Дороти Идън
Горчиво вино (8)

Седма глава

Джилбърт каза, че ако продължат да се движат в тръс, щели да стигнат Перъмейта на мръкване. Там той уредил да прекарат нощта в един уютен хотел, да изчакат идването на фургона и да продължат с него на другия ден. След това им предстояло да изминат десет мили и да пристигнат в Иръби.

Собственикът на хотела, Майк Хенсън, ги очаквал и бил запазил за тях най-хубавата си стая. След сухото лято там имало проблем с водата, но той обещал да уреди Юджени да си вземе вана.

Джилбърт й каза за това, след като забеляза, че дори ветрилото не можеше да отвее ситния прах от лицето й. Колкото до роклята й, избирана така придирчиво преди време в Лондон, тя вече бе съсипана. Това нямаше значение, защото тя имаше още много рокли. Какво означаваше една проста дреха, след като това неприятно пътуване щеше много скоро благополучно да приключи.

Най-после скритите опасения напуснаха Юджени и тя направи опит да се усмихне. Въобще не й харесваха храсталаците, където дори сенките изглеждаха враждебно и бяха ужасни убежища за бегълците. Тя предпочиташе откритите пространства.

Върху сухата напукана почва вирееха трънливи храсти и вечнозелените евкалиптови дървета. Из гъсталаците бродеха тълпи от чернокожи с мрачни кресливи гласове или се събираха кукабури, надавайки натрапчиви крясъци. Веднъж Юджени извика от възхищение, когато ято от сиви качулати папагали с розови коремчета прелетя пред погледа им като неочакван залез.

— Какво бе това, Джилбърт? Толкова са красиви!

— Гелъс. Пълно е с тях в Иръби, ще видиш. Любимото им място са евкалиптовите дървета и са дяволски шумни.

Веднага след този приятен инцидент ги връхлетя бедата. Конят им стъпи в крайпътна дупка и си изкълчи крака.

Джилбърт скочи от кабриолета, за да прегледа глезена на животното. После си спомни за присъствието на жена си и се извини.

— Дяволски се е заклещил! Ще трябва да изчакаме фургона. Ужасно съжалявам. Хиляди пъти съм изминавал това разстояние със същата кобила. Досега не ме е подвеждала.

Юджени слезе на земята и отиде при треперещата кобила.

— Сериозно ли е пострадала?

— Не, но не можем да продължим пътуването. Тя не трябва да се движи. Боя се, че и ние ще трябва да направим същото.

Мястото бе открито. Няколко разлистени млади евкалиптови дървета хвърляха шарена сянка и насищаха въздуха с приятния си аромат. За щастие наоколо нямаше защитено място, където би могъл да се приюти един убиец. Юджени се окуражи.

— Нека да си създадем малко удобства! Да постелем пътното одеяло под онези дървета. Може да си представим, че сме на пикник. Такова удоволствие е да оставя нажеженото ветрило!

— Да, и на мен така повече ми харесва. Сега мога да видя лицето ти. Жалко, че не взехме бутилка вино с нас.

— Лично аз бих предпочела глътка студена вода — възкликна Юджени. — Слънцето винаги ли пече така?

— Не се оплаквай! То помага на гроздето ми да узрее. Трябва да призная, че изглеждаме като двама глупаци. Боя се, че няма никаква възможност да стигнем Перъмейта тази вечер. Ще трябва да се доберем до най-близката странноприемница. Какво ще кажеш?

— Има ли някоя наблизо?

— Да, на около шест мили. Не е кой знае какво, но ще имаме покрив над главите си. Дявол да го вземе! Ама че сватбена нощ!

Юджени избухна в смях. Каква ли история щеше да разказва на Сара? Като видя, че тя е в добро настроение, Джилбърт също се разсмя и я дръпна към себе си, за да я целуне.

— Бог да те благослови, скъпа, задето приемаш всичко с лекота!

— Винаги съм очаквала неприятности и лишения в тази страна — отвърна тя и смехът й замря. Отново бе започнала да се страхува — не само от потискащата пустош, а и от евентуалната близост на отчаяния беглец, който може би възнамеряваше да се възползва от тяхната беда.

