Памела Симпсън
Партньори във времето (6)

Глава V

Сам се бе привел напред на стола, с лакти подпрени на коленете и брадичка, отпусната върху преплетените пръсти. Със смесица от съсредоточеност и изумление той се взираше в образите, проблясващи върху едно стъкло, поставено пред някаква кутия на лавицата, само на няколко фута разстояние от него.

„Телевизия“ го бе нарекла Луси. Като държеше в ръка един странен малък предмет, тя караше картините да спират, а после отново да се движат, така че Сам да може да види, че това са поредица от фотографии, нанизани една след друга в непрекъснат поток. И което бе още по-невероятно, те говореха!

Тя му обясни, че гледат филми. Най-сетне Сам разбра какво ставаше в Щатските филмови студия и в какво е участвал Дан Прескот, когато е умрял. Луси каза, че това е най-бързият начин да попълни познанията му за изминалите сто години. Гледаха отделни откъси от различни филми и тя обясняваше за какво става дума в тях. И тъй, Сам беше въведен в съвременността по възможно най-бързата процедура.

Неведнъж той затваряше очи и внимателно притискаше превързаната цицина на главата си, сигурен, че щом ги отвори, всичко ще бъде отново така, както е било — някога, в 1882.

Само че не беше.

Луси измъкна нов филм от една купчина малки кутии, напълно еднакви, с изключение на етикета. Този филм се казваше „Престъпникът“, с някаква актриса на име Джейн Ръсел. Луси го нарече „уестърн“, но Сам не разбра какво точно има пред вид. Като се изключи това, че мъжете носеха оръжие и яздеха коне, показаното твърде малко приличаше на живота, който той познаваше.

Но когато камерата щедро показа пищния бюст на Джейн Ръсел, очите му одобрително се разшириха. Тези филми може и да не приличаха кой знае колко на действителността, но поне бяха забавни.

— Какво ще кажете? — запита Луси, след като извади „Престъпникът“ и го сложи върху купчината с „На Западния фронт нищо ново“, „Пясъците на Айво Джима“, „Нощ след тежкия ден“ и „Истинското нещо“.

— Същото е, като да гледаш някоя пиеса в „Опера хаус“ — отвърна бавно Сам. После запита някак сковано: — Наистина ли са отишли на Луната?

Луси се ухили.

— Аха. Но не във всяко отношение сме напреднали чак толкова. Все още не сме се преборили с обикновената настинка.

Тя сложи последния филм и рече:

— Като федерален шериф сигурно ще оцените този. Нарича се „Смъртоносно оръжие“ и е с един актьор на име Мел Гибсън. Разказва се за полицаи. Искате ли още пуканки?

— Не, благодаря, мадам.

Тя въздъхна.

— Бих искала да престанете да ме наричате така. Не забравяйте, че съм достатъчно млада, за да ви бъда правнучка.

Сам леко се усмихна с ъгълчетата на устните си. Харесваше Луси. Тя беше весела, открита и топла. Напомняше му за Роуз Мофат от „Белла Дона“ в Тъксън. Роуз беше жизнерадостна, добродушна жена, която се разпореждаше с момичетата в горните стаи и нямаше нищо против понякога да поработи и сама. Винаги имаше топло ядене за стомаха на мъжа, добро уиски за душата му и чисти момичета за всичко останало. Той откриваше много от Роуз в пиперливия хумор на Луси и в искрената й сърдечност.

Докато гледаше „Смъртоносно оръжие“, той бе очарован от езика, от автомобилите и от актьорите. Не можа обаче да се досети какво означава „ангелски прашец“. Но знаеше, че ако попита Луси, тя ще му обясни, също както му бе обяснила за пуканките и кока–колата. Напитката му напомняше за шампанско с мехурчетата си, но беше много по-сладка.

Когато Луси спря филма, той запита:

— Така ли вършат полицаите днес работата си?

Гривните на Луси звъннаха, когато тя се протегна за нова шепа пуканки.

— Вечната стара игра на белите шапки срещу черните шапки.

Тъй като Сам я погледна въпросително, продължи:

— В първите филми за Запада винаги слагали на добрите бели шапки, а на лошите черни, тъй че хората да могат да ги различават.

