Тес Геритсън
Чиракът (11)

9

— Агент Дийн дойде да ме види тази сутрин — започна лейтенант Маркет. — Има някои опасения за теб.

— Чувствата ни са взаимни — увери го Ризоли.

— Не поставя под въпрос твоите умения. Мисли, че си чудесно ченге.

— Но?

— Пита се дали си подходящият детектив за ръководител на този случай.

Без да каже нищо, тя стоеше, гледайки спокойно към бюрото на своя събеседник; вече се беше досетила за какво ще бъде тази среща. Беше влязла с твърдото намерение да държи в стоманени клещи емоциите си, да не му даде възможност да види това, което очакваше: знак, че вече бе потънала до шията, че наистина имаше нужда да бъде сменена с друг.

Когато заговори, гласът й прозвуча спокойно и разумно:

— Какво го тревожи?

— Че си разсеяна. Че имаш нерешени проблеми, свързани с Уорън Хойт. Че не си се възстановила напълно от разследването на Хирургът.

— Какво има предвид под не съм се възстановила? — попита младата жена.

Макар вече да знаеше какво бе имал предвид.

Маркет се поколеба.

— Боже, Ризоли. Не е лесно да се изрече. Знаеш, че не е.

— Просто бих искала да го кажеш.

— Мисли, че си нестабилна, разбра ли?

— А вие какво мислите, господин лейтенант?

— Мисля, че ти се събра доста. Мисля, че бягството на Хойт те срази.

— Мислите ли, че съм нестабилна?

— Д-р Цукер също изрази известни притеснения. Миналата есен ти така и не отиде на консултация.

— Не ми беше наредено.

— Това ли е единственият начин да направиш нещо? Трябва да ти бъде наредено?

— Не чувствах, че имам нужда от подобна консултация.

— Цукер смята, че все още не си се освободила от Хирургът. Че виждаш Уорън Хойт под всяко камъче. Как можеш да ръководиш това разследване, ако все още преживяваш предишното?

— Иска ми се да го чуя от вас, лейтенант. Вие мислите ли, че съм нестабилна?

Маркет въздъхна.

— Не знам. Но щом агент Дийн идва тук и излага своите притеснения, не трябва да ги оставям без внимание.

— Не смятам, че агент Дийн е напълно надежден източник.

Маркет направи пауза. Приведе се напред, смръщил чело.

— Това е сериозно обвинение.

— Не по-сериозно от обвинението, което той отправя към мен.

— Имаш ли нещо, с което да го подкрепиш?

— Тази сутрин се обадих в бостънския офис на ФБР.

— И?

— Те не знаят нищо за агент Гейбриъл Дийн.

Маркет се облегна на стола си и известно време я гледа, без да каже нищо.

— Дошъл е тук право от Вашингтон — продължи Джейн. — Бостънският офис няма нищо общо с това. Не би трябвало да става така. Ако ги помолим за криминален профил, молбата винаги минава през техния координатор на съответната област. Този път обаче не се минава през координатора на нашата област. Изпращат го директно от Вашингтон. Искам да знам първо защо ФБР се бърка в мое разследване? И какво общо има Вашингтон?

Маркет все още мълчеше.

Ризоли продължаваше да настоява, чувството й на безсилие нарастваше, самоконтролът й започваше да се пропуква.

— Каза ми, че заповедта за сътрудничество дошла чрез полицейския комисар.

— Да, от него дойде.

— Кой от ФБР се е обърнал към ВПК? С коя част от Бюрото имаме вземане-даване?

Маркет поклати глава.

— Не беше Бюрото.

— Какво?

— Молбата не дойде от ФБР. Разговарях с ВПК миналата седмица, в деня, преди да се появи Дийн. Зададох им същия въпрос.

— И?

— Обещах да пазя тази информация като конфиденциална. Очаквам същото от теб. — И едва след като тя кимна в знак на съгласие, лейтенантът продължи: — Молбата дойде от канцеларията на сенатор Конуей.

Джейн го изгледа объркана.

— Какво общо има с това пък нашият сенатор?

— Не знам.

— ВПК не ти ли каза?

— Нищо чудно и те да не знаят. Но това не е молба, на която биха отказали, не и щом идва от Конуей. А той пък не иска да му сваляме звезди. Просто сътрудничество между институциите. Така или иначе го правим постоянно.

