Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dream Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2009)
Разпознаване и корекция
asayva (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Линда Хауърд. Мъжът от сънищата

Американска. Първо издание

ИК „Пан“, София, 2000

Редактор: Цанко Лалев

Коректор: Митка Костова

ISBN: 954-657-294-2

История

  1. — Добавяне

2.

Звънецът на входната врата иззвъня. Детектив Дейн Холистър отвори едно око, погледна часовника и пак го затвори, ругаейки тихо. В седем часа сутринта в събота, през първия му свободен уикенд от цял месец, някакъв идиот не преставаше да натиска входния звънец. Дали пък няма да реши да си отиде, който и да е?

След новото иззвъняване се чуха две силни потропвания по вратата. Мърморейки под нос, Дейн отметна усукалия се около него чаршаф и се надигна гол от леглото. Грабна смачканите панталони, захвърлени снощи, и ги навлече — дръпна ципа нагоре, но не закопча копчето. По навик — толкова вкоренен, че дори не се замисляше — взе 9-милиметровата „Берета“ от нощното шкафче. Никога не отваряше невъоръжен. Ако трябва да е точен, дори не прибираше пощата си невъоръжен. Последната му приятелка, останала твърде кратко при него, защото така и не свикна с хаотичното работно време на ченгетата, отбеляза хапливо, че той е единственият от познатите й мъже, който носи оръжието си и в банята.

Понеже тя нямаше особено чувство за хумор, Дейн се въздържа да подметне нещо остроумно за истинското мъжко оръжие. Като се изключи, че му липсваше сексът, той с облекчение прие края на връзката им.

Вдигна една от лентите на транспарантите, за да надникне навън; изруга отново, отключи и отвори вратата. На малката веранда стоеше неговият приятел и партньор Алехандро Трамел. Трамел вдигна елегантните си черни вежди, докато изучаваше смачканите памучни панталони на Дейн.

— Хубава пижама — отбеляза той.

— Знаеш ли кое идиотско време е? — остро го парира Дейн.

Трамел погледна скъпия си часовник.

— Седем и две минути. Защо?

Влезе вътре. Дейн затръшна вратата след него. Трамел спря и със закъснение попита:

— Компания ли имаш?

Дейн прокара пръсти през косата си, после спусна закоравялата си длан по лицето и усети наболата брада.

— Не, сам съм.

Прозина се и погледна партньора си. Трамел, изрядно облечен както винаги, днес имаше тъмни кръгове под очите.

Дейн отново се прозина.

— Какво е: продължила до късно вечер или много ранно ставане?

— По малко и от двете. Просто лоша нощ. Не успях да спя добре. Реших да намина при теб за кафе и закуска.

— Много щедро от твоя страна да споделиш безсънието си с мен — промърмори Дейн, но вече на път към кухнята. И на него му се случваха такива тежки нощи, та разбираше потребността от компания. Трамел никога не му бе обръщал гръб в подобни случаи. — Ще сложа кафето, но после влизам в банята да си взема душ и да се избръсна.

— Остави — прекъсна го Трамел. — Аз ще сложа кафето. Ще ми се да мога да го пия.

Дейн не възрази. Кафето, което правеше, си го пиеше само той. Не държеше особено на вкуса, а гонеше главно възбуждащото действие на кофеина, затова и вкусът бе от второстепенно значение.

Предостави на Трамел грижата за кафето и сънен се върна в спалнята; изхлузи панталоните на предишното им място на пода. След десет минути под душа, опрял ръка върху фаянсовите плочки, докато водата биеше в главата му, имаше изгледи да се разбуди. Бръсненето му се стори привлекателно занимание, но все пак се поряза по брадичката. Пак замърмори и попи кръвта. Според неговата теория, всеки ден, започнал с порязване при бръсненето, е отвратителен от начало до край. За жалост почти всеки ден по лицето му се появяваше някоя резчица. Не се справяше добре с бръсненето. Веднъж Трамел мързеливо му подхвърли да си купи електрическа самобръсначка, но Дейн, раздразнен от неспособността си да овладее един бръснач, продължи да го употребява, проливайки кръвта си върху олтара на упоритостта.