— Какво ще направят с него, когато го заловят? — не се въздържа и попита тя.

— За онзи каторжник ли се сети пак? Ще бъде изпратен в наказателна колония и ако не го обесят, ще го оковат във вериги.

— Трябва да е имал лош господар.

— Възможно е. Тук често се срещат такива. Но това не е тема за разговор в деня на сватбата ни. Наслаждавай се на спокойствието и тишината. Няма да ни се наложи дълго да чакаме.

Слънцето бавно залязваше, окъпано във великолепни огньове, а евкалиптовите дървета се чернееха на самотното призрачно място, когато най-после фургонът изтрополи и спря пред тях.

Джейн се втурна напред и извика:

— О, госпожо, добре ли сте? Ох, това е ужасно, нали?

Мисис Джарвис каза спокойно:

— Успокой се, глупаво момиче. Доколкото виждам, господарката не е ранена.

— Не, не съм ранена, а само уморена, жадна и потънала в прах. Конят ни си изкълчи крака. Това бе най-ужасният възможен късмет. — Тя облекчено се засмя. — Така се радвам да ви видя. Мъжът ми каза, че ще трябва да отидем до една странноприемница, която била наблизо.

Те вече не бяха господарка и прислужници, а три жени, останали сами в огромната, дива местност. Отдръпнаха се встрани, докато Джилбърт и Мърфи пренасяха багажа от кабриолета и завързаха куцащия кон отзад на фургона.

— Качвайте се всички — каза Джилбърт, — ако не желаете да ви изгубим в тъмното…

 

 

От прозореца се процеждаше светлина и се носеше жизнерадостната песничка „На Малдуни“. Някакво куче излая. Една жена с разрошени коси и мръсна престилка се появи на вратата, огледа фургона и облеклото на пътниците и каза:

— Подслон ли търсите? Да бяхте влезли тогава.

Така те си намериха покрив за през нощта.

Към стълбата водеше тесен коридор. Една отворена странична врата гледаше към бара, в който неколцина брадати мъже вдигаха невероятен шум.

— Любители на рома — поясни с отвращение Джилбърт.

— Елате насам и затворете вратата — каза жената, която бе взела отнякъде една малка лампа. — Тук е пълно със затворници. Нали не искате да осъмнете с прерязани гърла? Коя е жена ви, сър?

Джилбърт улови ръката на Юджени. Жената прикова очи в модерната й рокля.

— Ще трябва да свалите това. Жегата може да ви убие. Мога да ви дам официалната спалня, но останалите дами ще трябва да се задоволят с една по-малка, която е в задната част на къщата.

Юджени попита:

— Чухте ли вече за каторжника?

— Чухме. Оттук минаха кавалеристи и ни казаха да залостим вратите тази нощ. От месеци не са ни нападали и не желая това да се случи. Отскоро ли сте тук, мисис?

— Пристигна миналата седмица — наежи се Джилбърт, забравяйки дружелюбния си тон.

Жената се изсмя.

— Ще трябва да свикне с това, или ще полудее. Нали така, миличка? Елате да ви покажа стаята. Искате ли да ядете?

Джилбърт щеше да потвърди, но Юджени сложи ръката си на рамото му.

— Аз не съм гладна, Джилбърт. Ще се кача на горния етаж.

Очакваше стаята да изглежда по-зле. На пода бяха застлани грубо тъкани черги, а леглото бе застлано с чисти памучни чаршафи. Два дървени стола бяха изправени до масата, на която бяха поставени кана и леген. Никакъв гардероб, никакво стенно огледало, никаква chamre de toilette^[1]. Първата й брачна нощ. Без преувеличение можеше да каже, че щеше да остане незабравима.

Тя успя някак да се усмихне на размъкната си домакиня.

— Благодаря. Ще ни свърши добра работа.

Жената й отвърна с ироничен смях.

— Няма нужда да се правите на грандама пред мен. Много добре знам, че това тук не е като онова, с което сте свикнали, но пък е по-добро от храсталаците. — Спомняйки си за някаква почти забравена учтивост тя добави: — Приятни сънища, милейди! — И се оттегли.

