Линда Хауърд
Мъжът от сънищата (20)

20.

Фотоалбумът се стовари на пода и стресна всички. Марли се изправи на крака, залитна силно; лицето й бе съвършено бяло. Свитите й зеници приличаха на мънички черни точки, а наситеното синьо на ирисите й доминираше над цялото лице.

— Дейн — промълви тя със съвършено изтънял глас; едва я чуха.

— По дяволите!

Той скочи от стола и я пое, когато колената й започнаха да се подкосяват.

— Какво има? — попита Грейс разтревожено.

Нито Дейн, нито Трамел й отговориха; вниманието им бе приковано върху Марли. Тя дишаше затруднено, накъсано; широко отворените й очи бяха загледани в нещо, което останалите не виждаха.

— Дейн? — повтори тя.

В тона й се долавяше пълно отчаяние; ръцете й здраво се вкопчиха в ризата му и смачкаха плата.

Дейн нежно й помогна да се настани на дивана.

— Тук съм, бейби. — Прозвуча като молитва да го чуе. — Отново ли се случва? — Не последва никакъв отговор. Той я разтърси. — Марли!

Накъсаното дишане премина в сподавени проплаквания.

— Той ме гледа — обяви тя с глас, който вече не бе неин.

Дейн не успя да я накара да повтори. Марли седеше неподвижна; плиткото й дишане не се чуваше. Отворените й очи нито виждаха, нито мигаха.

— По дяволите — изруга Трамел тихо, приклекнал до Дейн. — Когато казах, че видението не избира къде да я осени, всъщност се пошегувах.

— Алекс — обади се Грейс с извънредно ясен и решителен тон, — какво става?

Недоумението й от ситуацията доказваше, че Трамел, както обикновено, си е държал езика зад зъбите и не е споделил дори с Грейс за уменията на Марли.

Дейн не откъсваше разтревожените си очи от лицето на Марли. Не можеше да я достигне и това не му се нравеше; не му се нравеше да знае, че тя преминава през ада, а той не е в състояние да предприеме нищо. Чакането бе приключило.

— Алекс!

Грейс прозвуча така, сякаш е готова да прибегне до насилие.

— Давай — промърмори Дейн разсеяно към Трамел. — Най-добре ще е да й кажеш.

— Какво да ми каже? Какво й е на Марли?

Трамел се изправи и постави ръце върху раменете на Грейс.

— Марли е медиум — обясни той внимателно. — Получава видения на убийствата, в момента, когато се случват.

— Медиум? — Грейс го изгледа свирепо. — Предупреждавам те, Алекс Трамел…

— Истина е — обади се Дейн. С цялата си душа копнееше да не е така. — В момента има видение. В момента се извършва ново убийство.

— Това някаква шега ли е…

— Не — отвърна той суховато.

— Не казвай на никого — инструктира я Трамел. — С изключение на нас тримата и лейтенант Бонес, никой друг не знае.

Тя погледна неспокойно към Марли.

— Колко трае това?

Дейн погледна часовника си. Беше десет и тридесет и шест; по-рано, отколкото бяха извършени другите убийства.

— Не знам. Вероятно около половин час.

Последния път, когато Жаки Шийте беше убита, му отне повече от тридесет минути, за да я изкара от транса. Някъде в града, в този момент, една друга жена умираше от ужасна смърт. Марли щеше да се намира далеч от него, докато всичко не приключи.

В десет и петдесет и четири дясната й ръка потрепери конвулсивно няколко пъти, сякаш забиваше нож. И Дейн, и Трамел разбраха значението на това движение. Пот се стичаше по лицето на Дейн, независимо от хладината, бълвана от климатичната инсталация. Улови ръката й и я задържа — надяваше се допирът му по някакъв начин да я утеши на подсъзнателно ниво. Трамел нервно крачеше напред-назад; тъмните му очи бяха присвити и опасни.

— Направи кафе — промърмори Дейн. — Или чай. Ще й е нужно.

Грейс тръгна към кухнята, но Трамел й направи знак да остане и сам отиде.

В единадесет Дейн седна до Марли и я придърпа да се облегне на рамото му. Кожата й бе ледена. Леко я разтърси.

— Марли? Можеш ли да се върнеш при мен сега, скъпа?

Очите й дори не трепнаха.

Изчака няколко минути и отново я разтърси; непрекъснато повтаряше името й. Забеляза слабо движение на клепачите й.

Започна да гали раменете и ръцете й — опитваше се да възвърне малко топлина в тялото й.