Сам погледна своя поизмачкан кафяв „Стетсън“. Когато вдигна очи към Луси, и двамата избухнаха в смях.

— Знам — рече тя. — Вие изживявате културен шок. Но ще се справите с него, също както се справи и Извънземното.

— Извънземното?

Луси стана и сложи един друг филм във видеото.

— Това е „Извънземното“. Страхотен е, най-добрият на Спилбърг. Разказва се за едно извънземно, което идва на Земята от друга планета и загазва. — Силно гримираните очи на Луси се свиха замислено.

Докато гледаше филма, Сам започна да усеща, че може би той също е един вид извънземно. Някаква буца заседна на гърлото му, макар и никога да не би признал пред Луси. Питаше се дали някога отново ще се върне в своето собствено време, при всички онези познати хора, места и неща. Липсваше му семейството му, особено братята му, които често го закачаха заради скитническия му живот като служител на закона… приятелите му, преди всичко колегите, но и един свещеник, с когото играеше шах, и докторът, който неведнъж бе спасявал живота му…

А и стаята, която нае у вдовицата Парди. Не че бе кой знае какво, но там бяха всичките му притежания на този свят — снимката на родителите му, едно малко сребърно кръстче, дадено му от момичето, което някога бе обичал и което се бе омъжило за друг, книги от Марк Твен и Брет Харт.

Спомни си историята на Твен „Един янки в двора на крал Артур“. Винаги я бе смятал за забавна, но отишла доста далеко измислица. Сега по някакъв начин той живееше в същата тази история.

Чудеше се дали някога отново ще успее да намери пътя към дома си или ще заседне тук, извън своето време, завинаги.

 

 

Си Джей пое по Тихоокеанската крайбрежна магистрала на север, като караше почти без посока — отвъд Малибу и Транкас, през малки селца с кръстовища само с един светофар, покрай дългите ивици на държавните плажове. Най-сетне спря на един паркинг близо до плажа и изключи двигателя. В продължение на няколко минути седя съвсем неподвижна, опитвайки се да асимилира онова, което откри в библиотеката в пълно противоречие със здравия разум.

Цялата работа се свеждаше до едно — Сам Хакет се бе придвижил във времето, от 1882 година в съвременността.

Фотографията го доказваше. И не ставаше дума просто за някой, който твърде много прилича на щатския федерален шериф Сам Хакет. Това беше наистина той — от черната риза, поизмачканата кафява шапка с кожена лента до пушката с изкусно гравирания приклад, на която ясно се виждаха инициалите „С. Х.“.

— Той трябва да е на повече от сто и тридесет години — прошепна Си Джей на хладния океански бриз, който разроши късата й коса.

Колкото и изумително да бе това, то далеч не бе най-критичния момент. Истинският проблем беше какво да прави с него. Казала му беше, че ще открие къде живее и ще го отведе там. Но как би могла да го направи, след като домът му бе вероятно някой пансион във време и място, които вече не съществуваха?

Нямаше отговор на този въпрос, както и на другите, които се блъскаха в ума й. След близо час безплодно умуване завъртя ключа на стартера и отново се отправи на юг, към „Венеция“. Не можеше повече да избягва Сам. Но колкото повече приближаваше срещата с него, толкова по-объркана се чувстваше.

— Какво да правя с него? — питаше се отново и отново.

Нямаше ни най-малка представа как би могла да му помогне. Никога не се бе сблъсквала с подобно нещо — каквото и да бе то. Той се нуждаеше от помощта на експерти, от хора, които бяха специалисти в областта на паранормалното.

Изведнъж се сети — Медицинският център на Калифорнийския университет в Лос Анжелис! „Разбира се“ — рече си облекчено. Това бе един от най-авангардните изследователски институти в света и там имаше хора, които се занимаваха със свръхестествени явления. Докато учеше в университета, понякога си изкарваше по някой долар, като участваше в експерименти.

Остави колата в гаража с чувството, че е намерила решение. Можеше да прехвърли Сам на тези хора. Те сигурно знаеха как да се оправят с него. А тя щеше да се върне към своя живот и своята работа, без Сам непрекъснато да й се меси.