— Милейди! — протегна се Юджени и се прозя. — Признавам, че никога не съм се чувствала толкова малко „милейди“!

— Бедничката ми, да знаеш само колко съжалявам! — Джилбърт протегна ръцете си, за да я прегърне.

Тя се отдръпна. Усещаше как лепне от пот.

— Ти не си виновен. Аз упреквам само провидението. Мислиш ли, че комарите ще ни изядат живи, ако отворим прозореца?

— Боя се, че е така.

— Тогава вместо от това, ще умрем от задушаване. Както и да е. И без това прозорецът сякаш ще се разпадне, ако го докоснем.

Юджени се отпусна на леглото. Наистина се чувстваше така уморена, че едва успя отново да се изправи.

— Би ли престанал да ме гледаш по такъв обезпокоителен начин? Всичко, от което се нуждая, е кана с вода и малката плетена чанта, в която са нещата ми за сън. Когато ги получа, си свободен да правиш каквото поискаш. Можеш дори да отидеш при джентълмените на бара и да ги убедиш да пият виното ни.

Джилбърт тихо се изсмя, наблюдавайки я с нежност и възхищение.

— Да ти изпратя ли Джейн? Или мисис Джарвис, която по-добре би се справила с обличането.

— Не е необходимо. Провери просто дали са настанени удобно за през нощта. Или поне толкова удобно, колкото позволяват условията.

— Много добре, мила. — Той докосна лицето си до нейното. — Искам да ти изкажа огромното си възхищение. Държа се прекрасно! Моля те да обещаеш, че няма да приемаш това за първата ни брачна нощ. Ти си твърде уморена, а и при тази обстановка едва ли бих могъл да ти покажа колко много те обичам. Легни в леглото и спи. Аз ще погледна конете и багажа. Обещавам да не те будя, когато се върна.

Водата, която донесоха, бе червена от ръждивата почва. Но бе студена и тя успя някак да потисне отвращението си и да се измие. Донесе я мисис Джарвис, както и плетената чанта на Юджени.

Тя попита дали господарката й се нуждае от още нещо. Обясни също, че Джейн била почти в несвяст — страхувала се от глухата провинция.

— В такъв случай или ще свикне, или ще се върне обратно в Сидни! — отвърна рязко Юджени. — Благодаря, мисис Джарвис, но не се нуждая от нищо повече. Смятам да разопаковам нещата си и да си легна.

По-късно й се наложи да слезе в тъмната градина зад къщата и тя изпадна в ужас.

Дали да не извика на мисис Джарвис да се върне? Тя бързо отхвърли импулсивното си желание. Колко смешна и безпомощна можеше да я направи страхът! Не й позволяваше дори едно решение да вземе сама.

Стълбата и тесният коридор бяха осветени от една газена лампа. Вратата, затворена с голямо дървено резе, се отвори доста лесно. Светлината от един прозорец, вероятно на кухнята, защото от него се разнасяше и силна миризма на печена сланина, й бе напълно достатъчна, за да намери калната пътека, водеща към вонящия клозет.

Някакво мъничко тяло се хвърли в нозете й и започна да се извива и силно да мяучи. Котка!

Юджени изрече на глас:

— Ах, ти окаяно, малко създание! Знаеш ли как ме уплаши? Бедно мъниче… — Тя се наведе, за да погали треперещото му телце. — Та ти си само кожа и кости! Сигурно умираш от глад. Никой ли не те храни тук?

Котето отново жалостиво измяука. Юджени си спомни суровото удължено лице на жената, която ги бе посрещнала. Спомни си и миризмата на сланина, идваща от кухнята. Бе сигурна, че там можеха да се намерят някакви остатъци от телешки джолан. Не можеше да понася хора, които се отнасяха зле с животните. Заради котето си струваше да открадне.

— Хайде, писанче, ела! — повика го тя, повдигна роклята си, за да я опази от калта, и с котето в ръка се насочи към вратата на кухнята.

