Тес Геритсън
Чиракът (25)

23

Небето се беше отворило и дъждът барабанеше като хиляди чукове по покрива на „Волво“-то на Дийн. Чистачките се бореха с течащата по предното стъкло вода, успявайки да разкрият не особено добра гледка към пъплещите коли и наводнените улици.

— Добре, че не летиш обратно тази нощ — каза той. — На летището вероятно цари хаос.

— В такова време бих предпочела да не се отделям от земята.

Той й хвърли развеселен поглед.

— А аз си мислех, че си безстрашна.

— Какво създаде в теб подобно впечатление?

— Ти. И доста се стараеш по въпроса. Нито за миг не сваляш бронята.

— Отново опитваш да се вмъкнеш в главата ми. Вечно го правиш.

— Навик. Точно това правех във Войната в Залива. Психологически операции.

— Е, аз не съм врагът, нали?

— Никога не съм мислил, че си, Джейн.

Младата жена вдигна поглед към лицето му и за пореден път, както винаги, се възхити от изчистените, остри линии на профила му.

— Но не ми вярваше.

— Тогава не те познавах.

— И какво, промени ли си мнението?

— Защо според теб те помолих да дойдеш във Вашингтон?

— О, не знам — отвърна тя и дръзко се засмя. — Защото ти липсвах и нямаше търпение да ме видиш пак?

Мълчанието му я накара да се изчерви. Внезапно се почувства глупава и безразсъдна, а точно тези качества бе презирала винаги в другите жени. Загледа се през прозореца, избягвайки погледа му. Собственият й глас, собствените й глупави думи продължаваха да звънтят в ушите й.

Колите отпред най-сетне бяха започнали да се движат отново, гумите им потъваха в дълбоките локви.

— Всъщност — каза той — наистина исках да те видя.

— О?

Думата прозвуча безгрижно в устата й. Вече се беше изложила достатъчно; нямаше да повтори грешката си.

— Исках да се извиня. Задето казах на Маркет, че според мен не си най-добрият вариант за това разследване. Сгреших.

— Кога го реши?

— Няма определен момент. Просто като… като те наблюдавах как работиш, ден след ден. Като виждах колко си фокусирана. Как се стремиш всичко да бъде както трябва. — И после додаде тихо: — И тогава открих с какво е трябвало да се справяш от миналото лято. Проблеми, за които нямах представа.

— Ау. „И въпреки всичко успява да си върши работата.“

— Мислиш, че изпитвам жалост към теб — рече Дийн.

— Не е особено ласкателно да чуеш: „Виж колко е постигнала въпреки онова, с което е трябвало да се справя“. В такъв случай ми дай медал на Специалните олимпийски игри. Онези за емоционално разбитите ченгета.

Той въздъхна раздразнено.

— Винаги ли търсиш скрит мотив зад всеки комплимент, зад всяка похвална дума? Понякога хората мислят това, което говорят, Джейн.

— Ти поне разбираш защо съм повече от скептична във връзка с всяко нещо, което ми казваш.

— Мислиш, че все още крия някакви тайни.

— Вече не знам какво да мисля.

— Но непременно трябва да крия някаква тайна, нали? Защото ти определено не заслужаваш искрен комплимент от мен.

— Разбирам какво искаш да кажеш.

— Възможно е. Но не вярваш наистина. — Спря пред червения светофар и я погледна. — На какво се дължи целият този скептицизъм? Толкова ли ти беше трудно да бъдеш Джейн Ризоли?

Тя се засмя уморено.

— Да не навлизаме в тези води, Дийн.

— С факта, че си жена-полицай ли е свързано?

— Вероятно сам можеш да попълниш празнините.

— Колегите ти очевидно те уважават.

— С някои забележими изключения.

— Такива винаги има.

Светофарът стана зелен и той насочи отново погледа си към пътя.

— Свързано е с природата на полицейската работа — обясни тя. — С всичкия този тестостерон.

— Защо тогава я избра?

— Защото не си пишех домашните.

И двамата се засмяха. Това бе първият искрен смях, който споделяха.

— Истината е — додаде тя, — че искам да стана ченге от дванайсетгодишна.

— Защо?

