от мъжете, а не равни на тях.

Наблюдаваше я как нервно си играе със сламката на содата. Това бе единственото познато нещо в цялото това място. Странно, как най-простите неща никога не се променяха.

Тя вдигна очи към него и започна несигурно:

— Кажи ми нещо за живота си… тогава, през 1882. Нима мъжете и жените чак толкова са се променили?

Той сви рамене.

— Трудно е да се каже.

— Какво правеха хората, когато са заедно, в твоето време?

— Предполагам, че същите неща, които правят заедно и сега. Освен ако — добави той с крива усмивка, — и нещо друго не се е променило.

Страните на Си Джей поруменяха.

— Нямах пред вид това! Исках да кажа, да излизат заедно за развлечение, да бъдат заедно! Ходеха ли на вечеря или на танци?

— О! — възкликна Сам с внезапно просветление. — Искаш да кажеш — да се задирят и ухажват?

Тя едва не се задави от смях.

— Да се задирят и ухажват! Да, май че точно това имах пред вид.

— Разбира се, че правим всички тези неща. — После той се поправи. — Или поне ги правехме в моето време. Човек можеше да заведе момичето си на вечеря в местния ресторант или може би на танци, ако имаше къде. Обикновено се танцуваше на неделните вечеринки или по църковните празници. Понякога ходехме на пикници. Това го има и сега, нали?

— О, да — увери го Си Джей, — все още ходим на пикници. Страхотни са на плажа. И какво още правехте?

Сам се замисли.

— Ами, понякога, през топлите летни нощи можеше да идеш с двуколка до едно по-специално място.

Очите на Си Джей светнаха.

— Това не се е променило. Конвертируемият флирт.

— Моля?

— Няма значение. Просто нова дума за една стара игра.

Сам не можеше да повярва.

— Нима искаш да кажеш, че хората още излизат с двуколки?

Си Джей кимна.

— Двуколките са малко по-различни, но все още ги използваме за „задиряне и ухажване“. — Тя леко се разсмя.

Сам харесваше смеха й. Харесваше толкова неща в нея, особено начина, по който непрекъснато го изненадваше. Винаги когато решеше, че най-сетне я е разгадал, тя отново се променяше, буквално пред очите му.

— Имаше ли някой, с който да си бил особено близък? Някое момиче, може би?

Въпросът й го озадачи. Бавно отвърна:

— Не е имало някой по-особен — или поне напоследък не.

Това не бе кой знае какъв отговор и във всеки случай не този, който тя бе очаквала, и той го знаеше. Но кой знае защо не искаше да й каже за Мария — момичето, което му беше дало кръстчето. Мисълта за нея все още му причиняваше болка и той не искаше да рови из старите рани — независимо какво мислеше Кати за мъжете, които излагат на показ чувствата си. Това бе нещо лично и най-добре щеше да е да си остане така.

Но Си Джей наистина беше упорита. Тя продължи да настоява.

— Имаше ли някой по-особен, някога?

Сам кимна, но не каза нищо. Не искаше да говори за Мария. Но не можеше да не мисли за нея… да не си спомня колко бе хубава първия път, когато я видя… мекотата на тялото й, когато се любеха… блясъкът на тъмните й очи последният път, когато бяха заедно…

Но всичко това сега бе част от миналото и Сам се насили да се съсредоточи върху настоящето — ярката, почти дразнеща светлина в ресторанта, работниците в техните смешни униформи, странната форма на масите и столовете.

— Как каза, че се казва това нещо? — той прокара длан по гладката повърхност на масата.

— Пластмаса — отвърна тя. После взе чантата си. — Най-добре ще е да тръгваме. Утре ни чака тежък ден.

Сам въздъхна облекчено. Стана и взе ръката й. Сведе поглед към тънките пръсти в дланта си и рече просто:

— Благодаря, Кати.

Можеше да е и за „Големия Мак“, но и двамата знаеха, че не беше.

— Ей — промълви тя, — всеки има право на свое собствено пространство.

— Моля?

Тя бавно изрече:

— Няма значение.

 

 

Когато се върнаха в къщата, Луси ги чакаше.

— Къде бяхте вие двамата? — запита настоятелно тя. — Чакам ви от часове!

— Какво има? Случило ли се е нещо? — разтревожи се Си Джей.

— Не, но предстои да се случи. — Тя се обърна към Сам и заяви: — Измислихме начин да те върнем обратно!

— О, за бога, мамо! — Си Джей хвърли шумно чантата и ключовете си върху бюрото, което ясно трябваше да подскаже, че няма търпение за подобни глупости.

— Говоря сериозно — настоя Луси. — Рави и аз го измислихме.

— Казала си на Рави за Сам? — ядоса се Си Джей.

Луси махна с ръка.