Когато видя, че тя бе леко открехната, едната половина от мозъка й започна да ликува, а другата й напомни, че бе много странно входната врата да е залостена, а тази — отворена.

Ниско над масата светеше лампа. В мрака някой се движеше.

— Мисис Малдуни? — колебливо запита Юджени. — Котето ви изглежда много гладно. Имате ли някаква останала храна?

Неясният силует наближаваше със забързани стъпки.

— Ако котето е ваше… — поде Юджени, но в следващия миг някаква груба длан й запуши устата, а друга, сякаш желязна ръка я стисна здраво. Обонянието й ясно долови непоносимото зловоние на мръсни дрехи, неизмита плът и вонящ дъх. В дрезгавата светлина тя видя брадатото лице и блясъка на две зли очи.

— Млъквай! — изрева гласът. — Ако извикаш, когато отдръпна ръката си, ще те застрелям. Казвай сега, къде е храната?

Изглеждаше, че дори котката, която вероятно бе свикнала с ритниците, инстинктивно не бе влязла в тази съмнителна стая. Юджени можа да чуе мяукането й, отдалечаващо се надолу към градината. От бара долетя гръмогласен смях. Сигурно Джилбърт бе там, за да измие насъбрания през деня прах от гърлото си и да разкаже за лозята си. А жена му бе насаме с един избягал каторжник.

За кого се мислеше този нещастник? Противната му ръка внимателно се отдръпна. След като не последва писък, мъжът отпусна хватката си и одобрително кимна.

— Храна! — отново заповяда той с дрезгав глас.

— Тогава усили пламъка на лампата, за да виждам какво правя! — каза Юджени. Нейният глас ли бе това — толкова спокоен и решителен?

Мръсната му ръка се подчини. Когато светлината се усили, тя бързо се огледа наоколо. Недодяланата фигура стоеше застрашително между вратата и нея. Той държеше пистолет. На отсрещната стена имаше друга врата, водеща към нещо като килер. Тя инстинктивно посочи натам:

— Ето, там!

Той сви юмруци и я повлече към вратата. Мили боже, ами ако това не беше килер?! Беше ужасно тъмно и никой от тях не можеше да види какво има в стаичката. Миризмата на готвено месо обаче бе достатъчно красноречива.

Ръката, вкопчена в китките й, се поотпусна. Костеливите пръсти стиснаха тялото й — пръсти на скелет. Мъжът бе много по-изгладнял от бедното коте.

— Къде е храната?

— На полицата. Не надушваш ли?

Отново бе постъпила инстинктивно, без да съобрази, че гладът на този човек щеше да притъпи вниманието му. Поемайки си дълбоко въздух, той я блъсна настрани и се втурна с протегнати ръце към невидимото месо, което дразнеше обонянието му.

Внезапно я озари мисълта да залости вратата и тя я притисна с всичката сила, на която бе способна, и изкрещя с глас, който сякаш никога не й бе принадлежал:

— Помощ! Джилбърт, Джилбърт! Помощ!

Вратата се огъна с трясък. До нея достигна ругаещият му глас:

— Мръсница! Кучка! Ще те убия!

Тя отново изпищя пронизително и след това чу невероятен трясък зад себе си.

Осъзна, че това е изстрел от пистолета на затворника. Сигурно не бе успял да я рани, след като все още стоеше изправена и притискаше с гръб разнебитената врата, която неумолимо започна бавно да се отваря. Вратата се разпадна точно в мига, когато отсрещната врата с трясък се отвори и стаята неочаквано се изпълни с хора и мирис на барут, примесен с противната затворническа воня.

Някой бе донесъл фенер. Светлината му й се стори твърде ярка.

Беглецът, когото тя бе уловила в капан, сега бе в ръцете на двама яки мъже и много приличаше на мършавото коте от задния двор — едно малко плашило с черна брада и блестящи объркани очи. Той не погледна към нея. Гледаше над всички към някакво невероятно далечно място. Изражението му й напомни за окования мъж от Сидни: неспокойно, окаяно и невероятно отчайващо.