— Всички уважават ченгетата. Поне на децата така им се струва. Исках значката, пистолета. Неща, които ще карат хората да ме забелязват. Не исках да се озова в някой офис, където просто ще изчезна. Където ще се превърна в невидимата жена. Все едно да те погребат жив, никой да не те слуша. Никой да не те забелязва. — Подпря лакът на вратата и постави глава в дланта си. — А сега анонимността започва да ми се струва доста хубаво нещо.

Поне Хирурга да не знаеше името ми.

— Сякаш съжаляваш, че си избрала полицейската работа.

Ризоли си спомни дългите нощи, които бе прекарала на крак, използвайки кофеин и адреналин за гориво. Ужасът от заставането лице в лице с най-лошото, което могат да си причинят човешките същества. Спомни си и Човека от самолета, чиято папка продължаваше да лежи на бюрото й, като увековечен символ на безсилието. Неговото и нейното. „Ние мечтаем разни неща — мислеше си тя, — и понякога те ни отвеждат на съвсем неочаквани за нас места.“ В мазето на къща във ферма, с носеща се във въздуха миризма на кръв. Или до свободно падане от небето, привлечени със страшна скорост от гравитацията. Но мечтите са си наши и ние отиваме там, където ни отвеждат те. Най-после каза:

— Не, не съжалявам. Това е, което правя. Това е, което ме интересува. Това е, заради което се ядосвам. Трябва да призная — тази работа в голяма степен е свързана с гнева. Не мога просто да стоя отстрани и да гледам тялото на някоя жертва, без да се вбеся. И тогава се превръщам в неин адвокат… позволявам смъртта й да ми влезе под кожата. Може би когато престана да се ядосвам, ще разбера, че е време да се откажа от тази работа.

— Не всеки има в корема си твоя огън. — Дийн я погледна. — Мисля, че си най-пламенният човек, когото съм срещал.

— Това не е чак толкова хубаво нещо.

— Не, пламенността е хубаво нещо.

— А ако означава, че си вечно на ръба да се възпламениш?

— Така ли е при теб?

— Понякога се чувствам така. — Загледа се в леещия се дъжд. — Би трябвало да се старая да приличам повече на теб.

Той не отговори и тя се запита дали не го е обидила с последното си изречение. Като бе намекнала, че той е студен и безстрастен. Но точно такъв й се бе струвал винаги: мъжът в сивия костюм. Седмици наред я бе карал да се чувства объркана и сега, в безсилието си, искаше да го предизвика, да го накара да прояви някаква емоция, била тя и неприятна, дори само за да докаже, че може да го направи. Предизвикателството на неуязвимия.

Но именно такива предизвикателства ставаха причина жените да се държат като глупачки.

Когато най-сетне спряха пред хотел „Уотъргейт“, Ризоли се бе приготвила за хладно сбогуване.

— Благодаря, че ме докара — каза тя. — И за разкритията. — Обърна се и отвори вратата и вътре нахлу топъл, влажен въздух. — Ще се видим в Бостън.

— Джейн?

— Да?

— Никакви секрети повече между нас, а? Казвам го напълно сериозно.

— Щом настояваш.

— Не ми вярваш, нали?

— Има ли значение?

— Да — промълви Дийн. — За мен има огромно значение.

Тя застина на мястото си, пулсът й внезапно се ускори. Обърна бавно погледа си отново към него. Толкова дълго бяха пазили тайни един от друг, че не знаеха как да разчетат истината в очите си. Това бе миг, когато можеше да бъде казано всичко, когато можеше да се случи всичко.

Никой не смееше да направи първата крачка. Първата грешка.

Към отворената врата на колата се приближи сянка.

— Добре дошли в „Уотъргейт“, госпожо! Имате ли нужда от помощ за багажа?

Ризоли вдигна изненадано поглед, за да установи, че до нея стои усмихнат портиерът на хотела. Беше я видял да отваря вратата и бе решил, че излиза от автомобила.

— Вече съм настанена в хотела, благодаря — отговори тя и погледна отново към Дийн.

Но моментът беше отминал. Портиерът продължаваше да стои край нея, чакайки я да излезе от колата. И тя така и направи.