Когато пъхна ключа в ключалката и отвори външната врата й се стори, че най-сетне е овладяла донякъде хаотичния си живот.

Тъй като звукът на телевизора бе доста висок, Луси и Сам не я чуха, когато влезе. Си Джей видя майка си да седи в огромното кресло в ъгъла, краката й бяха подвити под невероятно широката пола, в скута й имаше купа с пуканки. Сам седеше срещу нея на канапето, приведен напред, и съсредоточено гледаше в телевизора. Всичко бе странно обикновено — така можеха да изглеждат всеки двама души на света, които късно вечер гледат телевизия и дъвчат пуканки.

Луси вдигна поглед.

— Здравей, миличка. Къде ходиш посред нощ?

— Ами… трябваше да свърша някои неща.

Сам я погледна съсредоточено.

— Здравейте, Кати.

Поздравът беше топъл и прям. Изразът на тези синьо-зелени очи бе също така топъл и изпълнен с доверие. Кой знае защо тя се почувства жалка като червей.

Луси стана да намали звука и погледна развеселена Си Джей.

— Не съм чувала никой да те нарича Кати, откакто беше в детската градина.

Преди Си Джей да успее да отговори, Луси посочи към малката масичка, отрупана с видеокасети, списания и книги.

— Реших, че е най-добре веднага да започнем с обучението на Сам. А, и го заведох да хапнем по една пица. И той не обича аншоа.

Тя съзаклятнически му намигна.

— Но харесва Джейн Ръсел.

— Джейн Ръсел?

— Няма значение. Ще ида да направя още малко пуканки.

Когато тя излезе от стаята, Си Джей остави чантата си на масичката до канапето и седна до Сам. Пое си дълбоко дъх и започна:

— Вижте какво, стигнах до едно решение.

— О, така ли?

— Трябва да отидете при хора, които ще могат да ви помогнат.

Телевизорът я разсейваше и тя се загледа в екрана. „Извънземното“ беше към края си и агентите на федералното разузнаване тъкмо го бяха заловили. Обичаше този филм и никога не й омръзваше да го гледа. Той докосваше нещо дълбоко в нея, обхващаше я вълнение и загриженост за едно същество, изгубено толкова далеко от дома си, само и изплашено.

Сега гледаше как завързаха Извънземното на някаква маса, набучиха го с игли и електроди, гледаха го на някакви монитори, мушкаха го и го обръщаха отвсякъде. Учените и лекарите изобщо не се интересуваха от чувствата му. Всичко бе студено, цинично, брутално. Както винаги, когато гледаше тази сцена, Си Джей се натъжи и се изпълни с възмущение, също като малкото момче Елиът.

Спрете! Спрете! Вие го убивате! Вие го убивате!

Думите на Елиът разкъсаха сърцето й. Изведнъж образите на Елиът и Извънземното сякаш замръзнаха, когато истинският смисъл на ставащото достигна до нея. Бавно се извърна към Сам и се взря в него тъй, сякаш го виждаше за пръв път.

Той бе вън от своето време, вън от своето място, вън от своя свят. Също както Извънземното, Сам бе феномен и за да се доберат до него, много учени биха продали дори душата си. И после какво? Маркучи и електроди… апарати, тестове, мушкане и дупчене.

Велики боже, как изобщо бе могла да помисли да прехвърли Сам на учените в университета? Та той й бе спасил живота — нима можеше да му се отплати по този начин?

— Си Джей?

Тя вдигна поглед.

Луси се бе върнала с огромна купа пуканки. Като никога, майка й не беше в обичайното си щуро и приповдигнато настроение. Изглеждаше някак притихнала и замислена.

„Тя знае!“ — помисли си изненадано Си Джей. Майка й знаеше какво бе намислила, знаеше също и че няма да може да го направи.

Милата Луси, толкова сладка, толкова вятърничава, от край време вярваща в извънземни, прераждане на душите, общуване с духове и, без всякакво съмнение, в пътешествия във времето. „При цялата си отнесеност, козе мляко и магически кристали — помисли си Си Джей — Луси без съмнение има по-добър усет за някои истини от мен“.