— Събуди се и поговори с мен, скъпа. Хайде, съвземи се.

Очите й бавно започнаха да се затварят; тя се отпусна в ръцете му, а напрежението на мускулите й постепенно изчезваше. Отново я разтърси — не искаше да я остави да потъне в онзи дълбок, несъзнателен сън.

— Трябва да поговориш с мен, Марли. Не бива да заспиваш.

С видимо усилие тя вдигна клепачи и го погледна. В очите й се четеше замайване и обърканост. В дълбоките й сини ириси се появи и паника, съпровождаща борбата й да запази съзнание, да възвърне усещането си за себе си. Мина време, преди да настъпи разпознаването, последвано от ужас и силна болка.

— Шшшт… — прошепна той, притиснал я към себе си. — Тук съм, бейби.

Усети как потреперването започна от краката й и плъзна нагоре — ставаше все по-силно с всяка измината секунда. Пресегна се и Трамел постави в ръката му чашата кафе. Внимателно я поднесе към разтрепераните устни на Марли и я насили да отпие. Сега шокът се бе засилил и цветът на лицето й стана сивкав.

— Моля те — пророни тя със силно разтреперан глас — звукът едва се чуваше. — Позволи ми да легна за малко.

— Не още. Пийни кафе.

Искаше да я отнесе в спалнята и да я остави да се наспи; да я държи в прегръдките си, за да прогони ужасите на нощта, но безмилостно отхвърли тази мисъл. Трябваше да узнае подробностите, преди да й позволи да се съвземе.

— Разкажи ми какво стана — настоя той, изричайки го съзнателно грубовато. — Кажи какво видя.

Тя затвори очи и се помъчи да се отскубне от него.

— По дяволите, Марли! — Никак не беше нежен при това разтърсване. — Разкажи ми!

Устните й трепереха неистово, изпод миглите капеха сълзи.

— Тъмно е — заговори тя. Пое дълбоко дъх и го издиша, потрепервайки отново. Отвори очи. — Няма електричество. Бурята го прекъсна.

Равният, бездушен тон вече бе овладял гласа й, когато тя си позволи отново да се потопи в преживяния ужас. Гледаше право напред и Дейн целият се стегна.

— Прибра се вкъщи по-рано от очакваното. И е пияна. Поставя няколко свещи върху тоалетката, запалва ги. Ароматизирани свещи, в малки стъклени бурканчета. От тях се носи силна миризма. Сваля дрехите си, слага си роба. Мило от нейна страна, защото така му спестява усилие. Отива в банята и си измива лицето. Когато излиза оттам, той вече я чака.

— Милостиви боже — възкликна Грейс, започнала да проумява ужаса на онова, което чуваше, както и преживяното от Марли.

— Той я приближава отзад, когато тя се навежда да духне миризливите свещи. Вижда го и се извръща. Не изпищява. Те почти никога не изпищяват. Той вече е прекалено близо, а ножът е опрян в гърлото й. Нищо че е пияна, минава му през ума, глупавата кучка знае какво става. Така е добре. Няма никакъв смисъл да наказваш някого, ако няма да си разбере урока. Кара я да се съблече. Прекалено кльощава е; ребрата й се броят. Това не му харесва. Тя е ужасена. Не се съпротивлява, когато той й казва да легне. Не върху леглото, а на пода. Предпочита пода. Нежен е с нея, но по очите й разбира, че тя знае кой е, съзнава мощта му. Приятно е, но го лишава от момента на изненадата. После й помага да се изправи на крака. Целува я по бузата, гали я по главата. Леко я дръпва за косата, за да извърне глава към него. „Моля ви“ — прошепва тя умолително. Никаква гордост. Винаги им липсва гордост. Усмихва й се и наблюдава очите й, докато тя усеща първото порязване на острието. После я пуска, за да започне надбягването.

Трамел се извърна.

Марли не гледаше към никого от тях, не ги виждаше.

— Тя не побягва. Стои и го гледа. Той отново я порязва. Заповядва й: тичай, кучко. Тя не изпълнява. Извръща се към него и го зашлевява по лицето. После му се нахвърля с всички сили, удря, рита, крещи. Той е бесен. Не така иска да се развият нещата. Глупава кучка. Но щом като тя иска така, ще си го получи. Порязва я отново и отново и все дълбоко, за да приключи с нея. Ненавижда я. Тя е глупачка и развали цялото му удоволствие. Трябваше да е надбягване, както в песничката. Ме-ри-ланд, о, Ме-ри-ланд… — изтананика Марли тази част от разказа си. — Повалена е. Ръката му е уморена. Тя дори не пъшка, когато ножът прониква в нея. Изправя се…

Гласът й внезапно потрепери. Дейн усети как тя цялата подскочи и после отново се разтрепери.