Младата жена се приведе напред и изрече тихо:

— Нещо не е наред, лейтенант. И ти го знаеш. Дийн не е откровен с нас.

— Не съм те повикал, за да говорим за Дийн. Говорим за теб.

— Но се опираш върху неговите думи. Нима сега ФБР дава заповеди на бостънската полиция?

Това изглежда го изненада. Изправи рязко гръб и я изгледа. Беше улучила най-чувствителния нерв. Бюрото срещу Нас. Наистина ли ти ръководиш?

— Добре — каза той. — Разговаряхме. Ти чу каквото имах да кажа. Това е достатъчно за мен.

— И за мен.

Джейн се изправи.

— Но ще те наблюдавам, Ризоли.

Тя кимна.

— Все едно не си го правил винаги?

 

 

— Открих няколко интересни влакна — каза Ерин Волчко. — Взети са от кожата на Гейл Йегър с помощта на скоч лента.

— Още морскосин килим? — попита Ризоли.

— Не. Честно казано, не съм сигурна от какво са.

Ерин не признаваше често, че е объркана. Само това бе достатъчно да събуди интереса на Джейн към стъклото под микроскопа. През лещата видя самотна тъмна нишка.

— Гледаме синтетична нишка, чийто цвят бих определила като мръснозелен. Базирайки се на отразяващите му индекси, това е старият ни познайник, найлонът на „Дюпон“, тип шест, шест.

— Също като морскосините влакна за килим.

— Да. Найлон шест, шест е много популярен заради здравината и еластичността си. Може да бъде открит в най-различни материи.

— Каза, че това влакно било взето от кожата на Гейл Йегър?

— Тези влакна бяха открити по ханша, гърдите и едното й рамо.

Джейн се намръщи.

— Чаршаф? Нещо, с което е увил тялото й?

— Да, но не е чаршаф. Найлонът не е подходящ за подобна употреба поради ниската степен на поглъщане на влагата. А тези нишки специално се произвеждат от изключително тънки влакна, 30 дение, десет влакънца за едно влакно. А така полученото влакно е по-тънко от човешки косъм. Крайният продукт от този тип влакна е стегнат. Може би дори защитаващ от природните стихии.

— Палатка? Мушама?

— Възможно е. Точно такава материя би използвал някой за увиване на тяло.

В съзнанието си Ризоли видя странна картина. На нея различни видове мушами висяха в „Уол Март“, придружени от етикет с препоръчаната от производителя употреба: „Превъзходно за лагеруване сред природата, защита от лошо време и увиване на мъртви тела“.

— Ако се разбира само, че е мушама, добиваме съвсем обща представа за една доста разпространена материя — рече тя.

— Хайде, детектив Ризоли. Щях ли да те влача дотук, за да хвърлиш поглед на едно влакно от доста разпространена материя?

— А не е ли?

— Всъщност е много интересно.

— Какво й е интересното на найлоновата мушама?

Ерин взе някаква папка от лабораторния плот и извади оттам компютърна графика, на която линия очертаваше силует с назъбени върхове.

— Направих ДОИС анализ на тези влакна. Ето какво се получи.

— ДОИС?

— Дифузно-отражателна инфрачервена спектроскопия. Използва инфрачервена микроспектроскопия за изследване на отделни влакна. Влакното се облъчва с инфрачервени лъчи и ние разчитаме отразения от него светлинен спектър. Тази графика показва инфрачервените характеристики на самото влакно. Тя просто потвърждава, че е найлон шест, шест, както вече ти казах.

— Нищо изненадващо.

— Засега — отвърна Ерин с потайна усмивчица на устните. Извади втора графика от папката и я постави до първата. — Тук виждаме резултатите от инфрачервената микроспектроскопия на съвсем същото влакно. Забелязваш ли нещо?

Джейн започна да мести поглед от едната към другата графика.

— Различни са.

— Да, точно така.

— Но ако са на едно и също влакно, графиките би трябвало да бъдат еднакви.

— За втората графика промених плоскостта на картината. Тази ДОИС е от повърхността, а не от сърцевината на влакното.

— Значи сърцевината и повърхността са различни.

— Точно така.

— Две различни влакна, сплетени заедно?