Внезапно тя се почувства много зле. Почти не усещаше, че Джилбърт я бе прегърнал и лицето му грееше от гордост и възхищение.

— Та значи младоженката го е хванала! — възкликна мисис Малдуни. — Да го сгащи в килера! Здрави нерви има, нали? Никога не би ми дошло наум!

— Скъпа, нали не си ранена? — Джилбърт загрижено се взираше в пребледнялото й лице.

Тя машинално поклати глава.

— Чухме пистолетен изстрел. Я виж ти! — Джилбърт ужасено подсвирна. — Куршумът е пробил вратата на не повече от шест инча от главата ти.

Той така силно я притисна до себе си, че тя усети как тялото й олеква. Широко отворените й очи наблюдаваха мършавите китки на затворника, завързани здраво с въже. Стегнато и безмилостно. Не разбираха ли, че въжето се врязваше до костите му?

— Какво има, мила? — Джилбърт наведе главата си към нея, а бостанското плашило с груби дрехи бе избутано навън.

— Попитах се дали ще му дадат нещо за ядене. Той умира от глад.

— Скоро ще разбере, че има много по-лоши неща от това да е гладен — намръщено отвърна Джилбърт.

— Така ли?

— Разбира се. Предпочитам да не ги споменавам пред изискания ти слух.

— Бил ли си някога гладен като него? Той бе толкова гладен, че забрави да се пази. Затова… го хванах.

— Ти си най-смелата жена на тоя свят — гордо заяви Джилбърт, като искрено недоумяваше какво всъщност иска да каже тя.

— Тя заслужава да пийне! — извика някой. — Дайте й да пийне! Тя е истинска героиня!

Но Юджени настоя да се качи в стаята си. Тя не бе героиня. Направеното от нея бе съвсем просто. Не бе ранена, но я боляха посинелите китки на ръцете й.

— Не се вживявай толкова — каза Джилбърт. Той забеляза, че очите й силно блестяха и се втрещи, разбирайки, че тя се забавляваше от суетнята. — Мисис Джарвис ще те отведе горе. Аз ще дойда, след като се уверя, че нашият затворник е под сигурна охрана. Ще трябва да поставим пазачи при него, докато кавалеристите дойдат.

Горе, в малката стая, която сякаш й бе позната от години, Юджени попита:

— Как ще постъпят с него, мисис Джарвис?

— Ще го обесят на някое дърво. Много пъти съм виждала да го правят.

— На дърво? Като куче!

— Нито една от ония стари разнебитени бараки не би го възпряла да опита повторно да избяга. Паянтовата врата нямаше да го задържи и минута повече, нали?

Юджени силно се разтрепери.

— Той запуши устата ми с ръката си. Трябва да се измия. Не мога да понасям тая миризма.

— Бяхте много смела, госпожо! — Очите на мисис Джарвис бяха изпълнени с възхищение. — Да ви донеса ли нещо за отпускане? Цялата треперите. Желаете ли малко мляко с бренди?

— Иска ми се да го бях пуснала — въздъхна Юджени.

— Казахте ли нещо, госпожо?

— Нямаше да се уплаша така, ако знаех колко дребничък и мършав е той.

— Но той имаше оръжие. Беше опасен. Няма защо да го съжалявате.

Малко след това дойде Джилбърт. Юджени послушно изпи примесеното с бренди мляко, което мисис Джарвис й донесе. Тъй като не бе хапвала почти нищо през целия ден, питието отиде направо в главата й. Олюлявайки се, тя помоли мисис Джарвис да я съблече и да я сложи да си легне. Виеше й се свят, очите й горяха. Лежеше, заслушана в непознатите нощни звуци: продран кучешки лай, мъжки гласове, силните крясъци на мисис Малдуни и тропот от препускащ кон. Стори й се, че чува плач, но това сигурно бе от брендито, което й бе завъртяло главата. Тази внезапна дълбока въздишка, като сподавено ридание, бе призрачното шумолене на вятъра в клоните на евкалиптовото дърво пред прозореца. На това дърво ли щеше да увисне затворникът и на това въже ли, с което му бяха вързали китките?