— Какво? — попита той нежно.

Лицето й е съвършено побеляло, а очите са вторачени.

— Той погледна в огледалото — промълви тя. Когато Дейн остана зазяпан в нея и видимо озадачен, тя отново го повтори: — Той погледна в огледалото! Видя отражението си и така аз го видях!

— Господи!

Всички косъмчета по тялото му щръкнаха, по гърба му премина ледена тръпка. Трамел и Грейс стояха напълно смълчани, изцяло приковали вниманието си в Марли.

— Той е напълно плешив — прошепна тя. — Бръсне си главата. Квадратна челюст. Очите му са някак прекалено малки и прекалено приближени едно до друго.

Дейн не успя да се въздържи. Скочи на крака, а силното му тяло бе готово за действие.

— Ще докараме полицейски художник — реши той. — Заедно ще поработите, за да съставите портрет, а после ще го разпространим по всички телевизионни канали и по всички вестници в областта. — За пръв път попадаха на нещо и то никак не бе малко. — Обади се на Бонес — нареди той на Трамел. — Кажи му какво се е случило. Трябва да открием жената. Марли, как изглеж…

Извърна се отново към нея и млъкна насред думата. Главата й висеше отпуснала върху облегалката на дивана, очите й бяха затворени, а ръцете — отпуснати в скута.

— О, скъпа — промълви нежно той. Беше се предала пред невероятното изтощение. За миг той бе забравил физическата цена, която тя заплащаше за подобно усилие. Идеше му да се удари. Мигом отхвърли всички останалите грижи настрана. Други щяха да се занимаят с подробностите около откриване на жертвата; но единствено той можеше да се погрижи за Марли. — Поеми нещата — каза той на Траел, докато взимаше Марли на ръце. — Аз ще я отнеса вкъщи.

— Защо не останете тук и двамата? — предложи Трамел, но Дейн поклати глава.

— Чувства се объркана, когато се събуди и й е нужно време, за да се вземе отново в ръце. Ще й бъде по-лесно, ако си е у дома.

— Колко време ще мине, преди да е в състояние да поработи с художник? Бонес ще ме пита.

— Утре по обяд. И то — най-рано. По-вероятно към два-три.

— Няма да му хареса да чака толкова.

— Ще му се наложи.

С Трамел и Грейс отстрани, той понесе Марли нежно в прегръдката си и пое към колата. Трамел му отвори вратата, той я постави на седалката, облегна тялото й назад и закопча предпазния колан.

— Имаш ли нужда от мен? — попита Грейс. Загледа се в пребледнялото, отпуснато лице на Марли със загриженост. — С удоволствие ще остана при нея.

— Ще се оправя. Тя ще спи най-малко дванадесет часа.

— Добре, но ми звънни, ако имаш нужда от мен.

— Непременно — увери я той и я целуна по бузата. — Благодаря за предложението.

Марли не помръдна по време на пътуването през мъгливата нощ. Понеже я бе виждал вече в такова състояние, не бе разтревожен колкото първия път, но сега знаеше колко изтощена ще бъде и колко много време ще й е нужно, за да се съвземе. Това убийство трябваше да бъде последното. Не може да й позволи да преживява това отново и отново. Веднага след като приготвят полицейска скица и я разпространят чрез медиите, ще пусне плана си в действие.

Едва прибра Марли вкъщи и я настани в леглото, когато телефонът започна да звъни. Раздразнен вдигна слушалката.

— Холистър. Обаждаше се Бонес. Невъзможно е да чакаме до утре, за да започнем работа по скицата. Тази информация още утре трябва да се появи във вестниците.

— Ще се наложи да изчакаме — отвърна Дейн троснато. — Тя не е в състояние да го направи сега.

— Но трябва.

— Не е в състояние — рязко отвърна той. — Не е избор, който зависи от нея или от теб. Тя е в безсъзнание от изтощение и са й необходими часове, преди да се съвземе.

— Лекар би й дал адреналин или нещо, за да я извади…

Дейн стисна зъби, за да потисне надигащия се гняв.

— Ще счупя ръката на всеки, който я приближи с инжекция — обяви той с леден тон.

