Стив Олтън
Денят на змията (17)

15.

27 ноември 2012 г.

Остров Санибел, Флорида

Пронизителният крясък на чайка накара Мик да отвори очи.

Лежеше на двойно легло. Китките му бяха завързани за рамката. Лявата му ръка беше превързана, а в дясната бе забита игла на система за интравенозно лечение.

Намираше се в спалня. На отсрещната стена трепкаха ивици златиста слънчева светлина, процеждаща се през щорите на отворения прозорец над главата му. Въздухът миришеше на морска сол. Мик чуваше прибоя на океана.

В стаята влезе възрастна белокоса жена.

— Аха, буден си.

— Ти ли си Едит?

— Не, аз съм Сю, съпругата на Карл.

— Кой е Карл? Какво правя тук?

— Решихме, че е твърде опасно да те заведем при Едит. Доминик е там и…

— Доминик? — Мик се опита да се надигне, но му се зави свят и сякаш тежка невидима ръка го повали на леглото.

— Успокой се. Скоро ще я видиш. В момента полицаите я наблюдават и те чакат да се появиш. — Сю извади от ръката му иглата на системата и му сложи лепенка.

— Лекарка ли си?

— Трийсет и осем години бях стоматологична сестра на съпруга ми.

Мик забеляза зачервените й очи.

— Какво имаше в системата?

— Предимно витамини. Беше много зле, когато дойде. Недохранен. И вените на лявата ти ръка бяха разкъсани. Спа непробудно почти две денонощия. Снощи сънува кошмар и крещя. Наложи се да те завържа, за да не извадиш иглата.

— Благодаря. И благодаря, че ме измъкнахте от онази клиника.

— Благодари на Доминик.

После бръкна в джоба на пеньоара си, извади пистолет и го насочи към слабините му.

Мик се стресна.

— Хей, чакай малко…

— Съпругът ми се удави преди няколко дни заедно с Изидор. Трима мъже загинаха, докато изследваха онова място в морето, за което си казал на Доминик. Какво има там?

— Не знам. — Той се вторачи в оръжието в треперещите ръце на възрастната жена. — Би ли се прицелила в не толкова жизненоважен орган?

— Доминик ни разказа всичко за теб — защо си бил затворен, за откачения ти баща и за фантасмагориите му за Деня на Страшния съд. Лично аз не давам пукната пара за психарските ти бръщолевения. Единственото, което ме интересува, е да разбера какво се е случило с моя Карл. За мен ти си опасен избягал престъпник. Погледнеш ли ме накриво, ще ти тегля куршума.

— Разбирам.

— Не, не разбираш. Доминик пое голям риск, като те освободи. Засега всичко, свързано с бягството ти, показва, че пазачът е объркал нещата, но полицаите още я подозират. Следят я на всяка крачка, а това означава, че всички сме в опасност. През нощта ще те пренесем на траулера на Рекс. На борда има миниподводница.

— Миниподводница?

— Точно така. Рекс издирваше потънали кораби. Ще я използваш, за да разбереш какво има под морското дъно. Но дотогава ще лежиш в тази стая и ще почиваш. Ако се опиташ да избягаш, ще те застрелям и ще дам трупа ти на ченгетата, за да взема парите от наградата. — Сю надигна чаршафа и Мик видя, че глезенът на левия му крак е окован с белезници за рамката на леглото. — Сега разбираш, нали?

 

 

НАСА: Център за космически полети „Годард“

Грийнбелт, Мериленд

Инис Чейни намусено вървеше след лаборанта от НАСА по коридора с бели плочки. Миришеше на дезинфекционни препарати.

Вицепрезидентът не беше в добро настроение. Съединените щати бяха пред прага на война и мястото му беше при президента и началника на генералния щаб, а не да тича да се отзовава на повикването на директора на НАСА. „Проклетият едноок пират сигурно пак ще ме изпрати за зелен хайвер…“ — помисли Чейни.

Изненада се, като видя, че пред вратата на залата за конференции стои пазач от охраната.

Мъжът видя Чейни, набра кода и отвори вратата.

— Влизайте, сър. Чакат ви.

Начело на масата седеше Брайън Додс, директорът на НАСА. От двете му страни се бяха настанили Марвин Тепърман и жена на около четирийсет години в бяла лабораторна престилка.

Чейни забеляза тъмните кръгове около очите на Додс.

— Заповядайте, господин вицепрезидент. Благодаря, че дойдохте толкова бързо. Това е доктор Дебра Олдрич, един от най-добрите геофизици на НАСА. Мисля, че познавате доктор Тепърман.