Поглед през прозорец, махване с ръка; това беше сбогуването им. Обърна се и влезе във фоайето, като спря само колкото да изпрати с поглед тръгващия автомобил, който изчезна бързо зад дъждовната стена.

В асансьора опря гръб в стената, затворила очи, и започна да се гълчи безмълвно за всяка емоция, която може би беше оголила, за всяка глупост, която може би беше произнесла в колата. Докато стигна до стаята си, най-голямото й желание беше да се махне от този хотел и да се върне в Бостън. Със сигурност тази вечер имаше полет, който можеше да хване. Или влак. Винаги беше обичала да пътува с влак.

Обзета от идеята да избяга, да остави зад гърба си Вашингтон и всички смущаващи неща, случили се в него, младата жена отвори куфара си и започна да си прибира багажа. Беше взела съвсем малко дрехи и не й беше нужно много време, за да извади резервните панталони и блуза от стенния гардероб, където ги беше окачила, да ги хвърли върху кобура с оръжието си, да пъхне гребена и четката за зъби в несесера си за тоалетни принадлежности. Затвори куфара и вече го буташе към вратата, когато чу почукване.

Дийн стоеше в коридора, сивият му костюм беше опръскан от дъждовните капки, мократа му коса блестеше.

— Не мисля, че довършихме разговора си — заяви той.

— Имаше ли да ми кажеш още нещо?

— Всъщност — да.

Влезе в стаята и затвори вратата. Намръщи се при вида на вече готовия й за път куфар.

„Божичко — помисли си тя. — Някой трябва да прояви смелост. Някой трябва да хване бика за рогата.“

Преди да може да бъде изречена още някоя дума, Джейн го дръпна към себе си. Усети как ръцете му обгърнаха едновременно кръста й. В мига, в който устните им се срещнаха, никой от тях вече не се съмняваше, че прегръдката беше взаимна, че ако това беше грешка и двамата бъркаха еднакво. Не знаеше почти нищо за него, само че го желае и ще се оправя с последствията по-късно.

Лицето му беше влажно от дъжда и дори след като бяха свалени, дрехите оставиха миризмата на мокра вълна по кожата му, миризма, която тя вдъхна пламенно, докато устата й изучаваше тялото му, докато той предявяваше също толкова страстни претенции към нея. Джейн нямаше търпение за нежно любене; искаше да бъде трескаво и безразсъдно. Усещаше стремежа му да забави развитието на нещата, да поддържа контрола. Съпротивляваше му се, използваше тялото си, за да го изкусява. И при тази първа среща победител излезе тя. Той беше този, който се предаде.

Задрямаха, докато следобедната светлина зад прозореца бавно избледняваше. Когато се събуди, единствено здрачът едва-едва осветяваше лежащия до нея мъж. Мъж, който дори сега оставаше неразгадаем за нея. Беше използвала тялото му, както той бе използвал нейното, и макар да знаеше, че би трябвало да изпитва известна вина за удоволствието, което бяха изживели, единственото, което чувстваше наистина, бе уморено удовлетворение. И усещане за някакво чудо.

— Беше си приготвила куфара — каза той.

— Смятах да си тръгна тази нощ.

— Защо?

— Не виждах смисъл да оставам тук. — Протегна ръка, за да докосне лицето му, за да погали твърдата му брада. — Докато се появи ти.

— За малко да не го направя. Няколко пъти обиколих хотела. Събирах смелост.

Джейн се засмя.

— Като те слуша, човек ще си помисли, че се страхуваш от мен.

— Истината ли искаш? Ти си доста страховита жена.

— Сериозно ли изглеждам така?

— Пламенна. Страстна. Изумявам се колко огън си в състояние да генерираш. — Погали я по бедрото и допирът на пръстите му накара цялото й тяло да потръпне. — В колата каза, че ти се искало да приличаш повече на мен. Истината е, Джейн, че аз бих искал да приличам повече на теб. Иска ми се да имах твоя плам.

Тя постави длан върху гърдите му.

— Говориш така, сякаш тук вътре не бие сърце.

— Не си ли мислеше така?

Тя замълча. Мъжът в сивия костюм.

— Мислеше си, нали? — настояваше Дийн.