Бонес направи пауза, по-стреснат от предупредителните нотки в тона, отколкото от самите думи. Сами по себе си те бяха достатъчно зловещи, но тонът бе убийствен. Независимо от това направи нов опит:

— По дяволите, Холистър, изясни си приоритетите…

— Напълно съм наясно — прекъсна го Дейн отново. — Никой няма да я докосне. Изключвам телефона тук, за да не я безпокоят. Ако имаш нужда от мен, обади ми се по пейджъра, но не ми губи времето с опити да ме накараш да променя решението си. Поговори с Трамел, ако имаш някакви съмнения за състоянието й.

— Вече го сторих — призна Бонес неохотно.

— Тогава защо въобще звъниш?

— Мислех, че може да направим нещо…

— Вече я изцедих повече от необходимото, за да получим информацията, с която разполагаме. Този път видението я съсипа повече от миналия път… Повече и по-бързо. Просто я остави на мира да поспи. Обещавам да се обадя, веднага щом се събуди.

— Е, добре — отвърна Бонес, все така неохотно. — Но шефът ще е страшно вкиснат. За скицата ни трябва очевидец. Ще иска да знае кой е и как е станало.

— Недей да споменаваш за скицата, докато не е в ръцете ни. Дотогава просто му кажи, че уличен информатор ни е съобщил за ново убийство.

— Хубава идея. Добре. Но когато разбере…

— Припиши вината на мен — прекъсна го Дейн нетърпеливо. — Ще се справя. Но дай на всички да разберат, че ако някой иска да стигне до нея, ще си има работа с мен.

— Непременно.

Щом затвори, Дейн веднага изключи телефона и насочи цялото си внимание отново към Марли. Лежеше отпусната както я остави; гърдите й едва се повдигаха. Прецени, че през последните няколко седмици е отслабнала, а нямаше излишни килограми. Щом тази история приключи обезателно ще я заведе на ваканция, както й обеща, на някое тихо и спокойно място, където единствено ще спят, ще се хранят и ще се любят.

Нежно свали дрехите й и я положи гола между чаршафите. Откакто се настани да живее при нея и без това винаги така си лягаше. Провери колко е часа: дванадесет и петнадесет. Време е и той да си легне. Съмняваше се дали ще заспи скоро, но поне ще я подържи в обятията си. Съблече се и се настани в леглото до нея; после придърпа крехкото й копринено тяло към своята защитна топлина. Лекият аромат от кожата й му подейства успокоително. Зарови лице в правите й тъмни коси.

— Поспи, бейби — пошепна той. — Аз ще се грижа за теб.

Направи опит да я събуди към единадесет на следващото утро, но тя изобщо не откликна. Пейджърът му го подлудяваше със звъненето си цяла сутрин. Бонес се обаждаше на всеки половин час. Трамел звънна два пъти. Грейс — три; настояваше да узнае как да помогне с нещо, дали да не го отмени, за да си почине той.

На Трамел бе хрумнала идеята телевизионните станции и вестниците да съобщят за новото убийство, но засега жертвата не е открита, затова медиите се обръщат към населението с молба да проверят как са съседите им или роднините. Подобна тактика със сигурност щеше да доведе някои хора до истерия, ако член на семейството не бъде открит поради някаква причина и шефът Чамплин излезе от кожата си, когато го чу по радиото. Кметът се намираше в апоплектично състояние. Не си ли даваха сметка какви дела ще бъдат заведени срещу тях? Представи си как хиляди хора ги съдят за нанасяне на емоционални травми. Бонес се прикри, хвърляйки вината върху Трамел, въпреки даденото съгласие. Когато шефът му се обади, бесен от гняв, Трамел хладнокръвно посочи, че подобна тактика не е безпрецедентна: към нея се прибягва по време на природни бедствия и катаклизми. Тогава приканват хората да проверят как са близките им. Това отчасти успокои шефа, но той продължаваше да се чувства нещастен.

Из целия град звъняха телефони и звънци по вратите.

Карол Джейнс се наслаждаваше на мързелива сутрин в леглото и остана малко озадачен, когато включи телевизора по обяд и чу новината. Щом ченгетата не са открили жертвата, откъде знаят за съществуването й? Не се разтревожи обаче. Бе почти напълно сигурен, че никой не го е видял — дори от разстояние — но дори да го бяха зърнали, той не можеше да бъде идентифициран. Прозина се и изгаси телевизора. Нека си търсят.

В дванадесет и половина Дейн успя да разбуди Марли достатъчно, за да я отведе до банята, където тя изпи малко вода, но моментално заспа, след като й помогна да се върне в леглото.