— Здравей, Марвин. Додс, дано да е важно, защото…

— Важно е. Седнете, сър. — Додс докосна едно от копчетата на клавиатурата пред себе си. Светлините угаснаха и над масата се появи холографско изображение на Мексиканския залив. — Картината е от сателита за океанографско наблюдение на НАСА. По ваша молба започнахме да сканираме залива в опит да изолираме източника на черната тиня.

На холограмата се появи част от морето, оградена с кръг от бели точки.

— Проследихме черната тиня до тези координати — район на около четирийсет и пет километра северозападно от полуостров Юкатан. Гледайте сега.

Додс натисна друго копче. Холографското изображение на морето се разложи на ярки зелени и сини петна. В центъра имаше ослепителен кръг светлина. Външните му очертания избледняваха в жълто и после в червено.

— Гледаме термалния образ на въпросния район. Както виждате, там долу има нещо много голямо, което излъчва огромни количества топлина.

— Отначало помислихме, че сме намерили подводен вулкан — намеси се доктор Олдрич. — Но геологичните наблюдения, извършени от Мексиканската национална петролна компания, потвърждават, че в района няма вулкани. Направихме още изследвания и установихме, че от мястото се излъчват големи количества електромагнитна енергия. Това не е особено изненадващо. Мястото се намира в центъра на кратера Чикшулуб, район със силно магнитно и гравитационно поле…

Чейни вдигна ръка.

— Извинете, че ви прекъсвам, докторе. Убеден съм, че темата е интересна, но…

Марвин сграбчи китката на вицепрезидента.

— Те се опитват да ви кажат, че там долу има нещо, Инис. Нещо много по-важно от войната. Брайън, вицепрезидентът е зает човек. Защо не пропуснеш научните обяснения и не покажеш акустичните изображения от томографа?

Додс смени холограмата. Цветните петна се размиха и се превърнаха в черно-бяло изображение на морското дъно. На сивия фон ясно се очерта черен отвор на нещо като тунел.

— Сър, акустичната топография е техника, която излъчва лъчи от акустична радиация — в случая свръхзвуково пулсиращо ехо — в морското дъно и ни позволява да видим предметите заровени отдолу.

Чейни изумен наблюдаваше как под голямата дупка започна да се оформя огромен яйцевиден предмет. Додс увеличи образа.

— Какво е това, по дяволите? — с прегракнал от вълнение глас попита Чейни.

Марвин се усмихна.

— Най-великото откритие в историята на човечеството.

— Какви ги дрънкаш, Марвин? Какво е това нещо?

— Инис, преди шейсет и пет милиона години предмет с диаметър единайсет-дванайсет километра, тежък един билион тона и движещ се със скорост шейсет и шест километра в секунда се е разбил в плитко тропическо море — сегашния Мексикански залив. В момента гледаме останките на нещото, което е паднало на планетата ни и е избило динозаврите.

— Но как е възможно нещо да е оцеляло?

— По-голямата част е унищожена. Отломъкът, който виждаш, е около километър и половина в диаметър и представлява една осма от първоначалния размер на нещото. Учените от години спорят какво е паднало на Земята — комета или астероид. Но ако не е нито едно от двете?

— Престани да говориш с гатанки.

Марвин се бе вторачил като хипнотизиран в холографското изображение.

— Гледаме структура, съставена от иридий и един господ знае какво още, намираща се на повече от километър и половина под морското дъно. Външната обвивка е изключително дебела и сензорите на сателита ни не могат да проникнат…

— Външна обвивка? — Очите на Чейни щяха да изхвръкнат от изумление. — Искаш да кажеш, че това нещо е космически кораб?

— Останки от космически кораб, вероятно дори отделна вътрешна капсула. Каквото и да е, това нещо е оцеляло, докато останалата част от летателния апарат се е разпаднала при сблъсъка със Земята.

Додс вдигна ръка.

— Чакайте малко, доктор Тепърман. Господин вицепрезидент, всичко това са само предположения.

Чейни се втренчи в Додс.

— Да или не, Додс? Космически кораб ли е това нещо?

Директорът на НАСА избърса потта от челото си.

— На този етап не знаем…

— Дупката в морското дъно до кораба ли води?

— Не знаем.

— По дяволите, Додс, какво знаете?

Додс пое дълбоко въздух.

— Преди всичко знаем, че е задължително корабите ни да навлязат в района преди някоя друга нация да е открила заровения предмет.

— Танцуваш около фактите като политик, Додс, и знаеш, че това ме вбесява. Има нещо, което не ми казваш. Какво е то?