— Не. Влакното е едно. Но повърхността на материята е била обработена. Точно това улови втората ДОИС — химикалите по повърхността. Прекарах го през хроматографа и излезе, че обработката е на базата на силикона. След като влакната са били изтъкани и боядисани, готовата материя е била натъркана със силикон.

— Защо?

— Не съм сигурна. За да стане водонепроницаема? Да не се къса лесно? Процесът трябва да е скъп. Мисля, че тази материя е имала специално предназначение. Просто не знам какво е то.

Ризоли се облегна назад на стола си.

— Намери тази материя — обяви тя, — и ние ще намерим нашия извършител.

— Да. За разлика от разпространения син килим, тази материя е уникална.

 

 

Хавлиите с монограмите бяха поставени върху масичката за кафе, така че всички гости на партито да видят буквите АР, инициалите на името Анджела Ризоли, избродирани с богати завъртулки. Джейн беше избрала да бъдат в любимия цвят на майка й, прасковения, и беше платила допълнително за луксозното опаковане с панделки в кайсиев цвят и букетче копринени цветя. Бяха доставени специално от „Федерал експрес“, защото майка й асоциираше камионите им в червено, бяло и синьо с щастливите събития и приятните изненади във вид на пакети.

А празненството по случай петдесет и деветия рожден ден на Анджела Ризоли трябваше да бъде квалифицирано като щастливо събитие. Рождените дни бяха съпроводени с голямо вълнение за семейство Ризоли. Всеки декември, когато купеше календар за новата година, първото, което правеше Анджела, беше да прелисти календара и да отбележи рождените дни на членовете на семейството. Да забравиш специалния ден на любим човек беше сериозно нарушение. Да забравиш рождения ден на майка си беше непростим грях и Джейн правеше всичко възможно, за да не позволи този ден да се изплъзне незабелязано измежду останалите дни. Тя бе купила сладоледа и окачила украсата, тя бе изплатила поканите на десетината съседи, които се бяха събрали в дневната на семейство Ризоли. Сега тя разрязваше тортата и подаваше хартиените чинийки на гостите. Беше изпълнила дълга си както винаги, но тази година партито се бе провалило. Заради Франки.

— Нещо не е наред — заяви Анджела. Седеше на дивана, заобиколена от съпруга си и по-малкия си син, Майкъл, и гледаше безрадостно към подаръците, подредени върху масичката й за кафе — достатъчно масло за вана и пудра да я поддържат приятно ухаеща поне още едно десетилетие. — Може би е болен. Може да е станала някаква злополука и още никой да не ми се е обадил.

— Мамо, Франки е добре — обади се Джейн.

— Да — подкрепи я Майкъл. — Може да са го изпратили на… как го наричахте? Когато играят военни игри?

— На маневри — отвърна Джейн.

— Да, на някакви маневри. Или дори извън страната. На място, за което не трябва да казва на никого, където не може да използва телефон.

— Той е сержант, който работи с новобранци, Майк. Не е Рамбо.

— Дори Рамбо изпраща картичка за рождения ден на майка си — сопна се Франк старши.

Във внезапно настъпилата тишина всички поканени побързаха да се направят на разсеяни и да отхапят от тортата си. И през следващите няколко секунди всички дъвчеха с яростна концентрация.

Тишината наруши смело Грейси Кармински, която живееше в съседния апартамент.

— Тази торта е толкова хубава, Анджела! Кой я изпече?

— Аз самата — отвърна Анджела. — Представяш ли си само, да трябва да си правя сама тортата за рождения ден. Но такива са нещата в това семейство.

Джейн се изчерви, сякаш й бяха ударили плесница. За всичко това бе виновен Франки. Анджела беше ядосана на него, но, както винаги, си го изкарваше на Джейн.

— Предложих да донеса тортата, мамо — каза спокойно тя.

Майка й сви рамене.

— От сладкарницата.

— Нямам време да правя торта.

Това бе истината, но не трябваше да я изрича. Разбра го в мига, в който думите излязоха от устата й. Видя как брат й Майк се сви на дивана. Видя как баща й почервеня и се подготви за предстоящото.

— Нямаше време — каза Анджела.

Джейн се засмя отчаяно.

— И без това тортите ми никога не се получават.

— Нямаше време — повтори Анджела.