Обличането поне щеше да е лесно. Дейн просто слагаше първата попаднала му под ръка дреха. Понякога забравяше да сложи вратовръзка, затова винаги държеше една в колата. Може дрехите, с които бе облечен в момента, да са намачкани, но нали все пак е с вратовръзка, а и духът е по-важен от стила. Началникът им изискваше детективите да носят вратовръзки, та затова Дейн я слагаше. Трамел понякога изглеждаше ужасен, но той пък бе маниак на тема обличане и имаше слабост към италиански копринени костюми — достатъчна причина Дейн да не взима мнението му присърце.

Ако друго ченге се обличаше като Трамел или караше кола като неговата, хората от Вътрешния отдел, натоварени да следят за реда, щяха да му се нахвърлят като мухи на лайно. Това от своя страна дава представа що за типове работеха там. Но Трамел беше богат, понеже наследи добра сума от кубинската си майка и от няколкото преуспяващи предприятия от баща си — бизнесмен от източните щати, влюбил се по време на ваканция в Маями и останал във Флорида до края на живота си. Трамел потроши цял милион за къщата си и никога не си помисли да свали летвата на жизнения си стандарт. Партньорът му бе наистина загадъчен негодник. Дейн не успя да реши дали Трамел живее така луксозно, защото му допада подобен начин на живот и разполага с необходимите средства, или просто за да дразни копелетата от Вътрешния отдел, натоварени да следят за реда. Дейн подозираше, че е заради второто. И го одобряваше.

Двамата с Трамел се различаваха в доста отношения. Трамел бе строен като върба и гъвкав като котка. При всякакви обстоятелства изглеждаше елегантен и културен, а дрехите му стояха като излети. Обичаше — наистина обичаше — операта и балета. Дейн бе пълната му противоположност: дори облечен и в най-скъпия копринен костюм, безупречно ушит, за да пасне на мускулестото му, атлетично тяло, пак би изглеждал леко неугледно. Падаше си по спорта и кънтри музиката. Ако бяха леки коли, то Трамел щеше да е ягуар, Дейн — пикап. С четири предавки.

От друга страна, мислеше Дейн, докато се връщаше към кухнята, природата бе проявила баланс по отношение на лицата им и то някак в обратен порядък. На снимки, иначе привлекателният Трамел, добиваше застрашително изражение. Според Дейн собствената му физиономия би уплашила малките деца и дребните животни, ако се приеме, че между тях има някаква разлика, но на снимки излизаше великолепно. Всичко е заради насечените му черти, бе обяснил Трамел. Трамел обичаше да прави снимки и рядко ходеше без фотоапарата си. Дейн, като негов партньор и почти постоянно в компанията му, естествено, присъстваше на доста от фотосите. На лентата бруталните черти на високите му скули, вдлъбнатите очи и цепнатата му брадичка ставаха някак замислени и интригуващи вместо да са просто грубовати. Дори счупеният му нос кой знае защо изглеждаше добре на снимките. На живо бе по-скоро суров, лицето — очукано, а очите — очи на ченге: наблюдателни и прекалено стари.

Дейн си наля чаша кафе и седна до масата. Трамел още готвеше. Каквото и да беше, ухаеше апетитно.

— Какво ще закусваме?

— Палачинки от пълнозърнесто брашно и пресни ягоди.

Дейн изсумтя.

— В моята къща никога не е имало пълнозърнесто брашно.

— Знам. Затова донесох.

Здравословна храна. Дейн нямаше нищо против. Стига някой друг да готвеше, проявяваше страхотна сговорчивост. А и по време на работа се препитаваха с каквото дойде — всичко, което се приготвя бързо и лесно. Затова нямаше нищо против да го редува с по-качествени и питателни глупости, когато разполагаха с време. Ха, та той дори се научи да харесва брюкселско зеле. На вкус му напомняше за не напълно узрели фъстъци, току-що извадени от земята, все още с меки ядки. Като дете изяде доста зелени фъстъци — предпочиташе ги пред узрелите, които трябваше да се белят.

— Е, и какво те държа буден снощи? Нещо конкретно ли?

— Не, просто една от онези нощи, когато започваш да сънуваш гаден сън всеки път, когато задремеш — отвърна Трамел.

Странно бе как сънищата се появяват и изчезват. Всички ченгета сънуваха, но преди няколко години, веднага след стрелбата, той и Трамел минаха през тежко изпитание. В продължение на известно време сънищата ги спохождаха всяка вечер. Повечето ченгета изкарват цялата си кариера без нито веднъж да използват оръжието си, ала Дейн и Трамел не извадиха подобен късмет.