Тя отново се обърна към Сам.

— Както казах, смятам, че се нуждаете от хора, които да ви помогнат, а Луси и аз можем да направим точно това. Като начало утре заран ще ви купим нови дрехи. И ще се отбием в дрогерията за някои лични вещи.

Луси се ухили.

— О, Сам вече е информиран за всички тези неща. Гледахме малко от телевизионните програми, най-вече рекламите. Той знае за картофите „Маккензи“ и „Бъд Лайт“, за пастата за зъби „Клоуз–ъп“, сушилките „Ерид“, чорапогащите „Л’Ег“…

— Добре — прекъсна я Си Джей. — Но поне засега можем да забравим за чорапогащите.

Извърна се към Сам и откри, че той я изучава с онази овладяна бдителност, която вече бе започнала да разпознава само след един ден, прекаран заедно с него.

— Мисля, че най-добре ще е да поговорим. — Тя прекоси стаята и спря телевизора.

Той кимна.

Си Джей се усмихна леко. Сам определено не беше от приказливите. Дори и преди, в ресторанта, когато отговаряше на въпросите й, той бе разкрил твърде малко от чувствата и мислите си. Още веднъж трябваше да си напомни, че идва от друго време, когато нещата са били по-прости и съответно и мислите на хората — не така комплицирани.

И все пак, що за човек беше Сам Хакет? Всичко, което тя изобщо знаеше за мъжете, някак не се връзваше с него.

Луси каза:

— Ще изведа Редфорд и Нюман навън. — Тя събра чашите и поизпразнените купички с пуканки. Хвърли бърз поглед към Сам и Си Джей. — Мисля, че ще е най-добре и аз да си тръгвам.

Отнесе съдовете в кухнята, после се върна да прибере касетите.

— Ще върна тези и ще взема други утре. — Повдигна се на пръсти и целуна Сам по бузата. — Дръжте се, господин шериф. Това може и да е един съвсем изкривен свят, но засега е единственият, с който разполагаме.

Си Джей я последва до вратата. Когато излезе в коридора, Луси измъкна една касета от купа и й я подаде.

— Оставих това за най-накрая. Сам още не го е гледал.

Си Джей хвърли поглед към надписа — „Огънят на телата“. Изгледа възмутено майка си.

— Смяташ, че Сам трябва да види това?

— Не, смятам, че ти трябва да го видиш. Можеш да заимстваш някои идеи.

— Какво трябва да означава това?

— Означава, че изборът ти на мъже през последните няколко години не бе особено сполучлив. Те все нямаха или късмет, или работа, или обяд. За първи път от много, много време имаш под покрива си истински мъж. Не го изпускай!

Си Джей яростно тропна с крак.

— Не искаш ли да поговорим за твоя избор на съпрузи?

— Точно това исках да кажа и аз. Загубих много време и усилия да търся истинския. Сега вече знам защо бях осъдена на неуспех. Последните истински мъже са живели преди сто години. — Тя тежко въздъхна. — Какви времена само са били… когато мъжете са били мъже, а жените са поставяни на пиедестал. Знаеш ли, наистина бих опитала подобно нещо. — Очите й светнаха. — Какво приключение би било! — Изведнъж стана сериозна. — А що се отнася до Сам…

— Какво за него?

Луси замислено присви устни, като дете, което се опитва да проумее нещо, което е извън възможностите му.

— Знам какво мислиш за някой от моите най-авангардни идеи. Но Сам е истински. Не знам защо точно ние сме избрани да му помогнем, но трябва да го направим. Това е наше свято задължение. Имаш ли изобщо представа какво би станало, ако други хора научат за него?

Си Джей кимна. Знаеше много добре какво щеше да стане.

Луси продължи:

— Той ще бъде нашата малка тайна, докато измисля някакъв начин да го върна отново в неговото време.

— Да го върнеш обратно?