Джилбърт тихо влезе и се наведе над леглото, за да провери дали спи. Отначало тя се престори, че не го очаква, защото не искаше да види дивата възбуда в погледа му. Веднъж бе видяла един от бащините й лесничеи да гледа по този начин, след като бе уловил невестулка в капан и бе открил, че животното е все още живо.

Мъжете изпитваха завладяваща наслада от преследването и улавянето на опасна плячка. Това бе съвсем естествено. Убийците, също като невестулките, трябваше да бъдат унищожавани.

— Спиш ли, Юджени?

Миглите й трепнаха.

— Мисис Джарвис ме убеди да изпия почти половин пинта^[2] бренди.

— Чудесно. — Той тихо се засмя. — Точно от това имаш нужда. Не мога да ти опиша колко горд се почувствах с теб тази нощ. — Той събличаше дрехите си и припряно ги захвърляше на пода. — Не очаквах, че така бързо ще свикнеш с порядките на тази страна, но ти издържа великолепно първия си изпит.

Одеялата бяха отметнати, той легна и се отпусна до нея. Ръцете му се заровиха в нощницата й, а лицето му почти я задушаваше.

— Джилбърт, но ти каза…

— Какво съм казал? Нещо, за което веднага съжалих.

Дъхът му силно миришеше на вино. Едната му ръка обгърна шията й като желязна окова. Главата й бе замаяна от алкохола, преживяния шок и изтощението. Тя отново изпита познатото ужасяващо усещане от хватката на костеливата затворническа ръка, отнела свободата й; усещането, че се задушава, когато грубата му ръка притискаше устата й.

Лудост! Това бе съпругът й, който я целуваше и шепнеше нежни думи.

— Мислех да те оставя да си починеш тази нощ, но не мога да ти устоя. Това е самата истина. Толкова си привлекателна! Нали не желаеш да се съпротивляваш, скъпа?

Тя подскочи уплашено.

— Какъв е тоя шум?

— Вой на динго.

— Динго?

— Порода диви кучета. Бродят наоколо.

Гласът му бе нетърпелив. Той не чуваше нищо извън стените на стаята. Разпиля косата й и закачливо покри с нея ушите си, за да заглуши всеки звук. След това, усмихвайки се, доближи устните си към нейните и ръцете му отново се плъзнаха към нощницата й. Тя не можеше повече да се съпротивлява. Успя само да си поеме дъх. А тъжният, получовешки вик отново долетя, след това — пак, отеквайки като ехо на собствения й внезапен вик от болка.

Стаята потъна в мрак. Тя почти бе изгубила съзнание.

Постепенно тя преодоля страха си и отвори широко очи, съзирайки трепкащата светлина от една свещ. Тя си каза, че всъщност това бе тялото на собствения й любящ съпруг, което, потънало в пот, се притискаше към нея. Видя познатата червеникава коса, влюбените му очи и гласът му, нашепващ нежно.

Тя не отвърна нищо и той се разположи до нея, вплитайки едната си ръка в косата й. Почти веднага след това той заспа, а тя бе така изтощена, че не можеше да помръдне и да освободи косата си от ръката му. В този миг се чувстваше затворничка като мъжа, вързан за дървото.

Умората й помогна да заспи. Събуди се от ужасния шум, който вдигаха кукабурите, поздравявайки утрото от клоните на евкалиптовото дърво пред прозореца й. Тя бе сама. Джилбърт бе станал, без да я събуди, но острият тайнствен крясък откъм приклекналата, подобна на синьо рибарче птица, бе нещо, което тя със сигурност не бе виждала досега. В коя цивилизована страна можеше да се намери такова тромаво създание като кенгуруто например? Или като гигантския гущер, който сякаш бе на един милион години. Не трябваше да забравя да разкаже на Сара за гущера, който бе срещнала на стълбите у Бес Кели и двамата така се уплашиха, та не можеха да помръднат.