— Съжалявам. Прав сте. Има още много неща. Предполагам, че още съм зашеметен. Мислим, че космическият радиосигнал, който засякохме, не е бил предназначен за нас, а може би е трябвало да задейства нещо в онази извънземна структура.

— Обяснете ми по-подробно.

Дебра Олдрич извади от папката си доклад от шест страници.

— Сър, това е копие от доклада на СПАН, изпратен миналия месец до Националния астрономически център в Аресибо от един биолог от Флорида. Тук са описани странни звуци с източник, намиращ се под морското дъно в кратера. За съжаление, директорът на Националния астрономически център в Аресибо се забави, докато потвърди информацията, но сега сме сигурни, че пронизителните звуци излизат от заровения яйцевиден предмет. Изглежда, в него се извършва някаква сложна дейност, по всяка вероятност от механично естество.

Директорът на НАСА кимна.

— Поръчахме на централната станция на военноморския флот в Дам Нек да направи пълен анализ на всички звуци с високи децибели, записани в района през последните шест месеца. Макар звукът да прилича на фон от атмосферни смущения, информацията потвърждава, че е започнал на двайсет и трети септември, точно когато космическият радиосигнал стигна до Земята.

Чейни затвори очи и започна да масажира слепоочията си. Чувстваше се изтощен и объркан.

— Има и още нещо, Инис.

— Божичко, Марвин. Не мислиш ли, че трябва да ми дадеш минута, за да… Няма значение. Продължавай.

— Съжалявам. Знам, че всичко това е зашеметяващо.

— Казвай.

— Анализирахме черната тиня. Когато влезе в контакт с органична тъкан, токсичното вещество причинява не само разлагане на клетъчните стени, а променя основния химичен състав на молекулярно ниво и довежда до пълен разпад на целостта на клетката. Веществото действа като киселина и както видяхме, резултатът е силен кръвоизлив. Но най-интересното е, че това не е вирус, нито дори жив организъм, а съдържа следи от силиций и странна ДНК.

— ДНК? Господи, Марвин, какви ги говориш?

— Това е само хипотеза…

— Стига игри. Какво е веществото?

— Зоологични екскременти. Фекалии.

— Фекалии? Искаш да кажеш лайна?

— Ами да, и по-точно, извънземни лайна. Тинята съдържа следи от химични елементи, които според нас са произлезли от базираща се на силиций форма на живот.

Чейни се облегна на стола. Чувстваше се изтощен.

— Додс, моля те, изключи проклетата холограма, защото ме заболя главата. Марвин, искаш да кажеш, че там долу може би има нещо живо?

— Не, сър — обади се Додс.

— Питам господин Тепърман.

Марвин се усмихна.

— Не, господин вицепрезидент. Не намеквам нищо подобно. Както казах, фекалиите, ако наистина е това, са много стари. Дори по време на катастрофата да е оцеляла извънземна форма на живот, тя е мъртва отдавна, преди нашият вид да започне да обитава Земята. Пък и базираща се на силиций форма на живот вероятно не може да съществува в атмосфера с кислород.

— Тогава обясни ми какво става, по дяволите!

— Добре. Колкото и невероятно да звучи, преди шейсет и пет милиона години на Земята се е разбил космически кораб на извънземни, очевидно светлинни години по-напреднали от нас. Катастрофата е била събитие от огромно значение за човешката история, защото е унищожила динозаврите и е доведа до еволюцията на нашия вид. Формата на живот в кораба вероятно е изпратила сигнал за помощ до родината си, която според нас се намира някъде в съзвездието Орион. Това би било стандартна процедура. И нашите астронавти биха направили същото, ако се озоват изолирани на Алфа Кентавър или на някоя друга далечна планета. Разбира се, огромното разстояние прави спасителната акция невъзможна. Когато извънземните в Орион са получили сигнала за помощ, единственият им ход сигурно е бил да се опитат да реактивират компютрите на борда на космическия кораб и да извлекат каквато информация могат.

Доктор Олдрич кимна в знак на съгласие.

— Черната тиня вероятно е била изхвърлена автоматично, когато сигналът е реактивирал някаква извънземна система за поддържане на живота.

Директорът на НАСА едва сдържаше вълнението си.

— Забравете за монтирането на телескопа на Луната. Ако Марвин не греши, можем да проникнем в кораба и евентуално да установим контакт директно с извънземния разум, използвайки апаратурата им.