Трябваше да пипнат за разпит един тип, заподозрян, че е участвал в стрелба; разгневената му приятелка ги насочи към голяма операция, свързана с наркотици; ръководител бе не друг, а самият заподозрян. Обикновено така хващат лошите момчета: не в резултат на усилената работа, свършена от детективите, а просто някой ги издава.

В техния конкретен случай лошите, вместо да избягат през някой прозорец и да се скрият в миша дупка, откриха стрелба. Дейн и Трамел залегнаха на пода, измъкнаха се в друга стая и за най-дългите пет минути в живота си се озоваха заклещени там. Докато пристигне подкрепление — всички полицаи, намиращи се в околността, униформени или не, дочули апела на Дейн по радиото „офицер под обстрел“ — трима от лошите и приятелката бяха повалени. Момичето и един от мъжете бяха мъртви. По време на патакламата обаче някакъв куршум рикошира, пръсна се и част от него се вряза в гърба на Дейн, на милиметри от гръбначния стълб. Ударната сила се оказа достатъчна, за да счупи едно ребро и да пробие дупка в десния му бял дроб. После нещата се пообъркаха, но ясно си спомняше как клекналият до него Трамел се опитва да спре кръвта. Три дни в интензивното, общо петнадесет дни в болницата и девет седмици, преди да е в състояние да се върне на работа. Да, известно време след това и двамата често ги спохождаха лоши сънища.

Трамел точно поднасяше палачинките и телефонът се обади. Дейн се протегна да вдигне слушалката в мига, в който пейджърът на Трамел звънна.

— Да го вземат мътните! — възкликнаха и двамата едновременно, разменяйки си по един поглед.

— Събота е, дявол да го вземе — изръмжа Дейн в слушалката. — Днес не сме дежурни!

Заслуша се, като гледаше как Трамел набързо изпива чашата с кафе и въздъхна.

— Добре, разбрано. Трамел е при мен. Тръгваме.

— Какво ни лиши от почивния ден? — поиска да узнае Трамел, застанал вече на вратата.

— Страуд и Киган работят в момента по друг случай. Уорли се е обадил, че е болен, Фреди е на зъболекар заради абсцес на венеца. — Всякакви неща се случваха; нямаше смисъл да се ядосват. — Аз ще карам.

— А къде отиваме?

Дейн каза адреса, докато влизаха в колата, и Трамел го записа.

— Някакъв мъж съобщил, че съпругата му е пострадала. Изпратили кола на „Бърза помощ“, но патрулиращият полицай я изпреварил. След един поглед на място отменил идването на линейката и се обадил в отдел „Убийства“.

За десетина минути стигнаха. Нямаше начин да не разпознаят къщата. Улицата бе направо задръстена от коли — патрулни, на моргата, на разни официално присъстващи лица. На малката морава стояха униформени полицаи, а съседите — някои още по нощници и пижами — се бяха скупчили на групи. Дейн огледа по навик зяпачите: търсеше нещо, което изглежда не на място; някой, който се дели от останалите или проявява прекалено голям интерес. Странно е колко често убийците се задържат на местопрестъплението.

Навлече тъмносиньото сако, взе резервната вратовръзка от задната седалка и я върза хлабаво. По някакъв начин, забеляза той, Трамел бе успял безупречно да върже своята още в колата. Отново го погледна. Господи, не беше за вярване! Проклетникът бе избрал двуреден италиански костюм, за да се издокара в свободния си ден! Само облече сакото, докато излизаха от къщата на Дейн.

Понякога се тревожеше за Трамел.

Показаха значките си на полицая при вратата и той им направи път да влязат.

— Лайняна работа! — промълви Дейн тихо, оглеждайки внимателно наоколо.

— И всички други телесни екскременти — добави Трамел със същия невярващ тон.

Места, където е извършено убийство, не предизвикват особен интерес. След известно време ченгетата стигат до момент, когато работата и по най-жестоките престъпления някак си се превръща в рутинна. Наръгвания или стрелба — с лопата да ги ринеш. Само до преди половин час Дейн би твърдял, че общо взето нищо не е в състояние да ги шокира — двамата с Трамел бяха детективи от много отдавна.