Но нямаше да й споменава нищо за събитията от миналата нощ. По-добре бе да се преструва, че това никога не е било и да го изхвърли от шокираното си болезнено съзнание. Кучето бе спряло да вие, затворникът бе спрял да моли за милост, тъмната тайнствена болка в слабините й бе преминала. От кухнята долиташе шумът от дрънчене на съдове и весели гласове. Миризмата на пържен бекон достигна до горния етаж. Слънчевите лъчи, огряващи постройката, вече бяха станали горещи.

Тя трябваше да стане и да положи всичките си усилия, за да изглежда добре. На дневната светлина червеникавата вода в каната изглеждаше още по-противна, но колкото по-бързо се приготвеше, толкова по-бързо щяха да напуснат това ужасно място.

Докато ставаше от леглото, тя забеляза върху стола внимателно преметната вчерашната си рокля. От нея бяха изчезнали всички прашни петна. Долните й дрехи бяха също грижливо сгънати и подредени.

Джейн бе показала повече умения, отколкото можеше да се очаква след отчайващата нощ. Трябваше да е била дяволски безшумна, след като не бе събудила Юджени.

На вратата се почука.

— Ти ли си, Джейн? Влизай!

— Аз съм мисис Джарвис, госпожо.

Вратата се отвори и влезе мисис Джарвис, облечена в сивата памучна рокля, с която бе пътувала вчера.

— Джейн все още е зле, госпожо. Затова дойдох да проверя дали мога да съм полезна с нещо.

Първото, което й дойде наум, бе да я отпрати, но това бе глупаво. Жената, изглежда, бе добра слугиня, а това бе много важно. По-добре бе тя да се върти около нея, отколкото болнавата и истерична Джейн. Освен това откри, че ужасно се нуждаеше от компанията на някоя жена, преди вълните от носталгия и страх да я залеят.

— Благодаря, мисис Джарвис. Можете да ми помогнете да се облека и да опаковам нещата си.

— Много добре, госпожо. Може ли аз да среша косата ви? Тук няма огледало, а и водата, която ви донесоха за миене, е подходяща само за някое прасе. Но мисля, че ще успеем да се справим.

Решенето на косата й я успокояваше. Мисис Джарвис го правеше много добре. Тя прибра и изви тежките кичури във внушителен кок, прикрепи ги здраво с фуркети и след това помогна на Юджени да се облече. Тъй като нямаше огледало, Юджени не можеше да разбере как изглежда лицето й, но и нямаше намерение да пита мисис Джарвис за това. Спокойните й очи я бяха наблюдавали достатъчно.

— Цялата съм се схванала от друсането на фургона вчера — каза тя и разбра, че можеше да поговори за изминалата нощ. — Какво стана със затворника?

— Двама кавалеристи дойдоха за него. Отведоха го преди разсъмване.

— Каква ще бъде съдбата му?

— Ще го обесят — спокойно отвърна мисис Джарвис. — Трябваше да ви кажа истината.

Юджени потрепери.

— Как успяхте да се запазите от бруталността, мисис Джарвис? Сигурно сте видяла много ужасяващи неща.

— Мисля, че съм такава по природа, госпожо.

— Искате ли да се върнете в Лондон?

— Какво ме очаква там? Сега аз съм част от тази страна. Детето ми също ще бъде.

„Както и вашите!“ — казваха двете всезнаещи очи.

Юджени притисна ръце към стомаха си, питайки се дали там бе заченато вече нейното дете. Тя видя, че мисис Джарвис забеляза движението и припряно приглади плохите на роклята си.

— Чухте ли кучешкия вой през нощта, мисис Джарвис?

— Това бе динго. Готово, госпожо. Изглеждате много добре след дългото пътуване вчера.

— Пътуването не бе леко и за вас в това състояние.

— Аз съм силна жена, а и вече съм свикнала с климата.

— Трябва да кажа, че наистина изглеждате така. В такъв случай ще съм ви задължена, ако ми донесете закуската — някакъв чай и малко хляб с масло. След това ще трябва да видя как е Джейн. Ако все още е болна, би било по-добре да пътува в кабриолета с мен и мистър Месингъм.

Присъствието на момичето щеше да бъде добра причина за отлагане на възможността да остане насаме с мъжа си.