— Предполагаш, че родният свят на извънземните още съществува? — попита Марвин. — Космическият сигнал е бил излъчен преди милиони години. Слънцето на планетата може да се е превърнало в супернова…

— Да, разбира се, имаш право за това. Искам да кажа, че ни се предоставя невероятната възможност за достъп до свръхразвитите технологии, които може да са оцелели в кораба. Потенциалното богатство на знанията там долу може да ускори развитието на цивилизацията ни през следващото хилядолетие.

Вицепрезидентът усети, че ръцете му треперят.

— Кой друг знае за това?

— Само хората в тази стая и шепа служители на НАСА.

— А биологът от СПАН, онзи във Флорида?

— Биологът е мъртъв — отговори Олдрич. — Мексиканската брегова охрана е намерила трупа му. Бил е покрит с черната тиня.

Чейни тихо изруга.

— Добре. Очевидно незабавно трябва да информирам президента. А през това време искам да затворите публичния достъп до СПАН. От този момент операцията става секретна.

— А сателитните снимки? — попита Олдрич. — Предметът излъчва ярка светлина. Някой от чуждите сателити може да го забележи. Изпратим ли военен или дори изследователски кораб в района, ще подскажем на останалия свят, че там има нещо.

Директорът на НАСА кимна.

— Дебра има право, сър. Но мисля, че има начин да запазим операцията в тайна, докато в същото време дадем на учените ни неограничен достъп до онова нещо долу.

 

 

Вашингтон, окръг Колумбия

Маями, Флорида

Антъни Фолета заключи вратата на кабинета си, после седна зад бюрото и се обади по видеотелефона. На екрана се появи лицето на Пиер Борджия.

— Има ли нещо ново, директоре?

— Не, сър — тихо отговори Фолета. — Но полицаите следят момичето. Сигурен съм, че рано или късно той ще се свърже с нея…

— Рано или късно? Виж какво, Фолета, обясни им, че Гейбриъл е опасен. Кажи на ченгетата да стрелят, ако го видят. Искам го мъртъв, инак ще се сбогуваш с директорството в Тампа.

— Гейбриъл не е убил никого. И двамата знаем, че полицаите няма да го застрелят…

— Тогава наеми някой, който да го направи.

Фолета се вторачи в краката си, сякаш обмисляше думите на държавния секретар. Всъщност очакваше тази заповед, откакто пациентът бе избягал.

— Може би познавам човек, който ще свърши тази работа, но ще струва скъпо.

— Колко?

— Трийсет бона. Плюс разходите.

Борджия се изсмя подигравателно.

— Ти си скапан покерджия, Фолета. Ще ти изпратя двайсет, нито цент повече. Ще ги получиш до един час.

Мониторът угасна.

Фолета изключи видеотелефона, после се увери, че разговорът е записан, и дълго обмисля следващия си ход. Накрая извади от чекмеджето на бюрото клетъчния си телефон и набра номера на пейджъра на Реймънд.

 

 

Остров Санибел, Флорида

Белият линкълн спря и трийсет и една годишната Карън Симпсън, блондинка с тъмен слънчев загар и светлосиня рокля, слезе, заобиколи от другата страна и отвори вратата на майка си Дори.

Полицаят в цивилно облекло в микробуса, паркиран малко по-нататък на улицата, наблюдаваше двете опечалени жени, които бавно се приближиха до дома на семейство Акслър, където имаше събиране в памет на покойните. Според еврейския обичай трийсетте гости щяха да се разхождат в двора, да разговарят, да ядат и да си разказват спомени — да правят каквото могат, за да се утешават взаимно.

Доминик и Едит седяха на една пейка и гледаха залязващото слънце.

На около осемстотин метра от брега един рибар се опитваше да загребе с кепчето си някаква риба.

— Изглежда, най-после хванаха нещо — отбеляза Едит.

— Това е всичко, което ще хванат.

— Кукличке, обещай ми, че ще внимаваш.

— Обещавам.

— И сигурна ли си, че знаеш да управляваш миниподводницата?

— Да, Из ми позволи… — Очите на Доминик се насълзиха от спомена. — Сигурна съм.

— Сю мисли, че трябва да вземеш пистолета й.

— Не си навлякох всичките тези неприятности да помогна на Мик да избяга, само за да го застрелям.

— Тя смята, че не трябва да си толкова доверчива.

— Сю винаги е страдала от параноя.

— Ами ако има право? Ако Мик наистина е психопат? Може да изпадне в пристъп на насилие и да те изнасили. В края на краищата е бил затворен единайсет години и…

— Няма да го направи.

— Вземи поне пистолета ми с упойващите патрони. Малък е и прилича на запалка. Ще се побере в дланта ти.