— Разбира се. След като е дошъл напред във времето, няма причина да не може да се върне обратно. Ако мога така да се изразя, той просто се е промъкнал през някаква врата във времето. Чела съм това–онова за пътешествията във времето — знаеш, другите измерения — и трябва да има начин за връщане. Трябва да го открия заради него. Ще говоря с Рави и ще видя дали той знае нещо по въпроса.

Рави беше духовният ментор на Луси. Млад, мургав и много красив. Си Джей винаги си бе мислила, че именно това е причината за интереса на Луси към него, а не предполагаемите му парапсихични възможности.

Майка й заслиза надолу по стълбите и подхвърли през рамо:

— Лека нощ, Кати.

Си Джей направи кисела гримаса. Върна се в дневната и завари Сам седнал на канапето да преглежда книгите и списанията, оставени от Луси. Сега, когато останаха сами, тя се почувства някак неловко, особено като си припомни, че държи в ръка касетата „Огънят на телата“. Остави я върху телевизора и запита:

— Искате ли чаша кафе?

— Може.

— Ей сега ще се върна.

В кухнята тя включи кафеварката и седна до малката маса, за да размисли. Механично измъкна една цигара от кутията, сложена в чекмеджето, и я запали. Започнала бе да пуши по времето, когато се мъчеше да си пробие път като актриса. После, когато кампанията против тютюнопушенето набра скорост, с всичките ония ярки цветни снимки на разрези на болни бели дробове и статистика на раковите заболявания, се бе отказала като едното нищо. Без постепенно намаляване, без хапчета, без посещения в лечебни центрове. Това смая приятелите й, които се мъчеха да се откажат, но печално се проваляха. А сега тя седеше тук, пушеше втората си цигара в продължение само на няколко минути и разсъждаваше трескаво.

Сам влезе в кухнята и се намръщи.

Уловила погледа му, Си Джей рече:

— Пречи ли ви пушенето?

— Не. Но не съм свикнал да виждам как една дама пуши.

Една дама? Казваше го за втори път и тя се почувства някак особено. Не зле, а особено.

Без дори да помисли, угаси цигарата. Едва тогава осъзна какво бе направила — позволила бе мнението на Сам да повлияе на поведението й! Откритието леко я изненада. Защото по принцип бе решила да не се интересува от онова, което другите мислят за нея. Може би това бе следствие от факта, че имаше твърде необикновена майка, която никога не беше в крак с майките на приятелките й.

Спомняше си много добре една случка от урока по география в шести клас. Тогава учеха за развалините на маите. Учителят навлезе в големи подробности, за да обясни различните теории, свързани с изчезването на една цяла цивилизация. Този ден Луси бе дежурната майка в класната стая. Когато по едно време учителят бе извикан в канцеларията и Луси остана да го замества, тя просто каза на децата да затворят учебниците си. После се впусна в главозамайващ дискурс за възможността цяла една култура да премине в друго измерение и да съществува едновременно със същите тези хлапета, които стояха пред нея.

Хлапетата бяха очаровани, учителят ужасен, родителите възмутени. И тъй, Си Джей рано се научи да се движи в стъпка, малко по-различна от обичайната.

Или пък това идваше от неуспеха, който бе преживяла като актриса. Ако беше слушала всички онези режисьори, които й обясняваха, че е прекалено висока, недостатъчно хубава и не точно това, което те търсеха, би загубила и последния остатък от самочувствието си.

Тъй че сега, когато угаси цигарата, тя наистина не можеше да разбере защо точно мнението на Сам трябваше да е чак толкова важно.

Стана и наля две чаши кафе, после седна срещу него.

— Да започнем от самото начало. Казахте, че сте преследвал някой на име Трегър.

— Емет Трегър. Първият — добави той, като изкриви устни. — Преследвах го в продължение на шест месеца, от териториите на Ню Мексико до Лос Анжелис.

— Сега Ню Мексико е щат.

— Знам. Луси ми показа карта на Щатите. — Той поклати глава. — Дори не бях чувал за тези Хавайски острови.

— И какво беше направил Трегър?

Сам бръкна в джоба на ризата си и измъкна плаката за издирване, който бе носил със себе си през всичките тези месеци. Разгърна го и го подаде на Си Джей. С черни букви на него беше написано — грабеж и убийство. И награда от пет хиляди долара.