Но сега беше по-различно.

Навсякъде имаше кръв. Беше разплискана по стените, на пода, дори по тавана. Надникна и в кухнята — кървавата диря се виеше от там към всекидневната, по късия коридор и изчезваше от погледа. Опита се да си представи каква ли борба е разпръскала толкова много кръв навсякъде.

Дейн погледна към униформения полицай при вратата.

— Хората от криминалната лаборатория пристигнаха ли?

— Още не.

— Лайняна работа — повтори той.

Всяко забавяне на хората от лабораторията или от съдебна медицина представляваше риск за сцената на местопрестъплението. Някои размествания бяха неизбежни. Избягваха се само ако момчетата от съдебна медицина първи открият жертвата и незабавно обезопасят района. Но те още не бяха пристигнали, а къщата гъмжеше от униформени и цивилни полицаи, които сновяха насам-натам и несъмнено заличаваха купища улики.

— Не пускай никой, освен хората на Иван — нареди той на полицая.

Иван Шафър бе шеф на криминалната лаборатория. Истински щеше да се ядоса, като види какво са направили наоколо.

— Лейтенант Бонес също е тръгнал насам.

— И него може да пуснеш — отвърна Дейн, а устните му потрепериха.

Къщата, явно собственост на хора от средната класа, не представляваше нищо забележително. Във всекидневната имаше канапе, фотьойли и задължителната ниска масичка, както и още няколко от истинско дърво; голям кафяв люлеещ се стол с висока облегалка бе поставен на място, откъдето най-добре се виждаше телевизорът. Сега на него бе седнал някъде около петдесетгодишен мъж; изглеждаше съвсем замаян. Вероятно съпругът на жертвата. Униформен полицай му задаваше въпроси, на които той отговаряше едносрично.

Жертвата се намираше в спалнята. Дейн и Трамел си пробиха път през тълпата и влязоха в малкото помещение, фотографът вече работеше, но този път, съвсем видимо, не с обичайното си равнодушие.

Голата жена лежеше заклещена в тясното пространство между нощното шкафче и стената. Беше наръгана многократно; по-точно накълцана. Вероятно се е опитвала да избяга, а когато са я спипали в спалнята, очевидно се е борила, ако се съди по дълбоките рани по ръцете й. Беше почти обезглавена; многократно наръганите й гърди — обезобразени; всичките й пръсти бяха отрязани. Дейн огледа стаята, но не ги видя никъде. Леглото беше все още оправено, макар и обляно в кръв.

— Намерено ли е оръжието? — попита Дейн.

Един полицай кимна.

— Беше до тялото. Нож марка „Гинсу“, от кухнята. Имала е цял набор. Изглежда ножът наистина прави всичко, както твърдят в рекламата. Ще взема да купя и на жена ми такива.

Друг полицай изсумтя:

— На твое място бих премислил идеята, Сканлон.

Дейн не обърна внимание на черния хумор; не че имаше нещо против този похват на полицаите да се справят с отвратителните гледки, изпълващи всекидневието им, но сега мислеше за друго.

— А пръстите?

— Не. Няма и следа от тях.

Трамел въздъхна.

— Е, да вървим да побеседваме със съпруга.

С малки изключения — например, когато са случайни или дело на банди от друг квартал — убийства обикновено извършват хора, познати на жертвата: приятел, съсед, колега, роднина. При жените жертви списъкът от заподозрени е още по-къс: убиецът почти неизменно е или съпругът, или гаджето и много често именно той е „открил“ трупа и е съобщил за престъплението.

Върнаха се във всекидневната. Дейн размени поглед с полицая, който разговаряше със съпруга. Офицерът дойде при тях.

— Съобщи ли нещо? — попита Дейн.

Офицерът поклати глава.

— Не отговаря на почти никакви въпроси. Само името на жена си — Надин, а неговото е Виник. Ансел Виник. Живеят тук от двадесет и три години. Нищо друго не каза.

— Той ли се е обадил в полицията?

— Да.

— Добре. Ние ще поемем нещата.

Двамата с Трамел отидоха при господин Виник. Дейн се настани на канапето, а Трамел придърпа един стол и седна от другата страна на господин Виник.