— Добре, ще го взема, но няма да ми трябва.

Едит се обърна и видя, че към тях се приближава Дори Симпсън, а дъщеря й Карън отива в къщата.

Доминик стана и прегърна Дори.

— Искаш ли нещо за пиене?

Дори седна до Еди.

— Да, газирана вода. За съжаление, не можем да останем дълго.

 

 

Детектив Шелдън Сейнтс седеше на борда на „Хатерас“ и с мощен бинокъл, поставен на статив, наблюдаваше Доминик, която тръгна към къщата.

В каютата влезе друг детектив, облечен в къс джинсов панталон и фланелка.

— Хей, Тед току-що хвана риба.

— Крайно време беше, по дяволите. Висим тук вече осем часа. Дай ми бинокъла за нощно виждане. Става тъмно.

След пет минути Сейнтс видя, че красивата заподозряна с дълги черни коси излезе от къщата. Тя се приближи до пейката, даде газирана вода на двете жени и седна.

Минаха още двайсет минути. Блондинката със слънчевия загар излезе от къщата и се присъедини към трите жени. Прегърна Едит Акслър, после помогна на майка си да стане и двете си тръгнаха.

Чернокосата красавица и Едит Акслър останаха да седят на пейката. Държаха се за ръце.

 

 

Дори Симпсън се качи на предната седалка на линкълна, а блондинката включи двигателя и потегли на югозапад, към главния път.

Доминик протегна ръка и почеса главата си под перуката.

— Винаги съм искала да бъда руса.

— Не я сваляй, докато не излезем от района на пристанището. — Дори й даде малък пистолет с упойващи патрони с размера на запалка. — Едит каза да не се разделяш с това нещо. Обещах й, че ще те убедя да го направиш. Ще можеш ли да управляваш миниподводницата?

— Ще се справя.

— Мога да дойда с вас.

— Не. Ще се чувствам по-добре, като знам, че ти и Карън се грижите за Едит.

 

 

Когато пристигнаха на частния кей в Каптива, вече беше късно. Доминик прегърна за довиждане възрастната жена, после се приближи до очакващата я моторница.

Сю Рубен й каза да развърже въжето и след няколко минути моторницата пореше водите на Мексиканския залив.

Доминик махна перуката, после дръпна сивия брезент.

Мик лежеше по гръб. Дясната му китка бе окована с белезници за долната част на седалката. Той й се усмихна, после се сви от болка, когато моторницата подскочи по вълните и главата му се удари в палубата от фибростъкло.

— Сю, къде е ключът?

— Мисля, че трябва да го оставиш да лежи там, докато стигнем до траулера. Няма смисъл да рискуваш…

— Ще му стане лошо от вълнението. Дай ми ключа. — Доминик отключи белезниците и помогна на Мик да седне на седалката. — Как си?

— По-добре. Сестрата свърши хубава работа.

Моторницата се приближи до петнайсетметров траулер и Сю изключи двигателя.

Мик се качи на борда.

Сю прегърна Доминик, пъхна пистолета в ръката й и каза:

— Внимавай.

— Сю…

— Тихо. Пръсни му черепа, ако опита нещо.

Доминик пусна пистолета в джоба на якето си, после се качи на борда и махна на Сю. Моторницата отплава.

Настъпи тишина. Траулерът се поклащаше по вълните под звездното небе.

Доминик погледна Мик, но в мрака не видя очите му.

— Да тръгваме, а? — „Успокой се. Адски си нервна.“

— Дом, първо искам да ти кажа нещо.

— Не е необходимо. Ще ми се отблагодариш, като ми помогнеш да разбера какво се е случило с Из.

— Разбира се, но искам да ти кажа нещо друго. Знам, че още се съмняваш в мен. Трябва да знаеш, че можеш да ми вярваш. Знам, че искам много, но се кълна в душата на майка си, че по-скоро бих умрял, отколкото да позволя да ти се случи нещо лошо.

— Вярвам ти.

— И не съм луд. Знам как звучат думите ми понякога, но не съм откачен.

Доминик отмести поглед.

— Знам, Мик. Трябва да тръгваме, защото ченгетата цял ден наблюдават къщата. Ключовете трябва да са под седалката в кабината.

Доминик изчака Мик да влезе в кабината, после извади пистолета от джоба си. Вторачи се в оръжието, припомняйки си предупреждението на Фолета. „Убеден съм, че Мик ще е очарователен и ще иска да ви смае.“

Моторите забръмчаха.

Доминик се поколеба, после хвърли пистолета във водата.

„Господ да ми е на помощ…“