В дванадесет и петдесет и пет пейджъра му отново иззвъня. На дисплея се появи номерът на Трамел. Дейн нетърпеливо го набра.

— Открихме я — обяви Трамел с хладен и безизразен тон. — Името й е Марилин Елрод. Съпругът й, с когото са в развод, чул бюлетина и се обадил от къщата на приятелката си, за да провери как е. След като никой не му отговорил, отишъл до къщата с колата. Колата й била на алеята, а винаги я прибирала в гаража, затова се разтревожил. Все още разполагал с ключове за къщата и влязъл. Открил я на горния етаж, в спалнята й.

— Марилин — смотолеви Дейн. — Не Мериланд. Марилин.

— Да. Искаш ли Грейс да дойде да поседи при Марли, а ти да дойдеш на местопроизшествието?

Не му бе приятно да изостави Марли, но такава бе работата му, а и този уикенд беше на повикване.

— Изпрати я — отвърна той навъсено.

— Тя вече тръгна — отвърна Трамел. — Обясних й как да стигне. Ще бъде там след не повече от пет минути.

— За много умен се смяташ, нали?

— Просто те познавам, приятелю.

Грейс доказа, че кара по-бързо от Трамел, защото точно в този момент потропа на вратата. Обикновено спокойното й лице бе разтревожено, когато Дейн я покани да влезе.

— Как е тя? — попита Грейс незабавно.

— Продължава да спи. Успях да я разбудя за няколко минути преди половин час, но още е прекалено гроги, за да разсъждава. Потъна в дълбок сън веднага след като я върнах в леглото.

Докато говореше, Дейн надяваше кобура и сакото.

— Втора смяна съм — обясни Грейс, докато го следваше към вратата. — Донесох си униформата, така ще остана до последния възможен момент, но не и много след два и половина. Съзнавам, че не ти осигурявам много време — завърши тя извинително.

Дейн изруга под нос, но не виждаше какво друго да предприеме.

— Всичко е наред. Когато се пробуди, ще бъде по-добре. Остави я да спи до два, а после я принуди да реагира. Кажи й къде съм и че ще се прибера при първа възможност.

Грейс кимна с разбиране. Той тръгна надолу по стъпалата, а тя колебливо подметна:

— Дейн? Ъ… Питах се… Искам да кажа… Марли… Може ли да… О, по дяволите — раздразни се тя. — Не знам как да го изрека.

Дейн се обърна. Не бе обичайно за Грейс да загуби самообладание. Видя колко притеснена изглежда и реши да отгатне за какво става дума.

— Дали може да прочете мислите ти?

Грейс прехапа устни.

— Алекс подметна, че и теб доста те бива — промърмори тя. — Но… Да. Ще прочете ли мислите ми?

— Твърди, че не го прави. — Нека Грейс сама да открие дали това ще й достави по-голяма сигурност, отколкото на него. — А и аз не ти прочетох мислите. Просто отгатнах правилно, защото идеята, че го прави, кара мен да се чувствам неспокоен.

Грейс кимна — разбираше го напълно. Дейн тръгна към колата, а тя се върна в къщата и затвори вратата, за да не прониква жегата.

Изпълни инструкциите му — в два започна да буди Марли и да й говори. За облекчение на Грейс Марли премигна и отвори очи само след минута.

— Грейс? — произнесе тя така затруднено, все едно бе махмурлия.

Грейс въздъхна успокоено.

— Да, аз съм. Направих кафе. Искаш ли малко?

Марли преглътна и се опита да разчисти мъглата, обгърнала мозъка й, за да може да мисли.

— Да — отвърна тя накрая.

— Ей сега ще го донеса. А ти не заспивай.

— Няма.

Трудно беше. Марли се съпротивляваше, опитваше се да проумее. Грейс е тук… Къде е Дейн? Случило ли му се е нещо? Внезапната паника разсея мъглата и тя успя да седне. Беше гола под чаршафа; придърпа завивката към себе си, огледа се наоколо, за да открие някаква следа.

Грейс се върна с чаша кафе, напълнена само наполовина — така за Марли беше по-лесно да я държи, без да я разлее.

— Къде е Дейн? — попита тя; очите й бяха пълни със страдание. — Да не му се е случило нещо?

— Не. Разбира се, не! — Видяла мъката й, Грейс седна на леглото до нея и я потупа по ръката. — Дейн е добре. Тръгна преди час.