— Пет хиляди — той наистина трябва да е бил много лош, за да дадат такава цена за главата му. — Тя вдигна поглед от плаката и запита любопитно: — Разкажете ми за Трегър.

Сам рече замислено:

— Предполагам, ще прозвучи като някоя от онези евтини романтични истории, които толкова обичат да съчиняват писателите от Изтока. Един чудесен, способен млад мъж, който тръгва по пътя на престъплението и насилието, за да отмъсти за някаква неправда. Само че в случая неправдата бе извършена от самия Трегър. Бил е на шестнадесет, когато го хванали да изкормва един от биковете на съседа си.

— Е, това едва ли е чак толкова лошо.

— За кражба на добитък наказанието беше бесилка. Трегър не искал да бъде обесен и затова застрелял съседа си.

Си Джей бе смаяна. Звучеше й като сюжет от уестърните на Сам Пекинпа, само дето онова, което така прозаично описваше Сам, беше истинско.

— И какво стана с Трегър след това?

— На двадесетгодишна възраст той вече би могъл да предложи на тези писатели доста истории за романчетата им, ако биха се решили да напишат истината. Като онази за стареца, когото той умори, влачейки го след коня си близо до Оклахома сити, за мъртвата проститутка в Ла Крус, която се бе опитала да получи полагаемото й се възнаграждение.

— Тогава ли тръгнахте след него?

— Да. Той се събра с един бандит на име Доусън. Имаха много общи неща — и двамата бяха бързи с револверите, с жените и с влаковете. По времето, когато нападнаха експреса край Джанкшън сити, с тях имаше и още четирима други. Черноокият Чарли си бе получил името, когато един револвер изгърмял в ръцете му и го изгорил с барут. Братът на Доусън, Кланси. Пит Сплескания нос…

Си Джей го прекъсна.

— Видях снимката ви с него в една книга. Вие сте го убил.

Нещо в тона й накара Сам да се намръщи.

— Той предпочиташе да се бие с юмруци, отколкото е револвер. Пребил беше няколко души, преди да го пипна. Роли Прескот също известно време беше с тях, преди да реши, че разбойническият живот не е за него.

— Прескот? — възкликна Си Джей.

— Пра–прадядото на Джули Прескот. Той не остана дълго в бандата. Доколкото знам, направил го е само защото нямал пари да издържа жената и детето си. Но не можеше да понася убийствата и се отказа.

— И какво стана с Трегър?

— Той оглави бандата след смъртта на Доусън. Обраха поне дузина влакове и банки из териториите, докато железниците наеха платени ловци на глави. Един след друг членовете на бандата бяха избити, докато остана само Трегър. Нападна местния клон на Националната банка в Санта Фе съвсем сам. Мислехме, че там със сигурност ще го пипнем.

— Мислехте?

— Да, аз и партньорът ми Том.

Си Джей го погледна изненадано.

— Имал сте партньор?

— Да. Младо момче. Стреляше бързо. — Изражението на Сам се смекчи в едва доловима усмивка. — Мислеше, че да си федерален шериф е нещо голямо и прави впечатление на дамите. Помня колко разочарован бе през онези първи седмици от преследването на Трегър. Прекарвахме цели дни на седлото и убийствено трудни нощи, като спяхме или на коравата земя, или направо върху коня, а дирите, по които вървяхме обикновено не водеха за никъде. Ядяхме боб, сухари и твърди като камък царевични питки, които преглъщахме със студено кафе. Понякога спирахме да хапнем в някой бар, но по-често го правехме на седлото. Мръзнахме през зимата, а през ранното и горещо лято едва не загинахме от жажда. И всичко това за по три долара на ден плюс разноските. Като разноските не биваше да надхвърлят два долара на ден, разбира се.

Си Джей смаяно поклати глава.

— Не мога да повярвам!

— Е, не беше чак толкова лошо — усмихна се той. — Между другото, аз много добре знаех с какво се захващам, когато постъпих. Но Том нямаше достатъчно опит. Представяше си го като няколко седмици работа, последвани от тлъста награда и продължително възстановяване с помощта на едно момиче на име Чери, което той обичаше да посещава в Къщата на огледалата в Денвър. Не бързах да го разочаровам, преди преследването да е напреднало дотолкова, че да няма връщане назад.