— Господин Виник, аз съм детектив Холистър, а това е детектив Трамел. Искаме да поговорим с вас, да ви зададем някои въпроси.

Господин Виник не откъсваше очи от пода. Едрите му ръце висяха свободно от тапицираните облегалки.

— Добре — прие той с безжизнен глас.

— Вие ли открихте съпругата си?

Не отвърна; само продължи да се взира в пода. Трамел се намеси.

— Господин Виник, знам колко ви е трудно, но ни е нужна вашата помощ. Вие ли се обадихте в полицията?

Мъжът бавно поклати глава.

— Не съм звънял на никаква полиция. Набрах 911.

— По кое време се обадихте? — попита Дейн.

Времето на обаждането беше записано, а лъжците често се издават с дребните детайли. В момента Виник бе заподозрян просто защото бе съпруг на жертвата.

— Не знам — промълви Виник. Пое си дълбоко въздух и като че ли положи огромно усилие да се съсредоточи. — Седем и половина или там някъде, предполагам. — Разтърка лицето си с трепереща ръка. — Свършвам работа в седем. Обикновено с колата се прибирам за двадесет, двадесет и пет минути.

Дейн улови погледа на Трамел. Бяха видели достатъчно трупове, за да са наясно, че госпожа Виник е мъртва от няколко часа, а не от тридесетина минути. Съдебният лекар щеше да установи кога е настъпила смъртта. Ако тогава господин Виник е бил на работа и ако има свидетели, които да потвърдят, че са го видели, на полицията ще се наложи да потърси други заподозрени. Може тя да е имала приятел; може някой да е топлил леглото на господин Виник, докато той е работил трета смяна.

— Къде работите?

Не последва отговор. Дейн опита отново:

— Господин Виник, къде работите?

Виник се размърда и назова името на местна транспортна компания.

— Често ли работите трета смяна?

— Да. Работя на дока, товаря и разтоварвам тировете. Повечето стоки пристигат нощем, за да бъдат разнесени през деня.

— По кое време тръгнахте за работа снощи?

— Както обикновено — към десет.

Най-после започнаха да получават конкретни отговори.

— Времето на пристигането отбелязва ли се с магнитна карта?

— Да.

— А вие кога минавате с картата си — щом пристигнете или изчаквате часа на смяната ви?

— Щом пристигна. Смяната започва в десет и половина. Имаме половин час да хапнем; свършваме в седем.

— Когато отивате да хапнете, пак ли минавате с картите си?

— Да.

Изглежда, нощните действия на господин Виник бяха доста точно отбелязани. Те, разбира се, щяха да проверят всяка негова дума — не представляваше никакъв проблем.

— Забелязахте ли нещо необичайно днес сутринта? — попита Дейн. — Имам предвид — преди да влезете в къщата.

— Не. Е, вратата беше заключена. Надин обикновено става, отключва я за мен и започва да приготвя закуската.

— Обикновено през главния вход ли влизате, или през задния?

— През задния.

— Какво видяхте, когато отворихте вратата?

Брадичката на господин Виник потрепери.

— Отначало нищо. Щорите бяха спуснати, а лампите не светеха. Беше тъмно. Реших, че Надин се е успала.

— Какво направихте тогава?

— Запалих осветлението в кухнята.

— И какво видяхте?

Господин Виник преглътна. Отвори уста, но не можа да заговори. Закри очите си с ръка.

— К-кръв… — успя той най-сетне. — Навсякъде… Само дето отначало ми заприлича на… кетчуп. Като видях как се е разпръскала навсякъде, се помислих, че е изпуснала бутилка кетчуп, която се е счупила. Изплаших се. Мина ми през ума да не се е порязала… лошо. Извиках я и хукнах към спалнята да я търся.

Спря; беше му невъзможно да продължи. Започна да трепери и не забеляза кога Дейн и Трамел се надигнаха и се отдалечиха, оставяйки го насаме с мъката и ужаса му.

Иван Шафър и неговият помощник пристигнаха с чантите си и потънаха в спалнята, за да спасяват оцелелите улики. Лейтенант Гордън Бонес пристигна буквално по петите им. Спря пред прага на спалнята; по изражението на лицето му пролича колко е шокиран.

— Лайняна работа — промърмори той.

— Имаме консенсус по въпроса — прошепна Трамел на Дейн и двамата се приближиха към лейтенанта.