— О, не се безпокой, той няма да каже на никого. А дори и да го направи, никой няма да му повярва. Както знаеш, те изобщо не могат да го оценят.

Си Джей завъртя очи към небето.

— Дори не мога да си представя защо — рече тя с едва прикрит сарказъм.

— Кой е Рави? — запита Сам, видимо смутен. Той се опитваше да асимилира първото изявление на Луси.

— Никой — заяви нервно Си Джей.

Но Луси нямаше намерение да се предава.

— Той е най-блестящият прорицател–трансмедиум на нашето време.

— Прорицател…? — Сам се запъна на непривичната дума.

— Това няма значение — продължи с пълна пара Луси, — важното е, че в продължение на цял ден той проучва твоето положение и стигнахме до някои наистина смайващи отговори.

Си Джей се предаде. Когато Луси се развихреше така, бе невъзможно да бъде спряна или да се угаси ентусиазма й. Си Джей седна на канапето с подвити крака и се приготви да изтърпи майка си. Когато вдигна поглед, с изненада установи, че Сам съсредоточено слуша Луси. Щеше да й се наложи да му обясни колко рехави са нейните теории. Защото направо би могло да стане опасно, ако той наистина сметне, че Луси знае какво говори.

Луси се отпусна в креслото, с лице към тях.

— Ето как стоят нещата. Ако съчетаем теорията на квантовата механика, особено онази нейна част, която се отнася до имагинерното време и разтеглянето на времето…

Си Джей зарови лице в ръце. Бе по-лошо, отколкото очакваше.

— Божичко!

Без да й обръща внимание и изцяло съсредоточена върху Сам, Луси продължи:

— … и като прибавим към това наученото от пътешествията във времето от атлантидите, няма начин да не стигнем до повече от очевидния отговор.

— О? — запита Си Джей с подигравателна невинност.

— Разбира се! — продължи ентусиазирано Луси, сякаш само едно дете не би разбрало всичко това. — Сам се е намирал в епицентъра на едно земетресение през 1882, когато е бил изхвърлен напред към 1989, където е ставало друго земетресение. — Гледайки Сам и Си Джей с разширени от възторг очи, Луси завърши нетърпеливо: — Е, нима не ви е ясно?

Сам бавно рече:

— Е, не съвсем…

— Земетресението е отворило една врата във времето и Сам е минал точно през нея. Или пробягал, най-вероятно. — Луси замълча и се замисли. — Чакайте, Рави каза, че и черната дупка сигурно има нещо общо.

На Си Джей вече й дойде много.

— Мамо, всичко това е абсурдно.

Луси само се усмихна с вбесяващо чувство на превъзходство.

— О? И как тогава ще обясниш пътешествието на Сам във времето?

Тя не можеше никак да го обясни и Луси го знаеше много добре. Затова продължи със самодоволно изражение:

— Но най-важното от всичко е, че намерихме начин да те върнем обратно.

При тези думи погледът на Сам се изостри. Ако не бе разбрал кой знае какво от останалото, поне тази част му бе ясна.

— Окей — как?

— Да се върнеш на същото място, да изчакаш едно друго земетресение и да направиш същото, което и предишния път. Според Рави вратата във времето работи и в двете посоки.

Сам я изгледа скептично.

— И откъде мога да разбера кога ще има друго земетресение?

Преди Си Джей да успее да обясни, че никой не може да отговори на този въпрос, Луси рече:

— Сега Рави работи точно върху това. Казва, че ще може да предскаже следващото земетресение. Той предсказа и това.

Си Джей погледна Сам. Той като че ли приемаше всичко и сериозно размисляше върху него.

— Слушай — заяви тя с най-категоричния си тон, — мама изобщо не знае какво говори. — Яростно изгледа Луси. — Никой не може да предсказва земетресенията!

— Рави може — рече пренебрежително Луси, като се престори, че разглежда ярко лакираните си нокти.

Сам се обърна към Си Джей.

— Може би тя е права. В края на краищата все някак се озовах тук.

Отново бяха стигнали до това. И най-отвратителното беше, че той имаше основание. Си Джей можеше да спори колкото си иска с налудничавите идеи на Луси, но беше факт, че Сам бе истински и по някакъв начин се бе придвижил напред във времето.

Луси бодро продължи:

— Както виждате, има начин да те върнем обратно в твоето време. Само трябва да знаем кога ще бъде следващото земетресение.

Тя местеше поглед от Сам към Си Джей и обратно.

— Това е, което искаш, нали?

Въпросът беше пределно прост. И все пак, в продължение на един дълъг миг, Сам не каза нищо. Само гледаше към Си Джей и търсеше по лицето й ключа към отговора.

Най-сетне той отмести поглед и каза:

— Да… това е, което искам.