— Мамо, искаш ли сладолед? Какво ще кажеш за…

— Тъй като си толкова заета, мисля, че би трябвало да падна на колене и да ти благодаря, че все пак успя да дойдеш на рождения ден на единствената си майка.

Джейн не отговори, просто стоеше почервеняла като рак, опитвайки се да не се разплаче. Гостите се отдадоха отново на яростно ядене на торта; никой не смееше да погледне към някой друг.

Телефонът иззвъня. Всички замръзнаха. Най-сетне Франк старши отговори. И каза:

— Майка ти е тук, до мен.

И подаде портативния телефон на съпругата си.

Божичко, Франки, защо се забави толкова? С въздишка на облекчение младата жена започна да събира използваните хартиени чинийки и пластмасови вилици.

— Какъв подарък? — попита майка й. — Не съм го получила.

Джейн трепна. О, не, Франки. Не се опитвай да стоварваш вината върху мен.

Но още докато си поемаше дъх, гневът се изпари като по магия от гласа на Анджела.

— О, Франки, разбирам, скъпи. Да, разбирам. Военноморските сили, карат те да работиш толкова много, нали?

Джейн тръгна към кухнята, клатейки глава, когато майка й извика:

— Той иска да говори с теб.

— Кой, с мен?

— Така казва.

Джейн взе телефона.

— Здравей, Франки.

— Какво, по дяволите, Джейни? — приветства я в отговор брат й.

— Моля?

— Знаеш за какво говоря.

Тя излезе от стаята веднага и отнесе телефона в кухнята, като побърза да затвори вратата след себе си.

— Помолих те за една шибана услуга — продължи той.

— За подаръка ли говориш?

— Обаждам се да я поздравя за рождения ден и тя ми се святка.

— Можеше да се очаква.

— Обзалагам се, че това ти се струва толкова готино, а? Да ме изложиш пред нея.

— Ти сам се изложи. Но и, както изглежда, пак успя да се измъкнеш като невестулка.

— А точно това хич не ти харесва, нали?

— Честно казано, не ми пука изобщо, Франки. Това е между теб и мама.

— Да, но ти си винаги там, промъкваш се зад гърба ми. Правиш всичко, само и само да ме представиш в лоша светлина. Не можа дори да добавиш шибаното ми име към шибания си подарък.

— Моят подарък вече беше изпратен.

— И предполагам щеше да ти струва много усилия да вземеш нещо дребно и от мое име?

— Да, точно така. Не съм тук, за да ти бърша задника. Работя по осемнайсет часа на ден.

— О, да бе, не чувам друго от теб. „Бедничката аз, работя толкова много, че ми остава време да спя само по петнайсет минути нощем.“

— Освен това не ми плати за последния подарък.

— Разбира се, че ти платих.

— Не, не ми плати.

И досега ми е неприятно, че мама продължава да говори за „хубавата лампа, която ми подари Франки“.

— Значи всичко е заради парите, така ли? — попита той.

Пейджърът й изписка, коланът й завибрира. Погледна номера.

— Не ми пука за парите. Не ми харесва как продължаваш да се измъкваш. Дори не се опитваш, но, кой знае как, заслугата винаги се отдава на теб.

— Пак ли влизаме в ролята на „бедничката аз“?

— Затварям, Франки.

— Дай ми пак мама.

— Първо трябва да отговоря на съобщението по пейджъра си. Обади се пак след минута.

— Какво, по дяволите? Няма да въртя отново междуградски…

Джейн затвори. Постоя няколко секунди, за да поохлади малко гнева си, после набра изписания върху екранчето на пейджъра номер.

Отговори Дарън Кроу.

Нямаше настроение да говори с още един неприятен мъж, затова заяви рязко:

— Ризоли. Номерът ти се появи на пейджъра ми.

— Божичко, защо не опиташ малко Midol?

— Искаше да ми кажеш какво става ли?

— Да, имаме код десет петдесет и четири. „Бийкън хил“. Със Слийпър отидохме там преди около половин час.

Джейн чу смях в дневната на майка си и погледна към затворената врата. Помисли си за сцената, която щеше да се разиграе, ако си тръгне по време на празненството в чест на рождения ден на Анджела.

— Ще искаш да го видиш — додаде Кроу.

— Защо?

— Ще ти стане ясно, като дойдеш тук.