Бонес не беше лош тип, нищо, че пристигна от Калифорния и понякога имаше доста чудати идеи относно работата им. Ръководеше си участъка честно и почтено, а според Дейн това бе доста добра препоръка; проявяваше толерантност към навиците и стила на подчинените му детективи.

— Какво разбрахте досега? — попита Бонес.

— Разполагаме с жена, нарязана на парчета и съпруг, който е бил на работа. Ще проверим алибито му, но нещо ми подсказва, че не ни е излъгал — отвърна Дейн.

Бонес въздъхна.

— Може да е имала приятел?

— Още не сме стигнали дотам.

— Добре. Да действаме бързо. Господи, вижте само стените!

Влязоха в спалнята и лейтенантът видимо пребледня.

— Каква лайняна работа — повтори той. — Това е дело на болен човек!

Дейн го погледна замислено и стомахът му се стегна. Тръпки на ужас преминаха по гърба му. На болен човек. Да, така изглеждаше. И изведнъж почувства как тревогата му нараства.

Клекна до Иван — високият слаб мъж старателно издирваше нишки от плат, косми или каквото и да е годно за анализиране, което да издаде тайните си.

— Открихте ли нещо?

— Няма да знам, преди да отида в лабораторията. — Иван се огледа. — Добре е да намерим пръстите. Под ноктите може да има кожа. Изпратих хора да ровят из боклукчийските кофи в квартала.

— Била ли е изнасилена?

— Не знам. Видимо няма сперма.

Ужасът у Дейн се засили. Привидно относително простото, макар и отвратително убийство, започваше да се усложнява. Вътрешното му чувство рядко го подвеждаше и той долавяше тревожни сигнали така силно, сякаш гърмеше цял оркестър.

Проследи кървавата диря до началото й, в кухнята. Трамел се присъедини към него. Двамата застанаха в малкото, уютно помещение и се огледаха. Надин Виник очевидно е обичала да готви. Тук вещите бяха по-модерни в сравнение с останалата част от къщата — имаше лъскави домакински уреди, широк кухненски плот и всевъзможни, излъскани до блясък, но очевидно продължително употребявани тенджери и тигани, накачени над печката и мивката. Масивна дъска за рязане на месо лежеше в единия край на плота, а над нея бяха подредени набор от ножове „Гинсу“ — един липсваше.

— Как се е вмъкнало копелето? — промърмори Дейн. — Някой даде ли си труда да погледне за насилствено нахълтване или просто всички са решили, че съпругът е виновникът?

Трамел бе работил достатъчно дълго с него, за да се досеща какво му се върти в главата.

— Да не би тази история да ти внушава някакво предчувствие?

— Да, и то лошо.

— Не допускаш ли да е имала приятел?

Дейн сви рамене.

— Може да е имала, може и да е нямала. Но ми направиха впечатление думите на лейтенанта — прилича на дело на болен човек. И точно така изглежда. А това ме кара истински да се безпокоя. Хайде да отидем да видим дали ще открием как се е вмъкнал.

Не им отне много време. Долният край на кепенеца на прозореца в спалнята за гости беше изрязан. Капакът си стоеше на място, но без да е закрепен с куката, а дръжката на прозореца беше отворена — не че щеше да затрудни дори някое решително десетгодишно дете.

— Ще отида да извикам Иван — обяви Трамел. — Може да намери отпечатък или влакно от дреха.

Дейн изпита още по-мрачно чувство. Нахлуването с взлом правеше ситуацията коренно различна — подсказваше, че е дело на непознат. Случаят не приличаше на обир, преминал в насилие, когато госпожа Виник е изненадала натрапника. Обикновен крадец по-вероятно би избягал, а дори и да я беше нападнал, щеше да е за кратко. А нападението върху госпожа Виник бе зло и същевременно продължително. Болна работа.

Върна се в кухнята. Тук ли е бил първоначалният сблъсък, или госпожа Виник е видяла натрапника и се е опитала да избяга през задната врата, но е стигнала едва до кухнята, преди той да я догони? Дейн се взря в кухненските уреди сякаш можеха да му отговорят. Веждите му леко се свъсиха; пристъпи към автоматичната кафеварка, окачена за дъното на един кухненски шкаф, та да не заема място върху плота. Чайничето побираше около пет чаши. Докосна с пръсти стъклото. Беше студено. Машината имаше вграден автоматичен прекъсвач, който изключва подгряващото устройство след два часа. Чаша с кафе почти до ръба стоеше върху плота. Имаше вид на недокоснато, откакто е било сипано. Пъхна пръст в тъмната течност. Беше студена.