— Не знаех какво да мисля за теб — призна тя. — Изглеждаше винаги толкова безстрастен. Не съвсем като човешко същество.

— Вцепенен.

Произнесе думата толкова тихо, че Ризоли започна да се пита дали я бе изрекъл с намерението да бъде чута. Мисъл, прошепната само за собствените уши.

— Ние реагираме различно — каза Дийн. — На нещата, с които се очаква да се справяме. Ти спомена, че те те ядосват.

— Много пъти става така.

— И ти се хвърляш в битката. Нападаш, действайки на пълни обороти. Така, както се хвърляш в живота. — И додаде, като се позасмя: — Лошо настроение и други от този род.

— А ти как може да не се ядосваш?

— Не си позволявам. Ето така се справям с това. Правя крачка встрани, поемам въздух. Разигравам всеки случай като пъзел. — Погледна я. — Ето затова ме интригуваш. Цялото това вълнение, всички емоции, които влагаш във всичко, което правиш. Изглежда някак си… опасно.

— Защо?

— Точно обратното е на това, което съм. Това, което се опитвам да бъда.

— Страхуваш се да не те заразя.

— Все едно се приближаваш прекалено много до огъня. Той ни привлича, макар да знаем дяволски добре, че ще ни изгори.

Джейн притисна устните си в неговите.

— Малко опасност — прошепна тя — може да бъде изключително възбуждаща.

Вечерта премина в нощ. Отмиха потта от телата си под душа и застанаха ухилени пред огледалото, облекли еднакви хотелски роби. Поръчаха си вечеря и я изядоха в леглото, полята с вино, включили телевизора на комедийния канал. Тази вечер нямаше да пускат Си Ен Ен, нямаше да позволят на лошите новини да им развалят настроението. Джейн искаше тази нощ да бъде на милион мили от Уорън Хойт.

Но дори разстоянието и комфортът на мъжката прегръдка не успяха да прогонят Хойт от сънищата й. Събуди се рязко в мрака, мокра от потта на страха, не на страстта. Въпреки думкането на сърцето, успя да чуе звъна на мобилния си телефон. Трябваха й няколко секунди, за да се измъкне от обятията на Дийн, да се протегне през него към нощното шкафче от неговата страна на леглото и да отговори на обаждането.

— Ризоли.

Приветства я гласът на Фрост.

— Предполагам, че те събудих.

Тя премигна към часовника на радиото.

— Пет часа сутринта? Да, безопасно предположение от твоя страна.

— Добре ли си?

— Да. Защо?

— Виж, знам, че летиш обратно насам днес. Но реших, че е по-добре да знаеш, преди да си пристигнала.

— Какво?

Той не отговори веднага. Чу как от другия край на телефона го попитаха нещо във връзка с прибирането в торбички на доказателствен материал и разбра, че в този момент той работеше на поредното местопрестъпление.

Дийн се размърда до нея, смутен от внезапното й напрежение. Седна в леглото и запали осветлението.

— Какво става?

Фрост се върна на линията.

— Ризоли?

— Къде си? — попита тя.

— Повикаха ме за едно десет шейсет и четири. Сега съм там…

— Защо реагираш на обаждания за проникване с взлом?

— Защото става дума за твоя апартамент.

Младата жена притихна, притиснала телефона в ухото си, и чу пулсациите на сърцето си.

— Тъй като не беше в града, временно прекратихме наблюдението на твоята сграда — обясни Фрост. — Съседката ти по коридор, в апартамент две-нула-три, се обадила. Мис, ъъъ…

— Спигъл — промълви Джейн. — Джинджър.

— Да. Изглежда много умно момиче. Казва, че работела като барманка в „Макгинти“. Прибирала се от работа и забелязала стъкло под пожарното стълбище. Вдигнала поглед и видяла, че прозорецът ти е счупен. Веднага се обадила на 911. Първият пристигнал на мястото полицай си дал сметка, че това е твоят апартамент. И ми се обади.

Дийн докосна ръката й с ням въпрос в очите. Тя не му обърна внимание. Изкашля се и успя да попита с измамно спокойствие:

— Взел ли е нещо?

Не беше нужно да казва името му — и двамата знаеха кой го е направил.