— Том беше ли с вас, когато открихте Трегър в Лос Анжелис?

Чертите на Сам се втвърдиха.

— Не. Трегър го застреля в Ногълз. В гърба, също както и Роли Прескот.

— А как намерихте Прескот?

— Чувал бях, че Роли има семейство в Лос Анжелис и че се е върнал в правия път. И тъй като следата на Трегър водеше до тук и после изведнъж се изгубваше, издирих Роли. Реших, че Трегър сигурно се е обърнал към стария си приятел.

— Но защо Трегър е убил Прескот?

— Вероятно заради някоя стара вражда. Може би Прескот е имал нещо, което Трегър е искал. Както и да е, аз тръгнах след Трегър и го намерих в пансиона, където беше отседнал. Чаках го отвън.

— И какво стана?

Сам направи гримаса.

— Земетресението. Чувал бях и преди за такова нещо, но никога не ми се бе случвало. — Той поклати глава. — Страхотно нещо, наистина.

Си Джей се усмихна.

— Ако живееш в Лос Анжелис, просто свикваш със земетресенията.

Той я погледна любопитно.

— А вие какво правехте там, когато се разлюля земята?

— Връщах собствеността върху една кола. — Видя смутения му израз и поясни: — Това е част от работата ми, клиентите ми плащат, за да прибера нещо, което е тяхно, но някой друг го е взел. В случая беше кола — и то доста скъпа. Щях да спечеля цяла хилядарка.

— Долари ли? — запита Сам поразен.

Си Джей се засмя.

— Хиляда долара вече не са толкова много, както някога. Спомнете си цената на обяда.

Той кимна.

— Аха. И все пак — хиляда долара за един ден работа! Не е лоша надница.

— Доналд Тръмп едва ли би бил на същото мнение, но аз съм доволна.

— Толкова ли ще ви плати и Джули Прескот?

— Джули вероятно ще се окаже една от онези клиентки, които изобщо не са в състояние да платят — въздъхна дълбоко Си Джей.

— Това няма значение. Парите й не ме интересуват.

— Какво трябва да означава това?

Сам присви очи и гласът му стана суров.

— Означава, че възнамерявам да открия кой е убил дядо й. И бих се обзаложил, че това има нещо общо с Емет Трегър.

Си Джей не знаеше дали да се смее или да се ядосва.

— Слушайте, това е абсурдно. Първо на първо, Дан Прескот може да е умрял и вследствие на нечия небрежност. Възможно е изобщо да не е убийство. А ако е убийство, то вероятно няма нищо общо с Трегър. Вие го бъркате с прадядо му, за бога!

Той я изгледа с оня дълъг, замислен поглед, който помиташе всичките й защитни прегради.

— Не ви ли изглежда малко странно, че човекът, когото преследвах през 1882–ра, Емет Трегър, беше убил Роли Прескот, а сега, през 1989–та, умира един друг Прескот и отново е замесен един друг Емет Трегър?

— Това е съвпадение. Фатум. Карма — отвърна Си Джей. „Господи — помисли си тя, — започвам да говоря като майка си.“

— Не знам какво означават другите две думи, но не вярвам в съвпаденията.

— А в какво вярвате тогава?

— Във верния си инстинкт.

Тя безпомощно вдигна ръце.

— Пак дойдохме на същото място. Вижте какво, господин шериф…

— Не, вие ме чуйте, Кати. Може и да не разбирам много неща, но имам безспорното чувство, че смъртта на Дан Прескот по някакъв начин е свързана с фамилията Трегър. И ще го докажа.

Си Джей го погледна смаяно.

— Слушайте, господин шериф, това е моят случай, ако изобщо е случай.

— Аз пръв съм се занимавал с фамилиите Прескот и Трегър. Така че случаят е също и мой — заяви той с тон, който изключваше всякакви по-нататъшни спорове. — Ти просто вече си имаш партньор, Кати.