Измъкна чифт хирургически ръкавици от джоба и ги сложи. Започна да отваря вратите на шкафчетата — внимаваше да докосва само дървения ръб, без да се допира до металните дръжки. Зад втората вратичка откри кутия кафе без кофеин. Госпожа Виник е могла да го пие и късно вечер, без да се тревожи за съня си.

Направила си е кафе и е била тук, в кухнята. Току-що си е наляла първата чаша и е оставила чайничето върху подгряващото устройство. Вратата на всекидневната е зад гърба й, вдясно. Дейн симулира наливането на чаша кафе, застанал на мястото, където тя е стояла. Ако се съди по чашата на плота, жената е стояла малко вляво от кафе машината. Именно тогава е видяла натрапника — когато е оставяла чайничето на мястото му. Тъмната лъскава повърхност на кафе машината беше като огледало зад стрелките на вградения часовник. Дейн приклекна, за да се сниши до приблизителния ръст на госпожа Виник. Отворената врата към всекидневната се отразяваше в повърхността на кафе машината.

Тя дори не бе вдигнала чашата с току-що налятото кафе. Видяла е отражението на натрапника и се е обърнала; в първия миг вероятно дори си е помислила, че съпругът й се връща за нещо. Докато осъзнае грешката си, онзи вече е бил до нея.

Сигурно не е стояла гола в кухнята, макар от дългогодишната си практика като ченге Дейн да знаеше, че всичко е възможно. Просто отново се обади вътрешното му чувство. Но е била гола, когато убиецът е приключил с нея и вероятно гола, когато е започвал.

Не е изключено да е била изнасилена под заплахата на ножа и то тук, в кухнята. Липсата на видима сперма не означава нищо; след толкова много часове и след яростната битка, само медицинският преглед ще го установи точно. А и в много случаи изнасилвачите въобще не стигаха до оргазъм. Целта на изнасилването не е оргазъм.

След изнасилването е започнал да действа с ножа. Тя е била ужасена, но е таила някаква надежда той да си тръгне, когато свърши. Но той е започнал да я наранява с ножа и тя е разбрала намерението му да я убие. Тогава е намерила сили да се бори за живота си. Успяла е да избяга от него, а защо не и той да й е позволил да се измъкне — като котка, която си играе с мишка; оставил я е да си помисли, че се е спасила и после лесно я е заловил. Колко пъти е повтарял тази болна игра, преди най-сетне да я заклещи между нощното шкафче и стената в спалнята?

С какво е била облечена? Да не би убиецът да е отнесъл дрехите й със себе си като сувенир или трофей?

— Какво? — попита Трамел тихо, застанал на прага; тъмните му очи напрегнато наблюдаваха партньора му.

Дейн вдигна глава.

— Къде са дрехите й? — обади се Дейн. — С какво е била облечена?

— Господин Виник може да знае. — Трамел изчезна, но се завърна след по-малко от минута. — Вече е била по нощница, когато е тръгвал за работа. Бяла нощница на малки сини шарки.

Започнаха да търсят липсващата дреха. Откриха я невероятно лесно. Трамел отвори сгъваемите врати към пералнята и сушилнята — нощницата стоеше спретнато поставена върху дрехите за пране в коша върху сушилнята. По дрехата имаше кръв, но определено не бе подгизнала. Не, не е била облечена с нея, когато нападението с ножа е започнало. Вероятно е била захвърлена настрани на пода, а по-късно кръвта я е опръскала.

Дейн се загледа втренчено в дрехата.

— След като я е изнасилил и я е убил, копелето е поставило нощницата при дрехите за пране.

— Изнасилил ли? — попита Трамел.

— Готов съм да се обзаложа.

— Не съм пипал дръжката. Дано Иван успее да открие отпечатък. В спалнята за гости не открих нищо.

Вътрешното чувство на Дейн проговори отново; то му харесваше дори по-малко от предишните.

— Опасявам се, че никъде няма да открием никаква улика — заяви той мрачно.