— Това ще трябва да ни кажеш ти, като дойдеш — отговори Фрост.

— Там ли си сега?

— В дневната ти съм.

Младата жена затвори очи; почти й се гадеше от ярост при мисълта, че непознати нахлуват в дома й. Че отварят шкафовете й, докосват дрехите й. Че се помайват над най-интимните й притежания.

— Струва ми се, че нищо не е пипнато — каза Фрост. — Телевизорът и CD-плейърът ти са тук. На кухненския плот има голям буркан с монети. Има ли нещо друго, което биха искали да откраднат?

Душевният ми покой. Разумът ми.

— Ризоли?

— Не се сещам за нищо.

Настъпи пауза. След което той добави тихо:

— Ще прегледам всичко с теб, сантиметър по сантиметър. Като се прибереш вкъщи, ще го направим заедно. Хазаинът вече закова прозореца, за да не влиза дъжд. Ако искаш да останеш известно време в дома ми, знам, че Алис няма да има нищо против. Имаме стая за гости, която никога не е била използвана…

— Аз съм добре — увери го тя.

— Това не е проблем…

— Добре съм.

В гласа й имаше гняв, и гордост. Най-вече гордост.

Фрост я познаваше достатъчно добре, за да не се впечатли и обиди. И каза невъзмутимо:

— Обади ми се веднага, щом се прибереш.

Дийн я наблюдаваше внимателно, докато Джейн затвори телефона. Изведнъж й стана непоносимо да я гледат, когато е гола и уплашена. Когато е изложила напълно уязвимостта си. Скочи от леглото, отиде в банята и заключи вратата. Миг по-късно той почука.

— Джейн?

— Смятам да си взема душ.

— Не ме изолирай така. — Почука отново. — Излез да поговорим.

— След като свърша.

Ризоли пусна водата. Влезе под душа не защото имаше нужда да се измие, а защото течащата вода правеше разговора невъзможен. Това бе шумна завеса, зад която можеше да се скрие. Докато водата удряше по нея, тя стоеше с приведена глава, опряла ръце в плочките на стената, борейки се със страха си. Представяше си как се стича по кожата й като мръсотия и изчезва с гъргорене в канала. Как се освобождава от нея, слой след слой. Когато най-после спря водата, вече се чувстваше спокойна. Пречистена. Подсуши се и в запотеното огледало успя да зърне лицето си; вече не беше бледо, а зачервено от топлината. Готово отново да заиграе предназначената за обществеността роля на Джейн Ризоли.

Излезе от банята. Дийн седеше във фотьойла до прозореца. Не каза нищо, само наблюдаваше как се облича, вдигайки дрехите си от пода, след като заобиколи леглото, чиито изпомачкани чаршафи бяха безмълвно доказателство за взаимната им страст. Едно телефонно обаждане беше сложило край на това и сега тя се движеше решително из стаята, облече блузата си, вдигна ципа на панталоните. Навън бе все още тъмно, но за нея нощта беше приключила.

— Ще ми кажеш ли? — попита той.

— Хойт е бил в апартамента ми.

— Знаят, че е той?

Тя се обърна към него.

— Кой друг би могъл да бъде?

Думите прозвучаха по-остро, отколкото бе възнамерявала. Младата жена се изчерви и се наведе, за да извади обувките си изпод леглото.

— Трябва да се прибирам.

— Пет часа сутринта е. Самолетът ти излита едва в девет и трийсет.

— Наистина ли очакваш да заспя отново? След това?

— Ще се прибереш в Бостън изтощена.

— Не съм уморена.

— Защото си напомпана с адреналин.

Ризоли си обу обувките.

— Престани, Дийн.

— Какво да престана?

— Да се опитваш да се грижиш за мен.

Настъпи мълчание. След което той произнесе, с нотка на сарказъм:

— Извинявай, все забравям, че си напълно способна да се грижиш за себе си.

Тя замръзна, с гръб към него. Вече съжаляваше за думите си. За първи път я обзе желание той да се погрижи за нея. Да я прегърне и да я приласкае обратно в леглото. Да поспят в обятията си, докато стане време за тръгване.

Но когато се обърна, видя, че беше станал от фотьойла и се обличаше.