— Тръгна? — Объркана, Марли затвори очи. Зад клепачите й се мярна кошмарен образ, заобиколен с нещо, което й заприлича на стотици свещи, отразени в тъмно огледало. Сепнато си пое дъх, опомняйки се частично. — Кой ден е днес?

— Събота — отвърна Грейс.

— Значи е станало снощи.

Пое си дълбоко въздух, призова самоконтрола си и отвори очи.

— Откриха жертвата. В момента Дейн е на местопрестъплението. — Грейс знаеше, след като разговаря с Трамел, че местопроизшествието е точно такова, каквото Марли го описа. Ако лично не присъстваше снощи и не бе чула думите на Марли, нямаше да го приеме за възможно. След като човек е станал свидетел обаче, започва да вярва. — Не искаше да те остави сама, затова дойдох.

— Благодаря ти — промълви Марли. — Толкова ми е размътена главата веднага след като се събудя, че предпочитам някой да е тук, за да ми обясни нещата.

Преди появата на Дейн винаги се бе справяла със състоянието си сама, но бе много по-приятно някой да е до нея.

— Нямам възможност да остана още дълго. Втора смяна съм — обясни Грейс. — Ще се оправиш ли сама?

— Най-вероятно пак ще заспя. — Марли отпи от кафето. — Трамел възразява ли, че работиш и през нощта?

— Разбира се. Ако аз бях дневна смяна, а той — нощна — и на мен нямаше да ми харесва — отвърна Грейс с блясък в очите. — Но той е интелигентен мъж и още не е допуснал грешката да предложи да си сменя работата или да нагодя часовете си към неговите.

— Справя се отлично. Снощи споменахме думата „женитба“ няколко пъти, а той дори не пребледня.

Грейс се замисли над думите й.

— И все пак очите му приличаха малко на подплашен кон, не смяташ ли? — отбеляза тя. — Постоянно му напомням, че идеята е негова и че може всеки момент да промени решението си. В такива мигове ме упреква, че не съм кой знае колко запалена по идеята и започва да ме убеждава колко е добре да постъпим именно така. Всъщност убеждава себе си.

— Вероятно ще се наложи Дейн да го придържа пред олтара.

— Дотогава, предполагам, ще се стабилизира. Поне се надявам да е така. Просто нещата помежду ни станаха прекалено бързо. Изпуснахме нещата от контрол още първия път, когато излязохме. Алекс обича да контролира нещата, затова сега е като луд.

Грейс тактично не запита за взаимоотношенията на Марли с Дейн и Марли изпита благодарност. Помежду им нямаше нищо установено, никакъв намек за постоянна връзка, нищо че живееха заедно, а тя се чувстваше прекалено уморена, за да се впуска в обяснения. Грейс страшно й харесваше, но никога не бе имала довереница, нито бе прекарвала дълги часове в кикотене с момичета на нейната възраст, докато обсъждат всяка подробност от живота си. До появата на Дейн всъщност почти не бе прекарвала времето си в дълги разговори с някого.

— Искаш ли да вземеш душ, докато съм тук? — попита Грейс. — Това ще отмие част от паяжините. Трамел каза, че очакват от теб да поработиш по полицейската скица при първа възможност, за да получат описание на убиеца.

Марли изтласка настрана образа му. Не бе в състояние да си позволи да мисли за това в момента.

— С огромно удоволствие ще си взема душ. Ще побързам, за да не закъснееш.

Грейс я остави сама и Марли се надигна от леглото. Чувстваше се скована и некоординирана, с отпуснати мускули. Понасили се заради Грейс, но нещата все още не бяха дошли на мястото си според нейните разбирания. Ще й се наложи да положи дори по-големи усилия, за да се съсредоточи — по-късно — та скицата да стане достатъчно точна.

Не се бави много под душа; остави се да я облива толкова студена вода, колкото можеше да търпи. После се облече и пи още кафе. Вече упражняваше известен контрол над нещата. Грейс се колебаеше дали да тръгне, но Марли я насърчи. След това си наложи да се разхожда напред-назад, вместо да легне както й се щеше.

Кога ще се върне Дейн? Веднага ли ще я отведе в участъка, за да започнат работа по скицата? Крачи нагоре-надолу, докато не започна да се влачи и едва тогава се настани на дивана. Заспа почти мигновено, но точно преди да се спусне черната завеса, й се мерна една последна, извънредно ясна мисъл: колко време ще мине, преди да спре да вижда онова лице всеки път щом затвори очи?